№ 428
гр. Кърджали, 19.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Динчер Хабиб
при участието на секретаря Росица Петрова
като разгледа докладваното от Динчер Хабиб Гражданско дело №
20245140100490 по описа за 2024 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове на Н. О. М.,
ЕГН ********** против „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: **** за признаване за установено, че сключеният между страните
договор за потребителски кредит № **** е недействителен на основание чл.
22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и за осъждането на ответника на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК, върне дадената
без основание по договора сума размер на 191,66 лева.
В исковата молба се твърди, че между страните с сключен договор за
потребителски кредит, за който се поддържа, че е недействителен по смисъла
на чл. 22 ЗПК. Изтъква се, че посочения ГПР в размер на 49,66 % не става ясно
как е формиран, при положение, че в договора е записана възнаградителна
лихва в размер на 0 %, поради което е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Направено е искане ответникът да бъде осъден да
върне на ищеца на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД всички недължимо платени
суми, т.е. платеното по договора без главницата.
Ответникът, в законоустановения едномесечен срок, подава отговор на
исковата молба, с който оспорва исковата претенция, с подробно развити
съображения.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предмет на делото са: 1 установителен иск, за прогласяване
нищожност на договор за потребителски кредит с правно основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП – поради наличие на неравноправни клаузи, с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 ЗПК – поради
нарушаване на императивни правни норми и 2 кумулативно съединен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 191,66 лева, платена от ищеца в
1
полза на ответника при липса на основание във връзка с процесния договор.
По делото е приложен сключен между ищеца - кредитополучател и
кредитодателя „****“ ЕООД договор за предоставяне на потребителски
кредит № ****, по силата на който кредитодателят е предоставил на ответника
кредит в размер на 2000 лева. С договора длъжникът се е задължил да върне
сумата от общо 2700 лева, включваща главница от 2000 лева и лихва в размер
на 700 лева при лихвен процент от 0%, на 18 погасителни вноски съгласно
погасителен план, неразделна част от договора, с първа падежна дата
14.04.2021 г. Съгласно чл. 9.3 от Общите условия за предоставяне на
потребителски кредити на „****“ ЕООД, потребителският кредит се
издължава на месечни погасителни вноски, дължими на падежни дати (дати
на плащане), посочени в погасителния план. Съгласно преддоговорната
информация срокът на договора за кредит е 18 месеца. В погасителния план
към договора вноските са посочени с различни размери и различни падежи,
като първата от тях е на 23.02.2022 г., а последната – на 18.07.2023 г. Съгласно
чл. 8.2 от Общите условия лихвеният процент е фиксиран за срока на договора
и е в размер на 0% съгласно договора. ГПР е посочен в размер на 49,66%.
По делото не се спори, че в изпълнение на чл. 5 от договора за заем
ищцата избрала като обезпечение поръчителство с посоченото от ответника
дружество ***. По делото е приета като доказателство разписка от „Изипей“
АД, видно от която ищецът е заплатил на ответното дружество сумата в общ
размер на 2191,66 лв. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора
за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител ищцата разполага със защита по глава
шеста от ЗЗП, за която съдът следи служебно.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за
кредит поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат
разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 5 от
посочения договор. Разпоредбата на чл. 5 от договора за кредит, възлага в
тежест за заемателя да сключи договор за поръчителство с "***" (което
дружество е предварително одобрено от самия кредитор). Прочитът на
съдържанието на клаузата на чл. 5 от договора за кредит и съпоставянето й с
естеството на сключения договор, налага разбирането, че по своето същество
тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Тоест, кредиторът цели да
"насочи" длъжника към единствената форма на обезпечение, която той
обективно би одобрил - поръчителство от "***". Предвид изложеното, то
разходът за потребителя по договора за предоставяне на гаранция с "***" е
сигурен, тъй като предоставянето на гаранцията (поръчителство) е
необходимо условие да се усвои финансовият ресурс.
В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с
поръчителството, предоставено от *** в полза на кредитора, като с
одобряването на предоставеното обезпечение, уговорката, свързана с
обезпечението не може да се отмени от кредитополучателя или от поръчителя.
В същия се съдържа и изявление, че кредитополучателят сам е избрал този
поръчител и е запознат с правото си да посочи, както предложеното
юридическо лице, така и физическо лице. В чл. 5 от Общите условия е
предвидено, че преди сключване на договора дружеството оценява
кредитоспособността на кредитоискателя. При оценката се взима предвид и
предложеното обезпечение. За да повиши кредитоспособността си и
вероятността да бъде одобрен кредитът, кредитоискателят може да предложи
2
едно от следните обезпечения: обезпечение, предоставено от гарант-
юридическо или физическо лице, одобрено от **** и обезпечение от
поръчител-физическо лице, избран от кредитоискателя и одобрен от
дружеството. Обезпечението се предоставя чрез сключване на договор за
поръчителство. В случай на одобряване на предоставеното в полза на
дружеството обезпечение, уговорката става неотменима. Одобряването на
обезпечението се извършва чрез одобряване на заема. По делото не се спори,
че в изпълнение на чл. 5 от договора за заем ищецът избрал като обезпечение
поръчителство с посоченото от ответника дружество ***.
Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът следва да оцени
кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора,
а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се
прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение.
Възможността за ползване на професионален поръчител се явява
обременително, тъй като неизменно е свързано с допълнителни разходи, а
изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от
кредитора. Липсват данни дали алгоритъмът за сключване на договора от
разстояние позволява потребителят да бъде информиран предварително за
размера на дължимото възнаграждение за поръчителя, за да е в състояние да
вземе информирано решение за сключване на договора.
При това положение не би могло да се приеме, че договорът за
поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива.
Видно от договора за заем поръчителят е предварително посочен от кредитора
и длъжникът не е имал възможност за индивидуално договаряне и избор на
друго обезпечение. Поради което съдът приема, че клаузата на чл. 5 от
договора противоречи на добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл.
143 от ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя.
Сключването на договора за поръчителство и заплащане от ищцата на
възнаграждение на поръчителя представлява на практика разделяне на
приходите от кредита между двете формално отделни юридически лица с цел
да се заобиколи ЗПК и да се акумулира недопустима печалба. Така
създадените допълнителни възнаграждения за гаранта/поръчител, които не са
надлежно описани в договора за потребителски кредит, водят до
недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на икономически по-слабата
страна - потребителя, поставяйки го в неравноправна и неизгодна позиция.
Сключването на договор за поръчителство води до скрито оскъпяване на
кредита чрез заплащане на възнаграждение на поръчителя.
По делото не се спори, че ищецът е усвоил заетата сума. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7-9 от същия закон, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Процесният договор за кредит попада в обсега на ЗПК,
поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон.
Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът
за кредит. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 от закона,
относно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече
нищожност на сключения договор.
Съдът намира, че в случая има нарушение на чл. 11, т. 9 от ЗПК,
съгласно която договорът следва да съдържа информация за лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
3
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти. Въпреки това, при
уговорен в договора лихвен процент 0, посочената лихва е 700 лв. Съдът
счита, че в настоящия случай не се касае за техническа грешка, нито че за
потребителят е ясно какъв е размерът на лихвения процент, както се твърди в
отговора на исковата молба тъй като става въпрос за съществен елемент от
договора. Потребителят няма възможност да гадае и изчисли в проценти
размера на лихвата. При това положение се налага извода, че в нарушение на
императивната норма на закона в договора не е посочен лихвения процент,
което влече нищожност на целия договор.
На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, където нормативно е
предвиден начин на формиране на годишния процент на разходите по кредита,
в него следва да се включат разходите по сключения от ищцата с дружеството
– гарант договор за гаранция /поръчителство/. След като съгласно чл. 5 от
договора за кредит усвояването на сумата по кредита е било обусловено от
предоставяне на поръчителство от „***“, вследствие на което между ищцата и
това дружество е сключен договор за гаранция срещу уговорено
възнаграждение. Договореното възнаграждение на гаранта следва да се
включи като компонент на ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално
дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК за общ разход, т.е. всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено
заплащането от ищцата на възнаграждение за поемане на поръчителство от
**** представлява допълнителна услуга, която произтича от договора за
кредит и която е задължително условие за усвояване на главницата. Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,66%, но от съдържанието на
договора потребителят не може да направи извод за това кои точно разходи се
включват (съответно заплащат) и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които
възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за
предоставянето на гаранция от "***", то същото е с характер на сигурен
разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. От
страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4 от ЗЗП, като в т. 3 от договора е посочена обща
сума, дължима от ищцата, без в нея да е включено възнаграждението на
поръчителя и стойността му не е включена при изчисляване на ГПР.
Кредиторът е действал в противоречие с принципа на добросъвестността, като
не е предоставил коректна информация относно общия размер на кредита на
потребителя, който бил лишен от възможността да разбере икономическите
последици от сделката и да вземе информирано решение дали да сключи
договора за кредит.
Доколкото сключването на договора за потребителски кредит,
влизането му в сила и предоставянето на заемната сума от кредитора на
кредитополучателя е било обусловено от одобряване на подаденото заявление,
4
а предпоставка за одобряването му е предоставеното от ищцата обезпечение,
не би могло да се приеме, че кредиторът не е знаел за сключения договор за
гаранция. Посоченият от ответното дружество поръчител е финансова
институция, свързана с кредитора. Очевидно е формиран бизнес модел за
разделяне на приходите от кредита между две свързани юридически лица с
цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК в размера на годишния
процент на разходите да се включат и тези разходи, към който те несъмнено се
отнасят. Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, като изискванията на посочената разпоредба в конкретният случай не
са били изпълнени от кредитора.
Действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от
обявените в него 49,66 %, включващи само възнаградителната лихва от 700,00
лева. Следователно договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор.
В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на
потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за
ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това
обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по
кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи
договора. Впрочем, невключването на вземането за възнаграждение по
договора за гаранция към разходите по договора за кредит следва да се
окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата
адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора
и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се
прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението
на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се
явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и
разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от
27.03.2014 г. по дело C-565/12.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е
несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
5
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен на основание
чл. 22 ЗПК.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира за основателен
предявения иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на процесния договор за кредит.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, съдът намира следното:
За основателността на предявения осъдителен иск е необходимо
ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване заплащането
на сумата от него и постъпването на същата в имуществения комплекс на
ответника. При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
установи наличието на валидно основание за заплащане на тази сума от ищеца
в негова полза.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***,
ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер от 2191,66 лева (съобразно
представена по делото разписка от „Изипей“ АД). Предвид съображенията
изложени по-горе, то плащането към ответника е осъществено по договор,
който се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. В хипотеза на цялостна недействителност на договора за кредит, то
всичко платено от ищеца – потребител над размера на главницата по договора,
следва да му бъде възстановено (арг. чл. 23 ЗПК). Главницата по договора за
кредит е в размер от 2000 лв., поради което за сумата от 191,66 лв. искът с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД се явява основателен, доколкото
ответната страна не установи наличието на основание, по силата на което да е
настъпило имущественото разместване. Не е поискано присъждане на законна
лихва върху главното вземане, поради което и съдът не дължи произнасяне по
този въпрос.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се
поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото
производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Р. Р. от АК -
Пловдив, като съобразно Договор за правна защита и съдействие от 10.04.2024
г. (л. 9 от делото), е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който
следва да се определи в полза на адв. Р., съдът счита за нужно да акцентира
върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 (постановено по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение по дело C-438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
6
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че е
проведено само едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание
чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Р. следва да се определи
възнаграждение в размер от 400 лв., платимо от ответника.
С постановеното Определение № 216/07.05.2024 г. по в. ч. гр. д. №
121/20224 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което е отменено
Определение № 581/16.05.2024 г. по гр. д. № 490/2024 г. по описа на Районен
съд – Кърджали, ищецът е освободен от заплащане на държавна такса и
разноски в процеса. Съобразно това и на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на
Съдебната власт, по сметка на Районен съд - Кърджали сумата в общ размер
на 158 лв. - държавна такса за образуване на исковото производство за двата
обективно кумулативно съединени иска.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск от Н. О. М., ЕГН
********** против „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: ****, че сключеният между страните договор за потребителски
кредит № *** е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА "****" ЕООД, ЕИК **** да заплати на Н. О. М., ЕГН
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. "първо" ЗЗД, сума в размер от
191,66 лв., платена при липса на основание от ищеца в полза на ответника по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***
ОСЪЖДА "****" ЕООД, ЕИК **** да заплати на адв. Р. Н. Р., вписан в
АК - Пловдив, личен номер на адвокат **********, сума в размер от 400 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца Н. О.
М., ЕГН ********** безплатно процесуално представителство в настоящото
производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
7
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК "****" ЕООД, ЕИК **** да
заплати в полза на бюджета на Съдебната власт, по сметка на Районен съд -
Кърджали сума в размер от общо 158 лева, включваща държавна такса за
образуване на исковото производство за двата обективно кумулативно
съединени иска.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кърджали в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________
8