гр. София, 27.01.2020 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на пети юни през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Поля Георгиева, разгледа докладваното от съдия Илчева в.
гр. д. № 7174 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 339966 от 15.02.2018 г.,
постановено по гр. д. № 70807/2017 г. на СРС, 78 състав, Държавна агенция „Н.С.”
е осъдена да заплати на Т.П.К. на основание чл. 119 ЗДАНС сумата от 14700 лева,
ведно със законната лихва, считано 04.10.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата и на основание чл. 83, ал. 4 ЗДАНС сумата от 8474,70 лева, ведно със
законната лихва, считано от 04.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
С решението са отхвърлени акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане
на лихва за забава в размер на 2446,72 лева за периода 15.02.2016 г. –
04.10.2017 г. и за присъждане на лихва за забава в размер на 1094,20 лева за
периода 01.02.2008 г. – 31.05.2013 г.
Решението
се оспорва от ответника Държавна агенция „Н.С.” в частта, в която същата е
осъдена на основание чл. 83, ал. 4 ЗДАНС да заплати на Т.П.К. сумата от 8474,70
лева, ведно със законната лихва, считано от 04.10.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата, като същото се счита за неправилно и необосновано. Във
въззивната жалба се сочи, че 09.11.2015 г. не е датата, на която вземането за
неизползван отпуск за периода 01.01.2008 г. – 31.05.2013 г. е станало
изискуемо, а това е датата 31.05.2013 г., поради което същото е погасено по
давност и по отношение на него е било релевирано такова възражение. Излага се,
че се касае за две отделни правоотношения, първото от които е прекратено на
31.05.2013 г., от която дата вземането е станало изискуемо и е започнала да
тече 3-годишната давност, а второто правоотношение е съществувало за периода
04.09.2014 г. – 15.02.2016 г. Излага, че молбата от 01.11.2016 г. за изплащане
на обезщетение за периода 01.01.2008 г. – 15.02.2016 г. не може да е основание
за спиране или прекъсване на давността, а изискуемостта на вземането на ищеца
не зависи от датата на издаване на заповедта от 14.10.2016 г. Сочи, че
обезщетение за периода 04.09.2014 г. – 15.02.2016 г. е изплатено на ищеца на
25.03.2016 г.
С влязло
в сила определение № 21050 от 04.10.2018 г. на СГС, ІІ-Г въззивен състав, е
оставена без разглеждане подадената от Т.П.К. въззивна жалба срещу решение №
339966 от 15.02.2018 г., постановено по гр. д. № 70807/2017 г. на СРС, 78
състав, в частта, в която Държавна агенция „Н.С.” е осъдена да заплати на Т.П.К.
на основание чл. 119 ЗДАНС сумата от 14700 лева, ведно със законната лихва,
считано 04.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Решение №
339966 от 15.02.2018 г., постановено по гр. д. № 70807/2017 г. на СРС, 78
състав, в частите, в които са отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
присъждане на лихва за забава в размер на 2446,72 лева за периода 15.02.2016 г.
– 04.10.2017 г. и за присъждане на лихва за забава в размер на 1094,20 лева за
периода 01.02.2008 г. – 31.05.2013 г., е влязло в сила поради необжалването му.
Съдът,
след преценка доказателствата по делото и доводите на страните по реда на
въззивното обжалване, намира за установено следното от фактическа страна:
Възникването
на право на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в
полза на служителя по служебно правоотношение по ЗДАНС, а именно по чл. 83, ал. 1, т. 3, вр. чл. 82, ал. 6, т. 1 ЗДАНС, обуславя
установяването на следните предпоставки: 1) служителят да е заемал служебно
правоотношение при ненормирано работно време; 2) да е придобил право на
допълнителен платен годишен отпуск за положен труд при условията на ненормиран
работен ден; 3) служебното правоотношение да е прекратено; 4) служителят да не
е ползвал полагащия му се допълнителен платен годишен отпуск за календарната
година на прекратяването или за предходни години.
Спорът
между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение на който
въззивният съд следва да се произнесе, се съсредоточава върху обстоятелството
дали паричните притезания, представляващи обезщетение за неизползван
допълнителен платен годишен отпуск за периода 01.01.2008 г. – 31.05.2013 г. и
за периода 04.09.2014 г. – 15.02.2016 г., са погасени чрез изтичане на кратката
3-годишна давност.
Безспорно
е между страните, а и въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – актове за встъпване и за сдаване на длъжност, справки,
заповеди за прекратяване на служебното правоотношение, се установява, че между
страните са съществували две служебни правоотношения: през периода 01.01.2008
г. - 31.05.2013 г., по силата на което ищецът, с ранг младши агент – І степен,
е изпълнявал длъжността "експерт" в ДАНС и през периода 04.09.2014 г.
– 15.02.2016 г., по силата на което ищецът, с ранг специален агент – І степен,
е изпълнявал длъжността "заместник директор" на специализирана
дирекция „Сигурност на ДАНС“ при ДАНС. Не се спори и относно обстоятелството,
че за длъжностите, заемани от ищеца, е било установено ненормирано работно
време, както и че последният не е ползвал установения за компенсирането му
допълнителен платен годишен отпуск.
Не е
спорно, че със заповед № ЧР-З-144/31.05.2013 г. на председателя на ДАНС първото
служебно правоотношение на ищеца е прекратено по собствено желание, считано от 31.05.2013
г. – датата на връчване на заповедта.
Не се
оспорва и че със заповед № ЧР-З-531/09.11.2015 г. на председателя на ДАНС е
прекратено и второто служебно правоотношение на ищеца поради обективна
невъзможност за изпълняване на служебните задължения, считано от 15.02.2016 г.
– датата на връчване на заповедта.
От
писмените доказателства се установява, че със заповедта за прекратяване на
служебното правоотношение от 31.05.2013 г. е разпоредено изплащане на
обезщетение по чл. 83, ал. 4 ЗДАНС и 117 ЗДАНС.
Неизползваният платен годишен отпуск на ищеца до 31.05.2013 г. е бил 138 дни
/справка от 31.05.2013 г. на директор на САД "Човешки ресурси"/.
Със
заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от 09.11.2015 г. е
разпоредено изплащане на обезщетение по чл. 83, ал. 4 ЗДАНС, чл. 112, ал. 1 ЗДАНС и
чл. 117 ЗДАНС. Неизползваният платен годишен отпуск на ищеца до 15.02.2016 г. е
бил 66 дни /справка от 18.02.2016 г. на ИФ директор на САД "Човешки
ресурси"/. С оглед на това във ведомостта за м. март 2016 г. на ищеца е
начислено обезщетение за 66 дни неизползван платен годишен отпуск в размер на 8605,08
лева и е удържан данък по чл. 24 ЗДДФЛ в размер на 860,51 лева. Сумата за
получаване в размер на 7744,57 лева е преведена по банков път на 25.03.2016 г.
Представено е платежно нареждане от същата дата за сума в посочения размер.
Не се
спори между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че
среднодневното брутно възнаграждение към 15.02.2016 г. възлиза на 130,38 лева.
С молба
от 01.11.2016 г. ищецът е поискал изплащане на парично обезщетение за
неизползван допълнителен платен годишен отпуск за работа извън редовното
работно време за периода 01.01.2008 г. – 15.02.2016 г.
Съгласно
чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ исковете по трудови спорове, извън посочените в т. 1 и
2, се предявяват в 3-годишен срок, който започва да тече от деня, в който
правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. Съгласно
чл. 114, ал. 2 ЗДАНС служебното правоотношение се прекратява от датата на
връчването на заповедта, което означава, че вземането за обезщетение за
неизползван допълнителен платен годишен отпуск по чл. 83, ал. 4 ЗДАНС става
изискуемо от този момент.
Изготвената
по делото ССчЕ е посочила, че за периода 04.09.2014 г. – 15.02.2016 г. на ищеца
е начислено обезщетение по чл. 83, ал. 4 ДАНС за 66 дни неизползван отпуск в
размер на 7744,57 лева нетна сума, преведена по банкова сметка ***.03.2016 г.,
поради което съдът намира, че за този период искът е неоснователен, тъй като
ищецът е бил компенсиран за неизползвания отпуск.
Съдът счита
за основателно релевираното ответника правопогасително възражение за изтекла
погасителна давност на паричните притезания за периода 01.01.2008 г. –
31.05.2013 г. Вещото лице е посочило, че размерът на претендираното обезщетение
за този период е в размер на 8474,70 лева и същото не е било заплатено на
ищеца. С оглед обстоятелството, че това вземане е станало изискуемо на
31.05.2013 г., то 3-годишната погасителна давност по отношение на него е
изтекла на 31.05.2016 г. Молбата на ищеца, с която е поискал изплащане на
парично обезщетение за този период, е подадена на 01.11.2016 г., когато
вземането е било вече погасено по давност.
С оглед
на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, не съответства на правните съждения на първоинстанционния съд,
който е уважил предявения иск с правно основание чл. 83, ал. 4 ЗДАНС за сумата
от 8474,70 лева за периода 01.01.2008 г. – 31.05.2013 г., решението в
обжалваната част следва да бъде отменено, а предявеният иск по чл. 83, ал. 4
ЗДАНС отхвърлен като погасен по давност.
С оглед
изхода на спора разноски следва да се присъдят на ответника, който е
претендирал такива за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 100 лева.
Воден от
горното, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 339966 от 15.02.2018
г., постановено по гр. д. № 70807/2017 г. на СРС, 78 състав, в частта, в която
Държавна агенция „Н.С.” е осъдена да заплати на Т.П.К. на основание чл. 83, ал.
4 ЗДАНС сумата от 8474,70 лева, ведно със законната лихва, считано от
04.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.П.К., ЕГН
**********, срещу Държавна агенция „Н.С.” иск с правно основание чл. 83, ал. 4
ЗДАНС за сумата от 8474,70 лева, представляваща обезщетение за неизползван
допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на работа при ненормирано
работно време за периода 01.01.2008 г. – 31.05.2013 г. и периода 04.09.2014 г.
– 15.02.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 04.10.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Т.П.К., ЕГН **********, да
заплати на Държавна агенция „Н.С.” на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8, вр.
ал. 1 ГПК юрисконсултско възнаграждение
в размер на 100 лева за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.