№ 14
гр. Търговище, 23.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на тридесет и
първи януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИАНА Н. ИВАНОВА
Членове:БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
при участието на секретаря АНАТОЛИЯ Д. АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно
гражданско дело № 20213500500285 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, депозирана „УЛТИМА Ф” ЕООД, ЕИК *********,
гр.Шумен, ул.“Васил Друмев“ № 17Б, чрез юриск. М.Г., срещу решение № 511/08.11.2021
г. по гр.д.№ 1281/2021 г. по описа на РС– Търговище, в отхвърлителната му част, с искане
предявените искове да бъдат изцяло уважени, ведно с разноски.
С обжалваното решение ответникът М. ЮР. М. /М.Ю.М./ , ЕГН ********** от гр.
Търговище, е осъден ДА ЗАПЛАТИ на „УЛТИМА Ф“ ЕООД, ЕИК *********, гр. Шумен
сумата от 2120.15 лв.- неизплатена главница по договор за потребителски кредит под
формата на договор за заем № 10748/19.10.2013 г., на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 10,
ал.,1 и сл. и чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
- 30.08.2021г. до окончателното изплащане на вземането.; КАТО е ОТХВЪРЛЕН иска за
заплащане на главница в останалата част в размер над 2120.50 лв. до пълния претендиран
размер от 6671.40 лв., както и исковете за заплащане на сумата от 4854.15 лв.,
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 19.11.2014г. до
19.10.2016г., по силата на чл.5 от договора за заем.; сумата от 3788.06 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение по договор за заем, за период от 19.11.2014г. до 19.10.2016г. и по
силата на чл.15 от договора за заем; сумата от 596.37 лв., представляваща лихви за забава на
платените вноски с просрочие общо за периода от 19.11.2013г. до 19.11.2014г., като
НЕОСНОВАТЕЛНИ, на осн. чл. 10 ал.1 и сл. и чл.22 и чл.23 от ЗПК. „УЛТИМА Ф“ ЕООД,
1
ЕИК ********* е осъдено да заплати на ответника разноски по компенсация, на осн. чл.78,
ал.3 ГПК.
Считайки решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно в
отхвърлителната му част, въззивникът моли за неговата отмяна и уважаване на исковите му
претенции в пълен размер, претендира разноски за двете инстанции. Изложени са подробни
съображения и оплаквания за необоснованост и неправилност на изводите на съда за
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, в противоречие с Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредит; въззивникът намира за неправилен и извода на съда за неспазване на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и позоваването на нищожност на осн.чл. 22 от ЗПК, възразявайки,
че годишният процент на разходите е посочен, общата дължима сума от потребителя, както
и броят и размерът на месечните (анюитетни) вноски също са посочени, както в Стандарния
европейски формуляр - Приложение № 3, така и в „Схема за плащане” - Приложение № 2, и
двете неразделна чист от договора, освен това приетото от законодателя ограничение за
определяне на максималния размер на ГПР е въведено с изменение на ЗПК с ДВ бр.
35/2014г. и е в сила от 23.07.2014 г., докато процесният договор е сключен на 19.10.2013 г. -
преди въвеждане на законовото ограничение за определяне на максимален размер на ГПР,
цитира решение № 105/20.03.2018 г. по д.2778/2017 на ВКС; възразява, че към датата на
сключване на договора за заем няма законово уреден обективен критерий за преценка дали с
клаузата за лихви е нарушен принципът за справедливост, след като към този момент
липсвала законова или подзаконова рамка, след отмяната на §1 от ЗР на ПМС №
72/8.04.1994 г. – уговорения размер на възнаградителната лихва е основна престация по
двустранен договор (чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД) и тя е невъзможно да бъде нищожна, в
нарушение на добрите нрави, тъй като е била известна на потребителя и същата клауза е
изиграла основна роля за формиране на волята за сключване на договора от негова страна,
тъй като потребителят е бил в позиция да договаря това условие, като основно за договора
наред с размера на отпусната сума; намира за неправилен и извода на първоинстанция съд,
че клаузата за неустойка не е индивидуална договорена, като счита, че клаузата на чл. 15 от
ДПК, намираща се в р.ІІІ „Санкции и неизпълнение“ ясно посочва законовото основание –
чл. 33, ал. 1 от ЗПК, в действащата към момента на сключване на договора редакция, е и
претенция за неустойка, определена в размер на ОЛП + 10 пункта, поради което не е
необосновано висока, както и не излиза извън присъщите й функция. В обобщение,
въззивникът счита, че с възприетия от първоинстанционния съд подход, на практика, е
осъществено неправилно приложение на материалноправни уредби, установени в чл. 79 и
чл. 240 ЗЗД, чл. 21 и чл. 23 от ЗПК.
В депозирания в срок отговор процесуалният представител на ответната страна
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения за
обоснованост и законосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, че на осн.чл. 22
във вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 и т.12 от ЗПК целият договор за потребителски кредит се явява
недействителен, обусловило прилагането на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Поддържа
2
становището си, заявено пред РСТ, че освен общата недействителност на договора, в случая
можело да се търси недействителност и на отделни негови клаузи – нищожност на чл. 5 от
договора по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД; клаузата за възнаградителна лихва е
неравноправна според чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, съответно – нищожна, което води до
недействителност и на други клаузи, обвързани с нея - чл. 15 от договора, уреждаща
неустойката. Отпадането на възнаградителната лихва оказва пряко влияние върху размера
на дължимите месечни погасителни вноски по кредита, а именно върху тези погасителни
вноски, според чл. 15 от договора, би трябвало да се изчислява санкционната неустойка,
като правилно РСТ е отчел напълно неясната формулировка на тази клауза за потребителя,
предвид и използвани съкращения, които не говорят нищо на един обикновен човек.
Конкретната неустоечна клауза е бланкова, в нейното съставяне кредитополучателят не е
взел никакво участие, тя не е индивидуално уговорена с него. Всички тези нарушения на
правата на потребителя водят до заключението за недействителност и на тази клауза от
договора за кредит. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Доказателствени искания не са направени от страните.
В о.с.з. пред въззивната инстанция, процесуалните представители и на двете страни
поддържат жалбата/отговора си, претендират разноски.
Проверката за допустимостта на жалбата е извършена с определението по чл. 267
ГПК, и няма основания за промяна в извода на съда за допустимостта й.
Решението е валидно и допустимо.
Жалбата е допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предявеният иск с правно основание чл. 79 във вр. с чл. 240 и сл. ЗЗД, чл. 92, ал.1 и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е обоснован с твърденията на ищеца, че по сключения между
праводателя на ищеца и ответника на 19.10.2013 г. Договор за потребителски кредит №
10748/19.10.2013г., по силата на който е предоставил в заем на ответника сумата 8000,00 лв.,
последният е погасявал суми в изпълнение на задълженията си по договора, направил е
последно плащане на 02.03.2017 г., след което е преустановил погасяванията и е останал
задължен към заемодателя с исковата сума от 15 909,98 лв., формирана, както следва:
главница по договор за заем в размер 6671,40 лв. за периода 19.11.2014 – 19.10.2016 г.;
лихви до договор за заем в размер 4854,15 лв. за периода 19.11.2014 – 19.10.2016 г.- на
осн.чл. 5 от договора; обезщетение за неизпълнение в размер на 3788,06 лв. за периода
19.11.2014 – 19.10.2016 г – на осн.чл. 15 от договора; лихви за забава на платени вноски с
просрочие в размер 596,37 лв. за периода 19.11.2014 – 19.10.2016 г. Претендира законната
лихдва върху главницата, както и разноски, в т.ч. юриск.възнаграждение.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът е възразил основателността на
исковете и моли да бъдат отхвърлени, последните основни съображения: възражение за
нищожност на чл. 5 от процесния договор, с която клауза е договорен годишен лихвен
процент (ГПР) в размер на фрапиращите 79.585% (при потребителски заем от 8 000 лв., със
сравнително кратък срок на ползване - 3 години, уговарянето на възнаградителна лихва в
3
полза на кредитора в размер на почти 80 % от стойността на заема не е обяснимо нито с
разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Прекомерната лихва превръща тази част от
договора в нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като противоречаща на
морала и добрите нрави. Клаузата за възнаградителната лихва се явява и неравноправна
клауза и според чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите, съответно - нищожна.
Тази уговорка очевидно е във вреда на потребителя. Тя не отговаря изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. В условията на евентуалност - възражение за изтекла погасителна
давност на вземането за възнаградителна /договорна/лихва , на осн. чл. 111, ал. 1, б. “в“ от
ЗЗД - исковата молба е депозирана на 30.08.2021 г. и към този момент правото на иск е било
погасено по давност, тъй като тригодишният период от падежа на задължението, който е
настъпил на 19.10.2016 г. вече е бил изтекъл. Дори и да се приеме, че на 02.03.2017г. е
последното извършено плащане от ответника, то до завеждане на иска също е изтекъл
период по-голям от 3 години. Следователно претенциите за неплатена договорна лихва в
размер на 4854.15лв., 3788.06 лв. -обезщетение по чл.15 от договора и 596.37 лв. -лихви за
забава на неплатени вноски с просрочие, като погасени по давност, следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
За да се произнесе по същество, въззивната инстанция съобрази следното:
По фактите:
С Договор за потребителски кредит под формата на договор за заем №
10748/19.10.2013г., сключен между „УЛТИМА“ ЕООД-Шумен- кредитор (праводател на
ищеца); М.Ю.М.- потребител и А.Р.А. поръчител /гарант/ кредиторът се задължил да
предостави на потребителя парична сума в размер на 8000 лв., последният се задължил
солидарно с поръчителя, да върне получената сума за срок от 36 месеца (краен срок
19.10.2016г.- чл. 6 от ДПК), с дължимите към нея лихви, на определени вноски по
погасителна схема, представляваща неразделна част от договора като Приложение под № 2
(л. 5-7 от гр.д.№ 1281/21г. РСТ), по ред и условия, посочени в следващите договорни клаузи.
В чл. 5 от договора е договорено:“ За усвоения кредит, потребителят заплаща на
кредитора лихва в размер определен в „Стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити“, като дължимостта на лихвата се
поражда в момента на усвояване на кредита, като лихвеният процент се определя на
79.585 %.“.На потребителя е предоставена преддоговорна информация за кредита в
Стандартния европейски формуляр (Приложение № 3- стр.12-13). Съгласно чл.11
потребителят се задължава да върне получената сума, ведно с лихвите, и да посочи и
осигури поне един поръчител, който да поеме договорен ангажимент по солидарното
гарантиране с него на връщането на заетата сума. В случай на неплащане на определените
падежи на 3 поредни месечни погасителни вноски съгласно погасителната схема, страните
са договорили, че заемът става предсрочно изискуем и кредиторът има право да се снабди с
изпълнителен лист за цялата сума, ведно лихви (чл. 13). Като санкция за неизпълнение е
4
уговорена неустойка, дължима ако длъжникът не плаща своевременно погасителните
вноски, съгласно схемата, кредиторът има право да му наложи санкционна неустойка в
размер , съответстващ на установената за страната мораторна лихва за просрочени плащания
- ОЛП + 10 пункта, съгласно чл.33 ал.1 от ЗПК (чл. 15). В края на договора (стр.5-та) е
изрично записано, че същият служи за разписка за предаване на сумата. Всяка страница от
договора е подписана от трите страни.
В представената схема на плащане - приложение № 2, съгласно чл. 1 от раздел I от
ДПК, представляваща погасителен план, са посочени параметрите по договора:
предоставена сума -8000 лв., период на погасяване: месечно; брой периоди: 36; лихва 5.00
%; общо дължима сума 17 405.40 лв., като в табличен вид са дадени брой месечни вноски,
дати /падежи/, размер на вноска за главница, размер на вноска за лихва /“оскъпяване“/ и общ
размер на месечната вноска /за главница и за лихва-483,47 лв./. От общо дължимата сума 17
405.40 лв., главницата е 8000 лв., а възнаградителната лихва /оскъпяването/ - 9 405.40 лв.
Неразделна част от ДПК са приложените към ИМ (л.9-11) Общи условия за
предоставяне на потребителски парични заеми на физически лица от търговско дружество
„УЛТИМА“ ЕООД- Шумен, като в І.1 е предвидено, че при несъответствие между
разпоредбите на ОУ и условията, заложени в конкретните договори, се прилагат
разпоредбите на сключените договори. Съгласно разпоредбата на ІІ.7 от ОУ „ договорната
възнаградителна лихва се определя едностранно от Финансовата институция в спектъра
от 4 до 10 %“, а във ІІ.9. от ОУ е уредена лихва /неустойка/ при просрочие „в размер на
законната лихва за забава, която е ОЛП+ 10 пункта“.
Страните са подписали всяка страница от ДПК. Схемата за плащане, ОУ, стандартния
европейски формуляр са подписани в края на текста.
От заключението на приетата по делото ССЕ, която се приема от настоящия съд за
компетентна и обоснована, се установява, че дължимата сума за главница е в размер на 6
671.40 лв. Дължимите суми по останалите искови претенции (договорна лихва – 4 854.15
лв.; обезщетение за неизпълнение съгласно чл.15 от договора – 3 788.06 лв. и лихва за забава
на платените вноски в размер на 596.37 лв.) за посочените пероди са в размерите,
претендирани в исковата молба (установено от извършената проверка и паралелно
изчисляване от В.Л.), не са осчетоводени от ищеца.
При така установеното от фактическа страна, въззивът прави следните правни
изводи:
По предявените осъдителни искове, намиращи своето правно основание в
разпоредбите на чл. 240 ал. 1 и 2 ЗЗД от ЗЗД:
Страните по делото са обвързани от договор за потребителски кредит под формата на
договор за заем № 10748/19.10.2013 г., по който кредитодателят е предоставил сумата,
ответникът е извършил частични плащания. Договорът е с уговорен краен срок 19.10.2016 г.
Съгласно разпоредбата на чл.79 ал.1 от ЗЗД, при неточно изпълнение от длъжника,
кредиторът може да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска
5
обезщетение за неизпълнение.
Процесният договор за потребителски кредит (ДПК) попада под уредбата на ЗПК и
това не се спори от страните. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1-2 от ЗПК са
изчерпателно изброени задължителните реквизити на договора, като съобразно чл. 22 от
ЗПК, когато не са спазени изискванията по чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на
ЗПК този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Както
останалите търговски сделки, така и ДПК се подчинява на общите правила за сключването и
действителността на сделките, установени в гражданското право с разпоредбите на ЗЗД,
освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК и ЗЗП не са предвидени особени правила за сключването
и действителността му.
Основният спор в производството е относно определените лихвен процент и ГПР и
тяхната относимост и съответствие с разпоредбите на чл. 26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД, чл. 143,
ал. 1 от ЗЗПотребителите, чл. 10 и 11 от ЗПК.
В договора е посочен общия размер на кредита и условията за усвояването му,
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, срока на договора, размера на погасителната (анюитетна
вноска), но е налице неяснота относно договорения лихвен процент, както и относно
годишния процент на разходите (ГПР).
В чл. 5 от договора, предпращащ и към Стандартния европейски формуляр (СЕФ), е
посочено че „ лихвеният процент е 79,585 %“. В СЕФ, част ІІІ.Разходи по кредита, т.2 е
посочен ГПР - 79.585 %. В погасителния план (Приложение № 2 към договора) срещу
„лихва“ (горе, вдясно, ред 3), е посочено - лихва 5%.
Изхождайки от извършеното записване по погасителния план и изчисленията на ССЕ
(подробно описани в табличен вид, помесечно), е очевидно, че въпросните 5 % са месечната
лихва, а не годишният лихвен процент, който, изчислен, съответно на посочените параметри
- в Графа“Вноски“: “дължима вноска лв.“, „Оскъпяване“, „Обща дължима сума“, е в
размер на 60%.
Това се установява и от извършеното изчисление на стойностите на посочения ГПР,
чрез calculator.bg, при въведени параметри –главница 8000лв., срок - 36 месеца, при
анюитетни вноски, лихва 60 % - ГПР е 79,585% (такъв, какъвто е посочен в част ІІ.2.
„Разходи по кредита“ от СЕФ (л.12), какъвто процент е посочен и в чл. 5 от договора
6
(определен като „лихвен процент“ по кредита), като в част ІІ.1. „Разходи по кредита“ от
СЕФ е записано, че лихвеният процент по кредита е „фиксиран за периода на кредита в
размер от 5“. Може само да се гадае какво е включено в разходите, съобразно чл. 19, ал. 1
ЗПК, над лихвения процент от 60% до посочения ГПР от 79.585%.
Съобразно практиката на ВКС, обективирана в решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д.
№ 1450/2010 г., I-во ГО, Определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во ГО и
др., ако съдът установи нищожност на договор, от който страните черпят права, е длъжен да
се съобрази с нищожността при решаване на спора по същество, когато тя е очевидна и
произтича пряко от договора, дори и без да е направено възражение за нищожност.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „ годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.“. Приложение № 1 към чл.19,
ал. 2 от ЗПК е в сила от 01.01.2013 г. /ДВ бр. 91/2012 г./. Съгласно § 4 от ПЗР към
ЗИДЗПК /ДВ бр. 30/2013г., в сила от 26.03.2013 г./, разпоредбите на този закон за
изчисляване на ГПР по кредита при отчитане на допълнителните допускания съгл. т. 3 от
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 не се прилагат за договори за потребителски кредити,
сключени преди влизането му в сила. В конкретния случай ДПК е сключен след това - на
19.10.2013г.
Вярно е, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.), съгласно която „ Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България“, към датата на
сключване на процесния ДПК не е съществувала, респ. същата не следва да бъде
съобразявана при проверката по възраженията на ответника за прекомерност на лихвения
пхроцент и ГПР.
До този момент обаче (до 23.07.2014 г.), именно по повод на подобни спорове по
образувани граждански и търговски дела, е установена трайна съдебна практика, използвала
като мерило за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва с добрите нрави именно законната лихва за просрочени задължения
/която към настоящия момент основния лихвен процент на БНБ плюс 10 % - по ПМС №
426/18.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./ - решение № 906/ 30.12. 2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., на ВКС, II г.о. , решение № 1270 / 09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г., на
ВКС, II г.о. и др., според които съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. В конкретния
случай, както бе посочено по-горе договорена от страните лихва е в размер на 60%,
договорения ГПР е 79.585 % - очевидно надвишава двукратно определения размер от три
пъти законната лихва.
Предвид изложените съображения, въззивният състав приема, че договорената лихва
по кредита противоречи на морала и добрите нрави и е нищожна на осн.чл. 26, ал. 1, предл.3
7
от ЗЗД. Доколкото се касае за ДПК, освен общите норми на ЗЗД, важат и специалните
разпоредби на ЗПК. Целта на обсъжданата разпоредба на чл. 11, ал. 1 , т. 10 ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Такова е и изискването на чл. 10,
параграф 1, б.“ж“ от ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО7: „…посочват се всички допускания,
използвани за изчисляването на този процент“. И тъй като процесният договор за кредит, с
оглед изложените съображения, не отговаря на императивното изискване на чл. 10, ал. 1 (да
е разписан „по ясен и разбираем начин“ относно всичките му параметри- в т.ч.
договорна,възнаградителна лихва, ГПР) и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – предвид неяснотата
относно формирането и стойността на годишния лихвен процент, формирането на ГПР и
непосочване на , обуславящо недействителността на договора изцяло, на осн. чл. 22 във вр.
чл. 10, ал. 1 и 11, т. 10 от ЗПК. Приемането на договора за недействителен обуславя
приложението на чл. 23 от ЗПК, поради което ответникът следва да върне на ищеца чистата
стойност на кредита (в случая неизплатената част от главницата).
Въззивният съд намира, че в настоящия случай не е налице нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 12 от ЗПК (каквито са част от доводите в жалбата), но това не променя крайния извод
на съда.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в
него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Предвид на това, при съобразяване и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, нищожността на
посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор за
потребителски кредит. Липсата на всяко едно от посочените в чл. 22 ЗПК императивни
изисквания води до настъпване на последиците, визирани в тази законова норма - изначална
недействителност. Тя е по-особена по вид, тъй като с оглед последиците, предвидени в
специалния закон – разпоредбата на чл. 23 ЗПК, в този случай отговорността на заемателя
не отпада изцяло - той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на
лихвата и на други разходи.
Съобразявайки заключението на вещото лице, съгласно което ответникът е направил
погасявания по кредита в общ размер 5 879.85 лв., исковата претенция се явява основателна
до размер 2 150.15 лв. (8 000 - 5 879.85), ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на исковата молба - 30.08.2021г. до окончателното изплащане на
задължението. Исковите претенции над този размер – за част от главницата над 2 150.15 лв.,
8
за възнаградителна лихва, за неустойка и лихви за забава на платените вноски с просрочие,
като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия краен извод и резултат, поради
което решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Неоснователно се явява оплакването в жалбата, че съдът не съобразил факта, че
процесният ДПК е сключен преди изменението на ЗПК , в сила от 23.07.2014 г., поради
което не следва да се прилага ограничението на ГПР (предвидено чл. 19, ал. 4 от ЗПК).
Въззивният състав е изложил по-горе подробно своите съображения, че макар процесния
ДПК да не попада под ограниченията за ГПР, предвидени в чл. 19, ал. 4 ЗПК, това не
означава, че страните могат да договарят лихвен процент , съответно ГПР в неограничени
рамки. И това е съобразено в установената съдебна практика, преди изм. от 23.07.14 г.
Действително, между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато е
допустима, съобразно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и именно нейната
недействителност е обект на част от правния спор, предвид възражението на ответника. Не
може да бъде споделено обаче виждането, изложено в жалбата, че тъй като уговореният
размер на възнаградителната лихва е основна престация по двустранен договор (чл. 240, ал.
1 и ал. 2 от ЗЗД), тя е невъзможно да бъде нищожна, в нарушение на добрите нрави.
Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най - високия размер,
допустим от закона, според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в
нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната
лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при
договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че
именно те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение,
които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората, според
вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава. (част от мотивите в цираните по-горе решения на ВКС).
Случайно или не, във въззивната си жалба, въззивникът никъде не е посочил какъв е
размерът на лихвения процент, съответно какъв е размерът на ГПР, като в тази насока само
цитира какво е приел пърпвоинстанционния съд.
Доколкото е приета недействителност на договора за кредит при специалната
хипотеза на чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, обсъждането на нищожност на неустоечната
клауза е безпредметно.
По разноските:
И двете страни са претендирали разноски. С оглед неоснователността на жалбата
9
основателно е искането само на ответника, комуто следва да се присъдят разноски за
въззивната инстанция в размер на 350 лв.-заплатено адв. възнаграждение (л.23).
На осн. чл. 113 от ГПК решението може да бъде обжалвано по реда на касацията.
Водим горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 511/08.11.2021 г., постановено по гр.д. № 1281/2021 г.
по описа на Районен съд – Търговище, В ЧАСТТА, в която предявените от „УЛТИМА Ф“
ЕООД, ЕИК *********, гр. Шумен, срещу М. ЮР. М. /М.Ю.М./, ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. Търговище, искове, както следва: за заплащане на главница по ДПК №
10748/19.10.2013 г. в размер над 2 120.50 лв. до пълния претендиран размер от 6671.40 лв.,
за заплащане на сумата 4854.15 лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за
периода от 19.11.2014г. до 19.10.2016г. на осн. чл.5 от договора; сумата 3788.06 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение по договора за период от 19.11.2014г. до
19.10.2016г. на осн. чл.15 от договора за заем; сумата от 596.37 лв., представляваща лихви за
забава на платените вноски с просрочие общо за периода от 19.11.2013г. до 19.11.2014г. са
ОТХВЪРЛЕНИ като НЕОСНОВАТЕЛНИ, на осн. чл. 10 ал.1 и сл. и чл. 22 и чл.23 от ЗПК.
Решението в осъдителната му част за сумата от 2 120,50 лв., ведно със законната
лихва за забава от 30.08.21 г. до окончателното изплащане на задължението, като
необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА „УЛТИМА Ф“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Шумен, ул. „Васил Друмев“ № 17Б, представлявано от Светла Димитрова
Стоянова, ДА ЗАПЛАТИ на М. ЮР. М. /М.Ю.М./, ЕГН **********, с постоянен адрес гр.
Търговище, ул. „Т.“ № 11, съдебен адрес гр. Търговище, ул. „Лилия“ № 4, вх.А, ет.1, офис 8,
чрез пълномощник адв. Н.С. от АК-Търговище, сумата 350 лв. – разноски за въззивната
инстанция - на осн.чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните,
пред Върховен касационен съд – чл. 113 от ГПК, при наличието на основанията по чл. 280,
ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10