№ 1597
гр. София, 30.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20221100506222 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 15.04.2022г., постановено по гр.д. № 38982/2020г. на СРС,
ГО, 173 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
„БНП П.П.Ф. С.А“ Париж, Франция, чрез „БНП П.П.Ф. С.А“, клон България
срещу П. В. П. обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 16 371,
99 лева – непогасена главница по договор за потребителски паричен кредит №
CARU-14400252/10.01.2017г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане; сумата от 2 450,
55 лева – възнаградителна лихва и сумата от 2 940, 48 лева – лихва за забава
за периода от 05.01.2018г. до 11.10.2019г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
60915/2019г. по описа на СРС, ГО, 173 състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ответника П. В. П., в която са изложени оплаквания за неправилност на
1
постановеното решение поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Жалбоподателят счита, че по делото не са ангажирани доказателства относно
възникване на задължението за плащане на претендираната главница, тъй
като ищецът не е установил съществуването на твърдяното облигационно
правоотношение по договор за паричен заем. Излага съображения, че
договорът за заем е реален, поради което фактическият състав на същия е
изпълнен с предаване от заемодателя в полза на заемателя на уговорената
парична сума. В случая обаче не било установено, че процесната сума е била
предадена на заемополучателя. Този извод се основава на представеното
извлечение от банкова сметка на ответника, видно от което към 10.01.2017г.
нетната разполагаемост е в размер на 20 лева. На следващо място, развити са
доводи, че в процесния договор липсва уговорка, според която
кредитополучателят да се е задължил да върне заетата сума. По тези
съображения счита, че страните не са постигнали съгласие по съществените
условия по процесния договор, респективно между тях не е възникнало
договорно правоотношение по договор за паричен заем. Поддържа се и
наведеното в първоинстанционното производство възражение за нищожност
на клаузата на чл. 5 от договора поради нейната неравноправност. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „БНП П.П.Ф. С.А“
Париж, Франция, чрез „БНП П.П.Ф. С.А“, клон България, е подала отговор на
въззивната жалба, с който същата се оспорва. Релевират се съображения, че
първоинстанционното решение е правилно, като постановено в съответствие
със събраните по делото доказателства и правилата за разпределение на
доказателствената тежест, като съдът е съобразил приложимите за спора
материалноправни норми. С оглед изложеното е направено искане за
потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
2
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По доводите за неговата
неправилност съдът приема следното:
СРС е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с
правно основание чл.79, ал.1, пр.1-во, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
доколкото вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена,
произтичат от договор за потребителски кредит.
От представения и неоспорен от страните договор № CARU-14400252
от 10.01.2017г. се установява, че „БНП П.П.Ф." ЕАД, в качеството на
кредитор, е предоставил на П. В. П., в качеството на кредитополучател,
потребителски паричен кредит в размер на 20 000 лева. Кредитополучателят
поел задължение да върне получената сума на вноски, конкретно на 48 равни
месечни вноски, включващи главница и договорна лихва, в размер на по 495,
33 лева, считано от 05.02.2017г. до 05.01.2021г, с падеж 05-то число на
месеца. Кредитополучателят се задължил да заплаща договорна лихва от 8, 81
% годишно /уговорена във фиксиран размер/ и годишен процент на разходите
от 10, 34 %. Общата сума, дължима за връщане от кредитополучателя, е в
размер на 23 775, 84 лева. По силата на чл. 1 от представените условия по
договора, подписани от ответника, е предвидено, че договорът влиза в сила
към датата на получаване на размера на заема по банковата сметка,
предоставена от кредитополучателя, която е индивидуализирана с IBAN и
BIC. В чл. 3 от условията по договора е посочено, че предоставянето на
уговорената сума съставлява изпълнение на задължението на кредитора да
предостави заема и създава задължение за кредитополучателя да заплати на
кредитора погасителни вноски, указани по размер в погасителния план.
Погасителните вноски съставляват изплащане на главницата по кредита,
ведно с надбавка, съставляваща печалба на кредитора. Според постигнатата в
чл. 5 уговорка, при забава на една или повече месечни погасителни вноски
кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна
вноска. В цитираната клауза е изрично посочено, че при просрочие на две или
3
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена
вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му
размер, включително всички определени по този договор надбавки, ведно с
дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на
вземането, без да е необходимо изпращането на съобщение от кредитора за
настъпване на предсрочната изискуемост.
По делото е приета Нотификация на презгранично сливане между "БНП
П.П.Ф.", Френско анонимно акционерно дружество, вписано в Търговския
регистър под номер 542 097 902 и "БНП П.П.Ф." ЕАД, Българско анонимно
акционерно дружество, вписано в Търговския регистър към Агенция по
вписвания под номер *********, от което се установява настъпилото
правоприемство между „БНП П.П.Ф." ЕАД и ищцовото дружество.
Ищецът твърди, че кредитополучателят е преустановил плащането на
вноските по процесния кредит на 05.12.2017г., като към тази дата били
погасени 10 месечни вноски. Поради допусната забава кредиторът е
упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. По делото
няма данни уведомлението от 22.05.2018г. за упражняването на това
субективно потестативно право да е достигнало до адресата.
Въз основа на приетото в първоинстанционното производство
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от
страните и при преценката му по реда на чл. 202 от ГПК следва да се
кредитира като пълно и обективно дадено, се установява, че при извършената
проверка в счетоводството на ищцовото дружество и предоставените
документи вещото лице е констатирало, че процесният кредит е усвоен на
10.01.2017г. Сумата от 20 000 лева е била изплатена от кредитора по
посочения в чл. 1 от договора начин – чрез плащане по посочената от
ответника банкова сметка. Към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК –
23.10.2019г., общото задължение на кредитополучателя е в размер на 21 763,
02 лева, от които 16 371, 99 лева – главница, 2 450, 55 лева – възнаградителна
лихва и 2 940, 48 лева – мораторна лихва за периода от 05.01.2018г. до
11.10.2019г. Няма данни за извършени погасявания на задълженията към
датата на изготвяне на заключението – 25.02.2022г.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
4
до следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
своята професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г., приложима редакция - изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила
от 31.08.2010 г./ - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е
писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и
разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора
/дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на
ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е
предназначена информацията, и който позволява непромененото
5
възпроизвеждане на съхранената информация/.
От представените по делото писмени доказателства, неоспорени от
ответника по предвидения в чл. 193 от ГПК ред и срок, а именно - договор за
потребителски кредит CARU-14400252 от 10.01.2017г., се установява, че
между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД /което дружество се е вляло в „БНП П.П.Ф. С.А“,
клон България, считано от м.04.2018г. и ищецът е правоприемник на „БНП
П.П.Ф.“ ЕАД/ и П. В. П. бил сключен договор за паричен кредит, по силата на
който ответникът се е задължил да върне предоставената сума в размер на
20 000 лева, ведно с договорената между страните възнаградителна лихва,
съобразно погасителен план, който е обективиран в договора, а именно на 48
равни месечни вноски в размер на 495, 33 лева, като последната вноска е
следвало да бъде заплатена на 05.01.2021г. Обстоятелството, че ответникът е
бил в облигационна връзка с ищцовото дружество по силата на този договор,
се потвърждава и от неоспореното твърдение за извършени от негова страна
плащания на 10 месечни погасителни вноски. Осъществяването на тези
плащания въззивният съд цени като признание на неизгоден за страната факт
по реда на чл. 175 от ГПК, а именно, че по силата на сключения между
страните договор, кредиторът е изпълнил своето задължение да предостави
посочената в него сума, а за ответника е възникнало задължение за връщане
на сумата съобразно условията на договора. Този извод се подкрепя и от
неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно
което сумата от 20 000 лева е била изплатена от кредитора в полза на
кредитополучателя на 10.01.2017г. по посочена от последния банкова сметка.
Изцяло хипотетични са доводите на жалбоподателя за обратното, обосновани
с представената към процесния договор за кредит „справка салда по сметки“,
тъй като не е ясно към кой момент е удостоверено състоянието на банковата
сметка на ответника /по която е извършен превод на отпуснатата под формата
на паричен кредит процесна сума/ - преди или след сключване на договора.
По изложените съображения се налага еднозначен извод, че ищецът е
установил при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е бил
обвързан от валиден договор за потребителски кредит, по който
кредитодателят е изправна страна /предоставил е на потребителя кредит под
формата на заем/, а за насрещната страна е възникнало задължение за
връщане на заетата сума /чл. 3 от условията по кредита/.
6
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради
което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело
No 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се
произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски кредит,
когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
Настоящият съдебен състав счита, че в разглеждания случаи са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК.
