№ 210
гр. Сливен, 27.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20232200500311 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
161/05.07.2023г. по гр.д. № 20222220100981 по описа за 2022г. на НзРС, с
което е отхвърлен като недоказан и неоснователен предявеният от П. Т. С.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Н.З., ул.“П.Б. ** против
БЪЛГАРСКО НАЦИОНАЛНО РАДИО, ЕИК ***, с адрес: гр.София 1040, бул.
„Драган Цанков“, № 4, представлявано от М.К.М. - Генерален директор, иск
по чл.45 от ЗЗД вр. чл.52 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено
увреждане в размер на 5000 лв. и на ответника са присъдени разноски по
делото в размер на 360 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното
производство.
Въззивникът-ищец обжалва решението на НзРС, като счита, че то е
незаконосъобразно и неправилно, поради противоречие с материалния закон
1
и необосновано. Твърди, че на 07.04.2022 г. БНР е разпространило в ефир и
публикувало на интернет страницата си статия със заглавие „Потвърдиха
присъдата на двама братя от Сливен държали нерегистрирани паметници
на културата“. Било цитирано името, фамилията му, градът, в който
живее, както и това, че от дома му са иззети предмети на обща стойност
от 819000 /осемстотин и деветнадесет хиляди/ лева. В отговора на
исковата молба ответникът заявил, че БНР е цитирало точно
прессъобщение на Апелативен съд - Б., прилагайки разпечатка от
прессъобщението като доказателствен материал и от нея е видно, че става
въпрос не за 819 000 /осемстотин и деветнадесет хиляди/лева, а за 819
/осемстотин и деветнадесет/ лева. Това означава според въззивника, че БНР
е изменило и цитирало некоректно и неточно прессъобщението на
Апелативен съд - Б., увеличавайки стойността на извършеното от мен
„престъпно посегателство" 1000 пъти и търсейки ненужна сензационност,
си е позволило да манипулира официално прессъобщение на български съд,
което е подвело и въвело в заблуждение обществото.
Въззивникът твърди, че неправилно в атакуваното решение
първоинстанционният съд е счел, че допуснатото от БНР „изменение“ на
официалното съобщение на Апелативен съд - Б. се изразява в „липса на
запетая“. Ответникът не е общинска радиоточка, а държавен медиен
доставчик и разпространяването от него на фалшиви новини и неистини не
бива да се толерира.
По-нататък заявява, че в чл. 45 от ЗЗД вината се предполага до
доказване на противното, юридически вината се определя като психично
отношение в случая на БНР към деянието и то е нарушение на чл. 17, ал. 5
от Закона за радио и телевизия - „При цитиране на документи не се
допускат изменения“. В чл. 10, ал. 1 на ЗРТ законодателят посочва, че „при
осъществяване на своята дейност доставчиците на медийни услуги се
ръководят от следните принципи... т. 4 защита на личната
неприкосновеност на гражданите“. БНР със своята фалшива новина,
разпространена в ефир, е нарушило съществено баланса между личната му
неприкосновеност и защитата на обществения интерес. Въззивникът сочи и
евентуално нарушение от страна на ответника на ЗЗЛЗ и чл. 79 §1 и чл. 82
§1 от Регламент /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от
27.04.2016 г.
2
Счита още, че БНР умишлено е целяло да постигне дадения резултат
или деянието е извършено поради непредпазливост. Причинно-следствената
връзка между деянието и поведението на БНР и нанесените му
неимуществени вреди е повече от ясна при цитирането на името и
фамилията му в ефир и онлайн. БНР ясно е съзнавало действията си и
последиците от тях. Налице са първите предпоставките по деликтния
състав по ЗЗД – деяние, извършено виновно, а константната съдебна
практика разглежда нанесени неимуществени вреди като необорима
законова презумпция. Обичайните неимуществени вреди са функция от
нарушаване на законите от страна на БНР. Нанесена му била душевна болка
и страдание.
На следващо място въззивникът сочи нарушения на процесуалните
правила – пожелал делото да бъде разгледано по ЗОДОВ, защото това е
единственият вътрешноправен инструмент за защита от произвола на
държавните институции, но получил втори „отговор на искова молба“ от
БНР. ГПК не предвижда възможност към една искова молба да бъдат
приобщени два отговора на исковата молба. Въпреки че счита, че първият
отговор на исковата му молба е подаден от процесуално нелегитимен
„пълномощник“ на ответника, без изрично пълномощно, в нарушение на
процесуалните норми, но това не оправдавало наличието на два отговора.
Първоинстанционният съд не отговорил на молбата му с определение, а
разгледал делото по ЗЗД, а не по ЗОДОВ.
Също така въззивникът се оплаква, че в с.з. съдът приел, че
пъномощниците на ответника са предоставили нужните пълномощни, но
това било станало извънпроцесуално, а не публично, открито.
Въззивникът намира атакуваното решение за противоречиво и
необосновано, като не било ясно как съдът е изградил вътрешното си
убеждение, че искът е неоснователен и недоказан, след като ясно посочва, че
БНР е изменил съобщението на АС - Б., тоест - е нарушил закона. Липсата
на обективна преценка на доказателствената съвкупност, съчетана с
липсата на логични правни изводи, е довела до постановяване на неправилен
краен съдебен акт. Възразява и срещу заплащането на разноски за
юрисконсултско възнаграждение, тъй като не знае дали пълномощниците са
включени в регистъра на юрисконсултите в България.
3
Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени
изцяло обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи
иска му. Не е заявена претенция за разноски.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания
за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала отговор, с
който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият
сочи, че видно от представеното към исковата молба копие на присъда №
5/22.04.2021 г., постановена от Сливенски окръжен съд, по НОХД №
601/2019 г. по описа на съда, подсъдимият П. Т. С. –ищец в това
производство – е признат за виновен в това, че на 23.03.2018 г. в гр. Н.З., в
жилище на адрес: ул. „П.Б. **, държал повече от три археологически
обекта по смисъла на чл. 146, ал. 1 от Закона за културното наследство,
които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред.
Следователно вината му е доказана в наказателния процес и в случая не
може да става въпрос за разгласяване на неверни и/или клеветнически
обстоятелства, от които да произтичат каквито и да било
неблагоприятни последици. Заявява, че статията със заглавие „Потвърдиха
присъдата на братя от Сливен, държали нерегистрирани паметници на
културата“, се основава на официално прессъобщение на Апелативен съд Б.,
публикувано на официалната страница на съда на 07.04.2022 г. Статията
съдържа минимални корекции спрямо прессъобщението, с цел съкращаване,
които не променят по никакъв начин неговия смисъл и изнесените в него
данни.
Въззиваемият сочи още, че в цитираното по-горе прессъобщение се
съдържа информация, че: „Върховният касационен съд остави в сила
решение на Б.кия апелативен съд, с което е потвърдена присъда на двама
братя от гр. Сливен, всеки от които държал повече от три археологически
паметници на културата, нерегистрирани по съответния законен ред.
Подсъдимите П. и Милен С.и са признати за виновни в това, че на 23.03.2018
г., в жилища в гр. Н.З., държали повече от три археологически обекта,
представляващи движими културни ценности /престъпление по чл. 278, ал. 6
от НК/ от периодите Праистория, Античност, Средновековие и
Възраждане.“
4
Така в случая не става въпрос за непозволено увреждане, а за
информация относно потвърдено от Върховния касационен съд решение на
Апелативен съд Б., която се свежда до знанието на обществеността, с
оглед мисията на радиото да информира гражданите за събития от
обществения живот на Република България. Вината на ищеца е доказана с
доказателствените средства, предвидени в наказателния процес.
Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическият
състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка, която
увреденият трябва да докаже. Също така въззиваемият подчертава, че
наличието на противоправно деяние предполага да е нарушено нормативно
установено задължение. КРБ предвижда и гарантира права и свободи на
гражданите,като възможната колизия на прокламирани права - в случая
между свободата на словото, от една страна, и засягане, чрез
упражняването й, на правата и доброто име на гражданите, от друга
страна, е уредена с чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от КРБ, където е посочено, че
свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след
които вече се засягат други конституционно защитени ценности, каквито
са правата и доброто име на гражданите. СРБ се предвижда свобода на
печата и другите средства за масова информация, свързана с правото на
личността и обществото да бъдат информирани по представляващи
интерес въпроси. Това не включва предоставена възможност за
разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст,
засягащи лични граждански и човешки права, а въпросът за баланса на
посочените конституционно защитени ценности се решава конкретно въз
основа на обстоятелствата на всеки отделен случай. В този смисъл
въззиваемият се позовава на доводите, дадени в Решение № 85 от 23.03.2012
г. по гр. д. № 1486/2011 г., Гражданска колегия, IV Гражданско отделение на
ВКС, относно разграничение на изнесената информация като факт или
мнение. При спор за причинени вреди от изнесена в публичното
пространство информация, съдът е длъжен да съобрази, че на проверка за
истинност подлежат фактическите твърдения, те могат да ангажират
деликтната отговорност на разпространилото ги лице, само ако са неверни
и позорят адресата, какъвто не е настоящият случай. Оценките (мненията)
не подлежат па проверка за вярност, тъй като не представляват
конкретни факти от обективната действителност. Те могат да
5
ангажират отговорност, само ако представляват обида.
По-нататък в отговора се сочи, че в исковата молба се съдържат
твърдения за реализиране на състава на клеветата, но няма как обективно
клеветнически твърдения да бъдат разпространявани от юридическо лице,
каквото е БНР, извършител може да е само физическо лице и няма как да
бъде ангажирана отговорността на БНР за причинени неимуществени
вреди, тъй като такова деяние се явява несъставомерно. С публикуваната
статия БНР и по-конкретно Районна радиостанция „Радио Б.“ представя
данни, за да гарантира правото на информация на обществеността и за да
изпълни основната си мисия в качеството на обществен доставчик на
радиоуслуги.
На следващо място ответникът-въззиваем заявява,че в практиката е
прието, че противоправното поведение трябва да засяга чужди субективни
права, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на
конкретното деяние с вредоносен резултат. Също така противоправно е
всяко действие или бездействие, обусловено от волята на извършителя,
което нарушава общата забрана да не се вреди другиму и накърнява правно
защитено благо на друго лице, а всяка негативна промяна в психическото
състояние на човека (отрицателно емоционално изживяване, душевно
страдание) представлява неимуществена вреда по смисъла на ЗЗД.
Изхождайки от тези постановки, въззиваемият счита, че твърдението за
претърпени вреди не е подкрепено с каквито и да било доказателства, както
и не е посочено в какво точно се изразяват същите. Поради това намира, че
правилно първоинстанционният съд е извършил преценка на събраните
доказателства и е стигнал до обоснования правен извод, че не се доказват
от ищеца, носещ тежестта за това, някакви причинени му неимуществени
вреди - в какво се изразяват, колко време са продължили, с каква степен на
интензивност са, до какво са довели и какво са променили с настъпването
си. След като вредите подлежат на конкретно доказване, счита за
неприемливо твърдението на ищеца, че „съдебната практика разглежда
нанесени неимуществени вреди като необорима законова презумпция“.
Също така въззиваемият сочи, че е невярно твърдението на въззивника,
че в публикацията на Апелативен съд - Б. не се споменават името му, както
и градът, в който живее, напротив, тези данни се цитират в публикуваното
6
прессъобщение, а ЗРТ, който гарантира правото на информация на
обществеността, не изключва цитиране на имена. Сочи още, че не е
допуснато и твърдяното от ищеца нарушение на процесуалните правила, че
първият отговор на исковата молба е депозиран от „процесуално
нелегитимен пълномощник на ответника“. Отговорът на исковата молба е
подписан от г-н Димитър Димитров, в качеството на член на Управителния
съвет на БНР и заместващ генералния директор на БНР, съгласно заповед №
6-615/07.09.2022 г., приложена към отговора. Съгл. чл. 58, ал. 3 от Закона за
радиото и телевизията, при отсъствие генералният директор на БНР
упълномощава член на управителния съвет да го замества, което в случая е
сторено с тази заповед. Освен това подаването на отговор на исковата
молба не е сред процесуалните действия, за които се изисква изрично
пълномощно. Неоснователно е и оплакването, че пълномощните на
процесуалните представители на БНР „са приложени извънпроцесуално“,
тъй като съдът е извършил проверка на представителната власт на
присъстващите в съдебната зала процесуални представители и е дал ход на
делото, при липса на процесуални пречки. По повод другото оплакване
въззиваемият заявява, че първоинстанционният съд в о.с.з на 29.06.2023 г. е
предоставил възможност на ищеца да уточни дали искът да бъде разгледан
по реда на ЗЗД или по реда на ЗОДОВ и тоя е заявил, че поддържа иск с
правно основание деликтна отговорност. Правилно са присъдени разноски за
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 360 лв., съобразно разпоредбата
на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
предвиждаща, че за защита по дела с определен материален интерес,
каквото е и настоящото, възнаграждението е до 360 лв. Претенцията е
била и своевременно заявена, предстевен е бил и списък.
С оглед изложеното въззиваемият моли да се остави без уважение
въззивната жалба и да се потвърди като правилно атакуваното с нея
първоинстанционно решение.
Претендира разноски за тази инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично, поддържа
7
въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на атакуваното
решение и постановяване на ново, с което искът му бъде уважен.
В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален
представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие
по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и поддържа всички
свои аргументи, изложени в отговора. Моли въззивната инстанция да
потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско
възнаграждение.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно.
Най-напред следва да се посочи, че съдът не е обвързан от правната
квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което
той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения.
Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от
съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща
характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е
пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която
се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната
правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното
основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в
исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.
Така, в случая, от изложеното в исковата молба е видно, че
релевираните факти следва да бъдат субсумирани под правната норма на
чл. 49 от ЗЗД във връзка с общия състав на деликта по чл. 45 от ЗЗД. Макар
8
ищецът да е поискал от РС искът да бъде разгледан по реда на чл. 4 от
ЗОДОВ, въззивният съд също намира за неприложим този специален ред,
тъй като ответникът не е от пасивно легитимираните лица, лимитативно
посочени от закона да отговарят по искове за обезщетения за вреди.
Ответникът нито е правозащитен орган, нито е орган на държавната
администрация, поради което деликтната му отговорност следва да се
осъществи по общия ред, регламентиран в ЗЗД.
Първостепенният съд е квалифицирал наведените фактически
обстоятелства като претенция по чл. 45 от ЗЗД, но доколкото ответникът
е юридическо лице, правилната квалификация на иска е такава по чл. 49 вр.
чл. 45 от ЗЗД. Това е така, понеже отговорността на юридическите лица е
с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, но при
отклонение относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез
пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било
възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа,
при и по повод на която са причинени вредите. Затова тя има характер на
обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря
за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в
юридическия смисъл.
Поради това въззивната инстанция дава вярната правна квалификация
на предявения иск и доколкото фактическите обстоятелства, които
подлежат на изясняване, както относно претенция по чл. 45 от ЗЗД, така и
относно такава по чл. 49 от ЗЗД, са по принцип идентични, тъй като в
основата си двете имат един и същ облигационен източник – деликт, то и
правнозначимите факти са тъждествени и не се налага даване на
допълнителни указания на страните и събиране на други, различни
доказателствени средства.
Що се отнася до твърдяните процесуални нарушения, във връзка с
представителната власт на пълномощниците на ответника, настоящият
въззивен състав не намира такива да са допуснати от първоинстанционния
съд. Всички документи, приети от съда, както и представителството на
страната в о.с.з., са подадени и осъществени от надлежно упълномощени
процесуални представители, или от такива по закон, действията, във връзка
с представянето на пълномощните са извършени по предвидения от ГПК
9
ред, съответно – действията от пълномощниците са валидни, а тези на
съда - законосъобразни.
По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност
за непозволено увреждане на ответника, като юридическо лице, следва да се
установи едновременното наличие на всички, само обективни елементи на
сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от
ЗЗД, а именно – деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка
между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е
възложена определена работа, като вината на последното се презумира.
Този въззивен състав счита, че не са доказани обективните
обстоятелства, които в условията на кумулативна даденост, водят до
активиране на механизма за ангажиране на гражданската извъндоговорна
отговорност на ответника за обезвреда по чл. 49, вр. чл. 52 от ЗЗД.
Установено е безспорно, че ответникът чрез поделението си районна
радиостанция „Радио Б.“ е публикувал на 07.04.22г. на електронния си сайт
статия със заглавие „потвърдиха присъдата на братя от Сливен, държали
нерегистрирани паметници на културата“ и съдържание: „ВКС потвърди
присъдата на двама братя от Сливен, всеки от които държал
нерегистрирани паметници на културата. Подсъдимите П. и Милен С.и са
признати за виновни в това, че на 23.03.2018 г., в жилища в гр. Н.З., държали
движими културни ценности от периодите Праистория, Античност,
Средновековие и Възраждане. П. държал 100 археологически предмета на
обща стойност 819 000 лв……….На подсъдимите е наложено наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 3 години, изтърпяването на което е
отложено за срок от 5 години и наказание „глоба“ в размер на 3 000 лв. за
всеки. Обектите, предмет на престъпното посегателство са отнети в
полза на държавата.“
Прессъобщението на БАС, което се сочи като източник на
информацията, възпроизвежда обобщено диспозитива на съдебния акт,
според който „подсъдимите П. и Милен С.и са признати за виновни в това,
че на 23.03.2018 г., в жилища в гр. Н.З., държали повече от три
археологически обекта, представляващи движими културни ценности
/престъпление по чл. 278, ал. 6 от НК/ от периодите Праистория,
Античност, Средновековие и Възраждане…..П. С. е държал предмети на
10
обща стойност 819, 000 лв.“ /Това изписване не отговаря на правилата за
изписване на числова информация в българския език с мярна единица „лев“./
Вярно е, че действителната стойност на вещите, предмет на
престъпното посегателство, съгласно влязлата в сила присъда, е в размер на
819. 00 лв., а посочената стойност в процесната публикация е 819 000 лв., но
това обстоятелство, само по себе си не променя същността на изнесения
факт – признаването за виновен на ищеца П. С. за извършено
престъпление по чл. 278 ал. 6 от НК. Именно това е фактът, разгласен от
ответника, и той отговаря на действителното правно положение.
Стойността на вещите, предмет на престъплението, не са
характеристика на престъпното деяние, а са релевантни единствено за
определяне на неговата тежест, съобразно предвидените в НК състави, а
оттам – и на размера на наказанието.
Освен това, в тежест на ищеца е да докаже претърпяването на
конкретна вреда – нейното презумиране не е предвидено в нормите,
уреждащи деликтното правоотношение по ЗЗД – но никакви доказателства
не са посочени от него и събрани надлежно от съда в подкрепа на
твърденията му. Не се установява по никакъв начин вид, форма, степен,
тежест или продължителност на някакво претърпяно страдание,
респективно – причинната му връзка с действието на ответника, чрез
съответния му служител – публикуване на цитираната информация. Още
повече, че дори да бе установено търпене на негативни емоции от страна на
ответника, в резултат на публикацията, както той твърди в исковата
молба, то тя разгласява един верен факт – влизане в сила на осъдителна
присъда за извършено престъпление, и ищецът е носил доказателствената
тежест да убеди съда кои именно отрицателни преживявания са породени
от погрешното изписване на числото, даващо имуществен израз на
несъмнено извършеното от него престъпление. От една страна самият той
притежава субективното знание за този размер, а от друга – няма
доказателства, че „обществеността“ по принцип, или конкретни трети
лица, са повлияни в отношението си към него не от факта на извършване на
престъплението, а именно от факта на цитираната стойност на предмета
на посегателството.
Така липсват основни елементи от фактическия състав на деликта –
11
вреда и пряка причинна връзка с действията на ответника. Що се отнася да
тяхната противоправност и вината на натовареното от ответника лице
да го извърши – следва да се посочи, че нарушението на задължението по чл.
17, ал. 5 от ЗРТ за недопускане на изменения при цитиране на документи е
формално, резултат на небрежност и по никакъв начин не се установява
твърдяният от ищеца умисъл за увреждане. Цитирането на имената на
подсъдимите не влиза в противоречие със законови норми, а хармонира с
правото на обективна информираност на гражданите, тъй като
извършването на престъпление по чл. 278 от НК, установено с влязла в сила
присъда, не представлява класифицирана информация.
Предвид тези съображения, въззивният съд счита, че не може да се
активира недоговорната, деликтна отговорност на ответника за
обезщетение и искът на ищеца за заплащане на такова в размер на 5000 лв. е
неоснователен, поради което следва да се отхвърли.
Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният
съд намира, че липсват и основания за отмяна на обжалвания съдебен акт.
Жалбата следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното
решение – потвърдено, включително по отношение на разноските, които са
правилно определени и присъдени след своевременното им поискване.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе
своите както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 360
лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение №
161/05.07.2023г. по гр.д. № 20222220100981 по описа за 2022г. на НзРС като
ПРАВИЛНО.
ОСЪЖДА П. Т. С. да заплати на Българско Национално Радио
направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 360 лв. за
юрисконсултско възнаграждение.
12
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13