Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 30.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-В състав, в открито съдебно
заседание на трети октомври две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието
на секретаря Йоана Петрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 16273 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
Обжалва
се решение на СРС, ГО, 69-ти състав, под № 479725 от 30.08.2018 г., постановено
по гр. дело № 29402/2014 г., с което е признато за установено по предявени от „Д.К.Б.“
АД срещу Л.Т.Т. искове по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, с правно основание чл. 79, ал.
1, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, че Л.Т.Т. дължи на „Д.К.Б.“ АД сумата
от 1 816,83 лева, представляваща непогасена част от отпуснат кредитен
лимит по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта „Diners Club” от 11.12.2010 г., ведно
със законната лихва за периода от 13.11.2013 г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 370,88 лева, представляваща наказателна лихва по посочения
договор, начислена за периода от 16.01.2013 г. до 11.11.2013 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 47035/2013 г. на СРС, 69-ти
състав.
Въззивникът
Л.Т.Т. заявява искане за отмяна на решението като неправилно и необосновано.
Поддържа, че действително между страните има сключен договор за издаване на
кредитна карта, но по делото не е установено същата да й е била предадена. В
тази връзка сочи, че представеният протокол за получаване на кредитната карта
от въззивницата, макар и подписан от същата, не удостоверява получаването на
картата, доколко към момента на подписването му той не е бил попълнен
/представлявал е празна бланка/, и в него не са били вписани задължителни
реквизити – не е бил посочен кредитният лимит на картата. Твърди, че липсват
доказателства както кредитната карта да е изпратена на Л.Т. по пощата или по
куриер, така и въззивницата да е потвърдила получаването й с конклудентни
действия като внасянето на вноски по същата. Допълнително излага, че по делото
не са представени подписани от Л.Т. „Общи условия“ и „Тарифа“ за лихви, такси и
комисионни, което установява, че последната не е била запозната с тях. Навежда
възражение и за нищожност на процесния договор за издаване на кредитна карта,
тъй като „Д.К.Б.“ АД не е доказало правото си да осъществява банкова дейност.
По изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивницата мотивира
искането си за отмяна на обжалването решение и вместо него – за постановяването
на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Заявява искане на присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „Д.К.Б.“ АД не е депозирал отговор на
въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда
на чл. 269 от ГПК, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради
което подлежи на разглеждане по същество.
При извършената
проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Поради това,
съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите,
изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата
на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
Съдът е сезиран
с искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, с
правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, за сумата
от 1 816,83 лева, представляваща непогасена част от отпуснат кредитен
лимит по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта „Diners Club” от 11.12.2010 г., ведно
със законната лихва за периода от 13.11.2013 г. до изплащане на вземането,
както и за сумата от 370,88 лева, представляваща наказателна лихва по посочения
договор за издаване на кредитна карта, начислена за периода от 16.01.2013 г. до
11.11.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело №
47035/2013 г. на СРС, 69-ти състав.
По делото не се
спори, а и от представените доказателства се установява, че на 11.12.2010 г.
между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за издаване на
револвираща международна кредитна карта „Diners Club“ и предоставяне на
Кредитен лимит /овърдрафт/, по силата на който ищецът се е задължил да
предостави на ответника револвираща международна кредитна карта с максимален
лимит на сумата от 2 000 лева, като срокът за ползване на кредитния лимит
е до 30.11.2011 г. и същият може да се подновява автоматично при условията и по
реда, предвидени в Общите условия. Ответникът се е задължил да заплаща
минимална месечна вноска, посочена в извлечение по
картата, като обстоятелството, че кредитополучателят не е получил извлечението,
не го освобождава от задължението да внесе в срок до падежа дължимите от него
суми. Съгласно уговореното между страните, при надхвърляне на разрешения
кредитен лимит, кредитополучателят е длъжен до датата на падежа, посочена в
извлечението по картата, да погаси сумата, с която е надхвърлен лимитът. В член
9 от договора е посочено, че при непогасяване на датата на падежа на пълния
размер на задълженията по картата, титулярът заплаща на издателя върху
непогасените суми годишна лихва в размер на 19 % плюс наказателна надбавка в
размер на 6 пункта. Съгласно член 11 от договора, годишният лихвен процент на
разходите по кредита е в размер на 24,72%, съответно общата дължима сума от титуляра е в
размер на 2 478,61 лева. Противно на заявеното от жалбоподател, от съдържанието
на чл. 14 от договора се установява, че с подписването на същия
Л.Т.Т. е декларирала, че е запозната с Общите условия и Тарифа на „Д.К.Б.“ АД и
приема прилагането им при уреждане на отношенията между нея и издателя във
връзка със сключването и изпълнението на договора.
