Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.03.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет
и първа година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря С. Влахова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 2445 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединение искове с правна квалификация, както следва: чл. 520, ал. 1 КЗ и чл. 563, ал. 4 КЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В процеса е направено
възражениe за прихващане с правна
квалификация чл. 499, ал. 5, изр. 2 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът - Г. фонд,
твърди, че в чл. 520, ал. 1 КЗ е
установено задължение за всички застрахователи със седалище в Република
България и застрахователите от трета държава, регистрирали клон по Търговския
закон в Република България, предлагащи задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите и/или задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците, или застраховка по раздел I от
приложение № 1, да правят вноски в Гаранционния фонд в размер и по начин,
определени съгласно този кодекс. Посочва,
че ответникът е дружество, което притежава лиценз за осъществяване на
застрахователна дейност, като през месец юли 2019 г. е извършвало дейност по
сключване на застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилисти – сключил е
38 401 броя такива застрахователни договори. Размерът на вноските по чл. 520,
ал. 1 КЗ, които ответникът дължи да заплати на ищеца за месец юли 2019 г. са
определени по размер с решение на КФН № 100/ 24.01.2019 г. и възлизат на
10, 50 лв. за всяко отделно моторно превозно средство, във връзка с чието
използване е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед на това и дължимата от ответника сума възлиза на 403 210,
50 лв., която той не е превел на Г. фонд в посочения в решението на КФН срок,
който е до 10-то число на втория месец след месеца на сключване на
застраховките. С оглед на това е изпаднал в забава и дължи да заплати
обезщетение за забавено плащане на вноските в размер на законната лихва, което
за периода от 11.09.2019 г. до 18.11.2019 г. възлиза на 7 728, 20 лв.
Поради изложеното, моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от
403 210, 50 лв., представляваща неплатени вноски по чл. 520, ал. 1 КЗ за
сключени през месец юли 2019 г. договори
за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите,
както и сумата от 7 728, 20 лв., представляваща обезщетение за забавено
плащане на главницата за периода от 11.09.2019 г. до 18.11.2019 г. Претендира
в негова полза да бъдат присъдени направените в производството разноски.
Ответникът „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД e подал писмен отговор, в който не оспорва фактите, които ищецът твърди, че са настъпили и на които основава предявеното вземане. Той обаче заявява в процеса възражение за прихващане между вземането на ищеца към него и парични вземания, които той твърди, че са възникнали за него към Г. фонд. Ответникът заявява, че от негово име в периода от 11.11.2014 г. до 12.04.2017 г. са издадени застрахователни полици за сключени застрахователни договори „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно с международна карта за автомобилна застраховка към същата /сертификат „Зелена карта“/. Твърди, че тези договори са нищожни поради липса на съгласие, тъй като лицата, които се сочи, че са автори на волеизявлението за сключване на застраховките, в качеството им на застраховани, не са давали съгласие за сключване на тези договори, не са подозирали за сключването им и никога не са притежавали застрахования автомобил. Счита, че тези застрахователни договори са нищожни поради липса на застрахователен интерес, тъй като застрахованите автомобили не са били собственост на лицата, сключили договорите към датата, на която е направено това, като тези лица не са били и техни ползватели. Поради нищожността си тези договори не са породили правни последици и за ответното дружество не е възникнало задължение да предостави застрахователна закрила по отношение на вредите, причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на посочените в полиците МПС –та. Ответникът заявява, че при управление на превозните средства, които са застраховани с нищожните договори, на територията на държави, различни от Републикa България, са настъпили събития, от които са причинени вреди на трети лица. Заявява, че поради наличието на спор с Г. фонд за това, кой трябва да обезщети увредените от тези събития лица, и доколкото законът го задължава, е заплатил в полза на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи, на национално бюро на друга страна или на съответните кореспонденти по щети дължимите застрахователни обезщетения и ликвидационни разходи, които са в общ размер на 362 874, 97 лв. С оглед на това и тъй като описаните договори са нищожни, ответникът счита, че е изпълнил чужди задължения, които са възникнали за Гаранционния фонд и последният дължи да му върне престираните суми, както и да му заплати обезщетение за забавено плащане на главниците в размер на законната лихва, което за периода от датата на всяко отделно плащане до 10.09.2019 г. възлиза на сумата от общо 40 322, 12 лв. Поради изложеното моли съдът да отхвърли предявените искове като погасени чрез съдебно прихващане с описаните вземания, които има към Г. фонд. Претендират присъждане на направените в производството разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна следното:
При съобразяване
на твърденията, въведени от ищеца с исковата молба, трябва да се заключи, че предмет на разглеждане в
производството е претенция за
осъждане на ответника да изпълни реално свое задължение, което е възникнало в
негова тежест по силата на закона и по конкретно по силата на законовата
разпоредба на чл. 520, ал. 1 КЗ. За да бъде същата
уважена, следва да се прецени дали от представените в производството доказателства
се установява, че са осъществени
всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма.
