РЕШЕНИЕ
№ 951
гр. Кюстендил, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Калин К. Василев
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело №
20231520101298 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба с вх. № 6044/2023 г., депозирана от К. И.
М. с ЕГН **********, адрес: гр. ********, ул. „********“ ***, чрез
процесуалния му представител по пълномощие адвокат Б. З. – САК, със
съдебен адрес: гр. София, ж. к. “Люлин“ 3, ул. “Георги Дражев“ №6, търговски
комплекс „Сан Марино“, офис 14, адвокатска кантора „Маринов и З.“ срещу
„ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ „Силвър
център“, ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П..
В исковата молба се твърди, че на 08.11.2022 г. К. М. е сключил договор
за паричен заем № 5868918 с „ВИВА КРЕДИТ" ООД. Страните са се
договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 600 лева, видът на вноската
- двуседмична, а броят на погасителните вноски да бъде пет. В договора е
посочено, че годишният лихвен процент ще бъде в размер на 40, 32 %, а
годишният процент на разходите (ГПР) - в размер на 49, 48 %.
В чл. 1, ал. 3 от Договора било уговорено, че кредиторът предоставя на
потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за
заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна
такса в размер на 215, 90 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с
погасителните вноски по заема. В чл. 4, ал. 1 страните са уговорили, че
заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител
1
физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия, или
банкова гаранция.
В ал. 2 на чл. 4 е уговорено, че в случай на непредоставяне на
обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 143, 90 лв.
Уговорено е също така тази неустойка да бъде заплащана разсрочено, като в
този случай дължимата вноска ще бъде в размер на 204, 32 лв., а общото
задължение по кредита ще е в размер на 1 021, 60 лв. Твърди се, че ищецът К.
М. е погасил изцяло задълженията си по процесния договор за кредит.
Ищецът представя доводи за нищожност на сключения между него и
ответното дружество договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК –
недействителност поради неспазване на установената в закона форма, както и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. чл. 22 от ЗПК поради липса на елемент
от същественото съдържание на договора, а именно непосочени данни, на
базата на които се изчислява годишен процент на разходите (ГПР) по кредита.
Твърди се, че в нарушение на чл. 19, ал. 1, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на
неустойка и такса експресно обслужване, което е довело до нарушение на чл.
19, ал. 4 от ЗПК и съответно до нищожност на договора, представлявайки
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП.
Излагат се доводи и в защита на тезата, че клаузата, с която в процесния
договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай
че не представи поръчител е нищожна поради противоречие с целта на закона,
прогласена в чл. 2 от ЗПК. Твърди се, че така уговорената неустойка
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на този институт
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели неоснователно
обогатяване на заемодателя. Твърди се заобикаляне на закона по смисъла на
чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД като конкретно се цели заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Навеждат се и доводи за
неравноправност и нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 143,
ал. 2, т. 5 от ЗЗП като се счита, че същата не е индивидуално уговорена.
На следващо място, се счита че клаузата, с която се уговаря заплащане
на възнаграждение за експресно разглеждане е нищожна и противоречи на
закона. Твърди се, че тази такса е свързана с усвояването на кредита и като
такава не представлява допълнителна услуга, а събирането й от заемодателя
противоречи на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.
Направено е и искане за прогласяване на Договора за нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД като се обосновава нищожност на клаузата за възнаградителна лихва
поради противоречие с добрите нрави. Ищецът намира определения от
заемодателя размер на възнаградителната лихва (включващ начислената
неустойка и такса експресно разглеждане) за изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, защото надвишава трикратния размер на
законната лихва за обезпечени заеми. В исковата молба се прави извод за
нищожност на целия договор вследствие на недействителността на уговорката
2
относно възнаградителната лихва по аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. чл.
22 от ЗПК. Твърди се липса в Договора на условия за прилагане на годишния
лихвен процент (ГЛП) както и на уточнение на основата върху която се
начислява.