От заключението
на изготвената и приета в хода на първоинстанционното производство съдебно
икономическа експертиза се установява, че в периода от датата на издаване на
кредитната карта – 11.12.2010 г., до датата на последното извлечение № 12 по
същата – 31.12.2013 г., общият размер на
изтеглените суми в брой, плащания, такси и лихва е в размер на 8 149,81 лева,
от които кредитополучателят е погасил сумата от 5 962,10 лева, като последното
плащане е извършено на 15.01.2012 г. Общият размер на непогасените задължения
към 13.11.2013 г. по договора възлиза на сумата от 2 187,71 лева, от която 1
816,83 лева – главница, и 370,88 лева – наказателна лихва.
Основният
спорен между страните въпрос по делото пред въззивната инстанция, с оглед
доводите, заявени с въззината жалба, е свързан с твърдението на
жалбоподателката, че на същата никога не й е била предавана процесната кредитна
карта. Възражение в същия смисъл е било релевирано и пред първата инстанция,
която правилно ги е отхвърлила като неоснователно и недоказано.
Както
вече беше посочено, по делото е установено, че на 11.12.2010
г. между страните е бил сключен договор за издаване на револвираща международна
кредитна карта „Diners Club“
и предоставяне на Кредитен лимит /овърдрафт/. От представения пред СРС протокол
от 20.12.2010 г., подписан лично от Л.Т.Т., се установява, че на тази дата
въззивницата е получила кредитна карта № 36071100143725 и ПИН КОД. Въпреки
наведените от жалбоподателката в обратния смисъл доводи, обстоятелството, че в
протокола не е посочен изрично размерът на разрешения кредитен лимит, не влияе
върху верността на отразените в него факти, доколкото максималният размер на
кредитния лимит е бил договорен между страните в сключения между тях договор от
11.12.2010 г., а именно - сумата от 2 000 лева.
Твърдението на
жалбоподателката, че при подписването на протокола, той е бил с непопълнено
съдържание, което е било дописано на един по-късен момент, и в действителност
на същата не й е била предоставена кредитна карта, не се установява от
събраните по делото доказателства. В тази връзка, именно с оглед направеното от
въззивницата оспорване на факта на получаване на процесната кредитна карта, в
проведеното на 24.11.2016 г. публично съдебно заседание, СРС е уважил
доказателственото й искане и е допуснал събирането на гласни доказателства чрез
разпит на двата свидетели при режим на довеждане. Ответницата е заявила, че единият
от тях е присъствал при подписването на договора и на документите, а на другия
му е известно, че тя не е получавала и не е ползвала кредитна карта.
В следващото
проведеното пред СРС публично съдебно заседание на 23.02.2017 г., въззивницата
е довела само един от допуснатите й свидетели – С.Л.Б., като не е посочила
уважителни причини за отсъствието на другия допуснат й свидетел и не е направила
допълнителни доказателствени искания. В разпита пред съда свидетелят е споделил,
че се познава с Л.Т. повече от десет години, като веднъж /без да посочва
конкретна дата/ я е придружил при посещението й до офис на „Д.К.Б.“ АД в
центъра на Пловдив. Заявил е, че при това посещение на въззивницата са й били
дадени документи, които тя е прочела и подписала, като е уточнил, че „Л. само
подписи разхвърляше по документите, бяха няколко документа, тесте“ и не й е била
давана кредитна карта, като служителката в офиса им е казала, че кредитната
карта ще бъде изпратена в рамките на три работни дни. Свидетелят е посочил, че в по-късен момент ответницата му е
споделила, че не е получила кредитна карта.
От така ангажираните
от жалбоподателката гласни доказателства по никакъв начин не се установява твърдението
й, че при подписването от нейна страна на протокола на 20.12.2010 г. за предаване на
процесната кредитна карта, последната не й е била предоставена физически. Това
обстоятелство не се опровергава и от заявеното от свидетеля Б., че когато е
придружил Л.Т. до офис на ответника тя не е получавала кредитна карта, като им
е било заявено, че същата ще бъде изпратена до три работни дни. По делото се
установява, че ответницата е посетила поне два пъти офис на „Д.К.Б.“ АД - на
11.12.2010 г. при сключване на процесния договор, и на 20.12.2010 г. при
подписване на протокола за получаване на кредитната карта. Доколкото
разпитаният по делото свидетел не споделя конкретната дата, на която той е бил
заедно с въззивницата в офиса на ищеца, и с оглед заявеното от него
обстоятелство, че когато я е придружил е видял да й дават „тесте“ документи,
които тя е прочитала и подписвала, то настоящият съдебен състав намира, че
свидетелят Б. е бил заедно с ответницата на 11.12.2010 г., когато тя е сключила
процесния договор. Именно първоначалното сключване на един договор за издаване
на кредитна карта предполага подписването на много на брой документи. Дори да
се приеме, че С.Б. е бил с въззивницата в офиса на ищеца на 20.12.2010 г.,
когато тя е подписала протокола за получаване на кредитната карта, то от
показанията на същия не се доказва твърдението й, че така предоставеният й
протокол не е бил попълнен, представлявал е празна бланка, доколкото при
разпита свидетелят изрично е посочил, че Л.Т. е прочитала документите, които са
й били предоставяни за подпис от служителя при ищцовото дружество. С оглед
изложеното и доколкото по делото не са ангажирани никакви допълнителни
доказателства в подкрепа тезата на въззивницата, че не е получавала кредитна
карта, то така релевираното от нейна страна възражение следва да се приеме за
неоснователно и недоказано.
Що
се касае до наведеното в жалбата възражение за нищожност на процесния договор
за издаване на кредитна карта, настоящият съдебен състав намира за необходимо
да отбележи следното:
На първо място трябва да бъде
посочено, че ответницата не е релевирала възражение за нищожност на процесния
договор в преклузивния срок за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК. Това възражение се прави за първи път във въззивната
жалба. Трайната практика на ВКС /решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр. д. №
1211/2010 г. на ВКС, решение № 179 от 08.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 163/2018
г., I ГО, и др. / приема, че съгласно чл. 131 от ГПК, възраженията на ответника срещу предявения иск и
фактите, на които те се основават, следва да бъдат заявени в срока за отговор
на исковата молба. С изтичане на този срок всички правоизключващи,
правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения, се преклудират, и
не могат да бъдат въведени по-късно в производството пред първоинстанционния
съд, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства – чл. 133 от ГПК. Съгласно чл. 147 от ГПК до приключване на съдебното дирене страните
могат да навеждат нови обстоятелства и да представят нови доказателства, ако не
са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно, или когато се касае
за нововъзникнали обстоятелства. Възражението за нищожност на договор, по който
ответникът е страна, следва да бъде въведено с отговора на исковата молба, тъй
като обстоятелствата във връзка със сключване на този договор са му известни и
той е могъл своевременно да се позове на тях, както и да представи и да поиска
събиране на доказателства за установяването им. Релевирането му след
преклузията по чл. 133 от ГПК не може да бъде взето предвид и разгледано от
съда. Ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора, съдът не може
служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е
пряко установимо от договора. Въз основа на посочената по-горе практика на ВКС
се приема, че съдът е оправомощен служебно да провери действителността на
договор само в случай, че нищожността следва от неспазване на предвидена в
закона форма за действителност или от друг факт, осъществяването на който личи
и се установява от съдържанието на самия договор и обективираните в него
волеизявления. Настоящият случай не попада в изключението, доколкото
въззивникът твърди нищожност на процесния договор поради недоказаност от страна
на „Д.К.Б.“ АД, че има правото да осъществява банкова дейност. Поради което, СГС не е длъжен служебно да констатира
нищожност на договора, доколкото същата не е установима от съдържанието
/предмета/ на същия.
С оглед гореизложеното, доколкото
изводите на настоящия съдебен състав съвпадат с крайните изводи на първата
инстанция, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но
същата не е претендирала такива.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение
на Софийски районен съд, ГО, 69-ти състав, под № 479725 от 30.08.2018 г.,
постановено по гр. дело № 29402/2014 г.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.