РЕШЕНИЕ
№ 315
гр. Пловдив, 11.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300500007 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба на ЕЛ. К. Р., ЕГН:
**********, против Решение № 262341 от 11.10.2021 г., постановено по гр.
дело № 5953 по описа на РС – Пловдив за 2020 г., с което са отхвърлени като
неоснователни предявените от жалбоподателката против В. В. Т., ЕГН:
**********, осъдителни искове за заплащане на сумите от 4999 лева –
главница по договор за заем от 06.03.2019 г., сключен с К. С. К., 372,15 лева –
обезщетение за забава за периода 07.09.2019 г. – 31.05.2020 г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от постъпване на исковата молба в
съда – 01.06.2020 г., до окончателното погасяване.
В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на така
постановеното решение. Поддържа се, че същото е постановено в
противоречие със събраните по делото доказателства, което е довело до
неговата необоснованост. Искането към въззивния съд е за отмяната му и
постановяване на ново по съществото на спора, с което предявените искове да
се уважат.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата В. В. Т., в който жалбата се оспорва като неоснователна и се
отправя молба за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
1
При извършената служебна проверка на обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от ЕЛ. К. Р.
против В. В. Т. обективно съединени осъдителни искове с правно основание
по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. В исковата молба са
наведени твърдения, че ищцата била единствен наследник по закон на К. С.
К., ЕГН: **********, починал на 31.12.2019 г. Последният предоставил в заем
на ответницата сумата от 4999 лв. Посочената сума била преведена от К. по
сметка на ответницата на 06.03.2019 г., като уговорката била заемът да бъде
върнат до 06.09.2019 г. Въпреки настъпването на падежа, сумата не била
върната. По горните съображения моли за присъждането , ведно с
обезщетение за забава в размер на 372,15 лв. за периода 07.09.2019 г. –
31.05.2020 г., както и законната лихва върху главницата, считано от
постъпване на исковата молба в съда – 01.06.2020 г., до окончателното
погасяване.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е подала отговор на исковата
молба, с който е оспорила като неоснователни предявените искове. В
отговора са наведени твърдения, че бащата на ищцата и ответницата били
съдружници и управители на „ВЕНИС 2017“ ООД до 31.12.2019 г., като с
дружествените дела преимуществено се занимавал К., който оперирал с
паричните средства на дружеството. Само той имал достъп до банковите
сметки на последното, като извършвал всички плащания, трансфери и
тегления. Посочва се, че на 06.03.2019 г. ответницата получила по банковата
си сметка исковата сума с наредител К. К., но тя не представлявала заем,
даден от него в лично качество, а такъв, даден със средствата на общото
дружество. Средствата се намирали в К., който фактически държал събраните
от дейността на дружеството приходи от плащания в брой и именно част от
така кумулираните средства на дружеството били преведени като заем на
ответницата, с уговорката тя да върне дадения от дружеството заем. Твърди
се, че ответницата върнала предоставения заем, като на 01.04.2019 г. внесла
по банковата сметка на дружеството сумата от 5082 лв. Поддържа се, че
предявеното с иска вземане, което всъщност било на дружеството, било
погасено чрез плащане.
От фактическа страна не се спори, а и се установява от приложеното по
делото удостоверение за наследници, че ищцата има качеството на единствен
наследник по закон на К. С. К., починал на 31.12.2019 г. Не се спори също
2
така, че на 06.03.2019 г. ответницата е получила с банков превод, извършен от
лична банкова сметка на К. К., сумата от 4999 лв. От представеното по делото
извлечение от банковата сметка на последния е видно, че като основание за
извършения банков превод е записано „заем“. Не е спорно между страните
още, че ответницата и К. К. са били съдружници в дружеството „ВЕНИС
2017“ ООД. Посоченото обстоятелство се установява и от приложената
справка от ТРРЮЛНЦ. По делото е представена разпечатка от движението по
сметка на дружеството за периода 19.04.2018 г. – 06.01.2020 г., от която е
видно, че на 01.04.2019 г. ответницата е внесла в брой по сметка на
дружеството сума в размер на 5082 лв. За посочения период същата е правила
вноски по сметката на дружеството също на 19.04.2018 г. в размер на 3100 лв.
и на 19.02.2019 г. в размер на 3000 лв. От приложената по делото нотариална
покана се установява, че ищцата е поканила ответницата да върне сумата от
4999 лв., ведно с натрупаната от датата на падежа – 06.09.2019 г., законна
лихва в размер на 230 лв. Поканата е връчена на ответницата на 05.03.2020 г.
За изясняване на фактическата страна на спора в хода на
производството пред първата инстанция са събрани и гласни доказателствени
средства. По делото е разпитана свидетелката В. Н. – майка на ищцата, която
посочва в показанията си, че живяла с К. К. на семейни начала до смъртта му,
както и че той и ответницата били съдружници. Заявява, че през м. февруари
– март 2019 г. ответницата отишла в дома им и помолила К. за заем в размер
на 5000 лв. След консултация с адвокат К. решил да предостави на
ответницата заем от неговата лична банкова сметка. Същият бил посъветван
заемната сума да възлиза на 4999 лв. и да бъде върната по неговата лична
банкова сметка. Уговорката била заемът да бъде върнат в срок до шест
месеца. Свидетелката посочва, че първоначално била против отпускането на
заема, но при тези условия се съгласила, защото интересите им били
защитени. Тя отрича да е присъствала на друга среща между К. и ответницата
относно тази сума. По делото е разпитан и свидетелят В. Т. – баща на
ответницата Т.. Същият посочва в показанията си, че ответницата и К. К.
имали съвместен бизнес, като последният се занимавал с неговата финансова
част. Свидетелят заявява още, че ответницата получила от К. сумата от 5000
лв. – по документи 4999 лв. Тази сума била преведена от сметка на К. с
уговорката ответницата да я върне в рамките на месец, тъй като било
необходимо да се захрани фирмената сметка, за да има в нея налични
средства за погасяване на текущи задължения за наеми, ток и др. Посочената
уговорка била направена 3-4 дни преди предаване на парите в заведение,
намиращо се в близост до дома на К., като той изобщо не се поколебал дали
да предостави поисканата му сума. Според свидетеля в началото на
следващия месец след получаването им парите били върнати по сметка на
дружеството в съответствие с уговореното. Ответницата внесла сумата от
5086 лв., тъй като било необходимо да се извършат определени плащания.
Впоследствие К. ѝ върнал 40 лв., половината от внесената в повече сума.
Въз основа на така събраните доказателства съдът намира за установено
3
по делото, че между бащата на ищцата и ответницата е възникнало
облигационно отношение по договор за заем. Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с
договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи срещу насрещното задължение на заемателя да върне
заетата сума, съответно вещи от същия вид, количество и качество.
Договорът има реален характер, поради което се счита за сключен не от
постигането на съгласие между страните, а от момента на предаване на
съответната парична сума. В случая от доказателствата по делото
безпротиворечиво се установява, че на 06.03.2019 г. К. К. е предал на
ответницата в заем сумата от 4999 лв. чрез банков превод от личната му
банкова сметка. С оглед извода на съда за наличие на възникнало между К. К.
и В.Т. облигационно отношение по сключен договор за заем, то в
доказателствена тежест на последната е да докаже, че е изпълнила
задължението си за връщане на заетата сума съобразно уговореното. За
установяване на постигнатите между страните по договора уговорки относно
връщането на дадената в заем сума са събрани гласни доказателствени
средства чрез разпита на свидетелите В. Н. и В. Т.. В показанията на двамата
свидетели в тази им част се открояват противоречия. Според свидетелката В.
Н. страните по договора са се договорили сумата да бъде върната от
ответницата в срок до шест месеца, а според свидетеля В. Т. – в рамките на
един месец по банковата сметка на „ВЕНИС 2017“ ООД. И двамата свидетели
заявяват да имат непосредствени впечатления от отношенията между К. К. и
ответницата по повод процесния договор, като сочат, че лично са
присъствали на уговорките помежду им. Показанията и на двамата свидетели
с оглед близката им родствена връзка със страните по делото се ценят
съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, според която показанията на
изброените в нея лица се преценяват от съда с оглед на всички други данни по
делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Това
означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи
със засилена критичност. Настоящият съдебен състав дава вяра на
показанията на свидетелката В. Н.. В своята цялост същите са
последователни, непротиворечиви, житейски логични и кореспондиращи с
представеното извлечение от банковата сметка. Макар и показанията на
свидетеля В. Т. относно връщането на процесната сума и постигнатата между
страните по договора уговорка за това да намират в известна степен подкрепа
в представената по делото разпечатка от движението по банковата сметка на
горепосоченото дружество, съдът ги намира за житейски неубедителни.
Действително, по делото се установи, че на 01.04.2019 г. ответницата е
направила вноска в брой по сметка на „ВЕНИС 2017“ ООД. От съвкупния
анализ на релевантните по делото обстоятелства не може да се направи извод,
че с направата на тази вноска ответницата е погасила задължението си по
сключения договор за заем. За отбелязване в тази връзка е, че не се доказаха
наведените в отговора на исковата молба и поддържани от ответницата в хода
на производството пред първата инстанция твърдения, че заемът всъщност е
4
предоставен от дружеството със средства, събрани от неговата дейност.
Установи се, че по повод поискания му заем от 5000 лв. К. К. се е
консултирал с адвокат с оглед охраняване на интересите си. Съобразно
дадения му правен съвет е предоставил на ответницата заем, но не в искания
размер, а в размер от 4999 лв., който превел по банков път. Заемодателят ясно
при извършване на банковия превод от 06.03.2019 г. е обозначил, че предава
на ответницата процесната сума в заем. При тези данни нелогично се явява
заявеното от свидетеля, че няколко дни преди предаване на сумата
заемодателят е уговорил връщането в полза на трето за правоотношението
лице. Следва да се има предвид също така, че вноската по сметка на общото
на страните по договора търговско дружество е за сума, различна по размер
от заетата. Така, дори и да се приеме, че е била налице уговорка заетата сума
да бъде върната по тази сметка, то по делото не са ангажирани доказателства,
обосноваващи тази разлика (например необходимост от покриване на
конкретно задължение на дружеството в по-голям размер). Освен това,
ответницата не е обозначила основанието, на което внася паричната сума по
сметка на дружеството, съответно липсва посочване, че вноската се прави в
изпълнение на задълженията си по договора за заем. От представената по
делото разпечатка от движението по сметка на дружеството за периода
19.04.2018 г. – 06.01.2020 г. се установи, че през посочения период
ответницата още два пъти е внасяла различни по размер парични суми по тази
сметка, т.е. вноската от 01.04.2019 г. не представлява единичен случай. По
изложените съображения, съдът не приема за доказано твърдяното погасяване
на задължението по договора за заем чрез извършване от страна на
ответницата на вноска по сметка на горепосоченото дружество. Следователно
искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан за сумата
от 4999 лв. и като такъв следва да бъде уважен.
Основателността на главната искова претенция обуславя основателност
и на акцесорната такава с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според
посочената разпоредба при неизпълнение на парично задължение длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на
забавата се определя съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези
правила при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичането
на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде
поканен от кредитора. В случая процесното задължение е срочно, доколкото
от показанията на свидетелката В. Н. се установи, че страните по договора са
уговорили връщане на предоставената в заем сума в шестмесечен срок от
получаването . Следователно, ответницата е изпаднала в забава на
07.09.2019 г., от когато дължи и обезщетение за забава. Изчислен с помощта
на онлайн калкулатор, размерът на дължимото обезщетение за периода
07.09.2019 г. – 31.05.2020 г. възлиза на 372,15 лева. В полза на ищцата следва
да бъде присъдена и лихва за забава, считано от датата на завеждане на иска в
съда – 01.06.2020 г., до окончателното плащане.
Предвид горното, настоящият съдебен състав намира подадената
5
въззивна жалба за основателна, което налага отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване вместо него на друго, с което исковите претенции
да бъдат уважени.
При този изход на спора право на разноски има ищцата. В нейна полза
следва да бъдат присъдени сторените в хода на производството пред първата
инстанция разноски за заплатена държавна такса в размер на 224,96 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв., за които са представени
надлежни доказателства. Пред настоящата инстанция същата е представила
доказателства за направата на разноски за заплатена държавна такса в размер
на 124,98 лв., които следва да ѝ бъдат присъдени.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 262341 от 11.10.2021 г., постановено по гр. дело
№ 5953 по описа на РС – Пловдив за 2020 г., като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В. В. Т., ЕГН: **********, да заплати на ЕЛ. К. Р., ЕГН:
**********, сумата от 4999 лева – главница по договор за заем от 06.03.2019
г., сключен между К. С. К. и В. В. Т., както и сумата от 372,15 лева –
обезщетение за забава за периода 07.09.2019 г. – 31.05.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от постъпване на исковата молба
в съда – 01.06.2020 г., до окончателното погасяване.
ОСЪЖДА В. В. Т., ЕГН: **********, да заплати на ЕЛ. К. Р., ЕГН:
**********, сумата от 584,96 лева – разноски за производството пред първата
инстанция, и сумата от 124,98 лева – разноски за производството пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6