Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 11.11.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети юни през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Марина Гюрова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 7709 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 10.12.2018 г., постановено по гр. дело № 40454/ 2017 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 32 състав, е отхвърлен предявеният
от „Б.“ ЕООД- *******/ срещу „Б.Е.“ ЕООД- *** /ЕИК ******/ и С.К.К. /ЕГН **********/
иск по чл.135 ЗЗД- за признаване за относително недействителен спрямо ищеца
договор за цесия на вземане от 1 418.64 лв., представляващи присъдени
разноски по т.д.№ 7100/ 2016 г. на СГС, І- 16 състав, сключен между „Б.Е.“ ЕООД
и С.К.К.. Със същото решение е върната исковата молба на „Б.“ ЕООД- *** в
частта, в която дружеството е предявило срещу „Б.Е.“ ЕООД и С.К.К. евентуални
искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответниците сумата 1 418.64
лв., представляващи присъдени разноски по т.д.№ 7100/ 2016 г. на СГС, I- 16
състав, поради прихващане. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Б.“ ЕООД е
осъден да заплати на ответника „Б.Е.“ ЕООД и на ответника С.К. суми от по 300 лв.
на всеки- разноски по делото.
С
определение от 23.02.2019 г., по реда на чл.248 ГПК е изменено цитираното по-
горе решение от 10.12.2018 г. в частта за разноските, като вместо присъдените
на ответниците „Б.Е.“ ЕООД и С.К. разноски от по 300 лв., платими от ищеца „Б.“
ЕООД, последният е осъден да заплати на всеки от ответниците суми от по 658.86 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „Б.“ ЕООД- *** /ищец
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за обявяване недействителността на оспореното
разпореждане на основание чл.135 ЗЗД, с присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемите
страни „Б.Е.“ ЕООД- *** и С.К.К. /ответници по делото/ оспорват въззивната жалба
на ищеца и молят постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено,
като претендират разноски за въззивното производство.
Подадена
е и частна жалба от „Б.“ ЕООД- ***
/ищец по делото/ срещу определението по чл.248 ГПК, с искане да бъде отменено
като неправилно и незаконосъобразно, като му бъдат присъдени разноски по
делото.
Ответниците
по частната жалба „Б.Е.“ ЕООД и С.К.К. оспорват същата и молят да бъде оставена
без уважение като неоснователна, като претендират за разноски.
Предявен е иск с
правно основание чл.135 ЗЗД /Павлов иск/.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК
и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество постановеното от СРС решение е правилно като краен резултат и следва
да бъде потвърдено.
Съвкупният
анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства /писмени
доказателства/ обосновава извод на въззивния съд за липса на визираните в
чл.135, ал.1 ЗЗД материално- правни предпоставки за уважаване на иска.
За да възникне предявеното потестативно право, следва в
обективната действителност да са проявени следните материални предпоставки
/юридически факти/: 1/ ищецът да е носител на твърдяното право, т.е. че е
кредитор на „Б.Е.“
ЕООД; 2/ това субективно право да е възникнало преди
извършване на процесното възмездно разпореждане /договор за цесия от 20.02.2017
г./; 3/ оспореният договор за цесия да уврежда
кредитора; 4/ да е налице знание за увреждането у страните по договора.
Тези пораждащи спорното материално преобразуващо право по
отменителния /Павлов/ иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД факти подлежат на
пълно главно доказване от ищеца. Страните по увреждащата сделка са необходими
задължителни другари по смисъла на чл.216, ал.2 ГПК, при възникнала между тях
съвместна пасивна процесуална легитимация.
Установява се въз основа на събраните в процеса писмени
доказателства, че с решение от 15.02.2017 г., постановено по т.д.№ 7100/ 2016 г. на СГС,
І- 16 състав, влязло в сила на 26.04.2017 г. /според направеното отбелязване/, ищецът
по настоящото дело „Б.“ ЕООД е осъден да заплати на ответника „Б.Е.“ ЕООД
сумата 1 418.64 лв.- разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Предявеният
от „Б.“ ЕООД иск е уважен за сумата 48 973.56
евро и отхвърлен за
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 7709/ 2019 г.-
СГС, ГК, ІV- Б с-в
сумата над 48 973.56 евро до предявения
размер от 73 549.62 евро, като на дружеството /ищец/ са присъдени разноски
в размер на 7 806.22 лв., съразмерно на уважената част от иска, а на
ответника „Б.Е.“ ЕООД са присъдени горепосочените разноски от 1 418.64 лв.
На
20.02.2017 г. е сключен договор за цесия между „Б.Е.“ ЕООД- цедент, и С.К.К.-
цесионер, с предмет- горе-посоченото вземане за разноски от 1 418.64 лв.,
присъдени по т.д.№ 7100/ 2016 г. на СГС, І-16 състав, като не е спорно по
делото, че цесията е съобщена на „Б.“ ЕООД на 27.02.2017 г. С допълнително
споразумение от 20.02.2017 г. към договора за цесия е уговорено, че с цедираната
сума се прихваща /намалява/ общо задължение на цедента „Б.Е.“ ЕООД в размер на
3 000 лв. по договор за заем, като цендентът остава задължен да върне на
цесионера К. остатъка от 1 581.36 лв.
На
3.05.2017 г. в полза на „Б.Е.“ ЕООД е издаден изпълнителен лист за горепосочените
разноски от 1 418.64 лв., въз основа на който е образувано изп. дело № 3587/
2017 г. на ЧСИ Н. Митев, по което е изпратена покана за доброволно изпълнение на
„Б.“ ЕООД, от което е заявено искане за прекратяване на изпълнителното
производство, което е отхвърлено от ЧСИ.
При
така установената фактическа обстановка се налага извод, че първата посочена
по- горе материално- правна предпоставка за основателност на иска по чл.135 ЗЗД
е налице. Ищецът „Б.“ ЕООД е кредитор на ответника „Б.Е.“ ЕООД, като притежава
вземания, съдебно признати с цитираното по- горе влязло в сила решение по т.д.№
7100/ 2016 г. на СГС, І- 16 състав. Кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко
лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника.
Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него
увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително
вземане- вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Според събраните
по делото доказателства ищецът е титуляр на такова вземане, което като
действително, ликвидно и изискуемо е и съдебно признато, като разпореждането, с
което ответното дружество е прехвърлило процесното вземане, е извършено след
като ищецът е придобил качеството кредитор спрямо ответното дружество /кредитор
ищецът е бил преди завеждането на т.д.№ 7100/ 2016 г., а не е придобил това
качество при влизане в сила на постановеното по него осъдително решение/, т.е.
две от посочените по- горе материално- правни предпоставки за възникване на
потестативното право по чл.135, ал.1 ЗЗД в случая са налице.
Не
са налице, обаче, останалите кумулативно изискуеми от закона предпоставки за
уважаване на Павловия иск, а именно: увреждащ характер на разпореждането /договора
за цесия/ и знание у цесионера за увреждането.
Не
може да се приеме извод за увреждащ характер на извършеното от ответника
разпореждане, тъй като се касае за притежавано от него вземане срещу ищеца, а
не срещу трето лице. Хипотетичната възможност да бъде извършено прихващане
между вземанията на ищеца и вземането на ответника, на каквато ищецът се
позовава, доколкото се касае за извънсъдебно прихващане, не може да обоснове
извод за увреждащ характер на цесията.
Увреждащо
кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права,
които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо
длъжника. Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое
имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението
на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг,
изпълнение на чужд дълг без правен интерес и т.н. /в този смисъл: Решение № 407
от 29.12.2014 г. по гр.д. № 2301/ 2014 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 639 от
06.10.2010 г. по гр.д. № 754/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО, постановени по реда на
чл.290 ГПК/. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка
е извършена след възникване на кредиторовото вземане /Решение № 264 от
18.12.2013 г. по гр. д. № 915/ 2012 г. на ВКС, ІV ГО/, т.е. длъжникът знае, че
има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора.
Предвид
горните съображения, извършеното от ответното дружество прехвърляне на процесното
вземане за разноски от 1 418.64 лв. не би осуетило или затруднило осъществяване
на правата на ищеца спрямо него, тъй като чрез соченото от ищеца прихващане се
цели изпълнение на негово задължение за плащане на присъдените с решението по
т.д.№ 7100/ 2016 г. съдебни разноски, а не събиране на присъдените му със
същото решение суми. Такова прихващане би довело до намаляване актива на ищеца,
а не до увеличаването му, което обосновава извод, че не се касае за имуществено
разпореждане на ответника, включено в обхвата на чл.135 ЗЗД.
Ирелевантно,
с оглед приетия по- горе извод за липсата на увреждане, се явява
обстоятелството налице ли е било изискуемото от закона знание у ответника С.К. за
увреждането на кредитора.
Независимо
от това, следва да се отбележи следното: Тъй като процесният договор за цесия
има възмезден характер- в допълнителното споразумение от 20.02.2017 г. е
договорено заплащането на сума за прехвърлянето, съгласно чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД третото лице също следва да е знаело за увреждащия характер на
разпореждането. За да е налице знание за увреждане, не е необходимо третото
лице да познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и
при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и
задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения
договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които
произтича вземането на кредитора. По делото липсват данни и доказателства
цесионерът К. да е участвал в производството по т.д.№ 7100/ 2016 г., както и да
му е било известно съдържанието на цялото постановено по това дело решение.
Знанието му за тези факти и обстоятелства би могло да се презюмира, но доказването
му е в доказателствената тежест на ищеца, който дължи пълно главно доказване на
обосноваващите спорното материално право факти
и обстоятелства
Л.3 на Реш. по гр.д.№
7709/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
/включително знанието на третото лице за
увреждането/, каквото доказване в случая не е проведено.
При
така установената фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод,
че изискуемите от закона материално- правни предпоставки за упражняване на
предявеното потестативно право в тяхната кумулативна наличност не са налице,
поради което и не може да бъде постановена целената с конститутивния иск по
чл.135 ЗЗД правна промяна чрез непротивопоставимост на атакуваното имуществено
разпореждане като относително недействително спрямо кредитора- ищец „Б.“ ЕООД
/сделката е действителна и противопоставима на кредитора/. Искът по чл.135 ЗЗД е
неоснователен и правилно е отхвърлен с обжалваното решение.
Относно
жалбата на „Б.“ ЕООД срещу решението на СРС в частта му, в която е върната
исковата молба на дружеството, с която при условията на евентуалност е предявен
отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК: Освен заявеното в
заключителната част на жалбата искане за уважаване на евентуално предявените по
делото искове, не са наведени никакви доводи за неправилност на постановеното
от СРС прекратително определение, нито искане за отмяната му. При това
положение и предвид липсата на основание за приемането на извод за процесуална
допустимост на евентуалния иск, наличието на бланкетна жалба срещу решението в
тази му част не може да доведе до отмяната му и до разглеждането по същество и
уважаването на евентуално предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК.
При
тези съображения, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Неоснователна е и подадената от
ищеца частна жалба срещу
определението по чл.248 ГПК.
От
страна на ищеца са предявени главен иск по чл.135 ЗЗД, по който ответниците
имат съвместна процесуална легитимация, и евентуални искове по чл.124, ал.1 ГПК
за признаване недължимост на процесното вземане.
Защитата
на двамата ответници по така предявените искове, независимо от обстоятелството,
че са предявени при условията на евентуалност, предполага заплащането на
адвокатски възнаграждения, чийто минимален размер, определен по чл.7, ал.2, т.2
от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
/в приложимата редакция/, възлиза на 329.30 лв. за всеки от исковете. Правилно
са присъдени при това положение в производството по чл.248 ГПК разноски от по
658.60 лв. /2 х 329.30 лв./ на всеки от двамата ответници, представляващи
разноски за договорени и заплатени на адв. Ив. Садвокатски възнаграждения за
осъщественото по посочените искове процесуално представителство. Обстоятелството,
че исковете са евентуално предявени, не рефлектира върху правото на
процесуалния представител да получи възнаграждения за оказаната правна защита
по всеки от тях. Поради изложеното обжалваното определение по чл.248 ГПК като
правилно следва да бъде потвърдено.
При
този изход на въззивното производство право на разноски имат въззиваемите
страни. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на
въззиваемите страни „Б.Е.“ ЕООД и С.К. суми от по 329.30 лв. на всеки- разноски
за платени за въззивното производство адв. възнаграждения, чийто размер е
редуциран до размера по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, при уважаване на възражението за
прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, заявено от въззивника в о.с.з. при приключване
на устните състезания във въззивното производство.
Самостоятелни
разноски за производството по частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК,
по преценка на въззивния съд не следва да бъдат присъдени на въззиваемите
страни, поради несамостоятелния характер на проведеното частно въззивно
производство. В производството по чл.248 ГПК само се изменя или допълва
решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият
изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно
предизвикан правен спор. Изложеното е валидно и за производството по чл.248,
ал.3 ГПК, каквото е образуваното пред настоящия въззивен съд частно въззивно
производство. В този смисъл е установената по приложението на цитираната правна
норма съдебна практика на ВКС, която според въззивния съд в случая следва да
бъде съобразена /Определение № 393/ 17.09.2018 г. по гр.д.№ 2845/ 2018 г. на
ВКС, IV ГО; Определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 3926/ 2017 г. на
ВКС, IV ГО; Определение № 552 от 25.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4894/ 2016 г. на
ВКС, IV ГО; Определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 4518/ 2018 г. на
ВКС, І ГО, и др./.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
от 10.12.2018 г., постановено по гр. дело № 40454/ 2017 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 32 състав, изменено в частта за разноските с определение от
23.02.2019 г. по чл.248 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Определение от
23.02.2019 г., постановено по реда на чл.248 ГПК по гр. дело № 40454/ 2017 г.
на Софийски районен съд, І ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД- *********/
да заплати на „Б.Е.“ ЕООД- *** /ЕИК ******/
сумата 329.30 лева /триста
двадесет и девет лева и 30 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД- *********/
да заплати на С.К.К. /ЕГН **********/
сумата 329.30 лева /триста
двадесет и девет лева и 30 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Л.4 на Реш. по гр.д.№
7709/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.