Р Е Ш Е Н И Е
№І-134 28.10.2019 година, гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският окръжен съд, гражданско
отделение, в публичното заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в
открито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мариана
Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пламена Върбанова
2.мл.с.Марина Мавродиева
Прокурора………….
При
секретаря Ани Цветанова,
като
разгледа докладваното от съдия Пламена Върбанова въззивно гражданско дело №
1384 по описа за 2019 година на Бургаски Окръжен съд, за да се произнесе , взе
предвид следното:
Производството по делото пред
настоящата съдебна инстанция е с правно основание чл. 258 ГПК и сл. и е образувано по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК: *********
със седалище и адрес на управление:гр.София, бул.“България“№49, бл.53Е,вх.В,
чрез пълномощник юрисконсулт Краси Красимиров Ангелов, против Решение № 104/22.05.2019г., постановено по
гр.д.№ 1053/2018г. по описа на РС-Айтос в частта, с която отхвърлена исковата претенция над уважения
размер от 980,60 лева главница до претендирания размер от 4570,79 лева
неизплатено парично задължение и 721,24 лева неустойка, ведно със законната
лихва върху отхвърлените суми, начиная от датата на подаване на заявлението до
окончателното плащане, като в съответната част е обезсилена Заповед №
446/21.09.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
778/2018г. на РС-Айтос; присъдени са разноски на страните съобразно уважената
част,/респ.-отхвърлената част на паричната претенция.
Във въззивната жалба се твърди,
че решението в отхвърлителната му част е
неправилно. В жалбата са развити подробни съображения за това- че клаузите за
закупен пакет допълнителни услуги не били недействителни и не противоречали на
добрите нрави; излага аргументи, основани на принципа за свободно договаряне
чл.9 ЗЗД, както и за това, че добрите нрави
при кредитиране от небанкови
институции били спазени, за което в тази връзка излага доводи и за размера на възнаградителната
лихва и на законната лихва към момента на сключване на конкретния договор за
кредит.Моли отмяна на решението в
обжалваната част.Моли се присъждане на тези парични вноски, които към момента
на устните състезания били падежирали, за което сочи решение №7/19.05.2017г. по
гр.д.№ 60053/2016г. на ВКС.Моли за присъждане на разноските по делото.В
проведеното пред БОС открито съдебно заседания въззивното дружество не се
представлява.
Постъпил е писмен отговор по
въззивната жалба от въззиваемата Д.П.А. от гр.***, предявен чрез пълномощника й
адв. Даниела Зарева, в който заявява становище за неоснователност на въззивната
жалба.Излагат се аргументи по всеки един от пунктовете на въззивната жалба и се моли за потвърждаване на решението в
обжалваната част;претендират се разноски пред двете съдебни инстанции.
Постъпила е и предявена от ответницата Д.А. насрещна въззивна жалба
срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковите
претенции на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД , включително и за осъждането й за
съдебно-деловодни разноски.На първо място изтъква, че от една страна районният съд приемал, че
поради нарушения, водещи до пълната недействителност но договора, на осн. чл.22 ЗПК целият договор се явявал недействителен и то-нищожен. Но в същото време
приема, че уговорките относно срока за връщане на заетата сума следвало да се
считат за запазили действието си. На
следващо място били нарушени задължителните указания, съдържащи се в т.7 вр.
т.1 от ППВС №1/1979г., като съдът не преценил, че заетата сума била
предоставена и реално усвоена на 29.10.2012г., поради което 5-годишната
погасителна давност била изтекла на 28.10.2017г., което било преди
28.08.2018г./ на която дата било подадено заявлението по чл.410 ГПК/.Освен това
извършени от ответницата частични плащания на кредита през 2013г. не влияели на
началния момент на погасителната давност, тъй като този момент бил установен с
разпоредбите на в т.7 вр. т.1 от ППВС №1/1979г.По изложените съображения
намира, че първоинстанционното решение е неправилно в уважаващата иска част,
моли се отмяната му и отхвърляне на исковете с присъждане на съдебно-деловодни
разноски пред двете съдебни инстанции.В проведеното пред БОС открито съдебно
заседание въззиваемата Д.А. се представлява от адвокат Зарево, която поддържа
писмения отговор срещу въззивната жалба, както и предявената насрещна въззивна
жалба.
Производството е с правно основание чл.422 ГПК.
При
извършената проверка на валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт,
не се констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.
Относно
законосъобразността на първоинстанционното решение, в рамките на служебно
дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид
предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:
По дело няма спор и от представения Договор
№ ********** е видно, че на 29.10.2012г. страните сключили
договор за револвиращ заем за
сумата 1500 / не е изписано в каква валута/, със срок 48 месеца, ГПР- 107,14 %,
годишен лихвен процент 76,95 %, при което договорното възнаграждение при
револвинга е 2473/не е изписано в каква валута/, общо дължимо по револвинга
3636/не е изписано в каква валута/.Договорът е обезпечен с поръчителството на
две лица- Х. Щ. А. и Е. В. Т.
Видно от кредитен
превод от 31.10.2012г., сумата от 1500 лева е била преведена на Д.П.А. по сочения по-горе договор, с оглед на което
и предвид твърденията на ищеца както в заявлението, така и и в исковата молба ,
Договор № ********** за револвиращ заем
има предвид предоставяне в заем на сума в лева.
Видно е , че с Анекс №1 от 28.04.2013година страните са се
споразумели за промяна на вноските, изразяващи се в отлагане на вноски №4,5,
които длъжникът се задължил да заплати като т. н. отложени вноски № 49,50,51,52
по нов погасителен план, който представлява неразделна част от този анекс.Съгласно
така изготвения погасителен план по договора, последната вноска е била
предвидена за дата 10.03.2017г.
Безспорно е , че
длъжника Д.А. е заплатила общо 519,40 лева по договора за револвиращ заем, за
което е направено признание от ищцовото дружество в исковата молба.
На 28.08.2018г. в
РС-Айтос е било предявено заявление по чл.410 ГПК от „ ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД срещу Д.А., Х. А. и Е. Т., по което е издадена Заповед за изпълнение срещу
Д.А. и Е. Т. за солидарно дължимо парично задължение по Договор
№ ********** от 29.10.2012г. за револвиращ заем за сумата 1500лева.След
връчване на заповедта за изпълнение на двете длъжници една от тях, а именно Д.А.,
е предявила възражение, че не е съгласна с дължимата сума, в резултат на което
и в предвидения от закона едномесечен срок пред РС-Айтос е бил предявен установителния иск по чл.422 ГПК.
При изложената
фактическа обстановка се налагат следните правни изводи.
Няма
спор в настоящия случай, че ищецът е небанкова финансова институция по смисъла
на чл.3, ал.1 ЗКИ и по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл.60,
ал.2 ЗКИ.
Независимо от обстоятелството, че ищцовото
дружество не е банка, а финансова институция, даденото в т.18 на ТР № 4/2013 г.
, ОСГТК на ВКС разрешение за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно
и намира приложение в подобни случаи . Доколкото обаче в настоящия случай е настъпил падежа на
вземането по договора още преди
предявяване на заявлението по чл. 410 от ГПК , по делото без правно значение е уведомяването до длъжника за предсрочната
изискуемост на вземането /тук не става дума за предсрочна изискуемост /.
Независимо дали
този договор ще бъде квалифициран като такъв по чл. 430 от ТЗ
или по чл. 240 от ЗЗД,
той по правило е възмезден, което следва от разпоредбите на чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 240, ал. 2 от ЗЗД.
С оглед страните по
договора същият безспорно попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит
(обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г./. Това е така, защото кредиторът отговаря на
изискванията на чл. 9, ал. 4 от ЗПК – предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална
или търговска дейност.
В разглеждания
казус "Профи кредит България" ЕООД е предоставило на Д.А. кредит в
размер на 1500 лева,от събраните в първоинстанционното производство
доказателства се установява безспорно, че общата върната от заемателката на
кредитора-ищец сума възлиза на 519,40 лева, като според договора дължимата от ответницата А. сума е в размер на 5292,03 лева,което е повече от два пъти и половина повече от
това,което кредиторът е предоставил по кредита.
Тази сума е формирана от предвидени по
договораза револвиращ заем годишна възнаградителна лихва от 76,95% и годишен процент на разходите в размер на
107,14 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК "годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит".
От изложеното
по-горе следва, че за обслужване на кредита за една година А. следвало да изразходва повече средства,
отколкото е получила по него.
Определени
по този начин ГПР и годишната възнаградителна лихва се явяват такива, уговорени
в нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД.
Във всеки конкретен
случай, с оглед обстоятелствата по делото, е възможно да се достигне до
заключение, че една клауза е сключена при условия, накърняващи добрите нрави. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). В
случая клаузата, с
която се договаря възнаградителната лихва ,е нищожна
,тъй като с нея се нарушава
принципът на справедливостта в гражданските правоотношения, поради което с нея
се накърняват добрите нрави.В
този смисъл заплащане на възнаградителна
лихва в размер на 97,65%годишно противоречи на добрите нрави . Трайно е прието
в съдебната практика , че няма
пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над
размера на законната лихва. Максималният размер на договорната лихва ( била
възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване
на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека,залог
), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.В тази насока е практиката на ВКС, обективирана
в Решение № 906/30.12.2004 г. по Г. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18.05. 2006 г. по Г. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009
г. по Г. д. № 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по
Г. д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
В процесния договор
уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема (ГЛП) и годишен
процент на разходите (ГПР) многократно и значително надвишават трикратния
размер на законната лихва. По делото не се установява, не се и твърди наличие
на обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди
за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя.
Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер
неколкократно над законната значително надхвърля размера на действителните
вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга (предполагащ
недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи
на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентитеВ тези случаи се дължи само законната лихва.
Освен
изложеното обаче следва да се отчете и обстоятелството,
че принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва
и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
С ПМС №
72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като
със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен
нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК,
ДВ бр. 35/2014 г., ЗПК бе изменен и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
се въведе ограничението, но доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
е в сила от 23.07.2014 г. и е приета след датата на сключване на процесния
договор, то към датата на сключване на процесния договор страните са
разполагали с възможността по чл. 9, ал. 1 ЗЗД
свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на
повелителни норми на закона и на добрите нрави. Както се посочи и по-горе обаче, така уговорената възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави и на това основание договорните клаузи в тази
насока са нищожни. Разпоредбата на
чл.26,ал.1,предл.3 ГПК е обща законова разпоредба, уреждаща основание за
недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските сделки,
доколкото липсва специална разпоредба, която да изключва приложението й по
отношение на тях. Обратното - чл. 288 от ТЗ
сочи, че за неуредените в него положения за търговските сделки се прилагат
разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него –
търговските обичаи. Това изрично е посочено в решение № 88/22.06.2010 г.,
постановено по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. С оглед на това е неоснователно
твърдението на въззивника- че тъй като разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ не ограничавала изрично размера на лихвата чрез поставяне на
изискванията за съответствие с добрите нрави, това основание за нищожност не
можело да намери приложение по отношение на сключения между него и Д.А. договор за револвиращ заем.
Съгласно чл. 19,ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва .Според чл. 19,ал. 1 ЗПК
той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви ,други преки или косвени
разходи ,комисионни ,възнаграждения от всякакъв вид,в. т.ч. дължими на
посредници при сключване на договора /,изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.В
случая ответницата е получила 1500 лв. заем при ГПР 107,14 %, впоследствие с
Анекс от 28.04.2013г. променен на 93,71%. ,поради което и на осн.чл. 19 ал. 5
от ЗПК договорките в тази насока също са нищожни .
Разпоредбата на чл. 24 ЗПК
изрично препраща към разпоредбите на чл. 143
- 146 ЗЗП,
уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Неравноправните
клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално.
Следователно, за да
се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена,
трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора.
По аргумент от
противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително
и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП,
тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално
уговорена, е върху кредитора. В процесният случай ищецът не е ангажирал никакви
доказателства в тази посока, поради което съдът е ограничен в преценката си от
представените такива.
При този извод следва да откаже зачитане
правните последици на клаузата за възнаградителна лихва,поради което и с оглед
установената недействителност на договора за потребителски кредит в тази му
част и съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, т. е. неплатеният остатък от главницата в размер на
980,60лева, до който правилен извод е стигнал и районния съд.По изложените
съображения въззивната жалба на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД в отхвърлящата иска част е неоснователна.
Неоснователна е предявената от ответницата Д.А. насрещна въззивна жалба срещу тази част от първоинстанционното
решение, с което се уважава исковата претенция до размера от 980,60 лева. В
тази връзка следва да се изтъкне, че изричната норма на чл.23 ГПК разпорежда
реституция на чистата стойност на кредита, независимо от това, че същият
,респ.-отделни негови клаузи ,е установено, че са недействителни.
На
следващо място неоснователно е възражението на А.- че първоинстанционният съд
неправилно не приложил правилата на
погасителната давност, възражение за което – за погасяване на паричните
претенции с изтичането на 3 години съгласно чл.111,б.“б“ и б.“в“ ЗЗД, е
направено от ответницата в писмения отговор по исковата молба.
В случая
не се касае за периодични платежи, а за неделимо плащане с уговорени частични
плащания, поради което е приложима разпоредбата на чл. 110 ЗЗД,
като правото за принудително събиране на вземането се погасява с изтичането на
5 годишен давностен срок. Видно от
договора и по-специално- от Анекса към него, подписан на 28.04.2013г., падежът
на последното плащане е бил на 10.03.2017г., от която и дата е започнал да тече
давностния срок. Доколкото заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
е депозирано на 28.08.2018г., то към този момент безспорно не е бил изтекъл предвидения от
закона давностен срок.
По така
изложените съображения въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД ,както
и насрещната въззивна жалба на Д.А. са неоснователни, което налага
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
С оглед
изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба и на насрещната
въззивна жалба съдът не присъжда
разноските, извършени от всяка от страните във въззивното производство.
Настоящето решение на основание чл.280,ал.3 ГПК е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран
от изложеното Бургаският Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 104/22.05.2019г.,
постановено по гр.д.№ 1053/2018г. по описа на РС-Айтос.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/мл.с.