№ 31
гр. София , 29.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ в публично
заседание на седми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Мина Г. Дочева Мумджиева
Членове:Костадинка Костадинова
Ирина Стоева
при участието на секретаря ИВА АТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Мина Г. Дочева Мумджиева Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20211100602066 по описа за 2021
година
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от служебния защитник на
подсъдимия – адв. К. – срещу присъда на СРС, НО, 11 състав, постановена на 18.02.2021г.
по НОХД № 956/2018г., с която подсъдимият В. В. К. е признат за виновен по обвинението
за извършено от него престъпление по чл.209, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК за 25 деяния, като
при условията на чл.54 от НК е осъден на „лишаване от свобода“ за срок от три години при
първоначален строг режим. На основание чл.304 от НПК подсъдимият е бил признат за
невиновен по обвинението за четири деяния с пострадали лица Д.С., Й.М., Б.М. и Н.С..
В жалбата се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, като
защитникът предлага въззивният съд да я отмени. Основният довод за неправилност според
защитата бил свързан с липсваща доказателствена обезпеченост на обвинението, като се
изразява становище, че обвинението не е доказано по несъмнен и безспорен начин. Оспорва
се оценката на доказателствата, която се съдържа в мотивите на първоинстанционната
присъда.
В допълнението към жалбата защитникът на подсъдимия развива подробно своите
съображения, изложени във въззивната жалба. Твърди, че районният съд „бегло и накратко“
е отразил част от свидетелските показания, но без да ги обсъди. Набляга на обстоятелството,
че нито един от свидетелите не познава подсъдимия и не се е срещал с него, с изключение
на св. Б. Б.. Посочва, че постановената осъдителна присъда се базира единствено на
обвинителните доказателства, които според защитата са оскъдни, като са неглижирани
1
останалите налични по делото доказателства. Релевира довод, че по делото не са събрани
категорични преки доказателства, нито верига от косвени такива, въз основа на които да се
направи единствено възможният извод за виновността на подсъдимия. По отношение на
мотивите на СРС намира същите за схематични, в по-голямата им част - за копие на текст
от обвинителния акт, което според защитата обуславя и извод за липса на мотиви. Обръща
внимание и на изготвения обвинителен акт, който намира за повърхностен и схематичен.
Посочва, че обвинителната теза и самата осъдителна присъда се основават на показанията на
един единствен свидетел – св. У., които намира за ненадеждни. В заключение посочва, че
постановената присъда е базирана на предположения и догадки, залегнали още в самия
обвинителен акт. Моли съдът да отмени атакуваната присъда и постанови нова, с която да
признае подсъдимия К. за невиновен. Алтернативно моли съдът да отмени присъдата и да
върне делото за ново разглеждане или ако приеме, че подсъдимият е виновен, то да бъде
отчетен продължителният период на разглеждане на наказателното производство и
наказанието бъде индивидуализирано по правилата на чл.55 от НК.
В проведеното по реда на чл.327 от НПК закрито съдебно заседание на 01.06.2021г.
въззивният съд е приел, че за правилното решаване на делото не се налага разпит на
подсъдимия, свидетели и вещи лица.
В хода по същество защитата на подсъдимия – адв. К. – поддържа изцяло жалбата и
допълнението към нея. Намира, че присъдата се основана единствено на показанията на
един свидетел, както и на догадки, без да са налице годни доказателства. Моли съдът да
признае подсъдимия за невиновен, алтернативно – да отмени присъдата и върне делото за
ново разглеждане или да го признае за виновен, но му определи наказание при условията на
чл.55 от НК.
В открито съдебно заседание представителят на СГП намира жалбата за
неоснователна, като посочва, че СРС е събрал и обсъдил всички доказателства. По
отношение на наложеното наказание посочва, че същото отговаря на степента на
обществена опасност на деянието у дееца. В заключение моли съдът да потвърди
обжалваната присъда като правилна и законосъобразна.
Подсъдимият, по отношение на когото производството пред СРС е проведено в
негово отсъствие, участва лично в производството пред СГС и упражнява правото си даде
обяснения, в които твърди, че дейността на дружеството, в което е работела св. У., се е
ръководела от друго лице с фамилно име К., което именно събирало парите заедно с тази
свидетелка. В правото си на лична защита подсъдимият К. моли съдът да постанови
оправдателна присъда, като изтъква, че не е направил нищо, освен да окаже помощ.
В правото си на последна дума моли да бъде оправдан.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно
провери изцяло правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира,
че са допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от
НПК, които не могат да бъдат отстранени от въззивната инстанция, но са отстраними при
ново разглеждане на делото. Тези пороци са засегнали дължимата от първия съд преценка на
въпросите по чл.248, ал.1, т.3 НПК в проведеното от него на 26.09.2018г. разпоредително
заседание, в частност – в процесуалната дейност на съда, свързана с неговите правомощия в
разпоредително заседание да извърши преценка за годността на внесения обвинителен акт.
Първоинстанционният съд е постановил обжалваната присъда, след като е приел за
разглеждане обвинителен акт, който не отговаря на изискванията по чл. 246, ал. 1 от НПК.
Основната процесуална функция на обвинителния акт е да очертае по недвусмислен
2
начин престъплението, в което се обвинява лицето с всички негови обективни и субективни
признаци, съобразно приетата правна квалификация и тяхната максимална конкретизация. В
неговата обстоятелствена част е необходимо да се опишат престъплението, начинът,
времето и мястото на извършването му, както и другите обстоятелства, визирани в чл. 246,
ал. 2 НПК. В конкретния случай е допусната неяснота в конструкцията на обвинението,
която обуславя невъзможността на подс. К. да разбере фактическите и правни рамки на
вмененото му обвинение по начин, който да му позволи да организира адекватно защитата
си. Предявеното обвинение срещу подсъдимия К., съобразно формулировката му, залегнала
в обвинителния акт, е по основния състав на измамата - с целта да набави за себе си имотна
облага, като се твърди, че осъществил 29 деяния на престъплението измама, тъй като
възбудил заблуждение у редица лица (поименно изброени), действайки като посредствен
извършител чрез свидетелката У. в 28 от случаите, и в 1 – лично (л.6, СП, СРС). В
обвинителния акт липсва описание на факти за това как от обективна и субективна страна
при формирането на заблуждение по смисъла на чл.209, ал.1 НК и при причиняването на
съставомерна имотна вреда за 28 броя от деянията е осъществена връзка между личността на
подсъдимия и св. У..
В обстоятелствената част на обвинителния акт се твърди, че подсъдимият създал
неверни представи в съзнанието на пострадалите (че ще им осигури започване на работа в
чужбина), с които си действия им причинил имотна вреда в общ размер на 2420 лева.
Представителят на СГП за 28 от деянията - част от инкриминираната продължавана
престъпна дейност, е посочил, че са извършени от подсъдимия К. при условията на
посредствено извършителство, а именно чрез св. У., без обаче да изложи каквито и да е
фактически твръдения, че тази свидетелка е била несъзнаваща общественоопасния характер
на извършваното и е действаща невиновно. Описвайки механизма на деянието, извършвано
при условията на посредствено извършителство, във внесения обвинителен акт прокурорът
се е задоволил да маркира, че свидетелката У. е действала „съгласно указанията на
обвиняемия“ (стр. 1 от обвинителния акт). Съдът намира начина на формулиране на тази
част от обвинителната теза за неясен, схематичен и ограничаващ правото на защита на
подсъдимото лице, доколкото липсва конкретно посочване/изброяване на така наречените
„указания” и обстоятелствата, при които са били дадени – еднократно преди У. да извърши
всички деяния или за всяко едно деяние отделно. Конкретика в тази насока не се извлича от
актовете на органите на досъдебното производство и доколкото се твърди, че всички деяния
са извършени на неустановена дата през февруари 2014г. При това положение не е ясна
позицията на обвинението дали деянията са извършени на различни дати през февруари
2014г. или само някои от тях са извършени на една и съща дата, или всички са били
извършени на една и съща неустановена дата в посочения период. В последната от
изброените хипотези логическата конструкция на обвинението допуска указанията към св.
У. да са дадени еднократно. Дори и да е така обаче, е недопустимо фактите, на които се
основава обвинението, да са очертани вариативно и подсъдимият да бъде заставен да се
защитава срещу неконкретизирани хипотези на изпълнение на престъплението.
В обвинителния акт не са описани и фактите, въз основа на които обвинението
приема, че подсъдимият е знаел за всяко едно инкриминирано деяние, както и за действията,
предприети от св. У.. В процесния случай, доколкото конструкцията на обвинението е
такава, че включва участието на трето лице, за което се твърди, че е взело пряко участие при
извършване на престъплението, прокуратурата е следвало да изложи и факти, на базата на
които приема, че подсъдимият е действал чрез това лице, като прекият извършител не е
съзнавал противоправността на извършеното. Действително в обстоятелствената част на
обвинителния акт е отбелязано, че служебните задължения на св. У. „включвали посрещане
на клиенти, разясняване на условията и приемане на пари от кандидатите за работа“, но това
изброяване не носи информационна стойност за начина, по който подсъдимият е станал
3
съпричастен към формирането неверни представи у измамените лица, за да ги мотивира да
извършат разпоредителни действия с парични суми.
При решаване на въпросите, посочени в чл.248, ал.1, т.3 НПК, първостепенният съд
не е ценил като съществено нарушение на процесуалните правила липсата на факти, които
да свържат личността на подсъдимия с всяко едно инкриминирано деяние. Така съдебното
производство е инициирано на базата на общата формулировка в обвинението, че св. У.
изпълнявала указания на подсъдимия. Тези фактически твърдения обаче не носят
информационна стойност за позицията на прокуратурата кога и как подсъдимият взел
решение да извърши престъплението измама по отношение на изброените в обвинителния
акт лица. Така, след като е приел за разглеждане обвинителния акт, СРС е игнорил
изискването в чл.246 НПК обвинителния акт да съдържа всички факти и обстоятелства,
обуславящи съставомерността на повдигнатото обвинение. Бланкетното твърдение за
получавани от св. У. указания, без тяхното съдържателно посочване и при липсващи
твърдения за това кога и как подсъдимият е използвал този способ за въздействие върху
съзнанието на пострадалите лица при условията на посредствено извършителство за всяко
едно инкриминирано деяние, не отговаря на процесуалния стандарт за изготвяне на
обвинителен акт и представлява съществена неяснота по така повдигнатото спрямо К.
обвинение. Това е така, тъй като обективно го поставя в невъзможност да разбере
естеството на фактите, срещу които следва да организира своята защита.
Не без значение в случая е необходимостта от изясняване от страна на прокуратурата
и в какво качество подс. К. е давал тези указания на св. У. – в качеството си на работодател,
собственик, управител, пълномощник. Без дефинитивно посочване на съдържанието на
указанията, в какво качество същите са били дадени от подсъдимия и дали с оглед неговата
позиция в търговското дружество св. У. е била обвързана от задължителен характер на
съответните указания, подсъдимото лице е поставено в невъзможност да организира
защитата си, като ангажира съответни доказателства за фактите, на които се базира
обвинението, което също накърнява правото му на справедлив съдебен процес.
На следващо място, формулировката, използвана от представителя на СРП, досежно
решението на подсъдимия К. да открие „офис в гр. София“, е непрецизна и обща. Правото
на защита на подсъдимия предполага ясна и детайлна рамка на обвинението, вкл. и относно
отговор на въпроса в качеството на какъв е действал подсъдимият К., за да открие този
„офис“. Не без значение е и обстоятелството, че в обвинителния акт е посочено, че
подсъдимият е назначил на работа свидетелката У., но без да се твърди в какво качество е
действал той и по какъв начин е обвързан с посочения офис. В тази връзка в обвинителния
акт липсват факти за наименование на конкретна фирма/дружество, чрез която се твърди
подсъдимият да е упражнявал тази посредническа и въвеждаща в заблуждение дейност и в
която като работодател „назначил“ св. У.. Така констатираната липса е „компенсирана“ едва
в мотивите на първия съд, който за първи път е конкретизирал наименованието на
дружеството – „А. БГ“ ЕООД. За първи път е посочил, че това дружество с оглед данни от
Агенцията по заетостта, не притежава лиценз за посредничество при наемане на лица в
чужбина. По тези факти обаче, а именно да е бил свързан с дейността и управлението на
това дружество, подсъдимият не се е защитавал, доколкото те липсват в актовете на
органите на досъдебното производство.
Освен да допълни името на дружеството, първоинстанционният съд се е опитал да
санира и още един порок на обвинителния акт, като е възприел, че подс. К. е бил
представител на така посоченото дружество към инкриминирания период. Това надграждане
на обвинението от страна на контролирания съд на свой ред също представлява процесуално
нарушение от категорията на абсолютните, защото подсъдимият К. е поставен отново в
4
позиция на процесуална изненада, а именно да разбере за първи път в крайния съдебен акт
на съда какви са били неговите функции в търговско дружество, което според обвинението
се използва от физическо лице за извършването на престъпна дейност.
Отделно от това, констатацията на СРС, че подсъдимият бил представител на това
дружество, не съответства на публично достъпната информация за действителния му
собственик, отразена в търговския регистър, а именно лицето И.Д. К., за което се съдържат
данни и в обясненията на подсъдимия. Органите на досъдебното производство и първият
съд са разполагали с обективна възможност да установят това лице, а чрез него – да
установят и евентуална връзка на подсъдимия с дружеството, доколкото втори том от ДП
съдържа изобилен доказателствен материал за идентификацията на „А. БГ“ ЕООД, вкл. и
със съответен идентификационен номер (т.напр. л.45, том 2 от ДП). Тези публично известни
данни сочат, че собственик на дружеството е лице, различно от подсъдимия и не се твърди
това лице да е делегирало представителна власт на подсъдимия във връзка с търговската си
дейност. Ето защо, дори и да бъдат възприети установените за първи път от СРС фактически
положения, свързани с дейността на подсъдимия в посоченото дружество, не става ясно въз
основа на какви факти и доказателства първият съд черпи основания за извод, че
подсъдимият е бил представител на това дружество и е разполагал с достъп да цялата
документация и парични средства, които се генерират от неговата дейност (стр.9 от
мотивите).
Действително, съдът при решаване на делото може да приеме различни фактически
положения от тези, залегнали в обвинителния акт, но в процесния случай се касае за
допълване на липсващи в самия обвинителен акт съществени елементи, които са от
значение за описанието на изпълнителното деяние на престъплението и поначало не са
включени в предмета на доказване, очертан от обвинителния акт. Първоинстанционният
съд е провел активно и задълбочено съдебно следствие, което обаче не би могло да
преодолее първоначалната липса на ясно обвинение. Първоинстанционният съд е признал
подс. К. за виновен в извършване на престъплението измама в условията на продължавано
престъпление с 25 деяния, като за 4 деяния го е оправдал (за тези, които са извършени
спрямо пострадалите Д. С., Й. М., Б. М. и Н. С.). До този правен извод съдът е стигнал, след
като е констатирал липса на надлежно събрани доказателства, обосноваващи обвинителната
теза спрямо така изброените 4 лица. Поради обективната невъзможност да разпита така
посочените свидетели, както и да приобщи техните показания, депозирани в хода на
досъдебното производство, районният съд ги е изключил от доказателствената съвкупност,
което е обусловило и оправдателния диспозитив на присъдата в тази част. Въззивният съд
констатира и че спрямо още двама други пострадали, а именно – свидетелите А.К. и С.Б.,
съставът на районния съд се е намирал в състояние на обективна невъзможност, както да ги
издири, така и да ги призове редовно. Първият съд не е разполагал с процесуална
възможност да приобщи чрез прочитане и техните показания, дадени в досъдебното
производство. Въпреки тези обективни дадености контролираният съд е признал
подсъдимия К. за виновен в това да е въвел в заблуждение и свидетелите К. и Б., въпреки
липсата на годни доказателства в тази насока, като по тази част от наказателно-
осъдителната част на присъдата не са изложени и съответни мотиви.
В заключение въззивният съд приема, че за част от инкриминираните деяния е
налице липса на мотиви. За останалата част от деянията мотивите районният съд, относими
към обвинението за извършено престъпление при посредствено извършителство, излизат
извън рамката, очертана в обвинителния акт, тъй като съдът е изложил допълнителна
фактология, която не е инкриминирана по делото.
Съдът не е отговорил и на съществените въпроси относно участието на подсъдимия
5
К. в престъплението – дали той е използвал незнанието на св. У. и в този смисъл я е
използвал като средство за извършване на отделните деяния, дали и кои обстоятелства сочат
за оказано от него въздействие върху нейната воля при фактическото изпълнение на всяко
едно инкриминирано деяние.
Отделно от това, поради затруднението си да се произнесе при липсващи факти,
районният съд е изнесъл за първи път в крайния си съдебен акт факти от значение за
обвинителната теза, но дори и при тези усилия не е дал обоснован отговор за това как и
защо подсъдимият К. обективно е могъл да оказва и е оказвал влияние върху дейността на
дружеството, в което е работела св. У., в частност като я използвал като пряк участник в
част от инкриминираните деяния.
Настоящият съдебен състав намира, че при така посочената по-горе липса на правна
прецизност в обвинителния акт, е безпредметно да подлага на по-подробен анализ
съдържанието на събрания доказателствен материал. След като изначално повдигнатото
обвинение е неясно и не очертава предмета на доказване, единственият възможен изход от
производството пред въззивния съд, е същата да бъде отменена и делото да бъде върнато на
друг състав на първоинстанционния съд от стадия на разпоредителното заседание. Това е
така, тъй като внесеният в СРС обвинителен акт изначално не е бил процесуално годен, за да
постави началото на съдебната фаза на наказателното производство срещу подс. В.К..
Съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 2/2002 г. по т.д. № 2/2002г. на
ОСНК на ВКС обвинителният акт следва да съдържа минимално необходими реквизити
като конкретика за време, място и начин на извършване на престъплението. Осъждането по
неясно обвинение винаги съставлява съществено нарушение на процесуалните правила,
гарантиращи правото на защита на подсъдимото лице, тъй като същото е лишено от
възможността да даде обяснения, да посочи и изиска доказателства или да предприеме друго
процесуално поведение. Така допуснатото нарушение от категорията на посочените в чл.
348, ал.3, т.1 НПК и не може да бъде отстранено от въззивния съд с оглед изключителните
правомощия на прокуратурата по чл. 127, т.3 КРБ и функциите на обвинителния акт в
съдебната фаза на наказателното производство. Отделно от това, преклузивните срокове по
чл. 248, ал.3 НПК се отнасят само и единствено до участниците в разпоредително заседание
в производството пред СРС и поради това становищата на страните и първия съд не
обвързват въззивния съд, който във всички случаи е задължен да извърши самостоятелна
проверка на процесуалната дейност и преценката на първия съд по всички въпроси, които се
решават в разпоредително заседание.
С оглед изложеното постановената първоинстанционна присъда следва да бъде
изцяло да се отмени поради изначално допуснатото – още с внесения за разглеждане в СРС
обвинителен акт съществено процесуално нарушение спрямо подсъдимия К.. При наличието
на основанията по чл. 334, т. 1 от НПК, съдът намери, че следва да върне делото на първия
съд, от стадия на разпоредителното заседание, което да се проведе от друг съдебен състав с
произнасяне по въпросите, визирани в чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, както и на всички останали
въпроси, които се решават на този процесуален етап.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 1, вр. чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348,
ал. 3, т. 1 вр. с ал. 1, т. 2, вр. от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
6
ОТМЕНЯ присъда от 18.02.2021г. по НОХД № 956/2018 г. на СРС, НО, 11-ти
състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на СРС – НО от стадия на
разпоредителното заседание.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7