Изготвен е и погасителен план, които съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и
разпределение на вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и предупреждение за
последиците за потребителя при просрочие на вноските /чл. 5 от договора/,
както и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
които това право може да бъде упражнено, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата /чл. 11
от договора/, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
Потребителят е получил още при сключване на договора погасителен план
/обективиран в самия договор/, който не се променя. Ето защо разпоредбите
на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК не са нарушени. Спазени са и нормите на
чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 от закона, тъй като са посочени годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит и е предвидено право на отказ на
потребителя от договора, като са посочени условията, при които се
упражнява това право /чл. 11 от условията по договора/.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че клаузата на чл. 5 от
условията по договора е неравноправна. Настоящият съдебен състав счита, че
уговарянето на условия, при които кредиторът има право да обяви кредита за
предсрочно изискуем, е допустимо от закона и постигнатата уговорка в тази
насока не попада в нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП. Клаузата на чл.
5 от условията по договора предвижда автоматична предсрочна изискуемост
7
на кредита при забава в плащането на две или повече месечни вноски,
считано от падежната дата на втората непогасена вноска, С т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една
от страните при едновременното наличие на две предпоставки: обективният
факт на неплащане на дължими суми по кредита и упражнено от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита
целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване на изявлението от
длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните факти,
обуславящи настъпването й. От дадените разяснения произтича извод, че
предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в чл.
5 от условията по договора - като последица единствено от забавата в
плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването
за уведомяване на кредитополучателя. Отсъствието на изискване за
уведомяване в текста на чл. 5 от условията по договора обаче не прави самата
клауза неравноправна и нищожна /в този смисъл е решение № 92 от
09.09.2019г., постановено по т.д. № 2481/2017г. по описа на ВКС, Второ ТО/.
В конкретния случай ищцовото дружество се позовава на обявена преди
подаване на заявлението предсрочна изискуемост на кредита, но не е
ангажирало доказателства, че същата е била надлежно обявена на длъжника
преди този момент. Независимо от изложеното, правилен е изводът на
първоинстанционния съд за основателност на предявените искове. Решението
е съобразено със задължителните разяснения по т. 1 от Тълкувателно решение
№ 8 от 02.04.2019г. на ВКС по тълкувателно дело № 8/2017г. В посоченото
тълкувателно решение е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
8
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Както е посочено в мотивите по т. 1 от тълкувателното решение на ВКС,
решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по
делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това
задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на
иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или
защото го погасяват - например ищецът придобива спорното право след
предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото,
ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. Преценката на
съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене
в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на
иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В аспекта на изложеното правилен е формираният от
първоинстанционния съд извод, че към датата на приключване на съдебното
дирене в СРС – 29.03.2022г., крайният падеж за погасяване на задължението
по процесния договор е изтекъл. Всички неплатени вноски по договора, чиито
краен срок е изтекъл на 05.01.2021г., представляващи главница, договорна
лихва, както и дължимите суми за обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва, са изискуеми към посочения релевантен момент –
датата на последното публично съдебно заседание пред СРС, в което е
приключено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.
Ищцовото дружество се легитимира като кредитор по спорното вземане в
пълния претендиран размер и има вземане срещу ответника в приетия от
първоинстанционния съд размер.
Като е достигнал до същите изводи СРС е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено изцяло.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски в
9
общ размер на 692 лева, от които 592 лева за възнаграждение за особения
представител на насрещната страна и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1
от Наредба за заплащането на правната помощ.
Въззивникът следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
по сметка на СГС сумата от 435, 26 лева – дължима държавна такса по
въззивната жалба. Сумата е дължима с оглед обстоятелството, че въззивната
жалба е подадена от особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК и съобразно
задължителните разяснения, дадени в т. 7 от ТР № 6 от 06.11.2013г.,
постановено по тълк. дело № 6/2012г., ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20030047 от 15.04.2022г., постановено
по гр.д. № 38982/2020г. по описа на СРС, ГО, 173 състав.
ОСЪЖДА П. В. П., ЕГН **********, гр. София, кв. **** да заплати на
„БНП П.П.Ф. С.А“, Париж, Франция, рег. № ****, чрез „БНП П.П.Ф. С.А“,
клон България“ КЧТ, ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София,
жк „Младост 4“, Бизнес Парк София, сгр. 14, на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 3 от ГПК сумата от 692 /шестстотин деветдесет и два/ лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА П. В. П., ЕГН **********, гр. София, кв. **** на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Софийски градски съд сумата от 435, 26 /четиристотин тридесет и
пет лева и 26 ст./ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11