Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
ІV-125 Година 2019, 11 ноември гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд,
четвърти въззивен граждански
състав
на четиринадесети
октомври година две хиляди и
деветнадесета,
в
откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.мл.с.ДИАНА
АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
секретар ………………….
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско
дело № 1032 описа за 2019 година
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София
с ЕИК *********,
против решение № 602 от 18.03.2019 г. по
гр.д.8673/2017 г. по описа на Бургаски районен съд, В ЧАСТТА му, с която
частично са отхвърлени предявените от въззивника искове за признаване за установено по отношение на въззиваемата Г.К.А., че ответницата
А. дължи на въззивното дружество, сума над уважения размер от 164.20 лв до
претендирания размер от 629,11 лв - главница по договор за кредит №
**********/29.10.2015 г., ведно със законната лихва върху тази част от
главницата, както и неустойка в размер на 256,08 лв, за които суми има издадена
Заповед № 4042 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
19.09.2017 г. по ч.гр.д.6873/2017 г. по описа на Районен съд-Бургас. Твърди се, че
обжалваното решение на БРС е неправилно и необосновано. По-конкретно се твърди
на първо
място, че са неправилни изводите на съда, че искът за неустойка е неоснователен.
Твърди се, че с неплащане в срок на вноските по кредита, правилно
първоинстанционният съд е приел, че е настъпила предсрочна изискуемост на
вземането по договора за потребителски кредит, а поради неизпълнение от страна
на длъжника на задължението му за заплащане на вноските по кредита, за
кредитора е възникнало право на обезщетение в размер на уговорената между
страните неустойка съгласно чл.12.4. от Общите условия към ДПК. Оспорва се като
неправилен изводът на съда, че „клаузите, на които са начислени други
задължения по договора са нищожни“, поради което всички платени суми по ДПК
следва да се прихванат от дължимата главница. Твърди се, че съдът е разделил
производството за главница и неустойка /разглеждано в настоящото производство/,
от това за договорно възнаграждение и пакет, което е предмет на гр.д.9330/2018
г., поради което не е следвало съдът да се произнася в това производство по
нищожността на задължения, които не са предмет на това производство. Претендира
се отмяна на решението на БРС, с която частично са отхвърлени предявените от
въззивника искове; както и в частта, с която са прогласени като нищожни
останалите задължения по процесния договор, като вместо това се постанови
решение, с което се установи съществуване на вземане на въззивното дружество срещу длъжницата Г.К.А., възникнало на основание
договор за потребителски кредит № **********, представляващо неустойка в размер
на 256,08 лв.
Не са ангажирани нови доказателства.
Въззиваемата Г.К.А., представлявана от процесуалния
си представител адв.К.К., е представила в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с
който я оспорва като недопустима, неоснователна и недоказана. Твърди се, че
жалбата е недопустима в частта, с която се иска да бъде отменено обжалваното
решение в частта, „с която са прогласени за нищожни останалите задължения по
процесния договор“, тъй като на практика това е искане за отмяна на мотивите на
решението, които не подлежат на самостоятелно обжалване. Твърди се, че жалбата
е неоснователна и недоказана, тъй като искът не е доказан нито по основание,
нито по размер. Поддържат се възраженията в отговора на исковата молба, а
именно – че кредитът не е предсрочно изискуем; сумите по договора за кредит не
са били изплатени от ищеца; клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави; клаузата за неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона и липса на основание, както
и поради прекомерност; договорите и Общите условия са нищожни на основание
чл.146 от ЗЗП; нищожни са, поради противоречие със закона, отделни договорки:
размера на ГПР – поради противоречие с чл.19, ал.4 от ЗПК; договорката за
неустойка и споразумението за допълнителни услуги – на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Твърди се, че евентуално от ответницата би могло да се търси само чистата
стойност на кредита – 800 лв, от които 535,80 лв, и в хода на делото – още 100
лв, вече са върнати. Претендира
се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебни разноски. Също
няма искания по доказателствата.
Съдът
намира въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, от легитимирано лице.
Доколкото
въззивникът обжалва решението на БРС във всички отхвърлителни части, т.е.и в
частта, с която е отхвърлен искът за главница, изложените оплаквания против
изводите на първоинстанционния съд за нищожност на „начислените други
задължения по договора“ следва да се приемат като относими към крайния извод на
съда за недължимост на част от главницата, поради погасяването й чрез заплащане
на суми, неправилно отнесени от ответника за погасяване на задължения по
нищожни клаузи, а не като обжалване на решението на БРС в частта, с която са прогласени
като нищожни останалите задължения по процесния договор, тъй като такова
произнасяне липсва. В решението на БРС липсва диспозитив за „прогласяване за
нищожни на останалите задължения по процесния договор“, а мотивите на съдебното
решение не подлежат на самостоятелно обжалване.
С оглед твърденията на страните и
ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна
страна, следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по исковата претенция на въззивника
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК ********* (след заявено конкретизиране на
исковата молба), за приемане за установено по отношение на въззиваемата Г.К.А.,
че съществува вземане на ищеца срещу ответницата в размер на 629,11 лв,
представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит №
**********/29.10.2015 г. и сумата 256,08
лв, представляваща неустойка, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение на 15.09.2017 г. до окончателното й
плащане, за които суми е издадена Заповед № 4042 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 19.09.2017 г. по ч.гр.д.6873/2017 г. по описа на
БРС. Твърди се, че на 29.10.2015 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № **********, с включен пакет от допълнителни услуги, като
ищецът е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора и е предоставил на
ответницата сумата от 800 лв – част от сумата - в размер на 533,10 лв е била
преведена за рефинансиране по искане на клиента към „4 Финанс“ ЕООД, а
остатъкът от паричната сума е била преведена по посочената от длъжника банкова
сметка. ***ора да върне сумата за срок от 24 месеца, с падеж на всяко 20-то
число на месеца, при ГПР 49,90% и годишен лихвен процент 41,17%, като за погасяване на
кредита (общо 1 187,04 лв), заедно с дължимото възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги (600 лв), ответницата е дължала на ищеца общо
сумата от 1 787,04 лв, при месечна вноска общо 74,46 лв. Твърди се, че по
сключения договор ответницата е заплатила само три пълни погасителни вноски,
последната – на 22.02.2016 г., после е спряла да погасява кредита си, поради което, на основание чл.12.3
от ОУ към ДПК, на 01.06.2016 г. е настъпило автоматично прекратяване на
договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
кредиторът да изпраща на клиента си уведомление, покана, предизвестие или др.
Признава се, че след прекратяването на договора, ответницата доброволно е
заплатила още пет пълни и едва непълна погасителни вноски, с които е намалила
задължението си по процесния договор със сумата от общо 535,80 лв, а в хода на
съдебното производство – още 100 лв. Твърди се обаче, че с тази сума ищецът е
намалил задължението на ответницата за погасяване на главницата, на
договорената възнаградителна лихва, както и задължението за възнаграждение за
договорения допълнителен пакет услуги, като по този начин непогасени са
останали части от всички задължения. Претендира се, установяване съществуването
на вземане на ищеца против ответницата за сумата от общо 629,11 лв,
представляваща неизплатен остатък от главница по ДПК № **********, както и за
неустойка в размер на 256,08 лв – за обезщетяване на вреди, настъпили
вследствие прекратяване на договора.
Предявените искове са с правно основание чл.422
от ГПК,
вр.чл.9 от ЗПК.
Ответницата
е оспорила исковете. С писмения си отговор на исковата молба е навела редица
възражения, поради които твърди, че исковете са неоснователни. Твърди, че
кредитът не е предсрочно изискуем, евентуално е могъл да стане такъв с връчване
на заявлението по чл.410 от ГПК или на исковата молба, ако се приеме, че имат
характера на уведомление, съотв.това би променило началния момент на
изискуемостта. Оспорва, че е получила сумите по кредита. Клаузата, с която се
уговаря неустойка в размер на 35% от непогасените задължения се оспорва като
нищожна поради противоречие е добрите нрави, заобикаляне на закона и липса на
основание, твърди се, че освен това е и прекомерна. Сочи се, че договорът и
общите условия са нищожни на основание чл.146 от ЗЗП, тъй като при сключването
им са използвани предварително изготвени бланки. Отделно от това се твърди, че
са нищожни поради противоречие със Закона за потребителския кредит договорките:
за ГПР поради противоречие с чл.19, ал.4 от ЗПК; клаузата за неустойка и
споразумението за допълнителни услуги - на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Твърди,
че на основание чл.23 от ЗПК, дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита. На следващо място
твърди, че от чистата стойност на кредита - 800 лв, 535,80 лв са върнати, съответно
остава дължима само сумата от 264,20 лв. Изложени са съображения за недължимост
на сумата от 600 лв за „допълнителни услуги”, като освен това се твърди и, че споразумението
за предоставяне пакет от допълнителни услуги е нищожно, поради противоречие с
добрите нрави, заобикаляне на закона и невъзможен предмет и липса на основание.
С обжалваното решение съдът е приел, че поради неизпълнение
от страна на ищцата на задълженията й за връщане на кредита, е настъпила
предсрочна изискуемост на цялото вземане. В мотивите си съдът е изложил
съображения, че разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ, на която се позовава т.18
от ТР № 4/2013 г., е специална и не се прилага в общите облигационни отношения,
за които е приложима договорната свобода при определяне настъпването на
предсрочната изискуемост на едно вземане, поради което договорът е прекратен от
ищеца на 01.06.2016 г. Съдът е приел обаче, че „доколкото клаузите, въз основа
на които са начислени други задължения са нищожни“, всички извършени плащания
от ответницата са погасявали главницата, поради което непогасеният остатък от
главницата е в размер на 164,20 лв, за който размер искът за главницата е
уважен, а в останалата част до предявения размер този иск е отхвърлен. Прието
е, че претенцията за неустойка е недоказана както по основание, така и по
размер. Не са изложени съображения в подкрепа на този извод. Искът за неустойка
в размер на 256,08 лв е отхвърлен изцяло. На страните са присъдени разноски
съобразно уважената, съотв.отхвърлената част от исковете.
Както се посочи по-горе, решението на БРС е обжалвано само от
ищеца – в отхвърлителните части, поради което спорът е висящ пред настоящата
инстанция само в тази му част, а в останалата част, с която искът за главницата
е уважен до размера от 164,20 лв и законна лихва върху нея, решението на БРС е
влязло в сила.
При извършената проверка по реда
на чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По наведените във въззивната
жалба оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи
произнасяне, съдът намира следното:
Видно от представените доказателства, на 29.10.2015
г. между страните е сключен ДПК № **********, по силата на който ищецът
предоставя на ответницата сума в размер на 800 лв за срок от 24 месеца. Страните
са уговорили, че размерът на погасителната вноска е 49,46 лв, като
погасителните вноски са платими на двадесето число от месеца. На същата дата са
подписани от ответницата: Декларация във връзка с обработката на лични данни,
Карта на клиента и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити. Ответницата е декларирала, че е запозната и приема
приложимите към договора Общи условия. В същия договор страните са се
споразумели, че ответницата закупува и пакет от допълнителни услуги „Екстра“,
възнаграждението по който е общо 600 лв, съответно месечно по 25 лв, при което
общият размер на задължението е 1 787,04 лв, а общият размер на месечната
вноска – 74,46 лв. Съгласно подписаното Споразумение, ищецът се задължава да
предостави при искане от ответницата и при изпълнение на посочени в общите
условия изисквания, една или всички от следните услуги: приоритетно разглеждане
и изплащане на потребителски кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства.
Ищецът
признава в исковата молба, че към депозирането й, ответницата е погасила част
от задължението си като е направила 3 пълни погасителни вноски, последната – на
22.02.2016 г., след прекратяването на договора (поради неплащане от страна на
ответницата), тя е заплатила още 5 пълни и една непълна погасителна вноски,
общо 535,80 лв. Ищецът е отнесъл така получената сума за погасяване на част от
договореното възнаграждение по ДПК в размер на 175,33 лв и част от уговореното
възнаграждение по Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги – 181,89 лв, като според него от главницата дължими остават 629,11 лв.
Поради
неизпълнение от страна на длъжницата на задълженията й по ДПК за заплащане на
погасителните вноски, на основание т.12.3 от ОУ към договора, на 07.12.2017 г.
ищцовото дружество е изпратило писмо до длъжницата, с което я е уведомило, че
считано от 01.06.2016 г. договорът е прекратен автоматично от страна кредитора
и е обявена неговата предсрочна изискуемост. По делото няма доказателства това
писмо да е получено от длъжницата преди подаване на исковата молба.
Към
момента на депозиране на исковата молба ответницата е заплатила сума по кредита
в размер на 535,80 лв, а на 29.08.2018 г. е превела на ищеца още 100 лв с
основание ДПК.
Съгласно
т.12.4 от ОУ към ДПК, при прекратяване на договора клиентът дължи неустойка в
размер на 35% върху остатъчния размер на главницата по погасителен план.
С оглед представените от ищеца писмени доказателства –
преводно нареждане от 29.10.2015 г. за сумата от 266,90 лв по сметката на
ответницата и за сумата от 533,10 лв по сметката на „4 ФИНАНС“ ООД (л.26 и 27),
както и предвид ДПК, в който изрично е отразено, че от предоставения кредит,
сумата от 533,10 лв е за рефинансиране с кредитор на „4 ФИНАНС“ ООД, съдът приема
за неоснователно възражението на ответницата в отговора й на исковата молба, че
сумата по кредита не й е била реално изплатена от ищеца.
Сключеният между страните договор е за предоставяне на
потребителски кредит по чл.9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, ДПК е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК
съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са
неразделна част от ДПК и всяка страница се подписва от страните по договора. Съдът
приема, че процесният ДПК отговаря на законовите изисквания за форма.
По
наведените оплаквания на въззивника във въззивната жалба, съдът намира
следното:
Както се посочи по-горе, по делото няма доказателства
уведомителното писмо до ответницата да е получено от нея. Настоящият съдебен
състав приема, че предсрочната изискуемост следва да се разбира като
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост
по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление
на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на
заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита
кредитът за предсрочно изискуем,
е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост
на кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции и тези,
отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ и по занятие
предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от задължение да
обявява на длъжника, че счита кредита за предсрочно
изискуем, защото това несъмнено би го
поставило в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие
предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва
основание за поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови
финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по
договори за банкови кредити. По тези съображения настоящият съдебен състав
счита, че и при договор за кредит, сключен от небанкова финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост
при неплащане на определен брой вноски, предсрочната
изискуемост на вземанията по този договор
не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението
кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
и това волеизявление да е достигнало до длъжника.
С оглед
приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г., постановено по тълк.дело
№ 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, допустимо е предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417 ГПК. В настоящия случай падежът на
последната погасителна вноска е настъпил месец след предявяване на заявлението
по чл.410 от ГПК и преди предявяване на иска по чл.422 от ГПК, поради което към
настоящия момент ответницата дължи всички погасителни вноски.
По
изложените от въззивника оплаквания, свързани с изводите на първоинстанционния
съд за нищожност на „начислените други задължения по договора“, съдът намира
следното:
Настоящият състав споделя извода на
първоинстанционния съд (въпреки, че в мотивите липсват съображения как съдът е
достигнал до този извод), че клаузите в процесния ДПК за възнаградителна лихва
и за възнаграждение за допълнителен пакет услуги са нищожни, поради което и
заплащане на суми по тези клаузи е недължимо от ответницата, съотв.заплатените
от нея суми следва да се отнесат само за погасяване на главницата по кредита.
На първо
място съдът намира,
че е налице недействителност на клаузата в процесния ДПК, посочваща размера на
годишния лихвен процент поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава
приетите в съдебната практика максимални размери за възнаградителна и за
компенсаторна лихва. Както се посочи по-горе, уговореният между страните
годишен лихвен процент, е 41,17%, при законна лихва в размер на 10% към датата
на подписване на процесния ДПК, уговорената възнаградителна лихва надвишава 4
пъти законната лихва по просрочени задължения. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора
и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. С решение №
1270/09.01.2009 г. на ВКС, 2-ро г.о. по гр.д.№ 5093/2007 г. е прието, че за
противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг; няма изискване възнаградителната лихва да е равна на
законната лихва, но с оглед изискването на закона при договаряне да не се
накърняват добрите нрави, следва да се
приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително. С решение № 378/18.05.2006
г. по гр.д.№ 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г.о. е прието, че максималния размер на
договорната лихва е ограничен единствено от чл.9 от ЗЗД, съгласно който страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави, а противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва
за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна
лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Настоящият съдебен състав приема, че уговарянето на възнаградителна лихва по
процесния (необезпечен) договор за потребителски кредит, в размер на 41.17%, накърнява добрите нрави,
тъй като надвишава четири пъти законната лихва, поради което тази клауза от
договора е нищожна на основание чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД – поради
противоречие с добрите нрави, поради което ответницата не дължи заплащане на
уговорените и начислени суми за възнаградителна лихва.
Настоящият състав намира, че Споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно на основание чл.146,
ал.1 от ЗЗП поради противоречие със закона на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК, а
оттам - че възнаграждението по него е недължимо от длъжника по договора. Ищецът
сочи, че споразумението е било предоставено на ответницата при сключването на
договора за потребителски кредит, заедно с останалите документи, и тя е могла
да се запознае със съдържанието му, съотв.волята й е била именно за сключване
на това споразумение, а съгласно чл.7.1. от ОУ към договора за потребителски
кредит, тя е имала възможност да се откаже от това споразумение без да дължи
неустойка, но не го е сторила. Твърди се, че споразумението не е нищожно поради
противоречие с добрите нрави на клаузите, определящи задължението за заплащане
на допълнителния пакет услуги поради това, че възнаграждението не е цената на
услугите, а е дължимо за наличието им – за възможността длъжникът да поиска промяна
в договора си за кредит във всеки един момент. Сочи се, че съгласно чл.9, ал.1
от ЗПК, е налице известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни
услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, но са свързани с
него, както и на принципа на свободно договаряне по чл.9 от ЗЗД.
Настоящият
състав намира, че Споразумението за заплащане на възнаграждение за допълнителен
пакет услуги е нищожно, тъй като сумата от 600 лв не е предоставена за ползване от
страна на длъжника като заем, а представлява уговорка по сключения договор за
потребителски кредит, която предоставя възможност на длъжника да се ползва от
допълнителен пакет услуги по договора за заем. Безспорно е и обстоятелството,
че погасителната вноска по договора за кредит, освен главница и възнаградителна
лихва, включва и парична сума по този допълнителен пакет услуги. По делото не е
доказано длъжницата да се е ползвала от някоя от предвидените в Споразумението
допълнителни услуги.
Съдът приема, че възнаграждението, което ответницата се е задължила да заплати
за предоставения й пакет от допълнителни услуги не отговаря на изискванията на
закона, тъй като не е формирана цена за всяка от услугите по отделно, т.е.така
уговореното възнаграждение не отговаря на императивните изисквания на чл.10а,
ал.4 от ЗПК,
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. На второ
място в Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги са
изброени вида на услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито
в самия договор, нито в Споразумението е предвидена клауза, която да приобщава
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги именно към
процесния ДПК, то не би могло да се приеме, че е изпълнено изискването на чл.10а,
ал.4 от ЗПК
за посочване на всяко конкретно действие, за което се събират такси или
комисионни и размера на съответната такса или комисионна в процесния договор за
потребителски кредит. Наред с това, заплащането на това възнаграждение от
потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за "възможността за
предоставянето" на изброените по-горе услуги, както е посочено и в самото
Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по
време на действието на сключения между страните Договор. Настоящият състав намира,
че възможността за предоставяне на тези допълнителни услуги не е равностойна на
реалното им предоставяне. Отделно, за да се възползва длъжникът от всички
допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от
кредитора, което, освен всичко останало, означава, че той следва да плати
предварително за възможност, която обаче изцяло зависи от волята на кредитора.
Доколкото възнаграждението за пакета от допълнителни услуги е било предвидено в
самия ДПК, едва ли длъжницата е могла да се откаже от сключване на това
споразумение, без да й се откаже сключване на самия договор за потребителски
кредит, т.е.ответницата като кредитополучател, не би могла да сключи договора
за потребителски кредит без да сключи и Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги. По така изложените съображения, съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставяне на допълнителен пакет услуги
представлява неравноправна клауза, поради което е и нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 и 2 от ЗЗП.
Предвид на изложеното съдът приема, че уговорката за
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 600 лв
е нищожна като неравноправна и като противоречаща на императивни правни норми –
разпоредбите на чл.10, ал.2,
предл.второ
и чл.10а, ал.З и ЗПК.
След като
клаузата за възнаградителна лихва и Споразумението за предоставяне на
допълнителен пакет услуги са нищожни, сумите по тях не са дължими от
ответницата, респ.ищецът неправилно е отнесъл част от доброволно заплатените от
ответницата суми за погасяване на тези задължения. Ето защо цялата заплатена от
ответницата сума от 535,80 лв, както и заплатената в хода на съдебното
производство сума от 100 лв, следва да бъде отнесена единствено към дължимата
сума за предоставен, но невърнат заем, т.е.за погасяване на главницата, поради
което останалата непогасена част от получения заем е 164,20 лв.
По отношение на претенцията за
неустойка, съдът намира следното:
Въззивникът
твърди, че с неплащане в срок на вноските по кредита, правилно
първоинстанционният съд е приел, че е настъпила предсрочна изискуемост на
вземането по договора за потребителски кредит. Твърди се, че поради
неизпълнение от страна на длъжника на задължението му за заплащане на вноските
по кредита, за кредитора е възникнало право на обезщетение в размер на
уговорената между страните неустойка съгласно чл.12.4. от Общите условия към
ДПК. Сочи се, че освен обезпечителната и обезщетителна функция, неустойката има
и наказателна функция, по аргумент от чл.92, ал.2 от ЗЗД, поради което е
дължима в случая от ответницата. Твърди се още, че неустойката е дължима и
поради това, че клаузата на чл.12.4. от ОУ не е неравноправна по смисъла на
чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като не нарушава изискването за добросъвестност, а
размерът й е съобразен с разпоредбите на българското законодателство и с
практиката на съдилищата.
На първо
място, по изложените по-горе съображения, съдът приема, че тъй като по делото
няма данни изпратеното до ответницата писмо да е било получено от ответницата,
процесният ДПК не е прекратен автоматично при условията на чл.12.3 от ОУ. Ето
защо уговорената в чл.12.4 от ОУ неустойка /дължима при прекратяване на ДПК на
основание чл.12.3 от ОУ/, не се дължи от ответницата.
Съдът
намира, че неустоечната клауза, е и нищожна на основание чл.26, ал.1,
предл.трето ЗЗД – поради
противоречие с добрите нрави. Съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк.
д. № 1/2009 г., ОСTK, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
следват от тях. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, като се отчита естеството и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и
видът на неизпълнението на задължението (съществено или за незначителна негова
част); съотношението между размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. Процесната неустойка е компенсаторна – същата
обезпечава неизпълнението на договора и защитава интереса на кредитора при
прекратяване на облигационната връзка по вина на длъжника. Неустойката е дължима при разваляне на
договора поради забава в заплащането на която и да е от месечните погасителни
вноски. Размерът на подобна неустойка,
предвид уговорения процент и основата за изчисляване прекомерно надвишава
стойността на очакваните от неизпълнението вреди. Това значително
несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната функция на неустойката, тъй като последната цели да
санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора,
но не следва да създава предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната
страна. Ето защо настоящият състав приема, че клаузата на чл.12.4 от ОУ,
задължаваща потребителя при неизпълнение на задълженията му по договора да
заплати необосновано висока неустойка,
е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Поради
съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
На основание
чл.78, ал.2 от ГПК, съобразно постановения резултат и отхвърлянето
на предявения иск за възнаграждение за допълнително предоставен пакет услуги,
на въззиваемата-ответник следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за въззивното производство в размер на 300 лв за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от
изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 602 от
18.03.2019 г. по гр.д.8673/2017 г. по описа на Бургаски районен съд, В ЧАСТТА
му, с която частично са отхвърлени предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София
с ЕИК ********* искове за признаване за
установено по отношение на Г.К.А., че ответницата А. дължи на въззивното
дружество, сума над уважения размер от 164.20 лв до претендирания размер от
629,11 лв - главница по договор за кредит № **********/29.10.2015 г., ведно със
законната лихва върху тази част от главницата, както и неустойка в размер на
256,08 лв, за които суми има издадена Заповед № 4042 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 19.09.2017 г. по ч.гр.д.6873/2017 г. по описа на
Районен съд-Бургас.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД със седалище гр.София, ЕИК *********
и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх.
В, да заплати на Г.К.А. с ЕГН **********, сумата от 300 лв (триста лева) ,
представляваща направени съдебно деловодни разноски за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.