Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Цветелина Цонева | |
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на „Р. БГ”Е.- гр. С., представлявано от управителя М. А. Н. срещу Решение № ..../06.12.2010 год. по гр. дело № .../2010 год. по описа на Горнооряховския районен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на В. Н. З. сумата 3830 лв., представляваща обезщетение по чл. 213,ал.2 КТ за времето, през което не е бил на работа за периода 01.10.2008г. -15.03.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума, от датата на завеждане на исковата молба-06.-04.2010г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 500 лв., представляващи направените по делото разноски. Районният съд е отхвърлил претенцията по чл.213,ал.2 КТ за разликата от присъдените 3830 лв. до пълния предявен размер от 3850лв. Ответникът е осъден да заплати в полза на ГОРС сумата от 153.20лв.,съставляваща ДТ, сумата от 85лв., представляваща възнаграждение за вещо лице, както и сумата от 5лв. за служебно издаване на изпълнителен лист. В жалбата са наведени оплаквания, че решението е неправилно, доколкото изводите на съда са в противоречие със събраните по делото доказателства. Приетите от първостепенния съд изводи, че поведението на работодателя е виновно, доколкото е сменил катинарите на обекта и е била налице заповед за недопускане на З. до работа, според жалбоподателя не отговарят на истината, доколкото противоречи на показанията на св. Д.. Излагат се съображения, че катинаите на вратите са сменени от Министерството на отбраната, защото охранявания обект е под тяхна юрисдикция, а охранителната служба, която се явява работодател на З. няма такива правомощия. Излага съображения, че всички работници са имали достъп до ключовете. Посочва, че З. е отсъствал редовно от работа, като след 01.10.2008г. е идвал от време на време на охранявания обект, но не е демонстрирал намерение да работи. Излагат се доводи, че не е налице и втората кумулативна предпоставка за изплащане на обезщетение по чл.213 ал.2 КТ, работникът да е положил достатъчно усилия за престиране на работа. В тази връзка е изложено, че работникът е следвало да се явява редовно на работното си място с желание да престира труд. Твърди се още, че районниият съд не е разгледал показанията на св. М. В. и Х. Д., както и докладната записка на М. В.. Претендират се разноски. В срока за отговор е постъпил такъв от въззиваемия В. Н. З. чрез процесуалния си представител адв. П. Г.- А.. Моли се да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд, като законосъобразно,правилно и обосновано.Излагат се съображения, че името на въззиваемия не е фигурирало в изготвените графици. Посочва се,че адресът на управителя на фирмата е неактуален и З. не е имал възможност да го открие, а на местно ниво управителни функции е имал коменданта. Навеждат се доводи, че З. не е имал възможност да влезе в охранявания обект, доколкото този обект е охраняван и охраната е имала заповед да не допуска външни лица. Не е постъпила въззивна жалба от въззиваемия по отношение отхвърлената част от претендирания размер и в тази част решението е влязло в сила. В съдебно заседание страните не се явяват. При извършената служебна проверка по валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.269 ГПК съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Съдът, като взе предвид оплакванията в жалбата, изложените доводи и съображения и като прецени събраните доказателства, намира за установено следното: Жалбата е подадена от легитимирана страна, в законоустановения за това срок и при спазване на изискванията за редовност, поради което е процесуално допустима. В исковата си молба ищецът е посочил, че на 15.07.2008г. е подал молба за постъпване на работа към „ Р.-БГ”Е.-гр. С. на обект „военно поделение” до летището на гр. Г. О.. Започнал да полага труд, като месец по-късно дошъл представител на работодателя за подписване на трудов договор. З. счел, че някой от клаузите са неприемливи, но подписал договора. През месец август 2008г. на охранявания обект била извършена кражба, като след кражбата командира му заявил, че има нареждане от гр. С. от 01.10.2008г. З. да не се допуска на работа. След 01.10.2008г. въззиваемият правил многократни опити да престира труд, като посещавал работното си място, но достъп не му е бил осигуряван. За последно се явил на работа през месец февруари 2009г., след което получил здравословни проблеми и спрял да посещава работното място. Въззиваемият завел две граждански дела гр. дело № ..../2009г. и гр.дело № .../2009г. по описа на ГОРС. С решение на ГОРС № ...от 27.11.2009г., приложено към делото, е прието за установено, че трудовото правоотношение между двете страни е възникнало на 16.07.2008г. Претендирал е обезщетение за периода от 01.10.2008г. до 01.03.2010г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба. Към исковата молба ищецът З. е бил приложил молба от 15.03.2011г. до „Р. БГ”Е. –гр. С., с която моли да бъде прекратено трудовото му правоотношение. В писмен отговор депозиран в срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил иска, като е посочил, че не е налице недопускане до работа по смисъла на чл. 213, ал. 2 КТ, тъй като З. е следвало да се яви на работното си място, в тази връзка, че не е налице недопускане до работа. Работодателят излага съображения, че не следва да се претендира обезщетение по чл.213, ал.2 КТ, в периода когато е бил в лошо здравословно състояние, доколкото за този период му се дължи обезщетение за времена неработоспособност Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие за установено следното от фактическа страна: Видно от решение на ГОРС № 489 от 27.11.2009г трудовото правоотношение между двете страни е възникнало на 16.07.2008г., като въззиваемият е заемал длъжността „пазач”. Според същото решение трудовия договор е сключен за неопределено време. Пред първа инстанция са приети писмени доказателства, приложени от двете страни, като работодателят е представил справка от СУСО-Дирекция Краткосрочни плащания и контрол и докладна на служителя М. М. В.. Видно от приложената справка на осигурителния орган, работникът З. не фигурирал в разплащателната ведомост на „Р. БГ” Е. за периода от 28.08.2008г. – 30.11.2008г. и нямал качество на осигурено лице.Според приложеното заверено копие от докладна, изписана от работника М. В. на 28.08.2008г. на охранявания обект е извършена кражба. В. посочва, че след този случай охранителната фирма е наказала З. като го е отстранила от работа. Пред първа инстанция е допусната съдебно-счетоводна експертиза Вещото лице е изчислило размера на претендираното обезщетение за процесния период от общо 3830.00лв., като е приспаднал периода, през който на З. са били издадени болнични листове за временна неработоспособност. Пред районният съд като свидетели са разпитани колеги на З. св.М. В. и св.Н. Н., както и коменданта св. Х. Д.. Св. Н. Н. не работи към фирмата работодател, посочва, че е виждал З. да идва на обекта, но не знае по каква причина, както и не знае да е имало забрана З. да влиза, твърди, че е виждал З. в стаичката за преобличане, но не е влизал вътре в обекта. Свидетелят В., посочва, че не е виждал З. да идва на работа след месец септември 2008г., като ключовете на обекта не са сменяни до тях са имали достъп всички пазачи, посочва, че доколкото е имало Заповед външни лица да не навлизат в обекта, то ако З. беше дошъл същия щеше да бъде третиран като външно лице. Коменданта Д. е заявил, че обяснява за случилия се инцидент както и че по време на инцидента З. си е бил тръгнал, посочва, че от 01.10.2010 З. не е бил вече на работа, поради което не е вписван в изготвените графици, не му е връчвана заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Посочва, че З. е идвал на работа и е разговарял с него, но не е казвал, че иска да се върне на работа, но св. Д. заявява, че не отговаря за назначаването и освобождаването на работниците. Твърди, че е нямало разпореждане З. да не се допуска до работа, като твърди, че след кражбата ключовете на външната врата са сменени. Твърди, че З. е идвал, но не за да работи, а за да се види с колегите. По делото остава безспорно установено, че на 28.08.2008г. от обекта, на които е работил въззиваемия е извършена кражба. С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи: Съгласно чл. 213, ал. 2 КТ работодателят дължи обезщетение на работника или служителя, когато незаконно не го е допуснал на работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение. Това обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на незаконното недопускане на работа. Хипотезата на чл. 213, ал. 2 КТ има предвид последващо недопускане на работник или служител на работа, след като същият вече е започнал ефективно изпълнение на трудово правоотношение и то не е прекратено. За да е налице недопускане до работа е без значение дали то е еднократно или неколкократно през времетраенето на трудовото правоотношение, поради което се дължи обезщетение по правилата на чл. 213, ал. 2 КТ. За да е основателна претенцията за присъждане на трудово възнаграждение за процесния период, следва да се установи, че е налице трудово правоотношение и работникът или служителят да не е бил допуснат от страна на работодателя, до работното си място, за да изпълни задължението си за полагане на труд. Установява се наличието на първата предпоставка - наличието на трудово правоотношение. В случая е установено, че от16.07.2008г. / приета дата в решение на ГОРС № ....от 27.11.2009г./ въззиваемият е бил в трудово правоотношение с ответното дружество. Втората, а именно фактическото недопускане от страна на работодателя, също е налице, като в тази връзка правилни са констатациите на районния съд обсъждайки представените по делото писмени и гласни доказатекства. Недопускането се изразява във фактическо лишаване от възможността работникът да престира своя труд, но той следва да е положил необходимите и достатъчни усилия за това престиране, като най-малкото е да се е явявал на работа, полагайки усилия да положи труд. Видно от гласните доказателства на св. Н. и св. Д., З. е идвал във фирмата, тоест същият е правил опити да се яви на работното си място, за да изпълнява трудовите си задължения. Остават изолирани твърденията на св.В., че З. не се е явявал на работа, доколкото същите не кореспондират с показанията на коменданта Д. и с бившия работник Н. Н., а и св. В. е в трудови правоотношения с жалбоподателя и показанията му следва да се разглеждат с оглед на неговата обвързаност. Според коменданта Д. и св. Н., З. е посещавал обекта. Настоящата инстанция счита, че работникът З. е направил опит да престита труд, но е била налице и другата законовопредвидена хипотеза- недопускането до работа, която се изразява във фактическо лишаване от възможността работникът да престира своя труд. Според твърденията на св. Д.- комендант в охранителната фирма, след 01.10.2008г. З. не е вписван в графиците за работа. Недопускането се потвърждава и от приетите писмени доказателства – справка от СУСО-гр. С. и Докладна, изготвена от св. В.. От същите е видно, че работодателят е изразил волята да не се допуска работника З.- като от справка на СУСО-гр. С. се установява, че за работникът не са внасяни и осигурителни вноски. З. обаче е положил необходимите и достатъчни усилия за престиране на труд, като е посещавал работното място, като се е явявал на работа, полагайки усилия да положи труд. С оглед на изложеното въззивният съд намира, че правилно и в съответствие с материалния закон и при обоснованост, първоинстанционният съд е присъдил обезщетение за недопускането до работа в полза на ищеца. Действително явяването не е било всекидневно, като след изпадане във времена неработоспособност лицето З. е прекратил явяването на работното място. Трайната практика на ВКС е в насока, че не е необходимо ежедневно и постоянно работника да отива на работа и да не бъде допуснат от работодателя си или от длъжностни лица в предприятието да изпълнява трудовите си задължения, а е достатъчно това да стане еднократно. В случая З. е ходил повече от един път на обекта, за да работи, но не е бил допуснат, което в крайна сметка, а и с оглед неизплащането на трудовото му възнаграждение, го е мотивирало да отправи писмено уведомление на 15.03.2010г., че прекратява трудовото си правоотношение с работодателя. В тази връзка правилно е присъден размера на обезщетение, изчислено от допуснатата и приета по делото пред първа инстанция съдебно-икономическа експертиза. Правилни са изводите на районният съд, че следва да се присъди и обезщетение, дължимо от работодателя за времето, през което З. е бил във временна неработоспособност, доколкото и предвид представената и приета по делото справка от СУСО „Дирекция Краткосрочни плащания и контрол”- гр. С., работодателят не е внасял дължимите за това лице осигурителни вноски, поради което размерът на дължимото обезщетение за периода на временна неработоспособност следва да се поеме отново от работодателя. Прваилно е присъдена и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Жалбоподателят е претендирал разноски, но с оглед изхода на делото такива не му се следват.Разноски от въззиваемия за настоящата инстанция не се претендират. В заключение въззивният съд намира, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, окръжният съд Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА Решение № ..../06.12.2010 год. по гр. дело № ..../2010 год. по описа на Горнооряховския районен съд, като правилно и законосъобразно. Решението не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |