№ 9996
гр. София, 28.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20231110140555 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
“ФИРМА” АД, ЕИК ....., против В. А. М., ЕГН **********, с която са предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 от ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 983,33
лева, представляваща главница по договор за паричен заем № ..../29.03.2021 г., ведно със
законната лихва, считано от 02.03.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 58,87 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 08.04.2021 г. до 22.07.2021 г. и сумата 153,25
лева, представляваща мораторна лихва за периода от 23.07.2021 г. до 21.02.2023 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 13.03.2023
г. по ч.гр.д. № 11444/2023 г. по описа на СРС, 176 състав. Претендират се и направените в
производството разноски.
Ищецът твърди, че между “ФИРМА” АД и ответника В. А. М. е сключен договор за
паричен заем № ..../30.03.2021 г., по силата на който на ответника е предоставен заем в
размер на 1 000 лв. Посочва, че заемателят се задължил да върне сума в размер на 1 066,56
лв., представляваща главница, ведно с договорна лихва, на 16 погасителни вноски, всяка от
които в размер на 66,66 лв. Твърди, че за погасяване на задълженията си по договора за заем
ответникът е извършил плащания в общ размер на 92,00 лв. Поддържа, че към момента на
депозиране на исковата молба в съда дължимата главница възлиза на 983,33 лв. Твърди, че
на 30.03.2021 г. е подписан договор за предоставяне на поръчителство № .... между
ответника и “ФИРМА” ЕООД, по силата на който ответникът-потребител възлага, а
дружеството-поръчител се задължава да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
“ФИРМА” АД и да отговаря солидарно с потребителя за изпълнението на всички негови
задължения по договора за заем, както и за всички последици от неизпълнение на тези
задължения. Твърди, че между ответника и “ФИРМА” ЕООД било уговорено, че договорът
за поръчителство влиза в сила в случай, че ответникът не изпълни задължението си по
сключения договор за заем - да предостави обезпечение в уговорения срок. По договора за
поръчителство потребителят дължи на поръчителя възнаграждение в размер на 405,44 лв.,
платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на погасителните вноски по договора за
1
заем. Твърди още, че по договора за заем ответникът дължи и договорна лихва в размер на
58,87 лв. за периода от 08.04.2021 г. /датата на първата вноска/ до 22.07.2021 г. /датата на
настъпване на падежа по договора/. Поддържа, че ответникът не е изпълнил задължението
си да върне заемната сума съгласно условията на договора за заем, поради което на
02.06.2022 г. заемодателят “ФИРМА” АД е отправил искане в писмен вид към солидарния
длъжник – “ФИРМА” ЕООД за изпълнение на целия дълг, като дружеството-поръчител е
заплатило дължимата сума в пълен размер - 1 148,55 лв. По този начин и съгласно клаузите
на договора за поръчителство “ФИРМА” ЕООД е встъпило в правата на удовлетворения
кредитор – “ФИРМА” АД. Поддържа, че ответникът е трябвало да изплати целия заем в
срок до 22.07.2021 г. /последната падежна дата/, като от тогава до датата на депозиране на
исковата молба в съда ответникът продължава виновно да не изпълнява задълженията си
както по договора за заем, така и по договора за поръчителство. В тази връзка твърди, че
ответникът дължи и мораторна лихва в размер на 153,25 лв. за периода от 23.07.2021 г. до
21.02.2023 г., като посочва, че за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. лихва за забава не
е начислявана. Претендира и законна лихва върху главницата, считано от 02.03.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането. Твърди още, че по силата на рамков договор за
покупко-продажба на вземания /цесия/ от 02.03.2020 г., процесното вземане му е
прехвърлено, заедно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Поддържа, че е
упълномощен да уведоми всички длъжници за извършената цесия. На ответника било
изпратено уведомително писмо, като обратната разписка се върнала със статус “получено”.
Предвид изложеното, моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи
процесните суми. Претендира разноски.
Ответникът, чрез назначения особен представител адв. К. М. - САК, е депозирал
отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва предявените исковете.
Твърди, че в договора за заем, сключен с “ФИРМА” АД, не е посочен размерът на месечния
лихвен процент. Поддържа, че в чл. 4 от договора страните са постигнали съгласие
договорът да бъде обезпечен с гарант – две физически лица-поръчители или банкова
гаранция. Твърди, че на датата на подписване на договора за заем е подписан и договор за
предоставяне на гаранция с “ФИРМА” ЕООД, по силата на който дружеството-поръчител се
е задължило да обезпечи задълженията на ответника пред заемодателя “ФИРМА” АД.
Ответникът е поел задължение да заплати на дружеството-поръчител възнаграждение,
разсрочено за изплащане заедно с месечните вноски по договора за заем, като
възнаграждението се дължи в полза на поръчителя “ФИРМА” ЕООД, но “ФИРМА” АД било
единствено овластено да го получи. Счита, че със сключване на договора за предоставяне на
гаранция се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като уговореното
възнаграждение по договора за поръчителство впоследствие ще бъде разпределено като
печалба на заемодателя “ФИРМА” АД. Поддържа, че с договора за поръчителство не се цели
реално обезпечаване на задълженията по договора за заем, а допълнително възнаграждение
за заемодателя. Счита, че по правната си същност договорът за заем представлява договор за
потребителски кредит, поради което по отношение на него приложение следва да намерят
разпоредбите на ЗПК, включително и забраната за неравноправни клаузи. Посочва, че в
случая се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се
разглежда заедно с другата. Твърди, че едноличен собственик на поръчителя “ФИРМА”
ЕООД е заемодателят “ФИРМА” АД, поради което счита, че се касае за хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Посочва още, че договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който потребителят
сключва договора за предоставяне на гаранция. Поддържа, че не може да се приеме, че чл. 4
от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение.
Твърди, че възнаграждението на дружеството-поръчител обезпечава не изпълнението на
задълженията на ответника по договора за заем, а преддоговорното задължение на
заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като двете дружества са свързани
2
лица, счита, че сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява единственото
изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем. Излага доводи, че разходите, които
потребителят трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция, са пряко свързани
с основната му престация по договора за заем, поради което счита, че същите отговарят на
дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, имат характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъдат включени
изначално при формиране на ГПР, като разход, свързан с договора за потребителски кредит.
Посочва, че възнаграждението по договора за гаранция в размер на 405,44 лв. представлява
40% от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи посочения в
договора ГПР от 46,17%. Твърди, че ако се прибави и възнаграждението по договора за
гаранция, ГПР по договора за заем надвишава законоустановения максимум от 50%. Счита,
че уговореното възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, невключена
в оскъпяването на ползваната сума и нарушаваща императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Навежда твърдения, че клаузата на чл. 4 от договора за заем, както и договорът за
поръчителство, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22, вр. чл. 10а, вр.
чл. 11 и чл. 19 ЗПК, във вр. чл. 143 ЗЗП. Твърди, че договорът за поръчителство накърнява
добрите нрави. Моли съда да задължи ищеца да представи в оригинал договорите за заем,
поръчителство и цесия. Моли за отхвърляне на исковите претенции и за прогласяване на
нищожността на клаузата на чл. 4 от договора за заем, както и на договора за поръчителство.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр.
чл. 99 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно:
наличието на валидно възникнало облигационно отношение по договор за паричен заем №
.... от 29.03.2021 г., сключен между “ФИРМА” АД, ЕИК ..... и ответника В. А. М., ЕГН
**********, и неговото съдържание; усвояване на заемната сума от ответника; размер на
уговорената възнаградителна лихва; изпадане на ответника в забава по отношение на
задълженията му по договор за паричен заем № .... от 29.03.2021 г. и размер на
обезщетението за забава; наличието на валидно възникнало облигационно отношение по
договор за предоставяне на поръчителство № .... от 29.03.2021 г., сключен между “ФИРМА”
ЕООД, ЕИК ..... и ответника В. А. М., ЕГН **********, обезпечаващ изпълнението на
задълженията на ответника по договор за паричен заем № .... от 29.03.2021 г.; размер на
непогасения остатък от дълга на ответника по договор за паричен заем № .... от 29.03.2021
г.; извършено от поръчителя “ФИРМА” ЕООД в полза на заемодателя “ФИРМА” АД
плащане на задълженията на ответника по договор за паричен заем № .... от 29.03.2021 г.;
валидно сключен договор за цесия между ищеца и “ФИРМА” ЕООД, ЕИК ....., по силата на
който са прехвърлени процесните вземания; надлежно уведомяване на ответника за
извършената цесия.
При установяване на горните факти в тежест на ответника е да докаже положителния
факт на погасяване на задълженията.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и изпадането на длъжника в забава.
В тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.
По делото не е налице спор, поради което с доклада по делото съдът е отделил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване наличието на валидно възникнало облигационно
отношение по договор за паричен заем № .... от 29.03.2021 г., сключен между “ФИРМА” АД,
ЕИК ..... и ответника В. А. М., ЕГН **********; усвояването от ответника на заемната сума
в размер на 1 000 лв.; наличието на валидно възникнало облигационно отношение по
3
договор за предоставяне на поръчителство № .... от 29.03.2021 г., сключен между “ФИРМА”
ЕООД, ЕИК ..... и ответника В. А. М., ЕГН **********.
От представения по делото договор за паричен заем от 29.03.2021 г. се установява, че
“ФИРМА” АД е предоставило на заемателя В. М. сума в размер на 1 000,00 лева, която
ответникът се е задължил да върне в срок от 16 седмици, на 16 седмични погасителни
вноски, всяка от които в размер на 66,66 лв., при фиксиран годишен лихвен процент -
40.00% и годишен процент на разходите /ГПР/ - 46.17%. С подписване на договора
заемателят е удостоверил, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като
договорът има силата на разписка за предадената, съответно получена заемна сума.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на осигурителния доход да е в размер над 1000 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с “ФИРМА” АД; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в .... към .... една година назад да е със статут не по-лош от “Редовен”
; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на
валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено
от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
Видно от представения договор за предоставяне на поръчителство № .... от 29.03.2021
г., сключен между ответника В. М., в качеството му на потребител, и “ФИРМА” ЕООД, в
качеството му на поръчител, поръчителят се е задължил да сключи договор за
поръчителство с “ФИРМА” АД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя
пред “ФИРМА” АД за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за
паричен заем, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 1 000 лв.,
задължение за плащане на възнаградителна лихва, задължение за плащане на законна лихва
за забава в случая на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски и адвокатски хонорари.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство, за поемане на
описаните по-горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в
размер на 405,44 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 25,34 лв.,
като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени
в договора за паричен заем за плащане на задълженията на потребителя по договора за
паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство,
„ФИРМА“ АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
Сключеният между ответника и “ФИРМА“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
4
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
В частност, преценката относно действителността на процесните договор за
потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при
действието на който са сключени договорите. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен - и на добрите нрави,
което ограничение се отнася както до гражданските, така и до търговските сделки (чл. 288
ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесните
договорни съглашения отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ
("Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 46.17%, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но всъщност не отразява действителния ГПР, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, сключен между ответника и поръчителя „ФИРМА“ ЕООД,
което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Анализът
на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за доброволност при
избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят
одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
поръчителство с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител. Гореизложеното води
и до извода, че в конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети
5
кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което
влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова
услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването
на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Съдът приема, че в случая се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка
от които следва да се разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени
ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за
това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и връзките в отделните договори,
но не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност. Дори при множество правоотношения, когато те са със свързани
лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно
правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите
нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи. Именно такъв е
настоящият случай, доколкото от служебно извършена справка в Търговския регистър, на
основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се установява, че заемодателят “ФИРМА“ АД е
едноличен собственик на капитала на поръчителя „ФИРМА“ ЕООД, като адресът на
управление на двете дружества съвпада, следователно се касае за хипотеза на свързани лица
по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им
дейност се контролира пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността
си при общи икономически интереси и ползи, поради което се презумира наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителството, досежно
търговските дела на другото дружество. Договорът за потребителски кредит се явява
правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на
гаранция. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция,
“ФИРМА“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в
полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства. Обвързаността между двете съглашения се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване
на договор за гаранция от заемателя с одобрено от заемодателя юридическо лице - гарант,
сключването на договора за предоставяне на гаранция в деня, в който е сключен и самият
договор за паричен заем, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита, както и че
самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се
приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя
за обезпечение.
От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е
предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави
обезпечение при условия, обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно
информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на
кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение.
Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно
задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като двете
дружества са свързани лица и сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява
единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че
разходите, които потребителят трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция
са пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията
за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което имат характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъдат включени
6
изначално при формирането на ГПР, като разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на М.С. на Р.Б., което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума.
Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договор за паричен заем № 4410328/23.02.2022 г. ,
сключен с „ФИРМА“ АД, е в размер на 1 000,00 лева, а само възнаграждението по договора
за гаранция, което е в размер на 405,44 лева, представлява 40.54 % от сумата по заема, без да
се включват останалите суми, формиращи ГПР. Видно от приетия по делото договор за
паричен заем № ..../29.03.2021 г., останалите суми, формиращи ГПР, са в размер на 46.17%.
Ето защо в случая може да се направи обоснован извод, че ГПР по договора за заем
надхвърля 50%, след като се прибави възнаграждението по договора за поръчителство. Така
уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за
плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост
на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на “ФИРМА“ АД по договора за паричен заем,
отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в
този смисъл са Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение №
264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките,
настоящият съдебен състав приема, че макар формално договорът за паричен заем да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират
на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил
действителния размер на ГПР в договора за паричен заем, заемодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава
извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен
състав и др.). Следва да се отбележи, че договорът, сключен между ответника и “ФИРМА“
АД, и договорът, сключен между ответника и „ФИРМА“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което
последиците от недействителността на договора за паричен заем неминуемо рефлектират и
по отношение на договора за предоставяне на поръчителство, поради естеството на
правоотношенията (така Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по
описа на СГС, Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г.,
Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че договор за предоставяне на
7
поръчителство № .... от 29.03.2021 г. е изцяло нищожен.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК сключеният договор за паричен заем № .... от
29.03.2021 г. е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
По делото е представен рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 02.03.2020 г., сключен между “ФИРМА” ЕООД, в качеството му на продавач или
цедент, и ищеца “ФИРМА” ЕООД, в качеството на купувач или цесионер. Видно от
приложение №1/02.06.2020 г. към рамков договор за цесия от 02.03.2021 г., в него са
включени под № ..... вземанията спрямо ответника В. А. М. в общ размер на 1 528,65 лева
към 02.06.2022 г., от които 983,33 лв. – остатък главница, 58,87 лв. – остатък договорна
лихва, 24,00 лв. – остатък такси/разходи за забава, 380,10 лв. – остатък от възнаграждението
по договора за предоставено поръчителство и 82,35 лв. – лихва за забава. Представено е
потвърждение, с което “ФИРМА” ЕООД потвърждава извършената цесия в полза на ищеца
“ФИРМА” ЕООД. С оглед изложеното съдът приема, че вземанията спрямо ответника по
договора за заем са предмет на договора за цесия и са придобити от ищеца в качеството му
на цесионер.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 и ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това,
като предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето. Нормата на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника, от деня, в който то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Правата
по цесията преминават върху цесионера със сключването на договора за прехвърляне на
вземането, но това прехвърляне има действие спрямо длъжника от деня, когато то му бъде
съобщено от предишния кредитор. Следва, че релевантно за действието на цесията е
единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера.
С пълномощно “ФИРМА” ЕООД е упълномощило “ФИРМА” ЕООД да уведоми от
името на “ФИРМА” ЕООД всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са
цедирани съгласно рамков договор за прехвърляне на парични вземания (цесия) от
02.03.2020 г.
Към исковата молба е приложено уведомление от “ФИРМА” ЕООД чрез ищеца
“ФИРМА” ЕООД до ответника В. М. за извършената цесия. Не са ангажирани доказателства
за връчването му на ответника.
Съдът приема, че уведомяването е извършено от цесионера с исковата молба, към
която е приложен договора за цесия. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС,
обективирана в решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., ВКС, II ТО. В същото
се приема, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата
молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане.
Като факт настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение на исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В този смисъл е
решение № 109/13.07.2016 по дело №1050/2015, ВКС, ТК, 1 ТО.
В случая уведомяването за извършена цесия е чрез особен представител.
Получаването на уведомлението в рамките на настоящото съдебно производство по
8
предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, като с оглед
надлежното връчване на ответника чрез особения му представител на уведомлението за
цесията, като част от приложенията към исковата молба, следва да се приеме, че длъжникът
е надлежно уведомен за прехвърлянето на неговото задължение. Съгласно решение № 198 от
18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС в хипотезата на осъдителен иск за
заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано
изявление на банката - ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита
предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона
предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на
длъжника - ответник. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция, съгласно която
съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията
на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения
по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при
всички положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за
редовно връчени. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване
на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за образуваното срещу него
производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и
неявяването му в съда в рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата
на визираната разпоредба в процесния случай преписът от исковата молба с приложенията
към нея, в частност изявлението, обективирано в уведомителното писмо за извършената
цесия, се презумира да са получени от ответника, а не от назначения му особен
представител. Уведомлението, представено с исковата молба на ищеца-цесионер и
достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните
книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
Следва да се посочи, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да
съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на
лице, което не е носител на вземането (да го предпази от двойното плащане на едно и също
задължение), поради което възражение от длъжника, че цесията не му е надлежно съобщена
може да се прави само в случай, че длъжникът е платил на стария кредитор до момента на
уведомяването, а в настоящия процес ответникът не твърди извършено плащане след
прехвърляне на вземането (така определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867
от 2011 г. на ІV г. о, решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 788/03 г. ВКС, ТК).
С оглед на изложеното, съдът приема, че ответникът е уведомен по реда на чл. 99, ал.
3 от ЗЗД, договорът за цесия е породил действие по отношение на ответника, поради което и
ищецът е легитимиран да предяви в качеството си на кредитор спрямо ответника претенция
по договора за заем.
Доколкото договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата
стойност на кредита.
Представено е актуализирано искане за плащане от “ФИРМА” АД до “ФИРМА”
ЕООД от 01.06.2022 г., въз основа на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от подписания между страните
рамков договор за предоставяне на гаранция от 10.07.2019 г., за заплащане на задължения, за
изпълнението на които “ФИРМА” ЕООД отговаря солидарно със съответния потребител. В
списъка под № 5138 фигурира и вземането спрямо ответника В. М. в общ размер на 1 148,55
лв., от които от които 983,33 лв. – дължима главница, 58,87 лв. – дължима възнаградителна
лихва, 24,00 лв. – дължими разходи за събиране на вземането и 82,35 лв. – начислена и
дължима законна лихва за просрочие.
9
С преводно нареждане от 31.05.2022 г. “ФИРМА” ЕООД е заплатило в полза на
“ФИРМА” АД сумата от 1 146,93 лв., с посочено основание - кредит № .....
От изложеното следва, че ответникът дължи главница в претендирания от ищеца
размер от 983,33 лв. Искът за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата
58,87 лева, представляваща договорна лихва за периода от 08.04.2021 г. г. до 22.07.2021 г. и
предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на
вземане на ищеца за сумата 153,25 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
23.07.2021 г. до 21.02.2023 г., следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на делото, право на разноски имат и двете страни.
В заповедното производство ищецът е сторил разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 75,00 лв., като с оглед уважената част от
исковете следва да му бъде присъдена сумата от 61,69 лв. В исковото производство ищецът
е сторил разноски за държавна такса в размер на 25,00 лв. и депозит за особен представител
в размер на 400,00 лв., като претендира и юрисконсултско възнаграждение, чийто размер
съдът определи на 100,00 лв., съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП или общо 525,00 лв. С оглед
уважената част от исковете, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в исковото
производство в размер на 431,84 лв.
Ответникът не е представил доказателства за сторени разноски, поради което такива
не му се дължат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че В. А. М., ЕГН **********, дължи на “ФИРМА” АД, ЕИК ....., сумата 983,33 лева,
представляваща прехвърлено чрез цесия вземане за главница по договор за паричен заем №
..../29.03.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 02.03.2023 г. до изплащане на
вземането, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове за установяване съществуването на
вземане на ищеца за сумата 58,87 лева, представляваща договорна лихва за периода от
08.04.2021 г. до 22.07.2021 г. и сумата 153,25 лева, представляваща мораторна лихва за
периода от 23.07.2021 г. до 21.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 13.03.2023 г. по ч.гр.д. № 11444/2023 г. по описа на
СРС, 176 състав.
ОСЪЖДА В. А. М., ЕГН **********, да заплати на “ФИРМА” АД, ЕИК ....., на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 431,84 лева, представляваща сторени разноски
в настоящото исково производство, както и сумата от 61,69 лева, представляваща сторени
разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 11444/2023 г. по описа на СРС, 176
състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10