С оглед гореизложеното се поддържа искане за постановяване на
решение, с което да се признае за установено в отношенията между страните
„ВИВА КРЕДИТ" ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ "Силвър
център", ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П., и К. И. М. с ЕГН
**********, че чл. 1, ал. 3 - клаузата, с която се начислява такса експресно
разглеждане, от сключения между тях договор за потребителски кредит №
5868918, е нищожна.
Иска се да бъде признато за установено в отношенията между страните,
че чл. 4 ал. 2 - неустоечната клауза от сключения между тях договор за
потребителски кредит № 5868918, е нищожна.
Направено е и искане за осъждане на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК
вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника „ВИВА КРЕДИТ" ООД, с ЕИК:
*********, да заплати на К. И. М. с ΕΓΉ **********, сумата в размер на 50
лева, като частичен иск от 900 лева, представляваща недължимо платена сума
по договор за потребителски кредит № 5868918, ведно със законната лихва
върху нея от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното
й изплащане.
Иска се и присъждане на направените по делото разноски, включително
адвокатско възнаграждение.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен
отговор, в който оспорва исковете като неоснователни и недопустими, а
исковата молба намира за нередовна на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5, чл.
127, ал. 2 и чл. 128, т. 2 от ГПК. Иска се същата да бъде оставена без
движение.
Взето е становище по допустимостта на исковете като се твърди липса
на правен интерес у ищеца. Изложени са доводи в подкрепа на тезата, че при
предявен осъдителен иск, когато ищецът претендира да бъде осъдена
ответната страна да му заплати определена сума като недължимо платена без
правно основание, може да поиска признаване на договора за нищожен,
респективно на негова клауза. Твърди се недопустимост на съединяването на
установителен и осъдителен иск при идентично основание като се обосновава
противоречие с правилото на чл. 3 от ГПК. Заявява се становище за превратно
упражняване на права от ищеца и на база на гореизложеното се иска
прекратяване на производството по отношение на установителните искове
като недопустими.
Ответникът е изразил становище и по въпроса за основателността на
предявените искове.
Относно твърденията на ищеца, че договорът за паричен заем е
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 - т. 11 във вр. чл. 22 от ЗПК
ответникът поддържа, че в процесния договор е посочен фиксиран лихвен
3
процент, който е известен на страните при сключване на договора и е уреден в
съответствие с принципа на свобода на договаряне. Възразява се на
твърдението на ищеца за прекомерност на възнаградителната лихва като се
посочва, че законодателят не е предвидил лимит по договорите за
потребителски кредити, а единственото законово ограничение е относно
размера на ГПР, който по процесния договор е уговорен в съответствие с
предвиденото в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и е в размер на 49, 48 %.
По отношение на твърденията на ищеца, че процесният договор
противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че ГПР се формира
единствено от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен 4
процент, а обстоятелството дали неустойката следва да се включи в ГПР е
въпрос относим към действителността на клаузата, а не на целия договор.
Пояснява се, че при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва
плащания, възникващи поради неизпълнение на задължения по договора за
потребителски кредит, тоест неустойката не следва да се включва при
пресмятане на ГПР.
Оспорва се твърдението за наличие на заблуждаваща търговска
практика във връзка с поставянето на изискване за предоставяне на
обезпечение.
Изразено е несъгласие с твърденията на ищеца за противоречие на
договора с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Твърди се, че се съдържа
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, поради което следва да се приеме, че
погасителният план е инкорпориран в самия договор.
Въвежда се възражение, че процесният договор не е сключен при общи
условия като в исковата молба е формулирано твърдение в обратен смисъл, а
именно че настоящият случай касае еднотипни договори, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе. Взето е становище относно
твърдението за нищожност на клаузата за неустойка. Твърди се, че ако
заемателят е изпълнил добросъвестно поетото договорно задължение и е
представил необходимото обезпечение, то кредиторът би събрал вземането си
и не би претърпял вреди. Посочва се, че начислената неустойка вследствие
непредставяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция, се
заплаща с цел да обезщети евентуални вреди от неизпълнението на договора.
Оспорва се твърдението за противоречие на уговорената неустойка с добрите
нрави като се твърди, че дори да бъде установена прекомерност това не я
прави нищожна, а би довело единствено до намаляване на размера й.
Отговорът на исковата молба съдържа възражение относно твърдения на
ищеца във връзка с краткостта на тридневния срок за предоставяне на
обезпечение като такива не се откриват в депозираната искова молба.
Относно клаузата за предоставена услуга за експресно разглеждане на
документи и платената от ищеца такса за предоставянето й се твърди, че
същата е доброволна услуга, която няма нищо общо с такса за отпускане на
кредита. Експресното разглеждане на документи не е действие по усвояване
или управление на кредита, тъй като го предхожда във времето. Твърди се, че
4
потребителят е имал възможност свободно и доброволно да реши дали да се
възползва от тази услуга и на основание чл. 19 във вр. Приложение №1 към
чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя при
изчисляване на ГПР по договора. Плащането на таксата било разсрочено с
погасителните вноски по кредита, което било в интерес на ищеца.
С оглед гореизложеното, ответникът моли да се постанови решение, с
което да се отхвърлят предявените с исковата молба претенции и да му бъдат
присъдени направените по производството разходи в пълен размер.
В проведените открити съдебни заседания страните не се явяват и не се
представляват. Приложени са писмени документи като доказателства по
делото и е приета допусната по делото съдебно-счетоводна експертиза.
С молба вх. № 3973/02.04.2024 г. ищецът е направил искане за
изменение на иска, предявен на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, по отношение
на неговия размер, като същият да бъде увеличен до сумата в размер на 325,
52 лв., представляваща сбор от платени без основание 79, 62 лв. неустойка,
215, 90 лв. такса експресно разглеждане и 30 лева – разходи за събиране на
просрочени задължения. Това искане съдът е намерил за своевременно
сторено и същото е уважено с протоколно определение от 10.09.2024 г.
Съдът, след като прецени и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, въз основа на
вътрешното си убеждение и по реда на чл.235 от ГПК, както и във връзка с
изложените от страните доводи, намира за установено от фактическа
страна, следното:
От събрания и приет по делото доказателствен материал и в частност от
представеното заверено копие на Договор за паричен заем Standard 30 №
5868918/08.11.2022 г. се установява, че между ищеца К. И. М., в качеството му
на кредитополучател и ответно дружество „Вива Кредит" ООД, в качеството
му на кредитор, е сключен посочения договор за кредит, по силата на който на
кредитополучателя-ищец по делото е предоставен паричен заем, в размер на
600 лева, вид на вноската – двуседмична, 5 бр. погасителни вноски, при
годишен лихвен процент 40, 32 %, годишен процент на разходите 49, 48 % и
такса за бързо разглеждане в размер на 215, 90 лева.
В чл. 4, ал. 1 от цитирания договор е посочено, че потребителят се
задължава в срок до 3 дни от сключване /подписване/ на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: трето физическо
лице – поръчител, което да отговаря на определени от кредитора условия или
банкова гаранция. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора страните се съгласили, че в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
заемателят дължи неустойка в размер на 143, 90 лева. Видно от същата
разпоредба страните се договорили неустойката да се разсрочва и да се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2,
ал. 1, т. 4 като в този случай дължимата вноска възлизала в размер на 204, 32
лева, а общото задължение по Договора – 1 021, 60 лева.
С оглед обстоятелството, че в процесния договор за паричен заем е
отбелязано, че същият се счита сключен с изразяване на съгласие от
5
потребителя по реда, посочен в ОУ, се установява, че договорът е сключен при
общи условия, които съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК и видно от самия договор, са
неразделна част от последния.
Съдът кредитира представеното експертно заключение с вх.
№12558/04.12.2023 г. /л. 61-63/ на вещото лице С. Т. като обективно и
обосновано изготвено. От същото се установява, че при включени в кредита
главница, договорна лихва и такса за експресно разглеждане на документи
ГПР възлиза на 391, 18 %.
Горната фактическа обстановка съдът прие на база приобщените
писмени доказателства и заключението по съдебно-счетоводната експертиза.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 2 за обявяване на нищожност на
клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане,както и
неустоечната клауза, предвидени в Договор за паричен заем Standard 30 №
5868918/08.11.2022 г. , сключен между ищеца и ответното дружество и
осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сума в размер на 325, 52 лева, недължимо
платени суми по посочения договор, представляващи сбор от следните суми:
79, 62 лева за неустойка, 215, 90 лева такса експресно разглеждане и 30 лева –
разходи за събиране на просрочени задължения, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата.
Съдът е разпределил доказателствената тежест между страните и е
указал, че в тежест на ищеца по така предявените от него искове по чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, е да докаже, че между него и ответника съществува облигационна
връзка, основана на валидно сключен договор за кредит, изправността си по
договора за кредит, респективно изпълнение и погасяване на задълженията си
по него, както и че оспорената от него клауза в процесния договор за кредит е
в противоречие с императивна/и правна/и норма/и, води до заобикалянето
й/им и до нарушаване на добрите нрави, като по иска с правно основание по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, че следва да установи факта на плащане на
процесната сума.
По отношение на ответника, съдът е указал, че в негова тежест е да
докаже, че сочената от ищеца клауза е индивидуално и действително
уговорена и/или че съдържа, респ. препраща към обективни и законови
правила за нейното определяне, както и че е налице основание за получаване
на претендираната сума, съответно за задържането й.
Въз основа на събраните доказателства и в частност от представеното
заверено копие на Договор за паричен заем Standard 30 № 5868918/08.11.2022
г. както и от изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, съдът
приема, че между ищеца К. И. М. и ответника "Вива Кредит" ООД е сключен
Договор за паричен заем Standard 30 № 5868918/08.11.2022 г., по силата на
който на кредитополучателя-ищец по делото е предоставен паричен заем, в
6
размер на 600 лева, вид на вноската – двуседмична, 5 бр. погасителни вноски,
при годишен лихвен процент 40, 32 %, годишен процент на разходите 49, 48 %
и такса за бързо разглеждане в размер на 215, 90 лева. Посочените
обстоятелства се потвърждават и от извършената, и изцяло кредитирана от
съда съдебно-счетоводна експертиза, изготвена на база представените по
делото доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да събира
от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, а според ал.2 на същата разпоредба
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Искането за отпускане кредит
представлява елемент от фактическия състав по сключване на договора за
кредит, поради което разглеждането му от кредитора представлява
необходимо условие за отпускането и усвояването на кредита и не би могло да
се подведе под дефиницията за „допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а,
ал.1 ЗПК, за която дейност е предоставена законова възможност кредиторът да
събира допълнителни такси. В действителност уговорената такса не се дължи
за предоставяне на каквато и да било услуга, а за извършване на оценка на
кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 и сл. ЗПК, която дейност
законът възлага като преддоговорно задължение на кредитора и за чието
извършване законът не урежда събиране на допълнителна такса извън
възнаграждението на кредитора по договора за кредит. В този смисъл таксата
за „бързо разглеждане“ на искането за отпускане на кредит представлява
допълнително възнаграждение за изпълнение на едно законово преддоговорно
задължение на ответника, а не за предоставяне на потребителя на някакво
допълнително благо извън същественото съдържание на кредитното
правоотношение. За този извод е без значение въпросът дали срещу
заплащането на таксата потребителят в действителност получава по-бързо
разглеждане на искането или не, защото действията, за които тази такса се
събира, сами по себе си нямат характера на допълнителна услуга, за чието
предоставяне /бързо или бавно/ ответникът може да получава допълнително
възнаграждение. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК е императивна, поради което
същата не може да бъде дерогирана от страните по договора, а клаузите от
договора, които са в противоречие с императивните й предписания, са
нищожни поради противоречие със закона. Наред с това, от приетото по
делото заключение по изготвената съдебно-счетоводна експертиза, която
съдът кредитира като добросъвестно и професионално изготвена, се
установява, че ако посочената такса бе включена в годишния процент на
разходите /ГПР/, последният би възлизал на 391, 18%. А същата е следвало без
съмнение да бъде включена в ГПР предвид дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §1, т.1 ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати. Това от една страна води до
нарушение на закона, но и на добрите нрави, с оглед на спазване на принципа
7
на добросъвестността, дължима в отношенията между страните по
облигационните правоотношения, предвид че потребителят /ищецът/ е бил
въведен в заблуждение досежно икономическите последици на договора,
тоест относно размера на разходите по същия.
В чл. 4, ал. 2 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължи неустойка
в размер на 143, 90 лева. Съгласно същата разпоредба страните се договарят
неустойката да се разсрочи и да се заплаща на към всяка от погасителните
вноски.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като
клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД тъй
като съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, както и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми,
на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави съществуват като общи принципи
или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено
е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения като примерно
са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката
дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството
им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вид
на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за
нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се
вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените
в съдебната практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 4, ал. 2 от
8
договора неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД при следните мотиви: Задължението за
оценка на кредитоспособността на заемателя /наричан „потребител“ в
договора и притежаващ това качество по смисъла на т. 1 от § 13 на ДР на ЗЗП,
поради което към процесния договор е относима уредбата на Закона за
потребителския кредит/ съгласно чл. 16 ЗПК е възложено на кредитора.
Именно въз основа на изисканите от кредитора данни последният извършва
преценка дали да предостави искания кредит, или да откаже предоставянето
му като уведоми потребителя /чл. 18, ал. 1 ЗПК/, както и определя
конкретните параметри на кредита и евентуалните обезпечения, чието
предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите интереси. Рискът от
неизвършването или неправилното извършване на оценката е за кредитора и
същият не може да се освободи от него, като вмени на заемателя[1]потребител
общо /бланкетно/ задължение за осигуряване на обезпечение, скрепено с
компенсаторна неустойка в размер, надхвърлящ този на възнаградителната
лихва по договора.
На следващо място, следва да се посочи, че основното задължение на
заемателя по договор за паричен заем/кредит, е да върне на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем/кредит. В конкретната хипотеза с клаузата на чл. 4, ал. 2
от договора е уговорено заплащането от страна на потребителя на
компенсаторна неустойка за договорно неизпълнение, но не на главното
задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението
в тридневен срок от усвояване на сумата, да представи обезпечение за
кредитора. Начинът по който е уговорена неустойката сочи, че потребителят
всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от усвояване на
сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата
ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на
кредитора по договора да е удовлетворен – той да получава в срок плащания
на главницата и възнаграждението за ползване на заетия ресурс, той ще има
право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е без
значение обстоятелството дали в конкретния случай ищецът е бил изправна
страна по договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза
се извършва към датата на сключване на договора.
Следва да бъде отбелязано, че ако вземането за неустойка беше
включено в размера на годишния процент на разходите, той категорично би
надхвърлил законоустановения размер от 50 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на кредита чрез кумулиране на скрито възнаграждение, което
обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща
неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за
9
потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно
гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за
кредитора, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за
кредит, то посочването на годишен процент на разходите без включване на
това възнаграждение, цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по кредита. При това положение посоченият в договора годишен
процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално не е годен да изпълни
своето предназначение, не е правно валиден.
Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК –
непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК
С оглед гореизложеното и на основание чл. 23 ГПК, ищецът-
кредитополучател дължи на ответното дружество единствено чистата сума по
кредита – размера на усвоената главница от 600 лева, без да дължи лихви,
неустойки и други акцесорни вземания.
От приетото експертно заключение по назначената съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество
сумата от 971, 65 лева по процесния договор, което надхвърля размера на
уговорената главница с 371, 65 лева.
Ето защо предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде
уважен в пълен размер за претендираната сума от 325, 52 лева.
При така събраните по делото доказателства съдът намира ищцовите
претенции за изцяло основателни, в каквато насока и ще бъде съдебният акт.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца, който е
представил в срок списък по чл. 80 от ГПК /л. 56 от делото/, като установените
и доказано извършени от негова страна разноски възлизат на сума от 450, 00
лв., от които 300 лв. – депозит за изготвената съдебно-счетоводна експертиза и
150, 00 лв. – заплатена държавна такса, които следва да му бъдат присъдени.
Претендира се и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв в
размер на 480 лв. с ДДС за всеки един от предявените искове или общо 1 440
лева с ДДС. Видно от представения договор за правна защита и съдействие,
ищецът е бил представляван безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв от
адв. Д. М., поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 1
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ следва да бъде присъдено
възнаграждение в размер на общо 600 лева по двата обективно съединени
иска, съобразявайки възприетото в Решение на Съда на Европейския съюз от
25.01.2024 г. по дело C‑438/22 по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд относно размерите на адвокатските хонорари.
10
Размерът на възнаграждението съдът определи като взе предвид следните
обстоятелства– делото не се отличава с особена правна и фактическа
сложност, разглеждането му е приключило с проведени шест открити съдебни
заседания, но отлагането му е продиктувано единствено от неизпълнението на
ищеца на дадените му от съда указания за лично явяване по чл. 176, ал. 1 от
ГПК. В проведените открити съдебни заседания процесуалният представител
на ищеца не се е явил нито веднъж, както и с оглед вида на спора, размера на
материалния интерес и направеното от ответната страна оспорване на
адвокатското възнаграждение, съответно претендираните размери от 480 лв. с
ДДС за всеки един от предявените искове или общо 1 440 лева с ДДС, съдът
намира за прекомерни и непропорционални спрямо извършената работа.
В съдебната практика се приема последователно, че предоставянето на
безплатна правна помощ в хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв представлява
възмездна облагаема доставка на услуга, за който извод е без значение, дали
възнаграждението се заплаща от клиента или от трето за правоотношението
лице, както и дали неговият размер се определя от страните по договора или
от съда. При определяне размера на възнаграждението за безплатно
процесуално представителство съдът прилага Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а в пар. 2а от ДР на
Наредбата е предвидено, че за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият
данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по
тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента
адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС.
След като безплатната правна помощ представлява облагаема доставка и
адвокатът е регистриран по ЗДДС, съдът е длъжен да приложи нормата на пар.
2а от ДР на НМРАВ като начисли дължимия данък върху определеното
възнаграждение. Предвид гореизложеното и с оглед представеното на л. 58 от
делото удостоверение за регистрация, съдът ще присъди на процесуалния
представител и дължимия данък върху сумата от 600 лева, тоест общо 720
лева.
По обжалваемостта:
Настоящото решение подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок
от съобщаването му.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА уговорената в чл. 1, ал. 3 от сключения
между К. И. М., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил, ул.
„Бузлуджа“ 69А, и „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П., Договор за
паричен заем Standard 30 № 5868918/08.11.2022 г., клауза, предвиждаща
заплащане такса за бързо разглеждане в размер на 215, 90 лева.
11
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА уговорената в чл. 3, ал. 1 от сключения
между К. И. М., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил, ул.
„Бузлуджа“ 69А, и „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П., Договор за
паричен заем Standard 30 № 5868918/08.11.2022 г., клауза, предвиждаща
заплащане на неустойка в размер на 143, 90лева.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П., да плати на
К. И. М., ЕГН: **********, адрес: гр. ********, ул. „********“ ***, сума в
размер на 325, 52 лв. /триста двадесет и пет лева и петдесет и две ст./ -
платени без основание, във връзка с Договор за паричен заем Standard 30 №
5868918/08.11.2022 г., сключен между „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, ап. офис 73Г,
представлявано от С. П. П., и К. И. М. с ЕГН: **********, ведно със законна
лихва върху сумата считано от депозиране на иска в съда – 15.06.2023 г., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П., да плати на
К. И. М., ЕГН: **********, адрес: гр. ********, ул. „********“ ***, сумата от
450 лв. /четиристотин и петдесет лева/ , представляваща сторените от ищеца
разноски по делото.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П., да плати на
основание чл. 38 от Закон за адвокатурата във вр. с Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ № *********,
адрес на дейността: гр. София, ж. к. „Манастирски ливади“, бл. 112, вх. „А“,
ет. 2, офис 11, представлявано от управителя Д. М., сумата от 720 лв.
/седемстотин и двадесет лева/, представляваща възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца, с
посочени по-горе данни, по делото пред настоящата инстанция, с включен
ДДС.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд
- Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок от
връчването на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
12