№ 139 Р Е Ш Е Н И Е
Гр.
Перник, 24.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЕРНИК, II
състав, в публичното заседание на девети април две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
Мл. съдия: СИМОНА КИРИЛОВА
при
секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл. съдия Кирилова в.
гр. д. № 157 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1017/19.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 393/2018 г. по описа на РС Перник, VIII състав „Електрисите“ ЕООД е осъден да заплати на С.И.М. на
основание чл. 128, т.2 КТ сумата в
размер на 1788.02 лева – нетно трудово възнаграждение за м. 04.2016г., ведно
със законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 299,10 лева за
периода от 26.05.2016г. до подаване на исковата молба на 16.01.2018 г., като исковете са отхвърлени за разликата над уважената част до пълния
заявен размер на главницата от 1900,77 лв. и на пълния заявен размер на лихвата
от 316,84 лв. Съдът е осъдил ответника да заплати на основание чл. 177, ал. 1 КТ сумата в размер на
1885,81 лева, представляваща нетно възнаграждение за ползван от ищеца през
месец май 2016г. платен годишен отпуск в размер на 19 дни от полагащия се на
работника отпуск за 2016г., ведно със законна лихва за забава върху главницата
в размер на 298.09 лева за периода от 26.06.2016г. до подаване на исковата
молба на 16.01.2018г.; сумата от 113.95 лева, представляваща брутно
възнаграждение за ползван от ищеца през месец юни 2016г. платен годишен отпуск
в размер на 1 ден от полагащия се на работника отпуск за 2016г., ведно със
законна лихва за забава върху главницата в размер на 17.06 лева за периода от
26.07.2016г. до подаване на исковата молба на 16.01.2018г., като искът по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за законна лихва за забава върху неизплатено възнаграждение за
ползван платен годишен отпуск за месец юни 2016г. е отхвърлен за разликата над уважената част до заявения размер на
претенцията 18.01 лева и за периода от 26.06.2016г. до 25.07.2016г.
Изцяло отхвърлен е искът с правно
основание чл. 215, ал. 1 КТ за
сумата общо в размер на 246,44 лева, представляваща дневни пари за
командироване в чужбина на 02.04.2016г., 03.04.2016г., 08.05.2016г. и
09.05.2016г., ведно с обезщетение за забава върху вземането по чл. 215, ал. 1 КТ общо в размер на 40.16 лева.
Срещу така постановеното решение
е постъпила въззивна жалба от ищеца С.И.М.,
с която се моли за отмяна на съдебния акт в частта, с която исковете му по чл. 128, т. 2 КТ и чл.215, ал. 1 КТ са
отхвърлени и уважаването им в цялост. Сочи се, че по делото не било установено
изпълнение на задължението за уведомяване по чл. 107т, ал. 1, т. 5 КТ на предприятието
ползвател при определяне размера на възнаграждението, поради което работникът
не е бил информиран за размера на основното и допълнителното трудово
възнаграждение, които му се следват. Поддържа се, че съдът е присъдил брутно
трудово възнаграждение в противоречие с разпоредбите на НСОРЗ. Поддържа се, че
транспортните разходи до предприятието-ползвател във Франция следва да са за
сметка на ответника. Изложени са съображения по приложимата материална уредба
относно командироването на лица в рамките на предоставянето на услуги, като се
поддържа, че командировъчните суми следва да бъдат изплатени при условията на
чл. 215 КТ.
В законоустановения срок ответникът
не е подал отговор на въззивната жалба.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК
третото лице помагач ЗАД „ОЗК –
Застраховане“ АД е депозирало насрещна
въззивна жалба, с която исковете се оспорват в частта, с която са уважени. Бланкетно се сочи, че районният съд
неправилно е уважил исковите претенции, като присъденият размер надвишава
реално договорения. Развити са подробни съображения, че не са налице основания
за ангажиране на отговорността на застрахователя по застраховка „Обща
гражданска отговорност“ и не се установява наличието на покрит риск по валидно
застрахователно правоотношение.
Въззивните жалби са допустими, а
разгледани по същество, са неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо и правилно, като съдът препраща към мотивите на ПРС
по реда на чл. 272 ГПК. С оглед доводите в жалбата и в рамките на правомощията
на въззивната инстанция, следва да се отбележи следното:
Между страните не се спори, а от
ангажираните доказателства се установява, че по силата на трудов договор № ***,
ищецът е бил в трудово правоотношение на длъжност „***“ с ответното дружество
„Електрисите“ ЕООД, притежаващо лицензия като предприятие, осигуряващо временна
заетост по смисъла на § 1, т. 17 ДР на КТ. Трудовият договор е сключен до
завършване на определена работа, със задължения и месторабота, утвърдени от
работодателя в длъжностна характеристика и допълнителни споразумения,
представляващи неразделна част от договора. Уговорено е работно време от 8 часа
на ден, основно месечно трудово възнаграждение в размер на 420,00 лв. и
допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит по
0,6% за всяка година трудов стаж при същия работодател. На същата дата 01.04.2016 г., страните са сключили
споразумение на осн. чл. 107с, ал. 2 КТ за предоставяне на временна работа, по
силата на което С.М. заема длъжността „***“ в предприятие ползвател ATCE SAS във Франция, определено е мястото му на работа
като конкретни обекти, уговорена е заплата от 10 евро на час, като е посочен
срокът на споразумението, съгласуван с предприятието ползвател, а именно – от 14.01.2016 г. до 14.06.2016 г. В трудовия договор, в споразумението за предоставяне
на временна работа, както и в протокол за постъпване на работа, е уговорено, че
работникът ще постъпи на работа в предприятието ползвател на 04.04.2016 г.
По делото е представен договор за
предоставяне на персонал между „Електрисите“ ЕООД като доставчик и френското
дружество SAS ATCE като клиент за предоставяне на
квалифицирани работници за извършване на сезонна работа от 05.04.2016 г. до
31.06.2016 г., сред които е посочен и ищецът С.М. (чл. 4 от Договора).
Въззивният съд споделя изводите
на контролираната инстанция, че правоотношенията между ищеца и „Електрисите“
ЕООД като предприятие, осигуряващо временна работа, попадат под уредбата на
раздел VIIIв, чл. 107р-чл. 107ч КТ. Съществена
характеристика на този вид трудов договор е, че в него се уговаря работникът
или служителят да бъде изпратен за изпълнение на временна работа в друго
предприятие – ползвател, под неговото ръководство и контрол по реда на чл. 107р, ал. 1 от КТ, т.е. по силата на този
договор работодателят се задължава да осигурява временна работа на лицето. Работодател в случая се явява предприятието,
осигуряващо временна работа, тъй като с него се сключва трудовия договор, то е
субектът на дисциплинарна власт и притежава качеството „осигурител“, както и
задължението да начислява във ведомост и да заплаща дължимото на работника
трудово възнаграждение.
Не се спори по делото, че ищецът
е изпълнявал трудовите си функции при френското предприятие ползвател ATCE SAS. Видно от представените справки за отработени часове за
седмиците от постъпване на работа С.М. (04.04.2016 г.) е отработил общо
113 часа за периода от 04.04.2016 г. до 01.05.2016 г. (27 часа седмично в периода от 04.04-10.04.2016 г., 39 часа седмично в
периода 11.04-17.04.2016 г., 39 часа седмично в периода 18.04.-24.04.2016 г., и
16 часа седмично в периода 25.04-01.05.2016 г.). Видно от фиша за заплати
за м. април 2016 г. при отработени 19 дни е начислено брутно възнаграждение от
2405,67 лв., направени са удръжки за задължителни осигурителни вноски, данък по
ЗДДФЛ и заплатен аванс в общ размер на 813,24 лв., като е посочена нетна сума
за получаване от 1592,43 лв.
Видно от фиша за заплати за м.
май 2016 г. при 0 отработени дни и 19 дни ползван платен годишен отпуск е
начислена сума от 420,00 лв. и след удръжки за осигурителни вноски и данъци в
размер на 90,76 лв. е посочена чиста сума за получаване от 329,24 лв.
Видно от фиша за заплати за м.
юни 2016 г., при 0 отработени дни, 1 ден ползван платен годишен отпуск и
ползвани 19 дни неплатен годишен отпуск, е начислена сума за получаване 19,09
лв., която след удръжките възлиза на 14,97 лв.
От представения разходен касов
ордер от 01.04.2016 г. се установява, че „Електрисите“ ЕООД е заплатило на С.М.
сумата от 50 евро. Представени са и два разходни ордера от 30.04.2016 г. и
03.05.2016 г. за заплащане на сумите от по 50 евро в полза на работника,
придружени от преводни нареждания, видно от които сумите са получени съответно
от И.Д. и от М.Т., като няма данни същите да са били получени реално от
работника С.М..
По иска с правно основание чл. 128, т. 2, вр. чл. 107х, ал. 1, т. 1 КТ.
Съгласно чл. 3, ал. 1 НСОРЗ в брутната
заплата се включват основната работна заплата, както и допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер, определени в КТ, в Наредбата, в друг
нормативен акт или в КТД. Съгласно чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ допълнителни трудови
възнаграждения с постоянен характер са тези, които се изплащат постоянно заедно
с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост
от отработеното време. Именно такъв характер има и уговореното допълнително
възнаграждение в размер на 10 евро на час, начислявано съобразно отработените
от ищеца часове, видно от приложените фишове за заплата и констатациите на
изслушаната СИЕ, поради което същото съставлява компонент и правилно е било
включено към основното трудово възнаграждение.
Основният спорен въпрос,
релевиран във въззивната жалба, е досежно начина на формиране на брутното
възнаграждение за м. април 2016 г. В жалбата се твърди, че същото следва да се
състои от основно трудово възнаграждение в размер на 420 лв. и допълнително
трудово възнаграждение в размер на 2405,68 лв., а не както е изчислил
първостепенният съд – БТВ в общ размер на 2405,67 лв. Тези доводи са
неоснователни.
Видно от фиша за заплати за м.
април 2016 г., както и от заключението по приетата СИЕ, в начисленото по
ведомостта за заплати брутно трудово възнаграждение за м. 04.2016 г. е включено
основното възнаграждение по трудов договор за 19 работни дни в размер на 399,00
лв., както и допълнително възнаграждение по споразумението по чл. 107р КТ в
размер на 2006,67 лв. По делото бе установено, че ищецът е постъпил на работа в
предприятието ползвател SAS
ATCE в Р.Франция на 04.04.2016 г.
Съдът кредитира експертното заключение, като изготвено компетентно, подробно и
безпристрастно.
Съгласно общата норма на чл. 63,
ал. 4 КТ изпълнението на задълженията по трудовия договор започва с
постъпването на работника или служителя на работа – в този смисъл това е
релевантният момент, от който възниква и задължението на работодателя за
заплащане на трудово възнаграждение. Работните дни през м. април 2016 г. са
били общо 20, като видно от ангажираните доказателства работникът е постъпил на
работа не на 01.04.2016г., а на 04.04.2016 г., поради което дължимото основно
възнаграждение правилно е начислено в размер на 399 лв., а не на 420 лв.,
изчислено с оглед момента на постъпване на работа от страна на работника и реално
отработените 19, а не 20 работни дни. С допълнителните възнаграждения съгласно
споразумението в размер на 2006,67, изчислени на база отработените часове в
предприятието-ползвател, брутното възнаграждение възлиза на общо 2405,67 лв.,
от които следва да бъдат приспаднати задължителните осигурителни вноски в
размер на 310,33 лв., данъкът по ЗДДФЛ в размер на 209,53 лв., както и
платеният аванс в размер на 50 евро (с левова равностойност 97,79 лв.). Тези
удръжки в полза на
държавния бюджет, фондовете на НОИ и НЗОК за дължимите от работника публични
задължения работодателят е задължен да направи независимо от съгласието на
работника, поради което задължението му към последния е в размер на остатъка от
чистата сума за получаване, която в процесния случай възлиза на 1788,02 лв.,
както правилно е констатирал и първоинстанционният съд.
Тъй като ответникът не е изпълнил
точно в темпорално отношение своята насрещна парична престация, той е изпаднал
в забава и дължи обезщетение за причинените на ищеца вреди в размер на законната
лихва за забава. В чл. 4 от трудовия договор страните са уговорили, че
работодателят е длъжен да изплаща трудовото възнаграждение на работника до
25-то число от месеца, т.е. след тази дата ответникът изпада в забава. Съдът,
съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процес за процесния период,
увеличен с 10 пункта, съобразно чл. 86, ал.1 ЗЗД, намира, че районният съд
правилно е определил размера на дължимото обезщетение от 299,10 лв. за исковия
период, за който следва да бъде уважен акцесорният иск.
По иска с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ.
Между страните е безспорно, а от
представените фишове за заплати се установява, че през м. 05.2016 г. ищецът е
ползвал 19 дни платен годишен отпуск, а за м. 06.2016 г. – един ден платен
годишен отпуск. За времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на
работника или служителя възнаграждение, което се формира въз основа на
среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ ползването на отпуска, през който работникът е отработил най-малко
10 работни дни. Размерът на същото, както и размерът на акцесорното обезщетение
за забава върху вземането, са правилно установени в обжалваното решение, като
въззивната инстанция изцяло споделя и препраща към мотивите на районния съд,
като по силата на чл. 272 ГПК те стават неразделна част от съжденията в
настоящия съдебен акт.
По иска с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ.
За да възникне субективното
притезателно право на работника за командировъчни пари, следва в обективната
действителност да са проявени следните юридически факти: 1. ищецът да е полагал
труд при ответника по трудово правоотношение; 2. компетентен орган на ответното
дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови задължения в друго населено място, различно от това, в
което той изпълнява длъжността и 3. командированият работник фактически,
ефективно да е извършвал работа в друго населено място, определено от
работодателя.
Спорен по делото е въпросът дали
в процесния случай на работника се дължат пари за дневни разходи, като
отговорът на същия е отрицателен.
Съгласно действалата към
релевантния момент материална норма на чл. 121, ал. 4 КТ (ДВ, бр. 7 от 2012 г., отм. - ДВ, бр. 105 от 2016 г., в
сила от 30.12.2016 г.), при командироване
на работници и служители, изпратени
от предприятие, осигуряващо временна работа в рамките на предоставяне на услуги
в друга държава членка на ЕС, какъвто е настоящият случай, страните уговарят за
срока на командировката поне същите минимални условия на работа, установени за
работниците, изпълняващи същата работа в приемащата държава. „Командироването“
на работници в хипотезата на чл. 121, ал. 4 КТ обаче не е типичният случай на
командироване, коментиран в разпоредбите на чл. 121, ал. 1 и ал. 2 от КТ, както
правилно е посочил и районният съд. Необходимо е да се направи разграничение
между „командироване“ в рамките на предоставяне на услуги и „изпращане“ в
рамките на предоставяне на услуги, осъществявано от предприятията, осигуряващи
временна каквото е направено и в чл. 1, пар. 3 от Директива 96/71/ЕО. При
командироване в рамките на предоставяне на услуги работодателят командирова
работници за собствена сметка и под свое
ръководство по договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите,
или командирова работници или служители в предприятие от същата група
предприятия. При изпращане в рамките на предоставяне на услуги предприятието,
осигуряващо временна работа, предлага за наемане работник на предприятие-потребител
на територията на друга държава.
В този смисъл допълнителен
позитивноправен аргумент се извлича и от последвалите изменения в Кодекса на
труда, като в новосъздадената разпоредба на чл. 121а КТ разграничението е
изрично проведено. Целта на изменението е да се отграничи дейността на
предприятията, осигуряващи временна работа от дейността на другите работодатели
(доставчици на услуги), както е посочено и в мотивите към проекта на ЗИД на КТ
от 20.10.2016 г. С тези изменения в КТ се въвежда и промяна в режима на
заплащане на командировъчни пари, като изрично се уточнява, че пътни, дневни и
квартирни се дължат единствено в случаите на командироване по реда на чл. 121, ал. 1 КТ, докато при командироване по
чл. 121а, ал. 1, т. 1 и при изпращане по чл. 121а, ал. 2, т. 1 от КТ се дължат
единствено пътни пари, а по изрично съгласие на страните – и разходи за
квартира (арг. чл. 215, ал. 2 КТ, вр. чл. 121а, ал. 2, т. 1 КТ и чл. 4 и чл. 5
от НУРКИРСРПУ, приета с ПМС № 382/29.12.2016 г.). Новата правна уредба не
предвижда уговарянето на заплащане на дневни пари на служителя, изпратен от
предприятие осигуряващо временна заетост, тъй като работодателят е длъжен да
изравни получаваната работна заплата според стандарта в държавата, където се
намира предприятието ползвател.
В случаите по чл. 121, ал. 1 и
ал. 2 от КТ работодателят взема едностранно решение когато нуждите на
предприятието налагат това, да командирова работника да изпълнява трудовите си
задължения извън мястото на постоянната му работа. Именно поради това в тези
случаи се дължи и обезщетение по реда на чл. 215 КТ за извънредните разходи,
свързани с командировката. В настоящата хипотеза по чл. 121, ал. 4 КТ (отм.) е
налице взаимно съгласие на страните самото място на работа изначално да бъде в
страна от Европейския съюз. На практика работникът не е изпратен на друго място
на работа, тъй като мястото на престиране на труд е в страна-членка на ЕС,
поради което не му се следват дневни пари, съгласно българското
законодателство.
С оглед гореизложеното съдът
намира, че предявените искове за заплащане на дневни пари с правно основание
чл. 215 от КТ са неоснователни и като такива правилно са били отхвърлени от
районния съд
Инкорпорираните в насрещната
въззивна жалба доводи за липсата на основания за ангажиране на отговорността на
застрахователя по застраховка „Обща гражданска отговорност“, са неотносими.
Същите се отнасят до взаимоотношенията между ответника „Електрисите“ ЕООД и
третото лице помагач „ОЗК-Застраховане“ АД, но по делото няма предявен обратен иск
срещу застрахователното дружество, поради което е безпредметно обсъждането на
повдигнатите в жалбата въпроси досежно наличието на застрахователно
правоотношение и покрит риск.
С оглед изхода на правния спор
въззиваемият ответник поначало има право на разноски пред въззивната инстанция,
но такива не са сторени, нито поискани. На третото лице помагач разноски не се
присъждат (арг. чл. 78, ал. 10 ГПК).
С оглед цената на обективно
съединените искове решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
– чл. 280, ал. 3, т. 3, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Окръжен
съд Перник
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1017/19.10.2018 г., постановено по гр. д. № 393/2018 г. по описа на РС
Перник, VIII състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Решението е постановено при участието на „ОЗК – Застраховане“ АД като трето
лице помагач на страната на ответника.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.