В чл. 520, ал. 1 КЗ е предвидено, че всички застрахователи със седалище в Република България и
застрахователите от трета държава, регистрирали клон по Търговския закон в
Република България, предлагащи задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите и/или задължителна застраховка „Злополука“ на
пътниците, или застраховка по раздел I от приложение № 1, са длъжни да правят
вноски в Гаранционния фонд в размер и по начин, определени съгласно този
кодекс. При тълкуване на посочената правна норма във връзка с твърденията на
ищеца следва да се заключи, че за да възникне в тежест на ответника
предвиденото в чл. 520, ал. 1 КЗ задължение за извършване на вноски в
Гаранционния фонд за претендирания период, който е месец юли 2019 г., трябва да
се докаже настъпването на следните елементи от фактическия състав: 1) че
ответникът има качеството на застраховател със седалище в Република България, 2)
че ответникът предлага сключването на договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и 3) че през месец юли 2019
г. ответникът е сключил с трети лица договори за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Между страните в
настоящото производство не са спорни следните факти: 1) че ответникът „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД е
дружество, което притежава издаден в
негова полза лиценз за извършване на застрахователна дейност, както и че
регистрираното му в търговския регистър седалище е в Република България; 2) че
през месец юли 2019 г. ответникът е сключил 38 401 броя договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилисти. Тези обстоятелства се твърдят от ищеца, който се позовава на тях като
правопораждащи предявеното в процеса вземане, като те не се оспорват от
ответника нито в подадения от него писмен отговор, нито в който и да е
последващ момент от развитие на производството. След като описаните факти са
безспорни, то съдът ги приема за установени в процеса. Това от своя страна
означава, че по делото е доказано настъпването на всички елементи от
фактическия състав на чл. 520, ал. 1 КЗ и в тежест на ответника „З.А.Д.ДБ.: Ж.И
З.“ АД е възникнало задължение да
заплати на Гаранционния фонд вноски за сключените от него през месец юли 2019
г. 38 401 броя задължителни застраховки „Гражданска
отговорност“ на автомобилисти.
В чл. 520, ал. 1 КЗ е предвидено, че размерът на вноските в Г. фонд и
начинът, по който се събират те, се определят по регламентираните в КЗ правила.
Такова правило е установено с чл. 563, ал. 2 КЗ, съгласно която разпоредба
размерът на вноската, която всеки застраховател прави по чл. 520, ал. 1 КЗ се
определя от Комисията за финансов надзор по предложение на съвета на фонда. По
делото не е спорно, че размерът на вноската по чл. 520, ал. 1 КЗ, която всеки един застраховател
е длъжен да заплати на Г. фонд през 2019 г., е определен с решение на КФН №
100/ 24.01.2019 г. и възлиза на 10,
50 лв. за всяко отделно моторно превозно средство, във
връзка с чието използване е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. При съобразяване на
това и на броя на сключените от ответника договори за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилисти през месец юли 2019 г., които са 38 401 броя, се налага извода,
че ответникът дължи да направи вноски в Г. фонд в размер на 410 938, 70 лв.
Моментът, до който застрахователят трябва да изпълни задължението си по
чл. 520, ал. 1 КЗ, също се определя от Комисията за финансов надзор по реда на
чл. 563, ал. 2 вр. ал. 4 КЗ. Срокът, до който трябва да бъде изпълнено
задължението на застрахователите през 2019 г., е определен в т. 3 от решение на КФН № 1600-ГФ/ 20.12.2017 г.
и е в срок до 10-то число на втория месец, следващ месеца на сключване на
застраховките. Застраховките, за сключване на които се претендира, че
ответникът дължи вноски в процеса, са сключени през месец юли 2019 г., което
означава, че падежът на задължението по чл. 520, ал. 1 КЗ, което е възникнало
по отношение на тях, е 10.09.2019 г. В производството от ответното
застрахователно дружество не се твърди и не се представят доказателства за
това, че е изпълнило така възникналото в негова тежест задължение към Г. фонд
нито на падежа, нито до настоящия момент.
В чл. 563, ал. 4 КЗ е предвидено, че при неплащане от
застрахователя на вноската към Г. фонд в определения срок се начислява лихва за срока на забавата върху
дължимата сума в размер на законната лихва. С оглед на това и предвид допусната
забава в изпълнение на процесното задължение по чл. 520, ал. 1 КЗ, която
продължава и към момента, „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“
АД дължи да заплати на Г. фонд и
обезщетение за забава в размер на законната лихва, което за периода от деня на забавата,
който е 11.09.2019 г., до 18.11.2019 г. възлиза на сумата от 7 728, 20 лв.
Ответникът не твърди и не представя доказателства да е изпълнил както задължението си да направи вноски в Гаранционния фонд за сключените от него задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ през месец юли 2019 г., така и акцесорното спрямо него задължение за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва. Той обаче заявява в процеса възражение за прихващане между тези вземания и парични вземания, които той твърди, че са възникнали в негова полза към Г. фонд.
Съдът счита за неоснователно възражението на ищеца, че предявеното от него вземане по чл. 520, ал. 1 КЗ е такова, което не може да бъде погасено чрез прихващане и следователно на предявения осъдителен иск за неговото присъждане не може да се противопостави като защитно средство възражението за съдебно прихващане, направено от ответника. Този извод не произтича от вида на вземането, което е парично и като такова може да бъде погасено чрез прихващане с насрещно и еднородно на него вземане, съществуващо между същите страни. Извод в тази насока не следва и от разпоредбата на чл. 522 КЗ. В нея е предвидено, че направените от застрахователите вноски по чл. 520, ал. 1 КЗ в Гранционния фонд не подлежат на възстановяване, включително при прекратяване на застраховател. При тълкуване на тази правна норма следва да се заключи, че с нея не е регламентирана забрана за погасяване чрез прихващане на вземането по чл. 520 КЗ на Г. фонд към застрахователя, сключил задължителни застраховки „Гражданска отговорност“, а е въведена забрана за връщане на застрахователя на вече платени вноски в изпълнение на законовото му задължение по чл. 520, ал. 1 КЗ, когато след плащането им са се осъществили факти, довели до отпадане на дължимостта им, включително и при настъпване на конкретно посоченото от законодателя обстоятелство – при прекратяване на застрахователя. Тази забрана обаче по никакъв начин не засяга възможните способи, чрез които може да се погаси задължението на застрахователя за извършване на вноски в Гаранционния фонд, един от които е прихващането.
За да направи квалификация на правата, които „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД въвежда в процеса чрез възражението за прихващане, съдът съобразява, че фактите, които тази страна твърди като правопораждащи по отношение на тези права са следните: - наличието на сключени от името на ответното дружество в периода от 11.11.2014 г. до 12.04.2017 г. застрахователни договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно с международна карта за автомобилна застраховка към същата /сертификат „Зелена карта“/, които са нищожни и като такива не са породили правни последици; - настъпили на територията на държави, различни от Републикa България, събития, които са причинени от лица, управлявали МПС-тата, които са предмет на нищожните застрахователни договори, и от които са причинени вреди на трети лица; - че Националното бюро на българските автомобилни застрахователи, национално бюро на друга страна или съответните кореспонденти по щети са извършили плащане на дължимото на увредените лица застрахователно обезщетение по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата; - че ответникът е възстановил заплатените от националното бюро, от бюро на друга страна и от кореспондентите по щети застрахователни обезщетения на увредените лица и ликвидационни разходи, които са в общ размер на 362 874, 97 лв.; - че задължение за заплащане на обезщетение на увредените лица е възникнало в тежест на Г. фонд, тъй като сключените с ответника договори за задължителна застраховка са нищожни. От така изброените факти се налага изводът, че вземанията, които ответникът твърди, че има към ищеца, са такива за връщане на сума, която е платил на трето лице в изпълнение на задължение, което не е негово, а на Гаранционния фонд. Следователно предявените вземания представляват регресни вземания на платилото чуждо задължение лице. Общата правна норма, с която са уредени предпоставките, при които възниква суброгаторно право за платилия чуждо задължение, е тази на чл. 74 ЗЗД. В Кодекса за застраховането обаче са регламентирани специални правила за това по какъв ред и при настъпването на какви факти става възстановяването на платени от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на увредените лица суми за застрахователно обезщетение тогава, когато се установи, че не застрахователят, а Гаранционният фонд отговаря за заплащането на това обезщетение. Те са предвидени в нормите на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ, с които са уредени хипотезите, при които в полза на платилия чуждо задължение застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ възниква суброгаторно право към Г. фонд. Тези норми имат характера на специални такива, които са приложими в отношенията между застрахователя по задължителната застраховка и Гаранционния фонд и те изключват приложението в отношенията между тези правни субекти на общата норма на чл. 74 ЗЗД. Ето защо съдът счита, че правната квалификация на предявените чрез възражение за прихващане в процеса претенции на ответника е чл. 499, ал. 5 КЗ, в която разпоредба е уреден случай на възникване на суброгаторно право за платилия чуждо задължение застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, когато застрахователното събитие е настъпило извън територията на Република България, каквито се твърди да са всички застрахователни събития, от които са породени процесните вземания. Предвид това съдът следва да разгледа и въпроса дали твърдените от ответника вземания са възникнали за него на основание приложимата материалноправна норма на чл. 499, ал. 5 КЗ.
