Р Е Ш Е Н И Е № 260062
В ИМЕТО НА
НАРОДА
гр. ПЛОВДИВ 22.03. 2021 г .
Пловдивският
апелативен съд, търговско отделение в открито заседание от 05. 02. 2021г. в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
РАДКА ЧОЛАКОВА
с участието на секретаря КАТЯ МИТЕВА, като
разгледа докладваното от съдия СПАСОВ, т. дело № 721 описа на ПАС за 2020 г., установи следното:
Производство по
чл. 258 и сл. от ГПК.
Същото
е започнало по повод изходяща от Я.Г.Я., ЕГН **********,*** въззивна жалба
против постановеното по т. дело № 211/ 2019 г. по описа на Старозагорския
окръжен съд решение № 260069 от 15.10.2020 г., с което е отхвърлен предявения
от Я.Г.Я., ЕГН **********,*** против „Е.” АД, *** иск за осъждане на
дружеството да му заплати сумата от 200 000 лв. представляваща дължима и
неизплатена главница по запис на заповед от 04.12.2008 г., с издател „Е.” АД,
поемател Я.Г.Я. и падеж 04. 12. 2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 19.04.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
В жалбата е направено подробно изложение за незаконосъобразност
на решението, поискана отмяната му и уважаване на иска.
Въззиваемата
страна намира жалбата за неоснователна.
Съдът след като
се запозна с акта предмет на обжалване и събраните доказателства намери за
установено следното:
На 01.07.2019 г.
в Старозагорския окръжен съд е постъпила изходяща от Я.Г.Я., ЕГН **********,***
искова молба насочена против „Е.” АД, ***.
В
обстоятелствената част на същата се говори за издаден на 04.12.2008 г. от
ответника Запис на заповед, по силата на който той се е задължил безусловно,
неотменимо и без протест да заплати на 04.12.2015 г. на ищеца сумата от 200 000
лева.
Казано
е, че задължението не било изпълнено на падежа, което наложило на 19.04.2018 г.
поемателят за поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение и ИЛ срещу „Е.”
АД за сумата от 200 000 лв. ведно със законната лихва от 19.04.2018 г. до
окончателното й плащане възоснова на този запис на заповед.
Сочи
се, че по повод подаденото заявление било образувано ч. гр. дело № 1955/2018 г.
по описа на Сз РС, по което били издадени исканата заповед за изпълнение и ИЛ.
С
определение от 13.12.2018 г. постановено по ч. т. дело № 1389/2018 г. на Сз ОС на
основание чл. 423 от ГПК било прието подаденото от „Е.” АД възражение срещу
заповедта за незабавно изпълнение, същото било спряно, а делото върнато на Сз
РС за продължаване на съдопроизводствените действия. В тази връзка се сочи, че
ищецът/заявител/ бил уведомен за подаденото възражение едва в проведеното на
20.06.2019 г. открито съдебно заседание по ч. гр. дело № 1955/2018 г. и че може
да предяви иск по чл. 422 от ГПК.
На
тази база в ИМ е отправено и искане да се признае за установено по отношение на
„Е.” АД, че дължи на Я.Г.Я. сумата от 200 000 лв. главница по запис на
заповед от 04.12.2008 г. с падеж 04.12.2015 г. , за която сума е била издадена
и спомената по- горе заповед за незабавно изпълнение.
В
предвидения в ГПК срок от страна на ответника е постъпил отговор на ИМ.
В
него на първо место се говори за недопустимост на иска, респ. за
неоснователност на същия.
Доводите
за недопустимост се извеждат от обстоятелството, че исковата молба по чл. 422
от ГПК не била предявена в предвидения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. В подкрепа
на това се сочи, че ищецът е поискал пред Сз РС удължаване на срока за
предявяване на иск, но тази молба му била оставена без уважение с влязло в сила
определение.
По
същество на спора се излагат доводи, че записът на заповед от 04.12.2008 г. е
подписан за издателя от лицето Е.К. К. в качеството й на представляващ „Е.” АД.
В тази връзка се споменава, че с решение 19.05.2008 г. на СД на дружеството е
извършена промяна в начина, по който същото ще се представлява. Било решено „Е.“
АД да бъде представлявано ЗАЕДНО от Изпълнителния директор и член на СД г-н С.
Д. К. и Председателя на Съвета на директорите г-жа Е.К. К.. Това
обстоятелството било вписано в ТР при Агенция по вписванията по партидата на
дружеството на 21.07.2008 г. с регистрационен № 20080721172032 и на основание
чл.23, ал.4 от ЗТРРЮЛНЦ не се нуждаело от самостоятелно доказване.
В
тази връзка е направен извод, че при описания по- горе начин на представляване
представителната власт принадлежи на всички представители заедно, но не и
поотделно. На тази база се твърди, че процесната сделка сключена само от един
от колективно действащите представители е извършена без представителната власт.
Сочи се също, че с оглед на факта, че записът на заповед е редовен от външна
страна би следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 462 от ТЗ и да се
приеме, че лицето /Е.К. К./ подписало
менителница без представителна власт или при превишаване на същата се е
задължило лично по нея. В хода на тези си разсъждения ответникът сочи, че за
него е без значение дали подписът на Е.К. с оглед личната й отговорност по
записа е автентичен или не при условие, че не обвързва дружеството.
На
база описания порок на волеизявлението при издаването на процесния запис на
заповед се прави извод, че той не задължава „Е.“ АД.
Наред
с това е посочено, че въпреки абстрактният характер на записа на заповед не
следва да се изключва нуждата от изследване на повода за издаването му.
Причината за това е мнението на ответника, че не можело да има сделка лишена от
основание. В тази връзка се сочи, че, лицето Я.Г.Я. е
напълно непознато за представляващия дружеството г-н С.Д. К. , респ. на самото
дружеството. Споменава се, че последното
никога не е имало отношения от какъвто и да е характер с ищеца. Така се достига
до твърдението, че е налице пълна липса на извънменителнично (каузално)
правоотношение между „Е.“ АД и Я.Я., което да обуслови издаването на записа на
заповед в полза на физическо лице и то за значителната сума от 200 000 лева.
В
хода на тези разсъждения е изразено и мнение, че упражняването на правата по
процесния запис на заповед от 04.12.2008 г. цели единствено увреждане на ответника,
а това било недопустимо съгласно чл.289 от ТЗ във връзка с чл.40 от ЗЗД.
Наред
с изложените факти и обстоятелства от страна на ответника е посочено, че в
случая поемателят и лицето издало записа на заповед от името на дружеството са
знаели за наличието на задължително колективно представителство на „Е.“ АД,
както и че между физическо лице и дружеството няма никакви отношения даващи
основание за плащане. Споменато е, че определеният в сделката падеж не
съответства на обичайните срокове, присъщи за изпълнението на търговски сделки.
В подкрепа на тези си твърдения от ответника е направено изброяване на факти
вързани с издаване на други записи на заповеди /2 на брой/ от името на „Е.“
АД само чрез единият от представляващите
го лица Е.К.. Те били с поематели ищеца по настоящето дело и неговата майка Р.Г.,
като и двата били за по 250 000 лв. и с отложен дълго във времето падеж.
В
ДИМ ищецът е взел отношение по направените с отговора защитни възражения.
По
възражението, че процесният запис на заповед не задължавал „Е.” АД е направено
позоваване на разпоредбата на чл.235, ал. 4 ТЗ, съгласно която, ограниченията
на представителната власт на съвета на директорите, на управителния съвет и на
овластените от тях лица нямат действие по отношение на трети лица, т.е. по
отношение на поемателя Я.Я..
По
повод твърдението, че с процесиня запис на заповед Е.Кол се задължила лично на
основание чл. 462 ТЗ е изразено становище, че тук е приложима разпоредбата
на чл. 301 ТЗ. В подкрепа на това е
посочено, че „Е.” АД не се е противопоставило на издадения запис на заповед
незабавно, въпреки че дружеството е узнало за издаването му именно чрез
председателя на съвета на директорите си Е.К. още на 04.12.2008 г. Така се
прави извод, че действията на Е.К. са потвърдени от „Е.” АД и то е задължения
по записа на заповед правен субект.
Наред
с това е посочено, че чл. 236, ал. 1 ТЗ действително предвижда възможност уставът на акционерното дружество може да
предвиди определени сделки да се сключват по единодушно решение на съвета на
директорите, като такива ограничения може да постави и надзорният съвет,
съответно съветът на директорите. Според чл. 236, ал. 4 от ТЗ обаче сделката,
сключена в нарушение на ал. 1 е действителна, а лицето, което я е сключило,
отговаря пред дружеството за причинените вреди. На тази база се прави и извод,
че в случая „Е.” АД не се освобождава от поетите със записа на заповед
задължения, но може да търси отговорност от председателя на съвета на
директорите му Е.К. за претърпените от това вреди.
По повод възраженията за липса на отношения и
познанство между С. К. и Я.Я., респ. между дружеството и Я. е казано, че при
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника -
издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
В
отговора на ДИМ ответното дружество е
оспорило доводите на ищеца за приложимост в случая на разпоредбите на чл. чл.235,
ал.4 от ТЗ и посочило, че в случая по- скоро сме в хипотезата на чл.235, ал.5 от ТЗ във връзка с ал.2 и 3..
Оспорена е и приложимостта на чл. 301 от ТЗ най- вече с оглед на факта, че е
нелогично непротивопоставянето на действията от името на дружеството да се
свързва с лицето, което ги е извършило без представителна власт.
След
постъпване на отговора на ДИМ от страна на ищеца е подадена молба за измемение
на иска изразяващо се в преминаването от установителна към осъдителна искова претенция
за заплащане на сумата от 2000 000 лв. на основания споменавания да тук запис
на заповед.
По
повод на това искане ответникът е възразил и Сз ОС е оставил същото без
уважение като е прекратил производството по иска с основание чл. 422 от ГПК с
оглед на факта, че е бил подаден извън срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Това
определение е било обжалвано пред ПАС и отменено с определение по в. т. дело №
221/2020 г.
След
него Сз ОС е допуснал изменението на иска, събрал е поисканите от страните и
относими към спора доказателства и е постановил решението предмет на обжалване.
В
него след анализ на доказателствата и доводите на страните е прието, че
предвиденото по решение на СД на ответното дружество съвместно представителство
от двете овластени лица – С. Д. К. и Е.К. К. е имало действие спрямо всички
трети добросъвестни лица, вкл. и ищеца Я.Я.. На тази база е направен извод, че
обективираното в процесния запис на заповед изявление за поемане на задължение
от името на дружеството само от едното от овластените лица - Е.К. К. не е
произвело обвързващо дружеството действие по поемане на задължение по записа на
заповед и не може да се счита за волеизявление от името на дружеството. Така
искът е бил отхвърлен.
Недоволен
от решението е останал ищецът и е подал жалбата станала причина за започване на
настоящето въззивно производство.
В
нея се излагат подробни доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
На
първо место са излагат подробни съображения
за незаконосъобразност на изводите за неприложимост на чл. 235, ал. 4 от ТЗ, като е посочено, че съдът не се е съобразил и с относими към казуса норми
от правото на ЕС и по - точно чл. 9, пар.2 от Директива/ЕС/ 2018/1132 на ЕП и
на Съвета от 14.06.2017 г.
Оспорени
са и изводите на съда за неприложимост в случая на разпоредбите на чл. 236,
ал.4 от ТЗ и чл. 301 от ТЗ. Наред с това се говори за необоснованост на
решението досежно направените в него изводи за предпоставките, при които
дружеството може да бъде обвързано от действията извършени от представляващите
го лица и за изводите относно момента на узнаване от страна на дружеството за
издаването на процесния запис на заповед.
Посочено
е, че записът е редовен, което с оглед абстрактния му характер и настъпилия падеж
е достатъчно основание да се направи извод, че ответното дружество дължи
посочената в него сума на ищеца.
По повод на така описаната жалба и
с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и
допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с
оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да
посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от
надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав т.е. от лице, което няма
качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и
решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона
писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено
от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени
на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези предпоставки не е
налице и за нищожност не може да се говори.
Недопустимост видно от съдържанието на чл. 270,
ал.3 от ГПК е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право
на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и
когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато
е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на
спора по същество.
В случая за липса на право на иск в
патримониума на ищеца от изложената фактическа обстановка не може и да се
говори.
Реално съдът е сезиран с осъдителна
искова претенция по чл. 538 ТЗ, вр. с чл. 491 ТЗ. До същата се е стигнало след
предяввянае на установителен иск по чл. 422 от ГПК, обезсилване на заповедта за
изпълнение и изменение на иска от установителен в осъдителен.
В случая по въпроса да
допустимостта на първоначалната установителна искова претенция има произнасяне
от ПАС с определение по ч.т. дело № 221/2020 г. От друга страна заповедта за
незабавно изпъленние е обезсилена с определение постанвено по гр. дело № 1955/2018
г. от 02.07.2019 г., кето е потвърдено с определение постановено по в. гр. дело
№ 1393/2019 г. на Сз ОС и влязло в сила на 02.10.2019 г.
Така описаната фактическа обстановка сочи, че
обезсилването е станало факт след изтичане срока за подаване на ДИМ на 11.09.2019
г. и реално предвидения в 372, ал.2 от ГПК срок не е могъл да бъде спазен. От
друга страна за ПАС в случаите на увеличаване на иска, респ. преминаване от
установителен към осъдитлен иск са приложими общите разпоредби на чл. 214,
ал.1, изр. 3 от ГПК по причина, че в случая не се затруднява защитата на
насрещната страна, а в много случаи предпоставките за увеличаване, намаляване
на иска или преминаване от установителен в осъдителен настъпват след срокът за
ДИМ в хода на събиране на доказателства в първоинстанционното прозиводство.
Така изложеното прави разгледаният
след измемението осъдителен иск допустим, което сочи, че е допустимо и постановеното по
същия съдебно решение.
Казаното налага с оглед чл. 271 от ГПК
настоящият състав да реши спора по същество.
Той
е свързан с даване отговор на въпроса дали в патримониума на ищеца съществува
вземане породено от издаден от „Е.” АД, *** запис на заповед на 04.12.2008 г. ,
по който дружеството неотменимо, безусловно, без протест, разноски, такси и
удръжки от какъвто и да е характер се е задължило да плати на поемателя Я.Я. на
04.12.2015 г. сумата от 200 000 лв.
От
казаното става ясно, че спорът цели да се даде отговор за съществуване на едно
облигационно отношение между страните по делото. То от своя страна се състои от
вземането на кредитора и задължението на длъжника, като това в цялост
представлява благото довело до възникването му. Източник на облигационното
отношение е юридическият факт, който от своя страна може да бъде едностранна
сделка, договор, административен акт, непозволено увреждане и т.н.
В
случая е нужно да се спомене, че възникване на облигационното отношение, респ.
отговорността на ответника за претендираното към него вземане произтича от един
ЮФ - издаден на 04.12.2008 г. запис на заповед.
Записът
на заповед е едностранна, абстрактна и формална сделка, с която едно лице
ИЗДАТЕЛ обещава безусловно да плати определена сума на друго лице ПОЕМАТЕЛ.
Абстрактният
характер на сделката произтича от обстоятелството, че в едностранното
волеизявление, с което се поема задължението не следва да се съдържа основание
за извършването му, като предпоставка за действителност. По този начин се
създава възможност за бързо и лесно упражняване на придобитите от записа права,
което е свързано и с наличието на облекчена възможност за снабдяване с
изпълнителен титул за вземания породени от такъв юридически факт. Всичко това е
довело до това, че обикновено задължаването на издателя по записа на заповед е
обусловено от желание за бързо и лесно събиране на вземане на поемателя
породено от каузално правоотношение между издател и поемател т.е. обвързано е с
последното.
Описаното
по- горе предназначение на записа на заповед
не променя неговият АБСТРАКТЕН и ЕДНОСТРАНЕН ХАРАКТЕР. Това и липсата на
законов текст изключващ този вид едностранна сделка от източниците на
облигационните отношения, респ. поставящ изискване за наличие на допълнителни
ЮФ за възникването им води до извод, че за ищеца в производството не съществува
задължение да доказва наличието на каузални отношения довели до възникването
му. Излагането на такива доводи обичайно е елемент от защитата на издателя и
едва при възражения от негова страна ще е налице необходимост да се изследва
въпроса за наличие на каузални отношения между страните.
Липсата
на такива защитни възражения, а и на твърдения на самия ищец обвързващи записът
с някакво каузално отношение сочи, че редовността на същия, издаването му от ответника
и настъпването на падежа е достатъчно
основание да се направи извод, че спорното вземане съществува на това
основание.
В тази връзка следва да се посочи, че
сделката като ЮФ съставлява волеизявление на едно или повече лица насочено към
пораждане на гражданско правно действие. В случая, както се спомена по- горе
записът на заповед е едностранна, формална сделка. Това сочи, че изводът за
това, че той може да породи гражданско правно действие в сферата на даден
правен субект е обусловен от наличието на доказателства, че този субект е автор
на СЪОТВЕТНОТО ВОЛЕИЗЯВЛЕНИЕ, както и на такива, че то има определените от
законодателя съдържание и форма.
По отношение
съдържанието и формата в случая следва да се има предвид, че процесния запис на
заповед съдържа всички реквизити посочени в чл. 535 от ТЗ и реално е редовен от
външна страна.
Авторството
се установява от наличието на подпис или параф, който сам по себе си
представлява потвърждение, че посоченото в текста лице е автор на изявлението
или пък, че съгласен с него. Това води до логичен извод, че този подпис или
параф следва да е поставен под текста материализиращ волеизявлението или в най-лошия
случая в края на последното изречение респ. последния ред от същото. В
контекста на тези разсъждения следва и извод, че всеки текст след или под
подписа не може да се приеме за част от волеизявлението(сделката).
В
случая издател на записа на заповед е юридическо лице и респективно изводът за
авторството е обусловен от това дали той е подписан от лицата имащи нужната
представителна власт по отношение на това юридическо лице.
Правноорганизационната
форма на издателя е акционерно дружество.
В
чл. 235, ал.1 на ТЗ е предвидено, че членовете на съвета на директорите, съответно на
управителния съвет, представляват дружеството колективно освен ако уставът
предвижда друго.
В
ал. 2 на чл. 235 от ТЗ е предвидено, че съветът на директорите, съответно
управителният съвет с одобрение на надзорния съвет, може да овласти едно или
няколко лица от съставите им да представляват дружеството.
В
ал. 3 на чл. 235 е предвидено изискване имената на лицата, овластени да
представляват дружеството да се вписват в търговския регистър, като в чл. 235,
ал.5 на ТЗ е казано, че овластяването и неговото оттегляне имат действие по
отношение на трети лица след вписването им в ТР.
В ал. 4 на чл. 235 от ТЗ пък е предвидено, че
ограничения на представителната власт на съвета на директорите, на управителния
съвет и на овластените от тях лица по ал. 2 нямат действие по отношение на
трети лица и не подлежат на вписване в търговския регистър.
Анализът
на горните разпоредби сочи, че при липса на друго предвиждане /решение/ АД се
представлява колективно от СД или УС. Тази колективна форма на представителство
предполага волеобразуващото /обвързващото/ изявление от името на ЮЛ да се извършва
от всички членове на СД /УС/. Респективно с оглед затрудненията, които създава
тази форма на волеобразуване законодателят е дал възможност на ОСА в устава да
предвиди друг начин на представителство. Предвидена и възможност самия СД, респ. УС да реши
представителството да не е от всичките му членове, а от един или няколко, като
при решение за представляване /волеобразуване/ от повече от един човек е
възможно решението да е за представителство поотделно или заедно. При втората
форма е логичен изводът, че изразена воля от името на съответното юридическо
лице ще е налице само ако изявлението е направено едновременно от физическите
лица определени с решението на СД или
УС.
Лицата
и начина на представляване подлежат на вписване в ТР с оглед изискванията на
чл. 235, ал.5 от ТЗ. С това се цели оповестяване на това обстоятелства и
информираност на трети лица съконтрахенти на съответния търговец за начина, по
който той ВОЛЕОБРАЗУВА, т.е. извършва действията на управление и разпореждане
така , че те да го обвързват.
В случая изключението предвидени в чл. 234,
ал.4 от ТЗ не са свързани с лицата и
начина на представляване/колективно или не/, а с това дали представителната
власт придобита от лицата вписани по партидата в ТР е ограничена от някакви
вътрешни актове на дружеството или не. Този извод на ПАС следва и от факта, че
законодателят изрично изключва нуждата от вписване на тези ограничения, а изисква
вписване на ОВЛАСТЕНИТЕ ЛИЦА. В хода на тези разсъждения следва да се посочи,
че при колективна форма на представителство не става реч за ограничаване на
представителна власт на овластените лица, а за това, че при нея изразяването на
воля от името на дружеството /обвързването на дружеството/ предлога упражняване
на същата ЕДНОВРЕМЕННО от всички овластени, т.е. същата е ОБЩА и НЕДЕЛИМА.
До
този извод се достига и от текстовете на цитираната в жалбата ДИРЕКТИВА
(ЕС) 2017/1132
НА ЕП и СЪВЕТА от 14.06.2017 г., които са транспонирани и в ТЗ.
В случая видно от представения протокол с
отговора на ИМ на заседание на СД на „Е.“ АД проведено на 19.05.2008 г. е взето
решение за промяна в представителството на дружеството. Решено е изпълнителният
директор С. К. и председателят на СД Е.К. да представляват същото само заедно.
Това обстоятелство е вписано в ТР по партидата на дружеството под №20080721172032
на 21.07.2008 г. и от този момент с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 5 от ТЗ
и чл. 7 от ЗТРЮЛНЦ то е станало известно
на третите добросъвестни лица и има действие по отношение на тях.
Всичко това се
споменава с оглед на факта процесният запис на заповед е издаден на 04.12.2008
г., т.е. след вписването на посоченото по - горе обстоятелство на 21.07.2008 г.
и е подписан от името на дружеството само от лицето Е.К. К., а не и от другото
лице вписано като представляващ С. К.. Това води до извод, че волеобразуване от
името на дружеството не е извършено и процесната сделка му е
непротивопоставима.
В случая този
извод на съда не се променя и от текстовете на чл. 236 от ТЗ. Тези разпоредби
на закона предвиждат възможност да се въведат допълнителни вътрешни условия за
извършването на определена група сделки от представляващия /овластенто лице/ и
разглеждат случаите на извършването им от него без настъпване на същите. Така в
чл. 236, ал.4 от ТЗ се предвижда, че същите са действителни, а овластеното лице
отговаря пред дружеството за причинените му вреди.
Анализът на
изложеното сочи, че тези текстове касаят не начина на представляване на
съответното дружество, а извършване на сделки от лицето имащо право да
волеобразува с оглед разпоредбите на чл. 235, ал.1 и 2 от ТЗ, но без да са възникнали определените допълнителни
елементи от ФС за сключването им. Това съотнесено с факта, че в случая сделката
е направена от лице нямащо самостоятелно право да волеобразува от името на
дружеството сочи, че текстовете на чл. 236 ТЗ са неотносими към настоящия
казус.
Изложеното до
тук сочи, че сме изправени пред хипотеза на извършена сделка от името на
дружеството от лице, което няма нужната представителна власт и тя не може да
обвърже същото.
Именно в тази връзка
ищеца се е позовал и на чл. 301 от ТЗ. В тази правна норма е предвидено, че когато
едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че
търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след
узнаването. Ищецът свързва фактът на узнаване с това, че един от членовете на
СД /Е.К./ е узнал за издаване на записа на заповед още на 04.12.2008 г. и не се
е противопоставил на същия.
За ПАС обаче
това твърдение противоречи на нормалната житейска и правна логика. Това е така
по простата причина, че Е.К. е и лицето извършило действията от мето на
дружеството, без да притежава нужната представителна власт, т.е. то е лицето подписало
записа на заповед. Това води до извод, че за знание от страна на дружеството
може да се говори само ако узнаването е достигнало до другите членове на СД и
те не са се противопоставили или с оглед процесната сделка от името на
дружеството са извършени действия които да наведат до извод, че то е съгласно
със същата и приема породените от нея права и задължения. Данни в тази насока
по делото обаче липсват. Това от своя страна изключва извода, че в случая са
налице предпоставките на чл. 301 от ТЗ и процесния запис на заповед обвързва и
задължава ответното дружество.
Казаното е достатъчно
основание да се достигне до извод, че ищецът не е носител на вземане за сумата
от 200 0000 лв. към „Е.“ АД възникнало на основание процесния запис на
заповед. По тази причина и така предявения
иск се явява неоснователен и следва да се отхвърли, което пък изключва нуждата
от обсъждане на въпроса дали вземането па записа на заповед е погасено по
давност.
В този смисъл са
и изводите на Сз ОС и решението му следва да се потвърди. Това налага и
осъждането на жалбоподател да заплати от въззиваемата страна направените от нея
разноски за адвокат за производството пред ПАС в размер на 3000 лв.
Водим от това
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по
т. дело № 211/2019 г. по описа на Старозагорския окръжен съд решение № 260069
от 15.10.2020 г., с което е отхвърлен предявения от Я.Г.Я., ЕГН **********,***
против „Е.” АД, *** иск за осъждане на дружеството да му заплати сумата от
200 000 лв. представляваща дължима и неизплатена главница по запис на
заповед от 04.12.2008 г., с издател „Е.” АД, поемател Я.Г.Я., падеж 04. 12.
2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.04.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Я.Г.Я., ЕГН **********,*** да заплати
на „Е.” АД, *** направените от дружество разноски за въззивното производство в
размер на 3 000 лв.
Решението
подлежи на обжалване в 1 месечен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.