№ 28
гр. Шумен, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Азадухи Ов. Карагьозян
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20213600500168 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на ЗКПУ „ Александър Стамболийски „ / в
ликвидация /, ЕИК *********, представлявана от ликвидатора И.Ж.И., чрез пълномощника
адв. С. С. от ШАК срещу решение № 260090/31.12.2020 г. по гр.д. № 75/2020 г. по описа на
ВПРС, в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 14 440.00 лева
– сбор от трудово възнаграждение за месеците от януари до декември 2017 г., в размер на по
460.00 лева месечно, или общо в размер на 5 520.00 лева, трудово възнаграждение за
месеците от януари до декември 2018 г., в размер на по 510.00 лева месечно, или общо в
размер на 6 120.00 лева и трудово възнаграждение за месеците от януари до май 2019 г., в
размер на по 560.00 лева месечно, или общо в размер на 2 800.00 лева, ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на исковата молба – 14.02.2020 г. до окончателното й
плащане и 865.14 лева деловодни разноски, както и в частта, в която ответникът е осъден да
заплати държавна такса върху цената на уважените искове в размер на 577.60 лева.
Жалбоподателят намира решението за неправилно и необосновано, постановено при
противоречие със закона и събраните по делото доказателства, по съображения подборно
изложени в жалбата му, с оглед на което моли въззивният съд да го отмени като
постановено по недопустим иск, а ако приеме, че искът е допустим – да го отмени и
постанови друго, с което да отхвърли същия в обжалваните части, и му присъди
1
извършените по делото разноски за две инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата К. Х. АД., действаща чрез
пълномощника адв. Н. Н. ШАК е депозирала отговор, в който оспорва жалбата като
неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените
по делото разноски.
Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:
Гр.д. № 75/2020 г. по описа на ВПРС е образувано по искова молба на въззиваемата
срещу жалбоподателя, в която ищцата е навела твърдения, че е работи по трудово
правоотношение в ответната кооперация на длъжност счетоводител, като изпълнявала и
функциите касиер и човешки ресурси. На 22.06.2019 г. било проведено общо събрание на
член кооператорите, на което било взето решение Кооперацията да бъде обявена в
ликвидация със срок от една година, както и тя да остане да изпълнява функциите си до
приключване на ликвидацията. От 2012 г. не й е било изплащано трудово възнаграждение,
въпреки, че е изпълнява добросъвестно трудовите си задължения. След справка в НАП
установила, че председателят на кооперацията, сегашен ликвидатор не е подавал и
задължителните декларации и не е заплащал задължителните осигуровки за здравното й и
пенсионно осигуряване. Освен това, на 07.08.2019 г. същият е подал в НАП уведомление по
чл.62, ал.5 от КТ, че трудовото й правоотношение е прекратено, считано от 01.07.2012 г.,
въпреки, че не й е била връчвана заповед за прекратяването му и никой не я уведомявал за
това. Позовавайки се на горното е поискала от съда да постанови решение, по силата на
което да осъди ответника да й заплати сумата от 81 360.00 лева – неизплатено трудово
възнаграждение за периода от м. януари 2017 г. до м. декември 2019 г. включително, в
размер на минималната работна заплата за страната, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от завеждане на делото до окончателното й плащане и направените деловодни
разноски.
Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който е оспорил иска като
недопустим по съображения, че за процесния период ищцата не е била в трудово
правоотношение с кооперацията, поради което искът е предявен при липса на правен
интерес и без активна процесуална легитимация. При условията на евентуалност е оспорил
иска като неоснователен, по съображения, че от 01.07.2012 г. ищцата не е била в трудово
правоотношение и не е полагала труд в кооперацията, не се е явявала на работа и не е
изпълнявала трудовите си задължения за длъжностите счетоводител, касиер и човешки
ресурси. Действително е била ангажирана при раздаването на рента, но не по трудово
правоотношение, а инцидентно, като за всеки случай и е заплащано на ръка с лични
средства на председателя на кооперацията. От 2012 г. кооперацията няма дейност и няма
планирани и извършени разходи за персонал, в т.ч. за възнаграждения и осигуровки.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени искове по
2
чл.128, ал.2 от КТ и е постановил разглеждането им по общия ред.
С постановеното от него решение, съдът е осъдил ЗКПУ „ Александър
Стамболийски „ / в ликвидация / да заплати на К. Х. АД. сумата от 14 440.00 лева,
представляваща главница, сбор от трудово възнаграждение за месеците от януари до
декември 2017 г., в размер на по 460.00 лева месечно, или общо в размер на 5 520.00 лева,
трудово възнаграждение за месеците от януари до декември 2018 г., в размер на по 510.00
лева месечно, или общо в размер на 6 120.00 лева и трудово възнаграждение за месеците от
януари до май 2019 г., в размер на по 560.00 лева месечно, или общо в размер на 2 800.00
лева, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба –
14.02.2020 г. до окончателното й плащане и 865.14 лева деловодни разноски, отхвърлил е
иска по чл.128, ал.2 от КТ за периода от м. юни 2019 г. до м. декември 2019 г. за сумата над
2 800.00 лева до пълния предявен размер от 6 720.00 лева като неоснователен, осъдил е
ответника да заплати държавна такса върху цената на уважените искове в размер на 577.60
лева и ищцата да заплати на ответника деловодни разноски съобразно отхвърлената част от
исковете, в размер на 138.87 лева.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намери, че решението е валидно и
допустимо в обжалваната част.
По съществото на спора:
По делото е приложен трудов договор № 49/01.10.1995 г. между ищцата и ЧЗК „
Александър Стамболийски „, с. Златар, представлявана от председателя й, съгласно който
К.А. е била назначена на длъжност счетоводител, на пълен работен ден, безсрочно, с
определено трудово възнаграждение. Страните не спорят, че ответникът е правоприемник
на посочения в договора работодател, както и относно действителността на договора.
Представено е подписано от страните допълнително споразумение № 03/05.11.2007
г. към трудов договор № 49/19.09.1995 г., с което е определен размер на трудово
възнаграждение за длъжност, която не е посочена в документа .
На л.98 от делото е приложено допълнително споразумение от 27.11.2207 г. към
трудов договор № 49/19.09.1995 г., в което е отразено, че ищцата заема длъжността касиер и
личен състав в ответната кооперация, на пълен работен ден, безсрочно, с определено
трудово възнаграждение. Споразумението обаче не е подписано от нито една от
страните , поради което не съставлява валиден частен диспозитивен документ по
смисъла на чл.180 от ГПК и съдът отказва да го кредитира.
Представено е извлечение от изходящ дневник на ответната кооперация, от което се
установява, че на 12.05.2017 г. на ищцата е била издадена служебна бележка, която да й
послужи пред миграционните служби. Ищцата твърди, че останалите записи в дневника
също са извършени от нея, което обстоятелство обаче се оспорва от ответника и не се
удостоверява от отразеното в документа.
Представен е протокол от проведено годишно отчетно –изборно ОС на ЗКПУ „ Ал.
Стамболийски „, с. Златар от 22.06.2019 г., съгласно които по т.5 от дневния ред е взето
3
решение за прекратяване на кооперацията по реда на чл.41, ал.1, т.1 от ЗКооп. и чл.42, ал.1
от Устава и обявяването й в ликвидация, за избор на И.Ж.И. за ликвидатор и за определяне
12- месечен срок на ликвидация, считано от датата на вписване на решението за обявяването
й в ТР.
Приложено е удостоверение от НОИ № 5502-27-12/18.06.2020 г., в което е посочено,
че ответната кооперация е предала ведомостите за заплати за периода 01.01.1995 г. –
31.05.2012 г. с приемо-предавателен протокол № 27-1174/18.06.2020 г.
Приложен е протокол на НАП № П-03002719120631-073-001/12.08.2019 г., за
извършена проверка във връзка с подадено заявление по чл.77 от ДОПК, в който е посочено,
че ответникът е подал уведомление по чл.62 от КТ за прекратяване трудовото
правоотношение на ищцата по трудов договор от 01.10.1995 г., считано от 01.07.2012 г., с
основание 01; че в подадените ОПР на кооперацията за периода 2013 – 2018 г. няма
отчетени „ разходи за персонала „ и, че за периода 01.2013 г. – 06.2019 г. няма данни и не
следва да се подават декларации обр.1 и обр.6 за наети лица. Документът обаче не е датиран
и подписан, поради което не може да се цени като официален свидетелстващ документ по
смисъла на чл. 179 от ГПК.
Приложени са счетоводни баланси и отчети за приходите и разходите на ответната
кооперация за периода 2012 – 2018 г., от които се установява, че от 01.2014 г. до 31.12.2018
г. няма отразени разходи за персонал.
В производството е допусната СИЕ, която дава заключение, че от намиращите се в
НОИ документи, предадени от ответника във връзка с обявяването му в ликвидация, не са
установяват данни за начислявани трудови възнаграждения и осигуровки на ищцата за
периода от 01.07.2012 г. до датата на предаване ведомостите за заплати в НОИ с приемо-
предавателен протокол от 18.06.2020 г..
По делото са разпитани свидетелите С.И.С. и Ю.Х.Х. Първият заявява, че ищцата е
работила в ответната кооперация до 2019 г. и от нея е получавал рента и купони. Посещавал
кооперацията два – три пъти годишно и винаги заварвал ищцата в канцеларията. Тя издала и
образец 30 на съпругата му, когато се пенсионирала през 2010 г.. Когато отивал за рента,
винаги присъствали ищцата и председателят на кооперацията.
Втората свидетелка твърди, че ищцата работи в ответната кооперация от 1985 или 1986 г., а
през последните три години я виждала всеки ден да минава край дома й, отивайки на работа
и да се връща след обяд. Известно й е, че ищцата е работила като личен състав и секретарка
и я виждала винаги при раздаването на рента. Издавала и различни документи на хората,
включая на самата нея във връзка с трудовия й стаж в бившето ТКЗС. Преди две – три
години майката на ищцата се разболяла и тогава тя спряла да ходи на работа, за да я гледа.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
За уважаване на иска по чл.128, т.2 от КТ ищецът следва да установи наличието на
валидно трудово правоотношение с ответника през процесния период и, че е изпълнявал
4
трудовите се задължения по него. От своя страна ответникът носи тежестта да докаже
възраженията си относно основателността на иска, вкл., че трудовото правоотношение с
ищеца е престанало да съществува преди исковия период или, че правото на вземане не е
възникнало поради липсата на положен от работника труд по трудовото правоотношение
или поради погасяването му поради плащане, по давност и др..
В случая от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност
се установява, че ищцата е работила в ответната кооперация по трудово правоотношение, на
основание безсрочен трудов договор № 49/01.10.1995 г., като, считано от 01.10.1995 г. е
заемала длъжността „ счетоводител „, на пълно работно време. По делото не са представени
валидни документи за изменение на трудовото правоотношение в съществените му белези,
нито изходящ от някоя от страните документ, отговарящ на изискванията на КТ за форма и
съдържание, обективиращ тяхно изявление за прекратяването му.
Както правилно е посочил в мотивите си първоинстанционният съд, съгласно
изричната разпоредба на чл.335 от КТ, трудовият договор, който задължително, като
изискване за неговата действителност, следва да бъде сключен в писмена форма / чл. 62,
ал.1 КТ / се прекратява винаги писмено, като моментът на прекратяване на трудовото
правоотношение е конкретно определен.
Ето защо и при липсата на какъвто и да писмен документ, който да обективира
волеизявление на някоя от страните за прекратяване на трудовото им правоотношение,
възникнало на основание трудов договор № 49/01.01.1995 г., настоящата инстанция
приема, че то обвързва страните с правните си последици и по отношение на исковия
период.
В тази връзка следва да се отбележи, че отразените от работодателя данни в
счетоводните му баланси и отчети, както и представените от НОИ и НАП документи не са
доказателство за прекратяване на трудовото правоотношение между страните и не са годни
да опровергаят изложените по-горе правни изводи.
Относно твърдението на ищцата, че през процесния период е заемала на валидно
правно основание и длъжностите касиер и личен състав, съдът приема, че е изцяло
недоказано, предвид отсъствието по делото на подписани от двете страни договор или
допълнително споразумение към него за някоя от тях.
Съгласно чл.128, т.2 и чл.245 от КТ, работодателят винаги дължи заплащане на
уговореното в трудовия договор възнаграждение на работника за реално положения от него
труд, като при добросъвестно изпълнение на задълженията му, на същия се гарантира
изплащането на такова в размер на 60% от брутното му трудово възнаграждение, но не по-
малко от минималната работна заплата за страната.
В конкретната хипотеза от събраните по делото гласни доказателства се установи,
че през исковия период ищцата е изпълнявала без прекъсване трудовите си задължения в
ответната кооперация, като не се твърди и не се доказва, че при осъществяването им е била
недобросъвестна. Що се отнася до възражението на ответника, че годишните баланси и
5
отчети на кооперацията са били изготвени от външна счетоводна фирма, съдът намира, че
само по себе си то не обосновава заключение, че ищцата не е осъществявала вменените й по
трудов договор функции, особено при липса на представена по делото длъжностна
характеристика, от която да се установи обема на възложените й такива.
Предвид изложеното, липсата на данни за промяна на уговореното в трудовия
договор възнаграждение за изпълняваната от ищцата длъжност, чиито размер е под
минималната работна заплата за страната за съответния период и на основание чл.245, ал.1
от КТ, съдът приема, че за времето от м. януари 2017 г. до м. декември 2019 г. на същата се
дължи трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната, която
за исковия период е в размер на 460.00 лева за 2017 г., 510.00 лева за 2018 г. и 560.00 лева
за 2019 г., или общо 18 360.00 лева, за която сума исковата претенция е основателна и
доказана и следва да се уважи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на завеждане на исковата молба – 14.02.2020 г. до окончателното й плащане.
В съответствие с изложеното и забраната по чл.271, ал.1 от ГПК за влошаване
положението на жалбоподателя, настоящата инстанция достига до извод, че в обжалваната
му част първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди.
Искането на въззиваемата за присъждане на разноски във въззивното производство
следва да бъде оставено без уважение, поради липса на доказателства за извършване на
такива.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260090/31.12.2020 г. по гр.д. № 75/2020 г. по описа на
Районен съд – Велики Преслав в частта, в която ЗКПУ „ Александър Стамболийски „ / в
ликвидация / „, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: с. Златар, обл. Шумен,
ул. Александър Стамболийски № 1, представлявана от ликвидатора И.Ж.И. е осъдена да
заплати на К. Х. АД., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Златар, обл. Шумен, ул. .... № 7,
сумата от 14 440.00 лева, представляваща главница, сбор от трудово възнаграждение за
месеците от януари до декември 2017 г., в размер на по 460.00 лева месечно, или общо в
размер на 5 520.00 лева, трудово възнаграждение за месеците от януари до декември 2018 г.,
в размер на по 510.00 лева месечно, или общо в размер на 6 120.00 лева и трудово
възнаграждение за месеците от януари до май 2019 г., в размер на по 560.00 лева месечно,
или общо в размер на 2 800.00 лева, ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на исковата молба – 14.02.2020 г. до окончателното й плащане и 865.14 лева
деловодни разноски, както и в частта, в която ответникът е осъден да заплати държавна
такса върху цената на уважените искове в размер на 577.60 лева.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
6
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7