Р Е Ш Е Н И Е
№ 1047/28.02.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено шестнадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 19328 по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,, чрез процесуалния му представител – юрк. Д.Ал., срещу И.Н.Д., ЕГН: **********,***, обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл.
79, чл.86, ал.1 и чл. 92 от ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата 800,00 лв., представляваща дължима
главница по сключен на 03.08.2017г. между „В. Кр.” ООД и И.Н.Д. Договор за
паричен заем № *, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 26.08.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане; сумата 140,23 лв., представляваща договорна лихва, дължима за
периода 02.09.2017 г. – 30.04.2017 г.; сумата 361,98 лв., представляваща такса
за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит; сумата 361,98 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение 07.08.2017 г. – 08.04.2018 г.; сумата 245,00 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, както и
сумата 85,55 лв., представляваща обезщетение за забава по договора за заем за
периода 03.09.2017 г. – 20.09.2018 г., които вземания са прехвърлени н. „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД по силата на Приложение № * г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г., сключен с „В. к.“ ООД, които
суми са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС.
В исковата молба ищецът „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, чрез юрк. Д. Ал. излага, че на * г. между дружеството
и „В. к.“ ООД е подписано
Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от * г., с който е придобил вземанията по Договор за паричен заем № * г. сключен между „В. к.“ ООД и И.Н.Д.. По силата на договора дружеството предоставило
на ответника заем в размер на 800,00 лв., при уговорена възнаградителна лихва
за периода 02.09.2017 г. – 30.04.2018 г. от 140,23 лв. Твърди, че
кредитополучателят се е задължил да върне главницата и договорната лихва по кредита
на 9 бр. равни месечни, договорна лихва и такси за експресно разглеждане, като
по договора била погасена сумата от 306,00 лв. Уговорено
е, че при забава на длъжника за погасяване на задълженията по договора, дължи
направените разходи за събиране на задълженията като с оглед периода на
допуснатата забава и размера на отпуснатите средства, на длъжника е начислен
максимално предвидения по Тарифа на „В. к.“ ООД размер на задължението, а
именно 175,00 лв. Сочи се, че съгласно условията на договора и тарифата на
длъжника е начислена и сумата от 70,00 лв. за дейността на служител,
администриращ дейността по събиране на дълга. Дружеството
претендира и сумата от 491,76 лв. представляваща такса за експресно разглеждане
на документите за одобрение на заема. Ищецът
поддържа, че съгл. условията на договора заемателят е бил длъжен в тридневен
срок от сключване на договора да осигури обезпечение под формата на
поръчителство или банкова гаранция. Неизпълнението на това задължение е
скрепено с неустойка, чиито общ размер възлиза на 361,98 лв. Позовава се
на вземане и за законна лихва за забава в периода от 26.05.2017 г. до датата на
заявлението в размер на 85,55 лв. Излага, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 от ГПК, което обуславя правния интерес на
дружеството от подаване на настоящата искова молба. Моли за уведомлението за цесията да бъде връчено с
исковата молба. По изложените съображения моли за уважаване на исковете.
Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът И.Н.Д. е подал отговор на исковата молба, чрез
назначения от съда особен представител адв. З.Л., в който се поддържа становище
за неоснователност на претенциите. Поддържа, че цесията не е редовно съобщена
на длъжника от стария кредитор, поради което липсва облигационна връзка между
страните. Сочи, че главницата по кредита
е 500,00 лв., а не 800,00 лв. както сочи ищеца.
Определя вземанията за такси, разходи и неустойка за противоречащи на
чл. 33 от ЗПК и в тази връзка за нищожни. Счита за прекомерен размерът на
дължимата лихва, доколкото не съответства на законната плюс
нормативно-допустимата наказателна лихва за просрочие. Твърди, че не е ясно
дали на ответника са разяснени ясно условията, с които се обвързва. По изложените съображения моли за отхвърляне
на исковете.
В проведените съдебни заседания ищецът депозира писмено
становище.
В о.с.з. ответникът се представлява от назначения от съда
особен представител, който доразвива доводите си в писмени бележки.
Третото лице помагач „А.за с. Н. в.” ЕАД поддържа писмено становище, че се явява титуляр на процесните вземания по силата
на договор за цесия.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79, чл.86, ал.1 и чл. 92 от ЗЗД, за вземанията по които в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение
по приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС. Заповедта за изпълнение е връчена в условията на чл.
47, ал.5 от ГПК, при действието на актуалната редакция на чл. 415, ал.1, т. 2
от ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от водене на
установителните претенции срещу ответника. Исковете са предявени в срока по чл.
415, ал. 1 от ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
За успешното провеждане
на исковете в тежест на ищеца е пълно и
главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които се ползва – 1/ наличие на валидна
облигационна връзка по Договор за
потребителски кредит № * г. сключен между „В. к.“ ООД и И.Н.Д.;
2/ реалното предоставяне на заемната сума; 3/ изпълнение на задълженията на заемодателя, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; 4/ индивидуалното договаряне на условията по договора, както и
да обоснове договарянето на размера на лихвите (възнаградителна и мораторна) и
останалите разходи и такси, в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба; 5/ наличие на
валидно облигационно правоотношение по договор за цесия, по силата на което
ищецът е придобил процесните вземания срещу ответника; 6/ уведомяването на
длъжника за цесията; 7/ че на цесионера е учредена представителна власт от
цедента да извърши уведомяване за цесията до цедирания длъжник.
Между страните по делото няма обстоятелства, които да са отделени за
безспорни и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
В случая ищецът извежда материалната си легитимация по спора от качеството
на цесионер по рамков договор за прехвърляне на вземания от * г., сключен с „В. к.“
ООД - страна по материалното
отношение с ответника, от което произтича прехвърленото вземане. Видно от
текста на чл. 3 от цитирания договор,
ищецът „А.з.к.н.п.з.“ ООД се е споразумял със финансовата институция да
придобива нейни вземания по договори за кредит, като съгласно чл. 4
окончателният предмет на всеки пакет от вземания е следвало да се
индвидуализира с отделно приложение, ставащо неразделна част от договора. В
тази връзка по делото е представено Приложение № 1/02.05.2018 г., в което е посочено името, ЕГН-то на длъжника, № и датата на
договора и размера на прехвърленото вземане, поради което съдът намира, че
процесният договор за цесия от формална страна легитимира ищеца като титуляр на
претендираните права. До извод за обратното не води принципно основателното от
фактическа страна възражение на особения представител на ответника, че последният
като длъжник по първоначалното заемно правоотношение
не е редовно уведомен за цесията, доколкото такива доказателства действително
не се съдържат в кориците на делото. В тази връзка трайно е разбирането в съдебната практика, че главната цел на уведомяването по чл. 99
ал. 3 от ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на добросъвестно
осъществено от него изпълнение преди узнаването на цесията (Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.), а такива
възражения изобщо не се правят в настоящия процес. След като ответникът не
релевира възражение за извършено погасяване преди датата на иницииране на
съдебния спор, следва настоящата искова молба да се зачете като уведомление по
реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД. Вярно е, че не ответникът лично в качеството му на
длъжник, а неговият особен представител е получил исковата молба и приложенията
към нея, включително уведомлението за цесията. Същевременно никой не може да
черпи права от собственото си неправомерно поведение, изразяващо се в случая в
нарушение от ответника на нормите на чл. 94, ал.1 и чл. 99, ал.1 от Закона за
гражданската регистрация. Същите повеляват, че настоящ адрес е адресът, на
който лицето живее, респективно всяко лице е длъжно в срок 30 дни да заяви
промяната на настоящия си адрес. Тези норми са създадени в публичен интерес
включително за осигуряване на обществена сигурност в гражданския и търговския
оборот и след като ответникът съзнателно се е отклонил от тях, като е напуснал
вписания в съответните регистри за гражданско състояние постоянен и настоящ
адрес (видно от изпратените съобщения в исковото, както и в заповедното
производство), то същият не следва да извлича позитиви от това обстоятелство.
Освен това процесуалният закон в чл. 47, ал.6 е предвидил надежден механизъм, компенсиращ личното
участие на ответника в процеса, посредством института на особения представител.
Последният от своя страна по аргумент за обратното на чл. 29, ал.5 от ГПК може
да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е
необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК, включително да е
надлежен адресат на всички твърдения наведени от ищеца с исковата молба,
включително такива за извършена цесия.
В заключение съдът приема, че договорът
за цесия обективира валидно възникнала облигационна връзка между страните по
него, поради което ищецът се явява материално легитимиран да претендира цедираните
вземания в настоящия процес.
За установяване валидното възникване на заемно правоотношение между
кредитодателя „В. к.“ ООД и ответника, ищецът е представил Договор за кредит № * г., видно от който дружеството е предоставило на И.Н.Д. заем в размер на сумата от 800,00 лв. срещу
задължение за връщане на 9 вноски от по 144,69 лв. Уговорен е лихвен процент в
размер на 40,30 % и ГПР от 49,46 %. В чл. 2, ал.1 страните са се споразумели с
кредита да бъде погасено задължение на ответника по друг договор за кредит от
20.07.2017 г., вълизащо на 300,00 лв.
Доколкото
договорът е за заем за послужване, чиято частна хипотеза се явява договорът за
потребителски кредит, кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за
въникването му е предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху
пари или други заместими вещи. В тази връзка видно от чл. 3, ал.2 страните са волеизявили,
че договорът има характера на разписка, че заемната сума е получена от
кредитополучателя, каквато всъщност. Наред с това е представена и нарочна
разписка за предаване на сумата от 500,00 лв. в брой, а договорът съдържа и
изрично изявление за прихващане на сумата от 300,00 лв. за погасяване на
по-старото задължение на ответника. При това положение и предвид липсата на
оспорване от ответника на положения за него подпис в договора и предтавената
разписа съдът намира, че той извънсъдебно е признал чрез конклудентни действия
неизгодния за него факт, че получил реално заемната сума, т.е., че кредитът е усвоен по
уговорения от страните начин.
Доколкото договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл.
9 от ЗПК като сключен при действието на ЗПК, посочените по-горе клаузи следва да бъдат преценени
от съда служебно за съответствие както с императивнит норми на ЗПК насочени в
защита интереса на потребителя, така и за на неравноправност по смисъла на ЗЗП,
тъй като в създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП.
В случая претенциите на ищеца, наред с тези за главница, договорна лихва и
обезщетение за забава, включват и такса за експресно разглеждане на искането за кредит, такса разходи за
извънсъдебно събиране на просроченото
задължение и неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение.
По
отношение на претендираното вземане за експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредит, съдът намира, че същото е свързано с предоговорните
отношения между страните, а клаузите на чл.1, ал.2, ал.3 и ал. 4 от договора касаещи
това вземане всъщност само уточняват
насрещната престация на едната страна като елемент от облигационно
правоотношение възникнало преди сключване на договора, което касае само
разглеждането на заявката за кредит. Следователно макар и да е обективирана в
договора за кредит уговорката за такса възниква за услуга, която не е
обусловена от самия договор за кредит, доколкото такъв може и изобщо да не се
сключи, независимо дали търговецът е осигурил предимство на конкретния
потребител при влизането в преговори по отпускане на заем. Липсата на връзка на
обусловеност между основанието, въз основа, на което възниква вземането на
кредитната институция за такса експресно разглеждане и самия договор за кредит,
с който е уговорена, сочи за наличие на противоречие с чл. 10а, ал.1 от ЗПК, който
предвижда, че кредиторът по договор за потребителски кредит може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, но свързани с договора за
потребителски кредит.
На следващо място видно от текста на
чл. 13, от договора кредитополучателят се е съгласил да заплаща такси уговорени
в актуалната тарифа на „В. к.“ ООД.
Видно от представения препис от тарифата същата предвижда при забава на
плащането на погасителна вноска потребителят да дължи разходи за провеждане на
телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщение за
събиране на просрочените вземания. От така уговореното следва, че вземането за
такса разходи за извънсъдебно събиране възниква под
условие за настъпил падеж на главните задължения по кредита. Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за
такса разходи. Така с уговарянето на таксата, на практика се постига
заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително
плащане, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че клаузата на
чл. 13 от договора, както и Тарифата противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като
преследват забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за
забава. Освен това твърдяните разходи на кредитодателя – изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и
др., по естеството си са такива по управление на кредита. Поради това
заплащането им от потребителя, съответно претендирането им с от ищеца като
частен правоприемник на кредитодателя, колидира и със забраната на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
На следващо място чл. 16
от ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността
на потребителя преди да предостави кредит на последния. Същевременно
претендираното вземане за неустойка, произтичащо от клаузата на чл. 5 от договора
за кредит, се дължи, в случай, че заемателят не предостави в тридневен срок от
подписване на договора обезпечение на задълженията си посредством поръчителство
на физическо лице или банкова гаранция. Следователно тази клауза де факто
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция
(вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК) за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително
увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата за
предоставяне на обезпечение, респективно за уговаряне на неустойка при
непредоставяне на такова, противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да
осуети безотговорната търговия с кредитни продукти. Наред с това неустойката е
договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за
връщане на заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза
извън присъщите ѝ обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и
единствено постигане на неоснователно обогатяване, поради което породеното от
нея вземане влиза в противоречие и с нормата на чл. 92, ал.1 от ЗЗД.
Неустойката според съда влиза
и в противоречие с добрите нрави. Поисканото личното обезпечение в три-дневен срок от сключване на договора е под
формата на договор за поръчителство е поставило следните кумулативни условия:
1) поръчителят да е навършил 21 години 2) да работи на безсрочен трудов
договор, 3) да има минимален стаж принастоящия работодател от 6 месеца и нетен
осигурителен доход над 1000,00 лв., 4) да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, 5) да няма кредитна история в ЦКР към БНБ през
последните пет години или ако има да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“.
Не подлежи на разумно съмнение, че така въведеният обем от изключително тежки
условия, на които следва да отговарят поисканите поръчители не са съобразени с
конкретния размер на предоставения заем – 800,00 лв., съответно с характера на
потребителското кредитиране. Не са съобразени и с обстоятелството, което макар
и житейски изводимо е в органична връзка със задължението на кредитодателя по
чл. 12 от ЗЗД да бъде добросъвестен при установяване на процесната облигационна
връзка, а именно, че ако към нейното възникване е съществувала връзка на
доверие между кредитоискателя и физически лица, които отговарят на подобни
високи изисквания досежно финансовото им състояние, в степен последните да се
съгласят да бъдат поръчители на първия по договор за заем, то кредитоискателят
не би прибягнал до потребителско кредитиране, чрез финансовата институция, а би
заел средствата именно от тези лица. С близки аргументи следва да бъде
определено като очевидно неадекватно и алтернативно поисканото от кредитодателя
реално обезпечение посредством предоставянето на банкова гаранция. При това
положение съдът приема, че неустоечната клауза се активира при непредоставяне
на обезпечение, по отношение на което обаче кредитодателят умишлено е поставил
изначално неизпълними от длъжника изисквания, което води до извод, че вземането
за неустойка е нищожна поради противречие с добрите нрави, за което основание
за недействителност на сделките съдът следи служебно.
По изложените съображения и доколкото
посочените по - горе клаузи на договора - чл. 1, ал.2 - 5, чл. 5 и чл. 13 имат за
цел и резултат заобикаляне изискванията на ЗПК по аргумент от чл. 21, ал.1 от ЗПК същите са нищожни, респективно негодни да породят права и задължения за
страните по договора за кредит. Следователно
ответникът не дължи начислените от кредитора суми за такса за експресно
разглеждане на искането за кредит, такса разходи за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение и неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, а предявените от ищеца
искове за тези вземания следва да се отхвърлят като неоснователни.
Всъщност съдът намира, че договорът за
кредит е изцяло недействителен, а не само в цитираните клаузи, по следните съображения:
В кориците на делото не се
съдържа нарочен погасителен план връчен на
кредитполучателя, от който да е видно каква част от дължимата месечна
вноска е главница и каква част представлява възнаградителна лихва. Последното представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК, регламентиращ задължението на кредитодателя да уреди в договора условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация не само за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, но и последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването и пр. Наред с това в самия договор липсва информация и по чл. 11, т.9 от ЗПК за
това как стойността на референтния лихвен процент оскъпява заетите средства. Непредоставянето на тези видове информация за крайните
параметри на заема, който поема води до невъзможност за потребителя
да вземе информирано решение при сключването на
сделката и го поставя в неравностойно положение спрямо контрагента, с който встъпва
в заемно правоотношение, и който се явява по-силната икономически страна. Именно за това в чл. 11, ал.1, т.9, т.11 и 12 от ЗПК с императивни норми е уреден минимумът от необходима информация на
потребителя, за да може той да вземе информирано решение дали да се задължи към финансовата институцията, а за нарушението на тези
закрилни норми в чл. 22 от ЗПК законът е предвидил като своеобразна санкционна
последица недействителност на договора. Тази недействителност
е специална и съгласно чл. 23 от ЗПК е пълна, а не е
частична, като при констатирането ѝ потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата ССчЕ,
кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно,
сочи, че чистата
стойност на кредита е отпусната в брой на 31.05.2015 г., а погашения по него не
са правени, поради което искът се явява основателен за цялата главница от
800,00 лв.
Доколкото по делото се установи, че ответникът е изпаднал в забава за
връщане на чистата стойност на заема, считано още от датата на падежа на
първата погасителна вноска - 02.09.2017 г. (съобразно ССчЕ), то на основание
чл. 33, ал. 1 и ал.2 от ЗПК в полза на кредитодателя е възникнало вземане за
обезщетение за забава, обхващащо и съдебно-предявения период 03.09.2017 г. – 20.09.2018 г., което вещото лице е изчислило
на 58,31 лв. Следователно именно до този размер предявеният иск за мораторна
лихва се явява основателен, а за разликата от 27,24 лв. до пълния претендиран
размер от 85,55 лв. следва да се отхвърли.
Предвид изхода на
спора, право на разноски в производството имат и двете страни, като съдът
следва да съобрази обстоятелствата, че ответникът реално не е сторил такива. В заповедното производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ
размер от 89,89 лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с
оглед отхвърлената част от исковете до размер от 38,68 лв., която сума
следва да се присъди на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК. В
настоящото производство ищцовото дружество представя доказателства за сторени
разноски за държавна такса - 260,11 лв., а предвид направеното с исковата молба
искане съдът определя по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК на страната и
юрисконсултско възнаграждение от 100,00 лв.. След направените изчисления съдът
намира, че в полза на страната съобразно уважената част от исковете следва да
бъдат присъдени разноски в общ размер от 154,95 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Третото-лице помагач
е отправило искане за присъждане на разноски, което обаче се явява
неоснователно предвид изричната разпоредба на чл. 78, ал. 10 от ГПК.
Мотивиран
така, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че И.Н.Д., ЕГН: **********,*** дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:***, сумата 800,00 лв., представляваща
дължима главница по сключен на *г. между „В. к.” ООД и И.Н.Д. Договор за
паричен заем № *, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 26.09.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 58,31 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по договора за заем
за периода 03.09.2017 г. – 20.09.2018 г., които вземания са
прехвърлени н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД по силата на Приложение № * г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г., сключен
с „В. к.“ ООД, които суми са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, на основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл.
79, чл.86, ал.1 и чл. 92 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимостта на сумата от 27,24 лв., представляваща разликата между присъдения размер на обезщетението за забава върху главницата по договора за заем за периода 03.09.2017 г. – 20.09.2018 г. и пълния претендиран размер от 85,55
лв., сумата 140,23 лв., представляваща
договорна лихва, дължима за периода 02.09.2017 г. – 30.04.2017 г., сумата 361,98 лв., представляваща
такса за експресно разглеждане на искане за отпускане на кредит; сумата 361,98 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение 07.08.2017 г. – 08.04.2018 г., както и за сумата 245,00 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
ОСЪЖДА И.Н.Д., ЕГН: **********,*** да заплати н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:*** сумата 38,68 лв.,
представляваща сторените в заповедното производство по ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 154,95 лв., представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, съобразно уважената част
от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му страните.
Решението е постановено при участието н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, офис – Л., ет.*, офис *
като трето лице помагач на страната на ищеца „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД.
При поискване да се издаде РКО на особения
представител на ответницата за внесения от ищеца депозит.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: