РЕШЕНИЕ
гр.
София, ………….. г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Д”
въззивен състав,
в публичното заседание на шестнадесети ноември две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от председателя съдия Нешева гр. дело № 6336
по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 327618 от 31.01.2018 г., постановено по гр. дело № 14839//2017 г. по
описа на СРС, ГО, 87 състав, по предявен от Р.М.М. иск с правно основание чл.
200 КТ, ответникът „Д.“ АД е осъден да заплати на Р.М.М. сумата от 30 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от
трудова злополука, настъпила на 25.01.2017г. във Федерална Република Германия,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.01.2017г. до окончателното
й изплащане, като исковата претенция е отхвърлена за горницата до пълния
предявен размер от 60 000 лева, като неоснователна.
Недоволен
от първоинстанционното решение е останал ищецът Р.М.М., който е подал въззивна
жалба с вх. № 5030411/22.02.2018г., с която решението се оспорва в
отхвърлителната му част. Според въззивника – ищец при определяне на справедливия
размер на обезщетението съдът не е взел предвид всички доказани по делото
обстоятелства и е определил несъразмерно занижено обезщетение. Сочи се, че от
доказателствата по делото е установено, че травмата е наложила две оперативни
интервенции и е предизвикала болка и страдание за период от 10 месеца, че и към
настоящия момент не е налице пълно възстановяване; че до втория месец не е
стъпвал изобщо на крака си, а дълго време след това се е налагало да се
придвижва с патерици. Според въззивника посочените обстоятелства водят до извод
за травма, довела до особено мъчително състояние. Поради тези аргументи моли за
отмяна на решението в отхвърлителната му част.
Уведомен
за въззивната жалба на 16.03.2018 г., ответникът в първоинстанционното
производство „Д.“ АД е подал в законоустановения срок отговор на въззивната
жалба, с който поддържа становище за нейната неоснователност, тъй като при
постановяване на обжалваното решение СРС правилно е приложил материалния закон
в обжалваната част.
Недоволен
от първоинстанционното решение ответникът „Д.“ АД също е подал въззивна жалба с
вх. № 2034861/01.03.2018 г., с която обжалва решението в частта, в която
главният иск е уважен. Поддържа, че размерът на присъденото заместващо
обезщетение не е съобразено с критериите за справедливост, уредени в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Счита, че обжалваният първоинстанционен съдебен акт
– в тази част, е необоснован. Счита, че съдът не е следвало да основава
изводите си основно на информацията от свидетелката, доколкото същата като
дъщеря на пострадалия е заинтересована от изхода на делото. Поддържа
възражението си по чл. 200, ал. 3 от КТ и счита за неправилен извода на съда,
че определеното обезщетение не следва да се намали с получените от ищеца
обезщетения за временна неработоспособност от НОИ.
Уведомен
за въззивната жалба на 23.04.2018 г. ищецът в първоинстанционното производство Р.М.
е подал в законоустановения срок отговор на жалбата, с който я оспорва като
неоснователна.
В
съдебно заседание въззивникът-ищец Р.М.М. редовно уведомен, не се явява,
представлява се от адв. Г.. Поддържа подадената въззивна жалба и оспорва
въззивната жалба на ответника. Въззивникът-ответник „Д.” АД, чрез адв. Н.
поддържа подадената жалба и оспорва жалбата на ищеца.
Съдът, като
съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Въззивният съд намира, че с
подадената от ищеца жалба решението на районния съд се оспорва в
отхвърлителната му част, а с подадената жалба от ответника – в неговата
осъдителна част. Жалбите са подадени от легитимирани с правен интерес от
обжалването страни срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което са
допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Предмет
на обжалване в настоящото производство е първоинстанционното решение в неговата
цялост. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната
част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази
връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е
валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите,
изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е било образувано по предявен от Р.М.М. срещу „Д.” АД осъдителен
иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 25 000 лева,
частично от сумата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 25.01.2017г.
във Федерална Република Германия, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 25.01.2017г. до окончателното й изплащане. В открито съдебно
заседание на 13.12.2017 г. ищецът е поискал увеличение на размера на предявения
иск, който да се счита предявен за сумата от 60 000 лева, което увеличение
съдът е допуснал с определение от същата дата.
За да възникне
имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на
пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди,
трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл.
154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2)
вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3)
причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т.е.
причинените болки и страдания да са закономерна,
естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във
връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена
в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за
обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган
или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200,
ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна,
поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при
небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската
имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие
при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост), но настоящият случай не
е такъв.
От събраните по
делото доказателства безспорно е установено, а и страните не спорят, че ищецът
е полагал труд по трудово правоотношение при ответното търговско дружество,
като от Трудов договор № 1546/24.10.2016г. се установява, че е изпълнявал
трудови задължения на длъжността „шофьор” на товарен автомобил. Именно при
осъществяване на своите трудови функции на 25.01.2017 г., на която дата ищецът
е извършвал превоз във Федерална Република Германия, е претърпял злополука –
след подхлъзване, довела до травматично увреждане /фрактура на глезенната става
и нараняване на синдеозмоза в горната част на глезенната става/. Тази злополука
е била призната за трудова, като това обстоятелство не е спорно между страните,
а и се установява от Разпореждане № 5104-03-47 от 09.01.2017 г., издаден от
компетентен орган при ТП Варна към НОИ.
Получените
увреждания са били в пряка причинно-следствена връзка от настъпилата трудова
злополука.
Фактът на
претърпяване на злополуката, както и последвалите болки и страдания се
установяват от събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни
доказателствени средства. От представените по делото медицински документи /официални
свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващи се с
обвързваща съда материална доказателствена сила за установените в тях
правнорелевантни обстоятелства/, се установява, че за лечението на настъпилите
травматични увреждания на ищеца са извършени две оперативни манипулации като
първата е направена при настъпване на трудовата злополука и е включвала
остеосинтеза на кости чрез фиксатор, външно върху горната част на глезенната
става, и затворена репозиция на фрактурата и епифизиолиза с остеосинтеза чрез
фиксатор външно: фибула дистално, а втората е направена на 03.02.2017 г. и е
включвала отворена репозиция с метална остеосинтеза с тръбовидна пластина от
дясно на дисталната фибула, спонгиозни винтове на фрактурата на задната част на
фибията, както и стабилизиране на глезената става с хирургичен винт. Установява
се, че е била поставена и специална гипсова превръзка, която позволява да се
отваря и след това да се затяга с винт, като на 40-тия ден е изваден
хоризонталния винт над глезена. От приетата по делото СМЕ се установява още, че
ищецът е изписан от болничното заведение на 06.02.2017 г. с препоръки да не
натоварва крака си около два месеца. Вещото лице е посочило, че получените
увреждания се възстановяват обичайно за около 10 месеца като през това време
ищецът е търпял болки и страдания, които са били най-интензивни през първите 30
дни. По време на възстановителния период ищецът се е придвижвал с помощта на
две патерици за около два месеца, след което е имал нужда само от една патерица
за още около два месеца. При извършен преглед вещото лице е установило
наличието на два оперативни белега, както и че дясната глезенна става на ищеца
е оточна с ограничени движения, а походката му е накуцваща. Освен това вещото
лице е отбелязало, че на ищеца му предстои още една операция за изваждане на
металната остеосинтеза, след което състоянието му значително ще се подобри.
Въпреки това вещото лице е подчертало, че за в бъдеще ищецът ще продължава да търпи
известни болки в глезенната става при по-голямо натоварване или промяна на
времето. Вещото лице е изяснило и правнорелевантното обстоятелство, че
проведеното лечение е било разумно, като същото не е допринесло за вредоносните
последици, а единствено е предотвратило увеличаване на техния размер.
Следователно, ищецът е положил дължимата грижа, за да намали обхвата на болките
и страданията, които е преживял, до размера на действително претърпените във
връзка с преживяното обективно неблагоприятно събитие – подхлъзване, настъпило
на 25.01.2017 г.
Тези фактически
изводи се подкрепят и от събраните гласни доказателствени средства, а именно –
от разпита на свидетелката М., която е била пряк очевидец на търпените от ищеца
болки и страдания и на цялостния му възстановителен процес. Свидетелката, макар
да е дъщеря на пострадалия, дава правдива информация за процесните събития.
Същата, като близка по пострадалия, е най – информирана за болките и
страданията, които същият е изживял. Показанията и са взети предвид с оглед
всички доказателства по делото, поради което неоснователен е доводът на
въззивника – ответник, че първоинстанционният съд неправилно се е позовал на
черпената от доказателствения източник информация.
С оглед
релевираните от страните във въззивните жалби доводи, настоящата съдебна
инстанция следва да се съсредоточи основно върху два спорни въпроса: 1) дали
ищецът действително е претърпял болки и страдания, обосноваващи присъждането на
заместващо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв.; 2) дали
при определяне на дължимото обезщетение първоинстанционният съд е следвало да съобрази
получените от ищеца обезщетения от общественото осигуряване.
По отношение на първия въпрос настоящата инстанция
намира, че доколкото неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, то предвиденото
в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ВС понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на
обезщетението.
По въпроса за определяне на обезщетенията за
неимуществени вреди по справедливост Върховният касационен съд е постановил
множество решения /решение № 149 от 2.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III
г. о., решение № 67 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о.,
решение № 136 от 1.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 407
от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1237/2009 г., III г. о. и др./, в които е
преутвърдил действието на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ВС и е доразвил
неговите постановки съобразно новите социални и икономически реалности.
Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди при трудови злополуки се
определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно
установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането,
обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените
медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително
козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да
продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално
положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в
най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените
и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното
действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички
доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да
оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.
Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар
и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и
обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и
нейният имуществен еквивалент.
Следва да се вземе предвид още, че заместващото
обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е
насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално
удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените
неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. Нещо повече, в
понятието "неимуществени вреди", според последователната практика на
ВКС се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия и
претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост формират именно
негативните емоционални изживявания на същия, за които е ноторно отразяването
им върху психиката и създадения от това социален дискомфорт. В заключение
следва да се отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен
компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато
съдът е съобразил всички доказателства, релевантни към реално претърпените от
увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в
съответствие с принципа за справедливост.
В исковата молба ищецът подробно е описал неговите
негативни изживявания, като тези фактически твърдения са доказани със събраните
по делото доказателствени средства, включително приетата по делото като
компетентно изготвена и неоспорена от страните СМЕ. При определяне на размера
на дължимото обезщетение настоящата инстанция взе предвид възрастта на ищеца –
към момента на злополуката той е бил на 55 г. Съдът съобрази и получените от
ищеца увреждания, а именно фрактура на глезенната става и нараняване на
синдезмоза в горната част на глезенната става. Съдът взе предвид и фактическия
извод, до който е достигнало вещото лице, изготвило СМЕ, че възстановителният
период на травмата, получена от ищеца, трае около 10 месеца, като за същия
период се търпят болки и страдания със средна интензивност, по-интензивни през първите
30 дни на възстановяването. Следва да се отчете и обстоятелството, че за да
бъде напълно възстановено здравословно състояние на ищеца, влошено от
процесното травматично увреждане – счупване на глезена, са проведени две оперативни манипулации, като са
поставени външни за човешкия организъм тела – метална остеоситгеза за фиксация
на ставите, което е съпроводено със следоперативни физически болки и
неблагоприятни изживявания /ищецът е бил принуден да се придвижва през един
относително дълъг период с патерици/. Съдът взе предвид и, че все още не е
налице пълно възстановяване и че предстои трета оперативна интервенция. Взето
предвид бе и обстоятелството, че ищецът е в напреднала възраст, което
предполага по-продължителен период за възстановяване, както и обстоятелството,
че същият упражнява дейност като шофьор и травмата на крака неминуемо създава
по-значителни неудобства. Съдът съобрази и психическите изживявания на
пострадалия, за които дава информация свидетелката, а именно че същият е бил
изнервен и изпитва страх при излизане навън.
Настоящият съдебен състав при преценка на всички
събрани по делото доказателства счита, че с оглед на продължителността,
интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищеца, както и с оглед на
обстоятелството, че в зряла работоспособна възраст е загубил за един
относително дълъг период – поне за 10 месеца, своята работоспособност, през който
период е принуден да търпи затруднения и лишения при социалното общуване,
следва да му бъде определено заместващо обезщетение в размер на 30 000 лв., до която сума правилно е бил
уважен предявения иск. За да достигне до този извод, настоящата съдебна
инстанция взема предвид и обстоятелството, че с течение на времето, макар и в
по-продължителен период, травмата е отшумяла, но ищецът да търпи известни болки
до края на живота си при по-голямо натоварване или промяна на времето. Определеният
размер е съобразен и с общественото и социалното положение, и икономическа
конюнктура в страната към датата на увреждането. Поради изложените съображения
настоящият състав счита, че размерът на обезщетението е правилно определен от
първоинстанционния съд.
По отношение на втория спорен момент, а именно
възражението на ответника, че при определяне на дължимото обезщетение
първоинстанционният съд е следвало да съобрази получените от ищеца обезщетения
от общественото осигуряване, настоящата инстанция напълно споделя изводите на
районния съд, че тези суми не следва да се отчитат при определяне на размера на
обезщетението за неимуществени вреди. В посочената от ответника съдебна
практика /решение № 227/25.10.2016 г. по гр. д. № 1405/2016 г. на IV гр. отд. и
решение № 321/2010 г. по гр. д. № 4161/2008 г. на IV гр. отд. на ВКС/ е прието,
че дължимото обезщетение за вреди от трудова злополука, се определя от сбора на
претърпените имуществени вреди /претърпени загуби и пропуснати ползи/ и
неимуществени вреди, като имуществените вреди се установяват по вид и размер и
се кумулират, неимуществените вреди се определят по справедливост, и от
получената обща сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по
общественото осигуряване, съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ. В
посочените казуси съдът е бил сезиран с кумулативно съединени претенции за
обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди. Настоящият случай,
обаче не е такъв – ищецът претендира единствено обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на претърпяна трудова злополука. Отделно от това
разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ е приложима само при репариране на причинени
вреди под формата на пропусната полза, а именно - при настъпили имуществени
вреди, водещи до невъзможност за сигурно, респ. с голяма степен на вероятност
увеличение на имуществото. При определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди е ирелевантно обстоятелството дали ищецът е получавал
социални помощи или обезщетения от общественото осигуряване, тъй като те
обезщетяват загубен доход, но не репарират причинени неимуществени вреди. Поради
това въззивният съд приема, че първоинстанционният съд правилно не е намалил
определеното обезщетение с получените от ищеца парични обезщетения/помощи от
държавното обществено осигуряване в размер на 3610,80 лева.
Следва да бъде
уважена и акцесорната претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във вр. с
чл. 84, ал. 3 ЗЗД – за заплащане на законната мораторна лихва върху
определеното обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от датата
на настъпване на трудовата злополука – 25.01.2017г. до окончателното й заплащане (при трудовата злополука
работодателят изпада в забава в момента на настъпване на травматичното
увреждане, като той дължи законна мораторна лихва от този момент до
окончателното й заплащане).
При
този изход на правния спор, а именно потвърждаване на първоинстанционното
решение и неоснователност на въззивните жалби, разноските, сторени във
въззивното производство следва да останат в тежест на страните по начина, по
който са направени.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването на страната
при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 327618/31.01.2018 г. по гр.д. №
14839/2017 г. на Софийския районен съд.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1
от ГПК в едномесечен срок от връчването.
Препис от решението на основание чл. 7, ал. 2 ГПК
да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ
на младши съдия Ива
Нешева по гр. д. № 6336/2018 г. по
описа на СГС, ІІ „Д” състав
Изразявам несъгласието си с
възприетото от мнозинството на съдебния състав по отношение на размера на
обезщетението, присъдено на Р.М.М., от настъпилата на 25.01.2017 г. трудова
злополука.
Както беше изложено в решението, при
определяне на заместващото обезщетение следва да се вземат предвид всички
обстоятелства по делото - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при
които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински
манипулации, перспективата и трайните последици, включително козметични и други
външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата
си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа
конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се
постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в
бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие.
Считам, че с оглед данните по делото
справедливо би било обезщетение в размер от 20 000 лева. В тази връзка
отчитам оптимистичната прогноза за възстановяване / вещото лице е посочило, че
след осъществяване на третата оперативна интервенция значително ще се подобри
състоянието на пострадалия, а нормално травмата отшумява за период до 11
месеца/, както и липсата на данни за усложнения във възстановителния процес.
Считам, че посоченият размер съответства на продължителността, интензивността
на болките и страданията, изпитвани от ищеца, както и с оглед на
обстоятелството, че в зряла работоспособна възраст е загубил за един
относително дълъг период – поне за 10 месеца, своята работоспособност, през
който период е принуден да търпи затруднения и лишения при социалното общуване,
обстоятелството, че с течение на времето, макар и в по-продължителен период,
травмата е отшумяла. Съобразено бе и обстоятелството, че съществува вероятност
ищецът да търпи известни болки до края на живота си при по-голямо натоварване
или промяна на времето.
Намирам, че обезщетение в посочения
размер се явява съобразено с оглед характера и степента на увреждането,
обстоятелства, при които е получено, продължителността на лечението и
извършените медицински манипулации, благоприятната перспектива за оздравяване,
трайните последици.
Считам, че така определеният размер
съответства и с практиката на съдилищата по сходни случаи, които макар да не са
задължителни за прилагане, служат за ориентир и следва да се отчитат с оглед
предвидимостта на съдебните актове. Например с Решение № 86 от 6.06.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 3856/2016 г., III г. о., е присъдено обезщетение в размер на 25
000 лева при следната фактическа обстановка: причинена е травма, наложила
лечение, преминало през няколко етапа: през първия етап е направена репозиция
на луксацията и директна екстензия през петата; на втория етап при проведена
хоспитализация е направена операция под обща анестезия с репозиция и фиксиране
на фрактурата на фибулата с два винта, направено е хирургическо възстановяване
чрез шев на делтоидния лигамент, хирургически е зашита ставната капсула, като е
наложена гипсова имобилизация за 2 месеца, след снемане на която е проведена
рехабилитация с постепенно натоварване на увредения крак, но раната започва да
секретира; на третия етап поради хронифициралата инфекция, 1 г. след трудовата
злополука, се налага изваждане на двата метални винта от фибулата, почистен е
фистулния ход, проведено е антибиотично лечение, но инфекцията персистира; на
четвъртия етап уврежданията на костта налагат извършване на 12.12.2014 г. на
нова операция за вътреставно почистване на ставните повърхности на глезена и
обездвижване на увредената става с гипсова имобилизация. В разглеждания случай,
видно от обстоятелствата по делото, предмет на разглеждане са по – тежки
травми, като съдът е взел предвид и усложненията от фрактура.
С оглед промяната в икономическата
обстановка от датата на уврежданията, разгледани в казуса, както и
обстоятелството, че ищецът по настоящото
дело е упражнявал занятие като шофьор, което неминуемо води до допълнителни
неудобства, считам, че обезщетение в размер на 20 000 лева изпълнява
целите на заместващото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, без да се
стига до неоснователно обогатяване.
Съдия: