РЕШЕНИЕ
№ 2261
гр. Пловдив, 20.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20215330113323 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от Е. И. Д. против „Неткредит“ ООД, с
която са предявени обективно кумулативно съединени иска с правно
основание чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 55 ЗЗД, както следва: за признаване за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор
за потребителски кредит от ** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а
при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е недействителен
целият договор, че клаузите на чл. 6 и чл. 11 от договора са нищожни като
противоречиви на добрите нрави и на закона, в частност ЗПК, както и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 575 лева,
представляваща получена от ответника сума по недействителен Договор за
потребителски кредит от ** г., сключен между страните, при начална липса
на основание, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 16.08.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се излагат твърдения, че на ** г. между страните бил
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът
предоставил на ищеца сумата в размер на 400 лева, при договорен ГЛП в
размер на 40,60 %. След сключване на договора за кредит ищцата започнала
да изплаща сумите по кредита, като към 18.05.2017 г. от същата била
1
изплатена сума, възлизаща на 975 лева. Посочва се, че сключеният между
страните договор за кредит се явява недействителен, поради което и сумата
над 400 лева – главница, се явява недължимо платена. Като основания,
водещи до недействителност на договора за потребителски кредит на
основание чл. 22 ЗПК се изтъкват липсата на информация за прилагането на
лихвения процент, както и периодите, условията и процедурите по неговата
промяна в противоречие с изискването на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, липсата на
информация по отношение на механизма на формиране на ГПК в
противоречие с изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, липсата на информация
относно условията за издължаване на кредита, включително липса на
погасителен план в противоречие с изискването на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК.
Излагат се доводи, че не е спазена и нормата на чл. 11, ал.2 ЗПК, като ищцата
не е получила общите условия по договора за кредит, респ. последните не са
разписани на всяка страница. Изложеното, според ищеца обуславя
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради
което същият следва да върне единствено чистата стойност на кредита. При
условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е недействителен целият
договор за кредит, се възразява, че не се дължат сумите за лихва и неустойка.
По отношение на клаузата за възнаградителна лихва се възразява, че същата
противоречи на добрите нрави, доколкото уговорена в размер на 40,60 %
надвишава четири пъти основния лихвен процент. Досежно клаузата за
неустойка се навеждат доводи, че посочените от кредитора условия се явяват
неизпълними, като единствената нейна цел е да се създадат предпоставки за
нейното начисляване. С уговарянето на неустойката, според ищеца, се цели
заобикаляне на ограничението на чл. 33, ал.1 и ал.2 ЗПК. Предвид всички
изложени пороци на договора за потребителски кредит и неговите отделни
клаузи, заплатените суми над главницата в размер на 400 лева до цялата сума
от 975 лева се явяват платени при начална липса на основание.
Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от
„Неткредит“ ООД, с който се взима становище за неоснователност на
предявените искове. Възразява се, че по отношение на заплатените суми от
датата на сключване на договора до ** г. е изтекъл петгодишният давностен
срок, поради което същите се явяват недължими. Посочва се, че договорът за
2
кредит е сключен в предвидената в ЗПФУР и ЗЕДЕУУ форма, като на ищеца е
представена и необходимата преддоговорна информация. Във връзка със
задължението за предоставяне на обезпечение се посочва, че за посочената
клауза ищцата е уведомена преди сключване на договора, респ. същата е
могла да осигури обезпечението. Досежно възраженията за несъответствие на
договора с нормите на чл. 11, ал.1, т.7 – 12 ЗПК се посочва, че ГЛП е
уговорен в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, като
предвидената неустойка не е включена в ГПР, доколкото е предпоставена от
последващо поведение на ищеца. Доколкото ищецът е поел задължението за
осигуряване на обезпечение, то на основание чл. 20а ЗЗД, следва същото да
бъде изпълнено, като в противен случай поведението му следва да бъде
санкционирано чрез заплащане на неустойка. По отношение на доводите на
ищеца, че клаузата, с която е уговорен ГЛП, противоречи на добрите нрави,
се възразява, че в българското законодателство не е предвиден максимален
размер на възнаградителната лихва, като за неговия размер ищцата е била
информирана предварително. Същата е уговорена и в законовите предели на
чл. 19, ал.4 ЗПК. Досежно възраженията за нищожност на уговорената
неустойка, от ответника се посочва, че параметрите на договора почиват на
принципа за свободата на договарянето, като ищцата предварително е била
уведомена за дължимостта на същата.
Поради изложеното се претендира исковите претенции да бъде
отхвърлени, като в полза на ответника да бъдат присъдени разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
От представения по делото Договор за потребителски кредит „До
заплата“ № ** г., сключен между страните, се установява, че ответникът се е
задължил да предостави на ищеца сумата в размер на 500 лева под форма на
кредитен лимит със срок на ползване: една година от сключване на договора.
По силата на чл. 2, ал.2 от договора, първият транш по кредита в размер на
400 лева следвало да се преведе на ищцата на датата на сключване на
договора. В чл. 11, ал.1 от договора бил договорен годишен лихвен процент в
размер на 40,60%, а в чл. 11, ал.4 от договора – ГПР в размер на 49,09 %.
Съобразно чл. 4, ал.3 от договора, в срок до края на работния ден, следващ
3
деня на предоставяне на сумата на първия транш, ищцата била длъжна да
представи на ответника гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция следвало да
възлиза на сумата в размер на 1000 лева със срок на валидност – до 07.04.2021
г. В чл.6, ал.1 от договора била предвидена санкция за неизпълнение на
задължението за представяне на гаранция по кредита, а именно неустойка в
размер на 4,00 лева плюс 0,89 % от сумата по усвоения транш за първия ден
от всеки лихвен период и 0,89 % от сумата по усвоения транш за всеки
следващ ден. Неустойката следвало да бъде заплатена заедно със следващото
лихвено плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане.
В хода на съдебното дирене пред настоящата съдебна инстанция бе
изслушана и приета ССчЕ, изготвена от в.л. Й.П. /л.92-96/. Съобразно
заключението на вещото лице, размерът на усвоената от ищцата главница по
договора за кредит е 400 лева. Размерът на платените от същата суми по
договора за кредит е 975 лева, от които 390,29 лева – главница, 141,51 лева –
договорна лихва, 443,20 лева – неустойка за липса на представено
обезпечение. Постъпилите от ищцата суми са както следва: 125 лева на
05.05.2016 г.,125 лева – на 06.06.2016 г., 125 лева – на 06.07.2016 г., 125 лева –
на 06.08.2016 г., 50 лева – на 10.09.2016 г., 70 лева – на 17.09.2016 г., 50 лева –
на 18.10.2016 г., 30 лева – на 25.10.2016 г., 25 лева – на 28.11.2016 г., 25 лева –
на 09.12.2016 г., 25 лева – на 16.12.2016 г., 25 лева – на 30.12.2016 г., 25 лева –
на 16.01.2017 г., 50 лева – на 24.01.2017 г., 50 лева – на 31.01.2017 г. и 50 лева
– на 18.05.2017 г. Вещото лице посочва, че размерът на уговорената в
договора за потребителски кредит възнаградителна лихва е в годишен лихвен
процент 40,60 %, като основният лихвен процент възлиза на 10 %.
По делото е приета и СТЕ /л.103-108/, изготвена от в. л. **. А.К..
Съобразно заключението на вещото лице, при кандидатстване за договора за
потребителски кредит „До заплата“ от ** г., заявката е разгледана на същия
работен ден, била е одобрена и на клиента е изпратен имейл на електронната
поща, посочена в заявката за кредит, съдържащ договора за потребителски
кредит, стандартен европейски формуляр и общи условия. Лицето било
длъжно да се запознае с договора и формуляра, и ако е съгласно с условията
им, да активира линка, посочен в имейла. Лицето е приело договора за кредит
на ** г. в 09:11:29 часа от ИП **, като е активирало линка, който е посочен в
4
електронното съобщение.
Съдът кредитира приетите по делото заключения по допуснатите ССчЕ
и СТЕ като компетентно изготвени, с необходимите знания и умения, и
обосновани.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на
паричен заем в размер от 400 лева. Заемодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Както бе посочено, клаузата на чл. 4, ал.3 от договора възлага в тежест
на ищцата до края на следващия ден от сключването на договора да
предостави на ответника гаранция по кредита, издадена от небанкова
финансова институция за сума в размер на 1000 лева, със срок до ** г.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията,
които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер (400 лева). Предвид това,
не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в
размер по-висок от предоставената сума, а именно: 1000 лева. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не
5
включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в чл. 6, ал. 4 от Договора, изначално разсрочва вземането за
„неустойка ”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не
би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно
предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6 от Договора
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
6
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 11, ал. 5 от Договора е
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е
включена дължимата по чл. 6, ал.1 от договора „неустойка”. Тоест, налице е и
пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
Поради изложеното и предявеният иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса
на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната
действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното
дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В
доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
7
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Доколкото се установи, че сключеният между страните договор за
кредит е недействителен, то на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи
единствено чистата стойност по кредита в размер на 400 лева. Всичко
заплатено над посоченото сумата се явява платено от ищеца на ответника при
начална липса на основание. От приетото по делото заключение по
допуснатата ССчЕ се установи, че общо заплатената сума от ищеца на
ответника възлиза на 975 лева, респ. получената от последния сума при
начална липса на основание е в размер на 575 лева.
Предвид изложеното и предявения осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД се явява основателен.
Доколкото съдът приема предявения осъдителен иск за основателен, то
следва да се разгледа направеното от ответника възражение за погасяване на
задължението за връщане на сумата по давност. Съобразно разясненията,
дадени в т. 7 от ППВС 1/1979 г., при първия фактически състав на чл. 55, ал.1
ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради
което следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на
получаването й.
Несъмнено по делото се установи, че сключеният между страните
договор за кредит се явява недействителен, поради което на основание чл. 23
ГПК основание за заплащане от ищеца на ответника е налице единствено
досежно главницата. Предвид изложеното, съдът намира, че първоначално
преведените суми от ищеца на ответника целят именно погасяването на
съществуващото задължение за заплащане на главницата. Същата се явява в
размер на 400 лева, респ. се покрива от изплатените суми, както следва: на
05.05.2016 г. – 125 лева, на 06.06.2016 г. – 125 лева, на 06.07.2016 г. – 125
лева, и на 06.08.2016 г. – сумата в размер на 25 лева, частично от заплатените
125 лева. С оглед посоченото, недължимо платени се явяват сумите след
06.08.2016 г. /с изключение на посочените 25 лева/ до 18.05.2017 г. Доколкото
давностния срок за изпълнение на задължението за връщане на процесната
сума е петгодишен съобразно нормата на чл. 110 ГПК и същата започва да
тече от предаване на сумата, то съдът намира, че същият не е изтекъл към
датата на депозиране на исковата молба в съда – 16.08.2021 г. Действително
досежно заплатената сума от 100 лева на 06.08.2016 г., петгодишният
8
давностен срок е следвало да изтече на 06.08.2021 г. Въпреки изложеното
следва да се отече и спирането на давността за периода 13.03.2020 г. -
13.05.2020 г. по чл. 3, ал.1, т.2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание от
13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците. Следователно петгодишният
давностен срок за сумата от 100 лева, заплатена на 06.08.2016 г., изтича на
06.10.2021 г., поради което и посоченото вземане не се явява погасено по
давност. Всички останалия плащания са извършени преди изтичане на
петгодишния срок, предхождащ датата на депозиране на исковата молба,
поради което също не се явяват погасено по давност.
С оглед всичко изложено, настоящият съдебен състав намира, че така
направеното възражение за погасяване на вземането по давност се явява
неоснователно и предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1,
предл. първо ЗЗД следва да бъде уважен в цялост.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1
ГПК има ищецът. Доказателство за извършени такива не са представени,
доколкото ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски в
производство и се представлява от адв. М. по реда на чл. 38 ЗА.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 600 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. М., по отношение на
двата обективно кумулативно съединени искове.
Следва на основание чл. 78, ал.6 ГПК ответникът да бъде осъден да
заплати разноските за държавна такса в размер на 100 лева и сумата в размер
на 100 лева за изготвената СТЕ, депозитът по който е заплатен от бюджета на
съда, доколкото ищецът е освободен от заплащане на такса и разноски в
производството.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
Договор за потребителски кредит „До заплата“ № ** г., сключен между
9
ищецът Е. И. Д., ЕГН: **********, и ответника „Неткредит“ ООД, ЕИК:
*********, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. чл. 11, ал.1, т.
10 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД „Неткредит“
ООД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Е. И. Д., ЕГН: **********, сумата в
размер на 575 лева /петстотин седемдесет и пет лева/, представляваща
получена от ответника сума по недействителен Договор за потребителски
кредит от ** г., сключен между страните, при начална липса на основание,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
16.08.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК: *********, на основание чл. 38,
ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С.П. М., АК – **, личен
номер **, със служебен адрес: гр. **, ул. **, сумата в размер на 600 лева
/шестстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца Е. И. Д., ЕГН: **********, в
производството по настоящото гр.д. № 13323/2021 г. на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Неткредит“ ООД, ЕИК:
*********, ДА ЗАПЛАТИ на по сметка на Районен съд Пловдив сума в
размер от 200 лева /двеста лева/, представляваща държавна такса върху
уважения иск и депозит по приетата ССчЕ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
10