В чл. 499, ал. 5 КЗ е предвидено,
че когато застрахователното събитие е
настъпило извън територията на Република България, ако в хода на уреждане на
претенцията възникне спор между Гаранционния фонд по чл. 518 и застрахователя,
сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
относно това кой трябва да обезщети увреденото лице и бюрото по чл. 506 е
извършило плащане по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата,
застрахователят възстановява на бюрото платените от него суми. Ако впоследствие
бъде установено, че отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява на
застрахователя сумата, платена от бюрото, заедно със законната лихва от датата
на плащането.
Ответникът твърди, че за него се е породило регресното вземане по чл. 499, ал. 5 КЗ към Г. фонд за получаване на сума в размер на 362 874, 97 лв., поради нищожността на застрахователните договори за сключени задължителни застраховки „Гражданска отговорност“, които имат предмет превозни средства, при управлението на които са настъпили застрахователни събития извън територията на Република България. От нищожността на тези договори той извлича аргумент, че в негова тежест не е възникнало задължение за обезщетяване на увредените от тези събития трети лица, както и че отговорност за това носи Гаранционният фонд. Ето защо съдът следва да се произнесе по въпроса дали посочените от ответника застрахователни договори, които са 23 на брой, са нищожни на твърдените от него основания за това.
На първо място съдът трябва да даде правна квалификация на направените от ответника възражения за недействителност на застрахователните договори съобразно фактите, на които тази страна се позовава.
Общото между възраженията за нищожност на всички 23 броя застрахователни договори е, че ответникът се позовава на наличие на порок на волята за сключване на сделките, изразена от застрахованите по тях субекти. По една част от договорите – по 14 броя от тях, ответникът твърди, че застрахованият субект представлява юридическо лице, както и че тези договори са подписани от името на съответното дружество от физическо лице, което не е имало надлежно учредена по силата на закона или по силата на упълномощителна сделка представителна власт да го представлява при тяхното сключване.
За да се отговори на въпроса дали при тези твърдения ответникът
се позовава на наличие на хипотезата на абсолютна нищожност по чл. 26, ал. 2,
предл. 2 ЗЗД, както счита той, съдът съобразява задължителните указания, дадени
в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г.,
постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на
ВКС, за това при какви факти порокът на един договор е липса
на съгласие и води до абсолютна нищожност и при какви факти порокът
представлява основание за недействителност по чл. 42 ЗЗД. В това тълкувателно
решение е посочено, че порокът липса на съгласие по чл. 26, ал. 2,
предл. 2 ЗЗД е налице, когато изобщо липсват две насрещни противоположни по
съдържанието си волеизявления на страните по сделката или тези волеизявления не
се отнасят за един и същи предмет, както и когато волеизявленията на страните са
направени и съвпадащи, но някое от тях или и двете са дадени при „съзнавано
несъгласие“, т.е. при отсъствие на намерение за обвързване. Сключване на сделка
без представителна власт е налице когато от страната по нея има изразена воля
за сключването й, като това е станало от представител, който не е имал учредена
представителна власт или е превишил пределите на предоставената му представителна
власт. Ето защо и доколкото ответникът се позовава на това, че от името на
застрахованите с процесните договори дружества, макар и от лица, различни от законните
им представители, е изразена воля за сключване на тези договори, то това
възражение не представлява такова за нищожност на договора поради липса на
съгласие по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, а е възражение за недействителност на
застрахователните договори на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Това се отнася и за
застрахователния договор, който е подписан за застрахован от името на
юридическото лице „Д.Г.“ ЕООД, което ответникът твърди, че е прекратено към
датата на сключване на сделката по силата на чл. 157 ТЗ поради смъртта на
едноличния собственик на капитала. Настъпването на смъртта на физическото лице,
което е едноличен собственик на капитала на търговско дружество с
правноорганизационна форма ЕООД съгласно чл. 157 ТЗ е факт, който води до неговото
прекратяване по силата на закона. От момента на прекратяване на дружеството обаче
то все още не престава да съществува като правен субект. Това става едва от
момента на неговото заличаване от търговския регистър. Прекратяването на
основание чл. 157, ал. 1 ТЗ представлява единствено предпоставка за започване
на производство по ликвидация съгласно чл. 266, ал. 1 ТЗ, без провеждане на
което това юридическо лице не може да бъде заличено от търговския регистър и да
престане да съществува в правния мир. Производството по ликвидация има за цел
да бъдат уредени всички задължения на дружеството като съгласно чл. 273, ал. 1 ТЗ то се приключва чак тогава, когато тази цел е изпълнена и остатъкът от
имуществото е разпределен и едва от този момент ликвидаторите могат да поискат
заличаване на дружеството. Докато трае производството по ликвидация търговското
дружество продължава да съществува и да има правоспособност да участва като страна
в облигационни отношения. Ответникът не твърди дружеството „Д.Г.“ ЕООД да е
било заличено от търговския регистър към момента на сключване на
застрахователния договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“, като това обстоятелство не се и
установява да е настъпило, което означава, че този правен субект е съществувал
към момента на подписване на полицата и е можел да изрази и валидно воля за
сключване на застрахователния договор. С оглед на това възражението на
ответника за недействителност на този договор не може да се квалифицира като
такова за нищожност поради липса на съгласие, а като възражение за
недействителност на договора на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
В т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г., постановено по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни за съдилищата указания по тълкуване на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В него е прието, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Тези последици настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, недействителността от висяща става окончателна, тъй като окончателно отпада възможността договорът да бъде потвърден. В хипотезата на чл. 301 ТЗ ефектът на потвърждаване на действията, извършени без представителна власт от името на търговец, настъпва при непротивопоставяне от негова страна веднага след узнаването им. Противопоставянето на търговеца, но само ако е направено веднага след узнаването, представлява отказ за потвърждаване и позоваване на недействителността. В цитираното тълкувателно решение са дадени и задължителни указания за това, че висящата недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД е установена единствено и изключително в интерес на представляваното лице и следователно само то или универсалните му правоприемници може да се позове на нея както извънсъдебно, така и пред съда чрез предявяване на установителен иск с правна квалификация чл. 42, ал. 2 ЗЗД или чрез заявяване на такова правоизключващо възражение срещу предявен против него облигационен или вещен иск. На тази недействителност не може да се позове нито насрещната страна по сключения договор, нито което и да е трето лице, което твърди, че има правен интерес да стори това.
Предвид изложеното трябва да се приеме, че на недействителността
по чл. 42, ал. 2 ЗЗД на 14-те броя от застрахователните договори за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, които се твърди, че са
сключени от търговски дружества, може да се позове само застрахованото
дружество, от името на което той е сключен от представител, за който се сочи,
че няма надлежно учредена представителна власт, съответно е излязъл извън пределите
на учредената му представителна власт. На тази недействителност не може да се
позове насрещната страна по тези застрахователни договори, какъвто е ответникът
„З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД. В тази насока са и задължителните указания, дадени в т.
2б от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по
тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС. Това означава, че настоящият
съдебен състав не може да разглежда направените от ответника възражения за
установяване недействителността на сключените застрахователни договори поради
липса на представителна власт за застрахования, защото тази страна не е
легитимирана да се позове на наличието на този порок. Ответното застрахователно
дружество не твърди, че някое от представляваните юридически лица се е
противопоставило на сключването на застрахователните договори веднага след
узнаването за това, поради което трябва да се приеме, че в случая липсва
изявление за отказ от потвърждаване на тези договори и не може да се заключи,
че недействителността им от висяща е станала окончателна и на нея вече може да
се позове всяко лице, за което е налице правен интерес да стори това.
По останалата част от застрахователните договори, които са девет на брой, ответникът основава възражението си за нищожност на следните факти: - че като застрахован при тяхното сключване е участвало конкретно физическо лице; - че това физическо лице не е направилo изобщо волеизявление за сключване на конкретния застрахователен договор. С оглед на това и предвид задължителните указания, дадени в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, съдът счита, че това възражение следва да се квалифицира като такова за нищожност на застрахователните договори поради липса на съгласие, който е порок на волята по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД.
В цитираното тълкувателно решение е посочено, че доколкото липсата на съгласие, като всяко основание за нищожност, е тежък порок на сделката, то всяка една страна по нея може да се позове на него, както и всяко лице с правен интерес, включително и застрахователят по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, който може да се позове на нищожността на този договор, поради липса на изразено съгласие от насрещната страна по него – от застрахования. Ето защо трябва да се приеме, че ответникът, в качеството му на застраховател по сключените девет броя застрахователни договори, може да въведе в настоящия процес възражение за тяхната нищожност поради липса на съгласие и съдът трябва да го разгледа и да се произнесе по неговата основателност.
При анализ на представените по делото девет броя
застрахователни полици, с които са сключени договори за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ с физически лица, се установява, че те са
две групи – в седем от договорите липсва положен подпис от името на
застрахованото физическо лице;
в останалите два договора е налице положен подпис от застрахованото
физическо лице, чиято автентичност се оспорва от ответника в процеса – това са
застрахователна полица № BG/30/117000150874/
03.01.2017 г. и застрахователна полица № BG/30/116002292322/ 28.08.2016 г.
В мотивите по т. 2а от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, са дадени указания по приложението на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД в хипотезата на липсата на положен подпис за някоя от страните по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Прието е, че в тази хипотеза не е налице порок на договора, представляващ липса на съгласие, поради което и правните последици на нищожност на договора на това основание не могат да настъпят. В този случай е налице порок на договора, който обаче представлява липса на предписаната в закона форма за действителност. Ето защо и при съобразяване на характера на застрахователния договор на абсолютна търговска сделка и предвид разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ, приложение в хипотезата на липса на подпис за някоя от страните в сключения договор намира общото правило на чл. 293, ал. 3 ТЗ, в който е предвидено, че страната не може да се позовава на нищожността поради липса на форма, ако от поведението ѝ може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението.
С оглед горното, следва да се заключи, че застрахователните
договори, които са сключени със застрахователните полици, в които липсва подпис на
застрахованите по тях физически лица, не са нищожни на твърдяното от ответника основание, а именно при наличието
на порока липса на съгласие. Съдът счита, че тези договри не са нищожни и поради това, че не
са сключени в предвидената в закона форма за действителност, която съгласно чл.
344, ал. 1 КЗ и действалата преди това норма на чл. 184, ал. 1 КЗ /отм./ е
писмена форма. Липсата на подпис на застрахователната полица на една от договарящите
страни безспорно е факт, който дава основание да се приеме, че описаните
договори не са сключени в изискуемата съгласно КЗ писмена форма,
тъй като за да бъде същата спазена, е необходимо да са налице две насрещни
волеизявления на страните за съгласие за сключване на застрахователния договор,
изразени писмено с полагане на подпис върху застрахователната полица. По делото
обаче са събрани доказателства, от които може да се приеме за установено, че
ответното застрахователно дружество, което се позовава на нищожността на тези
договори, след сключването им е предприело определени действия, които показват,
че то не е оспорвало действителността на договорите, за които не е
спазена предвидената в закона форма, а напротив – тези действия свидетелстват,
че то е приело настъпването на правните последици на застрахователните договори.
Това са действията по получаване на платените по
тези полици от застрахованите лица застрахователни премии, чието извършване се
признава от ответника в молбата от 22.10.2020 г., както и действията по регистриране
на полиците в Информационния център по чл. 571 КЗ, които се твърди, че са
извършени от ищеца и които ответникът не оспорва да е извършил. Следователно по
отношение на посочените четири застрахователни договора приложение намира
нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. Това означава, че „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД не може
да се позове на тяхната нищожност поради липса на форма в настоящия процес.
На следващо място, съдът трябва да разгледа дали по
отношение на останалите два застрахователни договора, които са тези, сключени
със застрахователна полица № BG/30/117000150874/ 03.01.2017 г. и застрахователна
полица № BG/30/116002292322/
28.08.2016 г., е налице заявения от ищеца порок липса на съгласие.
Както беше посочено всяка една
от тези полици е подписана от застрахованото физическо лице, което е Г.Д.Д.по полица
№ BG/30/117000150874/ 03.01.2017 г.
и П.Р.Н.по полица № BG/30/117000150874/ 03.01.2017 г. От събраните по
делото доказателства се установява, че нито една от тези полици не носи подпис
на посоченото в нея физическо лице. От заключението на изготвената по делото
съдебно-почеркова експертиза съдът приема за доказано, че полица № BG/30/117000150874/ 03.01.2017 г.
не е подписана от лицето Г.Д.Д., който се сочи за неин автор и полица № BG/30/116002292322/ 28.08.2016 г.
не е подписана от лицето П.Р.Н., който се сочи за неин автор. Следователно тези
два договора са неавтентични документи в частта, в която на тях е положен
подпис за съответното застраховано лице и като такива те не обективират
направено от тези лица в писмена форма изявление за сключване на съответния договор
за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.
Съдът счита, че по делото се
установява, че от застрахованите лица Г.Д.Д.и П.Р.Н.са извършени конклудентни
действия, с които те са изразили съгласие за сключване на застрахователни
договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с дружеството „З.А.Д.ДБ.:
Ж.И З.“ АД, които имат за предмет застраховане на отговорността на водачите на
моторните превозни средства, посочени в полица № BG/30/117000150874/ 03.01.2017 г. и полица № BG/30/116002292322/ 28.08.2016 г.
Това са действията по изплащане в полза на застрахователя на първа вноска от застрахователните
премии, дължими по описаните договори за задължителна застраховка. Ответникът е
направил изрични твърдения, че застрахователните премии по посочените две полици
са му изплатени през 2016 г. и 2017 г., като не е заявил
и не е представил доказателства те да са платени от лица, различни от
застрахованите, поради което съдът приема, че физическите лица Г.Д.Д.и П.Р.Н.лично
или чрез друго лице, действало от тяхно име, са изпълнили задължението за
заплащане на премиите. След като от застрахователя в самите застрахователни
полици и от застрахованите лица Г.Д.Д.и П.Р.Н.чрез конклудентни действия са
направени насрещни и съвпадащи по своето съдържание изявления за сключване на
процесните два договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“,
то това означава, че не се установява да е налице твърдения от ответника порок
липса на съгласие за тяхното сключване. Въпреки че съгласие е изразено, то не е
изразено в предвидената в закона форма за действителност на застрахователните
договори, която както беше посочено е писмена - във формата на застрахователна
полица. Липсата на форма също е порок, който води до нищожност на сключения застрахователен
договор съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД. В производството обаче са събрани
доказателства, от които може да се приеме за установено, че ответното
застрахователно дружество, което се позовава на нищожността на тези договори, след
сключването им е извършило действия, които показват, че то не е оспорвало
действителността им, а напротив – тези действия свидетелстват, че то е приело
настъпването на техните правни последици. Това са
действията по получаване на платените по тези полици от застрахованите
лица застрахователни премии, чието извършване се признава от ответника. Такива
са и действията по регистриране на тези полици в Информационния център по чл.
571 КЗ, които се твърди, че са извършени от ищеца и не се оспорва от ответника
в производството. Следователно по отношение и на тези два застрахователни
договора приложение намира нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, което означава, че „З.А.Д.ДБ.:
Ж.И З.“ АД не може да се позове на тяхната нищожност поради липса на форма в
настоящия процес.
Ответното застрахователно дружество твърди, че описаните от него 23 броя
застрахователни договори са нищожни и поради липса на застрахователен интерес за застрахованите лица от тяхното
сключване.
В чл. 349, ал. 1 КЗ е дадена легална
дефиниция на понятието застрахователен интерес като той е определен като правно
призната необходимост от защита срещу последиците от възможно застрахователно
събитие. В чл. 349, ал. 2 КЗ е предвидено, че застрахователният договор, който
е сключен при липса на застрахователен интерес е недействителен, освен в
случаите на бъдещ застрахователен интерес. Разпоредба, с която е предвидено, че
застрахователен договор, който е сключен при липса на застрахователен интерес,
е недействителен е съществувала и в действащия до 31.12.2015 г. Кодекс на
застраховането, който е приложимият закон по отношение на два от
застрахователните договори, на чиято недействителност се позовава ответникът,
които са сключени преди 01.01.2016 г. – чл. 195, ал. 1 КЗ /отм./.
За да отговори на въпроса какъв е
застрахователният интерес при сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, съдът съобразява, че съгласно чл. 477, ал. 1 КЗ обект на
застраховане по тази застраховка е гражданската отговорност на застрахованите
физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни
превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското
законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила
вредата. В чл. 477, ал. 2 КЗ е
уточнено, че застраховани лица по този вид застраховка са собственикът,
ползвателят и държателят на моторното превозно средство, за което е налице
валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва
фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно
средство на законно основание. Същата,
макар и доста по-недетайлизирана, е уредбата и в действалия до 31.12.2015 г. КЗ
– тя се съдържа в чл. 257, ал. 1 и ал. 2 КЗ /отм./. От посочените правни норми
се налага извода, че със сключването на задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се защитават
застрахованите лица за отговорността, която те носят за причинени на трети лица
вреди при управление на конкретно моторно превозно средство, което може да е
както тяхно собствено, така и такова, което те ползват или управляват въз
основа на сделка с неговия собственик. Следователно застрахователен
интерес от сключване на този договор има не само собственикът на МПС-то, което
е посочено в договора, но и ползвателят и държателят
на това МПС.
Ответникът основава възражението си за липса на
застрахователен интерес при сключване на оспорените 23 договора за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на твърдението, че
посочените като застраховани в полиците лица не са собственици на описаните в
тях МПС-та. По делото не са представени доказателства, от които да е видно, че
лица, различни от тези, посочени в сключените договори, са собственици на
превозните средства, които са техен предмет. Установяването на тези
обстоятелства е поставено в доказателствена тежест на ответника в настоящия
процес, защото той е лицето, което черпи благоприятни правни последици от доказването
на наличието на твърдения от него порок на всеки един застрахователен договор,
чиято действителност оспорва. Дори и да беше доказано по делото, че лица,
различни от застрахованите, са собственици на МПС-тата, то това обстоятелство
не може да доведе до извода за липса на застрахователен интерес при сключване
на договорите, тъй като по изложените в предходния абзац съображения
притежаването на право на собственост върху превозното средство не е определящо
за съществуването на застрахователен интерес от сключване на договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В производството от ответника не са
представени доказателства и за това, че лица, различни от застрахованите, са
ползватели или държатели на описаните в полиците МПС-та към датите на сключване
на застрахователните договори, поради което съдът намира, че не е доказано тези
сделки да страдат от сочения порок, а именно да са сключени при липса на
застрахователен интерес и следователно те не са недействителни на основание чл.
349, ал. 2 КЗ съответно чл. 195, ал. 1 КЗ /отм./.
Следва да се посочи, че дори и да се счете,
че лицата, които са посочени в оспорените от ответника 23 броя застрахователни
полици, не са тези, които са собственици или ползватели на превозните средства,
с оглед на които са сключени застрахователните договори, а такива са други
лица, то това обстоятелство не представлява порок, който да води до нищожност
на тези застрахователни договори. Това е така, тъй като съществуването на
посочения факт следва да се квалифицира като неизпълнение на задължението на
застрахования, предвидено в чл. 362, ал. 1 КЗ, да обяви точно и изчерпателно
съществените обстоятелства, които са му известни и са от значение за риска,
каквото безспорно е обстоятелството за това кое лице е собственик съответно
ползвател на МПС-то, с оглед което се сключва задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“. Неизпълнението на това задължение обаче съгласно
задължителните указания, дадени в т. 2в от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС,
не представлява порок, който да води до недействителност на задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите. В това решение е посочено, че в КЗ са
предвидени изрично правните последици, които настъпват за страните по
застрахователния договор при допуснато неизпълнение на това задължение от
застрахования, като е регламентирано, че за застрахователя възниква единствено правото
да прекрати занапред договора при съответните условия, като по силата на изрично разпореждане на закона застрахователят не би могъл да
откаже нито плащане, нито да намали размера на застрахователното обезщетение,
дори ако неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие
за настъпване на застрахователното събитие.
Прието е още, че с това законодателно разрешение се цели да се отдаде приоритет на
запазване на застрахователното правоотношение и произтичащата от него
гарантирана защита на пострадалите и увредените трети лица спрямо интереса на
застрахователя да се освободи от правните последици на сключен с него договор
за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, чрез прогласяване на нищожността му.
Предвид всичко изложено трябва да се обобщи, че по делото не се доказа, че сочените от ответника 23 договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ са недействителни на твърдените от тази страна основания. Това означава, че тези договори са породили действие и за ответното застрахователно дружество въз основа на всеки един от тях е възникнало задължение да заплати застрахователно обезщетение за вредите, причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на посочените в договорите МПС–та при настъпило застрахователно събитие, включително такова, което е осъществено извън територията на Република България, каквито събития не се спори, че са се осъществили в случая. Ето защо като е заплатил сумата от 362 874, 97 лв. за обезщетения, дължими на трети лица, увредени в резултат на противоправно поведение на водачите на МПС-тата, които са предмет на процесните застрахователни договори, „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД е изпълнило свое задължение, а не такова на Г. фонд и за последния правен субект на основание чл. 499, ал. 5 КЗ не е възникнало задължение да му възстанови тази сума. В тежест на ищеца не е възникнало и акцесорно задължение за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва. Това прави заявеното в процеса възражение за прихващане изцяло неоснователно, поради което то трябва да бъде оставено без уважение, а предявените от Гаранционния фонд осъдителни искове по чл. 520, ал. 1 КЗ и по чл. 563, ал. 4 КЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени, тъй като предявените с тях вземания не могат да бъдат погасени чрез съдебно прихващане.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на спора и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи по водене на делото в общ размер от 17 337, 55 лв., от които сума в размер на 16 437, 55 лв. – платена държавна такса за разглеждане на исковата молба, сума в размер на 600 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещо лице по ССЕ, сума в размер на 300 лв. –възнаграждение за защита от юрисконсулт, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК и с оглед вида на извършената от юрисконсулта работа.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД, с ЕИК: *******със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на Г. фонд, с адрес: ***, на основание чл. 520, ал. 1 КЗ сума в размер на 403 210, 50 лв. /четиристотин и три хиляди двеста и десет лева и петдесет стотинки/, представляваща неплатени вноски по чл. 520, ал. 1 КЗ за сключени от „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД през месец юли 2019 г. 38 401 броя договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главницата от 18.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и на основание по чл. 563, ал. 4 КЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 7 728, 20 лв. /седем хиляди седемстотин двадесет и осем лева и двадесет стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 348 680 лв., начислено за периода от 11.09.2019 г. до 18.11.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ предявеното от „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД, с ЕИК: *******със седалище и адрес на управление:*** срещу Г. фонд, с адрес: ***, възражение за прихващане на вземанията на Г. фонд към „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД за заплащане на дължимите съгласно чл. 520, ал. 1 КЗ вноски за месец юли 2019 г. и лихва за забава върху тях, с насрещни вземания на „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД към Г. фонд за заплащане на основание чл. 499, ал. 5 КЗ на сума в размер на 362 874, 97 лв. /триста шестдесет и две хиляди осемстотин седемдесет и четири лева и деветдесет и седем стотинки/, представляваща сума, която е платена от „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи за дължими обезщетения на трети лица, на които са причинени вреди при управление на моторни превозни средства, които са предмет на сключени от името на „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД в периода от 11.11.2014 г. до 12.04.2017 г. 23 броя застрахователни договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно с международна карта за автомобилна застраховка към същата /сертификат „Зелена карта“/, които са недействителни, поради което задължението за заплащане на тези обезщетения е възникнало за Г. фонд, както и за заплащане на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на сума в размер на 40 322, 12 лв. /четиридесет хиляди триста двадесет и два лева и дванадесет стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 362 874, 97 лв., начислено за периода от датата на всяко отделно плащане до 10.09.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „З.А.Д.ДБ.: Ж.И З.“ АД да заплати на Г. фонд сума в размер на 17 337, 55 лв. /седемнадесет хиляди триста тридесет и седем лева и петдесет и пет стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: