МОТИВИ: Срещу подсъдимия С.О.А., роден на *** ***, е
предявено обвинение за престъпление, инкриминирано по Глава IX-та от Особената част на НК. Същият е предаден на съд за това,
че на 13.08.2018 година, в град Габрово, в Сектор „Пътна
полиция” при ОД на МВР Габрово, потвърдил неистина – че е изгубено или
откраднато свидетелството му за правоуправление на МПС, в писмена декларация,
която по силата на закон – чл. 160 от ЗДвП, се дава пред орган на властта за
установяване на истинността на посочените по-горе обстоятелства – престъпление
по чл. 313, ал. 1 от НК.
Освен че е
получил препис от внесения обвинителен акт, подс. С.А. е заявил, че е разбрал и
същността на обвинението, което е предявено против него. Той не коментира
своята вина по отношение на това обвинение, но дава обяснения, чрез които
излага описание на фактическата обстановка по извършване на свързаното със
същото престъпление, за което се явява предаден на съд.
От осъществената цялостна
преценка на събраните по делото доказателства – писмени и гласни, ценени по
отделно и в тяхната съвкупност, както и от съпоставката на същите с обясненията
на подс. С.А.,
съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Към
инкриминираната дата подс. С.А. се е явявал осъждан чрез множество присъди за
различни осъществени от него престъпления от общ характер, макар и да не е
изтърпявал ефективно наложените му за част от тях наказания „Лишаване от
свобода”.
Подс. С.А. ***.
Към месец август 2018 година той не е бил правоспособен водач по смисъла на
закона, тъй като не е притежавал и не му е било издавано валидно свидетелство
за правоуправление на МПС.
На 13.08.2018
година подс. С.А. отишъл в Сектор „ПП” при ОД на МВР Габрово, където на гише
„Квалификация” работела св. И.Д.. Пред нея той заявил, че е загубил
свидетелството си за правоуправление на МПС и иска да му бъде издаден дубликат.
Във връзка със заявените от А. обстоятелства св. Д. му предоставила да попълни
и подпише бланка на декларация по чл. 160 от ЗДвП, както и бланка на декларация
по чл. 17, ал. 1 от Правилника за издаване на български лични документи. Подс. А.
попълнил и подписал първата от двете декларации, декларирайки чрез нея, че: не
е злоупотребил със свидетелството си за правоуправление на МПС; че то е
изгубено, откраднато, унищожено и не е иззето от контролните органи, излагайки собственоръчно,
че е бил на море, и след като е излязъл от водата, е открил, че чантата,
документите и портмонето му ги няма. Това описание във връзка с
обстоятелствата, отнасящи се до изгубването, открадването, повреждането или
унищожаването на български личен документ, А. изложил и в декларацията по чл.
17, ал. 1 от ПИБЛД, допълвайки в нея, че документите и портмонето са били в
липсващата чанта. Освен тези две декларации, подс. А. попълнил и подписал и
заявление-декларация до Началник на „ПП” при ОД на МВР Габрово, с което поискал
да му бъде издаден дубликат на контролния талон към свидетелството му за управление
на МПС.
След като попълнил и
подписал декларациите и заявлението, подс. А. отишъл заедно с тях при св. П.Г.. Последният
осъществил проверка в АИС „БДС”, при която установил, че на името на А. никога
не е било издавано свидетелство за правоправление на МПС. Поради това и тъй
като при извършената от този полицейски служител проверка било установено, че на
подс. С.А. не е било издавано и свидетелство за управление на МПС от КАТ София
под посочения от него номер *********, Г. уведомил св. М.К. – полицейски
инспектор в група „МПСВАНД” в ОД на МВР Габрово, на когото предал посочените
по-горе документи, попълени и подписани от подс. А.. Свид. К. изготвил докладна записка с описание на
изложените обстоятелства до заместник - директора на ОД на МВР Габрово,
към която приложил и въпросните документи.
С оглед на данните в изготвената
от свидетеля М.К. докладна записка, в Сектор „ИП” при ОД на МВР Габрово е
заведена преписка с Вх. № 264р-10084 от 15.08.2018 година. Въз основа на
обстоятелствата, установени при осъществената по нея проверка, с постановление
от 12.10.2018 г. на прокурор при Районна прокуратура Габрово е разпоредено да
се образува досъдебно производство за извършено престъпление от общ характер. В
рамките на проведеното по него(под № 264 ЗМ-171/2018 г. на ОД на
МВР Габрово) разследване А. е привлечен в качеството на обвиняем, във
връзка с предявено обвинение за престъпление с квалификация по чл. 313, ал. 1
от НК.
След приключване на
разследването, проведено по досъдебното производство, чрез обвинителен акт
събраните в хода на същото доказателствени материали са внесени за разглеждане
в Районен съд Габрово, при който въз основа на тях е образувано настоящето НОХД
№ 32 по описа за 2019 година.
От
заключението на назначената по досъдебното производство графическа експертиза,
което не се оспорва от страните и е възприето като обосновано и компетентно
изготвено от съда, се установява, че подписите, положени: 1. След думата „Декларатор” в
Декларация по чл. 17, ал. 1 от Правилника за издаване на български лични
документи с дата „13.08.2017 Габрово” от името на „С.О.А.”, „ЕГН **********”; 2. След думата „Декларатор” в
Декларация по чл. 160 от ЗДвП с дата „13.08.2018” град Габрово от името на „С.О.А.”,
„ЕГН **********” и 3. След
думата „Декларатор” в заявление-декларация до Началника на „Пътна полиция”
гр.Габрово с дата „гр.Габрово 13.08.2018” от името на „С.О.А.”, „ЕГН **********”,
са били изпълнени от подсъдимия.
Изложената
по-горе фактическа обстановка се приема от съда за установена по безспорен
начин от обясненията, дадени от подс. С.А. при съдебното следствие; от тяхната съпоставка с показанията
на свидетелите И.Д., М.К. и П.Г.; както и от писмените доказателствени материали, събрани при
разследването по досъдебното производство (докладна записка относно завеждане
на преписка – л.1; докладна записка до зам. директор на ОД на МВР Габрово –
л.2; декларация по чл. 17, ал. 1 от Правилник за издаване на български лични
документи, декларация по чл. 160 от ЗДвП и заявление-декларация до Началник на
„ПП” град Габрово – л.4-6; писмо Рег. № 264р-10224/22.08.2018 г. на Началник Сектор
„ПП” при ОД на МВР Габрово до Началник на Сектор „ИП” при същата дирекция – л.8; писмо Изх. №
16-00-00-4465/27.08.2018 г. на ИА „АА” при МТИТС до Директор на ОД на МВР
Габрово заедно със справка от информационна система – л.10-11; протокол за изземване на
сравнителен материал – л.15; справка за извършена проверка по преписка – л.16-17; постановление за образуване на
досъдебно производство – л.19; постановление за привличане на обвиняем и за взимане на
мярка за неотклонение – л.21-22; постановление за назначаване и графическа експертиза
– л.33-39; справка за съдимост – л.42-44; декларация за семейно, материално
положение и имотно състояние – л.45), всички съдържащи данни от значение
за изясняване на обстоятелствата по делото и тези от предмета на доказване по
него.
Подсъдимият и упълномощения от него
защитник не оспорват обстоятелството, че А. е попълнил и подписал посочените
по-горе документи. Защитника обаче твърди, че макар и изрично в бланковата част
на декларациите да е посочено, че те се подават във връзка с изгубено или откраднато
свидетелство за управление на МПС, в писмената им (очевидно собственоръчно
попълнена от страна на А. част – пояснението е на съда) част не се съдържат
изявления, от които да е видно, че подсъдимият е притежател на такова. С оглед
на това и тъй като (поради липсата на действия, свързани с подаване на
документите от А. пред някой от тримата разпитани служители на Сектор „Пътна
полиция” при ОД на МВР Габрово) деянието не е било довършено,
защитата поддържа, че осъщественото от него не е съставомерно от обективна
страна, както и че същият е извършил опит към престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК, за какъвто той не
е бил обвинен. Въз основа на изложените съображения и неяснотата по какъв начин
въпросните документи са приобщени към материалите по делото, защитата застъпва,
че подсъдимият следва да бъде оправдан по предявеното му обвинение. От страна
на същата са направени и искания за приложението на чл.55 ал.1 т.2 б.”Б” пр.2-ро
от НК в случай, че съдът реши да го признае за виновен по него, тъй като при
данните за влошеното здравословно състояние на А., младата му възраст, неговото
семейно и имуществено положение и последиците от самото деяние, предвиденото
наказание „Лишаване от свобода” би се явило несъразмерно тежко по смисъла на
закона. В рамките на тази хипотеза защитата претендира за налагане на наказание
„Пробация”, за което счита, че би било годно да постигне целите по чл. 36 от НК.
В
обясненията, които подсъдимия е дал на съдебното следствие, същият е потвърдил,
че е получил бланките на попълнените по-късно от него документи от св. И.Д.. Показанията
на същата подкрепят тези твърдения за част от документите - декларацията по чл.
160 от ЗДвП и декларацията по чл. 17, ал. 1 от ПИБЛД, но не и по отношение на
приложеното на л. 6 от ДП заявление-декларация до Началник на „ПП” Габрово за
издаване на дубликат от контролния талон към свидетелството за управление на
МПС. Констатираното във връзка с това противоречие между обясненията на А., от
една страна, и показанията на посочената свидетелка, от друга, обаче не е
достатъчно за заключение, че тя не е предала на подсъдимия и бланката за същото
заявление, както и че казаното от Д. във връзка с обратното не би могло да се обясни
с неточни или липсващи спомени предвид немалкия период от време, изминал между
датата, на която са се развили описаните от нея събития, и момента, в който тя
е разказала за тях пред съда. Безспорно е, че противоречието относно изложените
по-горе обстоятелства във връзка със заявлението може да доведе до предположение,
че то е било попълнено впоследствие – след установяване на факта, че А. не е
притежавал свидетелство за управление на МПС. Това предположение не намира реална
опора в показанията на нито един от разпитаните свидетели и останалите събрани по
делото доказателства. То не се подкрепя и от обясненията на самият А., тъй като
пред съда последният е заявил, че към момента, в който е отишъл при св. Г., той
вече е бил попълнил и подписал съответните документи, които е представил на същия
полицейски служител, както и че след този момент не е попълвал и подписвал
никакви други документи, очевидно не само под негово, но и под давлението на
св. К.. При това положение и като се отчете, че документите, с които А. е
отишъл при свид. Г., са били предадени от Г. на свид. К., а последният ги е
описал надлежно в съответната докладна записка на л. 2 от досъдебното
производство, която (заедно със самите документи) впоследствие е
изпратил до заместник директора на ОД на МВР Габрово, не може да се счита, че
същите не следва да бъдат ценени като източник на доказателства относно случая,
предмет на разглеждане по настоящото дело независимо от факта, че във връзка с
тяхното приобщаване не е съставен протокол, а свидетелите К. и Г. са заявили,
че нямат спомени дали между попълнените от А. документи е фигурирало и
заявление за издаване на дубликат на контролен талон към свидетелство за управление
на МПС.
Нормата на чл. 313, ал. 1 от НК предвижда наказание
за този, който „потвърди неистина или затаи истина в писмена декларация или
съобщение, изпратено по електронен път, които по силата на закон, указ или постановление
на МС се
дават пред орган на властта за удостоверяване истинността на някои
обстоятелства”. Следователно същата
инкриминира едно престъпление на просто
извършване, чието изпълнително деяние се явява довършено със затаяване на
истината, респективно потвърждаване на неистина по отношение на определени
обстоятелства, отразени в съответната декларация. Доколкото това е така, а от посочената в
обвинението
декларация по чл. 160 от ЗДвП е видно, че чрез последната на 13.08.2018 година действително е
била потвърдена неистина
относно такива
обстоятелства, както и че тя е била подписана от лицето, вписано като декларатор в нея, следва да се приеме, че става въпрос не
за опит, а за довършено престъпление - противно на твърденията, които защитата лансира
по отношение на него. Липсата на предприети от подсъдимият действия във връзка с последващото използване (чрез подаване) на тази
декларация пред служители на Сектор „ПП” при ОД на МВР Габрово не изключва това заключение, тъй като като те (с оглед на допълнителното
изискване за употреба на документа като доказателство за невярно удостоверените
обстоятелства или направените изявления в него) се явяват елемент от съставите на други престъпления по
Глава IX-та от Особената част на НК, обвинения за каквито не са предявени срещу
А. и които
не се основават на фактическите обстоятелства, установени в настоящия
казус, които покриват единствено обективната и субективна страна именно на изпълнена
от същият
дейност във връзка с т.нар. „лъжливо документиране” по смисъла на закона.
Съдържащите се
в декларацията обстоятелства са декларирани от А. във връзка с изричното
потвърждаване на неистина (и то в писмен вид, тъй като това
заключение безспорно се налага от текста, отпечатан непосредствено след думите „декларирам,
че...”) в документ, който е бил попълнен и подписан от
него по повод на направено искане за издаване на дубликат на свидетелство за
правоуправление на МПС. Редът и условията за издаване на тези свидетелства (съгласно чл.
159, ал. 1, т.1 от ЗДвП) се определя с подзаконов нормативен
акт, който в случая се свързва с издадената от Министъра на вътрешните работи
Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за
издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната
дисциплина. Тя (чрез нормата на чл. 16, ал. 2 от нея) установява
конкретни изисквания за издаване на дубликат от свидетелство, като предвижда,
че при издаване на такъв „водачите подават
документите, посочени в чл. 13, ал. 1, т. 1 и т. 6; декларация по
чл. 17, ал. 1 от ПИБЛД за удостоверяване на твърдяното обстоятелство; а в случаите по
ал. 1, т. 1 - и старото свидетелство за управление на МПС”. Като се базира
на въпросната разпоредба, както и на систематичното място на нормата на чл. 160
от ЗДвП (която се намира в Глава IV-та от ЗДвП, уреждаща
въпросите относно правоспособността на водачите на МПС и тези, отнасящи се до условията
и реда за издаване на документи във връзка с придобитата от същите
правоспособност), съдът прие, че съдържащото се в чл. 16,
ал. 2 от Наредба № I-157 изискване (за удостоверяване
на истинността на съответните обстоятелства в декларацията по чл. 17, ал. 1 от
ПИБЛД) по аналогия следва да бъде отнесено и към декларацията
по чл. 160 от ЗДвП (независимо че, най-вероятно поради
законодателен пропуск, не е включено в нея), както и че съществуващото
в последната изискване за посочване на самите причини, довели до липсата на свидетелството,
не е с уведомителен характер, а има същото удостоверително
(във
връзка с истинността)
значение по отношение на тези причини, каквото му се придава от
декларацията по чл. 17, ал. 1 от ПИБЛД. Налице са основания именно за такова, а
не за друго заключение, тъй като (съгласно чл. 2, ал. 1 от Наредба № I-157) макар и свидетелството за
управление на МПС да се явява определено само като „индивидуален удостоверителен
документ за правоспособност за управление на МПС”, то едновременно с това (по смисъла на
чл. 1, ал. 5, т. 2 от ЗБЛД) същото представлява
и документ за самоличност, при който съответните обстоятелства, станали причина
за неговата липса (в хипотезите на изгубване, кражба,
повреждане или унищожаване, т.е. на такива, предвидени в чл. 151, ал. 9 и чл.
160, ал. 1 от ЗДвП) съвпадат напълно с тези, посочени и в
декларацията по чл. 160 от ЗДвП. Поради изложеното и след като се съпостави, че
(съобразно указаното в чл. 12, ал. 1, т. 7 от Наредба № I-157) свидетелство
се издава при издаване на дубликат, който сам по себе си предполага
съществуването на валидно издадено предходно свидетелство, а последното (според чл. 3,
ал.1 от Наредба № I-157) е възможно да
бъде издадено само на лице, отговарящо (освен на останалите,
визирани в тази норма закони и подзаконови нормативни актове) и на
изискванията на ЗДвП, следва да се приеме, че А. е осъществил състава на
престъплението по предявеното му обвинение от обективна страна, защото (след като не е
притежавал необходимата завършена образователна степен, не е преминал квалификационен
курс и не е положил изпит за придобиване на правоспособност, който да е
издържал успешно и в резултат на това да е получил валидно издадено свидетелство
за правоуправление от определена категория) той не е
отговарял на онези условия, визирани в чл. 151, ал. 2 от ЗДвП по отношение на
тях. Липсата на притежавано свидетелство, което да е било издадено в съгласие с
тези условия, установява и безспорната неистинност на декларираните обстоятелства
във връзка с неговата кражба или изгубване в попълнената декларация по чл. 160
от ЗДвП, които не могат да отговарят на истината, след като на подсъдимият
въобще не е било издавано свидетелство по предвидения от закона ред и той напълно
е осъзнавал това. Подобно заключение произтича недвусмислено и от съдържанието
на обясненията, които той е дал по време на съдебното следствие и които
безспорно установяват, че А. е осъществил състава на престъплението и от
субективна страна, при изискуемата от закона форма на вина пряк умисъл. Следва
да се посочи, че дори и декларираните твърдения във връзка с изгубването или
открадването на свидетелството заедно с портмонето да отговарят на обективната истина
(което изобщо не е установено от материалите по делото), тяхната
истинност не изключва престъпния характер на извършеното от него, тъй като тя би
имала значение само ако се отнася за документ, който е бил издаден по
предвидения от закона ред. Обясненията на подсъдимия обаче сочат за друго, защото
от тях се установява, че изгубеното или откраднато свидетелство е представлявало
неистински документ, който му е бил предоставен от друго лице, и с който той се
е сдобил след като предварително е платил определена парична сума за него. С
оглед на това не може да се предполага, че у същият не е бил налице умисъл при деклариране
на неверните обстоятелства в декларацията към датата на нейното попълване
поради наличието на предпоставки, указани в чл. 14, ал. 1 от НК, още повече че
твърденията във връзка с „осъществената” предходна проверка по интернет, при
която се е уверил, че въпросното свидетелство (издадено под номер ********* от КАТ София) е било валидно,
също не се подкрепят от събраните доказателства. Освен като недоказани, същите
с основание могат да бъдат окачествени като несъстоятелни, а с една голяма доза
вероятност - и като проява на защитна теза, тъй като нормата на чл. 151, ал. 9
от ЗДвП не въвежда изискване за представяне на документ за завършена
образователна степен при издаване на дубликат на свидетелство за
правоуправление, а подсъдимият (при отчитане на самопризнанието за
завършеното от него начално образование
заедно с начина, по който се е снабдил със самото свидетелство) очевидно
напълно е осъзнавал това.
При така
приетата за установена фактическа обстановка и въз основа на гореизложените
съображения, съдът намери за безспорно от правна страна, че след като на 13.08.2018 г., в град Габрово, в Сектор „Пътна
полиция” при ОД на МВР Габрово, е потвърдил неистина – че е изгубено или
откраднато свидетелството му за правоуправление на МПС, в писмена декларация,
която по силата на закон – чл. 160 от ЗДвП, се дава пред орган на властта за
установяване на истинността на посочените обстоятелства, подс. С.О.А. при форма
на вина пряк умисъл, както от обективна, така и от субективна страна е
осъществил състава на престъпление по смисъла на чл. 313, ал. 1, пр.1-во от НК,
в извършването на което го призна за виновен.
При определяне
вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено за извършеното
престъпление, като смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства съдът отчете
младата възраст на подсъдимия; дадените от А. обяснения, с които е
спомогнал за разкриване на обективната истина; проявеното (с оглед на тях) съдействие при
разкриване на престъплението, включително и от аспект на признанието за
попълване и подписване на инкриминираната декларация от него; влошеното му
здравословно състояние; наличието на дете, за което се
грижи и доставя издръжка; завишената степен на обществена
опасност, с която той се определя в качеството на деец, произтичаща от множеството
(общо 6 на брой) присъди, постановени за различни
престъпления от общ характер, както и
факта, че една от тях (по НОХД № 259/2016 г. на РС Габрово) е била
издадена във връзка с престъпление, извършено през изпитателен срок, чрез който
изпълнението на наложено по отношение на подсъдимият наказание „Лишаване от
свобода” е било отложено въз основа на чл. 66, ал. 1 от НК. Чрез извършеното
престъпление подс. С.А. се е опитал да се снабди с официален документ, който
впоследствие да използва при извършване на една правно регламентирана дейност,
свързана с управление на МПС, която не е имал право да изпълнява и заради
осъществяването на която е бил санкциониран (еднократно) не само по
административен, но и по наказателен ред чрез три влезли в сила присъди,
постановени във връзка с извършени престъпления по чл. 343в, ал. 2 във вр. с
ал. 1 от НК. Тези обстоятелства също следва да се отчетат като отегчаващи по
смисъла на закона.
Преценявайки
изложените по-горе данни по отделно и в тяхната съвкупност, съдът намери, че е
налице превес на отегчаващите вината обстоятелства. Въз основа на това, след
като отчете техния характер и естество, наложи на подс. С.А. наказание над
минималния размер на предвиденото в нормата на чл. 313, ал. 1 от НК за
посочения в нея най-тежък вид, а именно – „Лишаване от свобода” за срок от
„Шест месеца”, като прие, че по този начин ще се създадат условия за ефективното постигане на целите на личната и генерална
превенция на наказателната репресия, посочени в чл.36 от НК. Съдът прие, че установените по делото обстоятелства във връзка с
предходните осъждания на дееца не дават възможност за налагане на другото по-леко
по вид наказание „Глоба”, предвидено в разпоредбата на чл. 313, ал. 1 от НК,
както и замяна на определеното наказание „Лишаване от свобода” с „Пробация”,
още повече че вече нееднократно налаганите до момента наказания от последния
вид по отношение на А. явно не са могли да изиграят своята предупредителна и
превъзпитателна роля.
От данните, които се съдържат в приложената по досъдебното производство
справка за съдимост, се установява, че до момента подс. А. е бил осъждан на
наказание от вида, посочен в чл. 37, ал.
1, т. 1а от НК, както и че с Определение № 374, постановено на 23.05.2013 г. по
НОХД № 517/2013 г. на същият е било определено едно общо наказание между
наложеното по това дело и определеното по НОХД № 393/2013 г. на РС Габрово,
възлизащо на „Шест месеца лишаване от свобода”, чието изпълнение – чрез
приложението на чл. 66, ал. 1 от НК, е отложено за срок от „Три години”,
считано от 08.06.2013 година – датата за влизане на това определение в законна
сила. Справката за съдимост сочи, че по отношение на А. е наложено наказание от
този вид (в размер на „Десет месеца лишаване от свобода”) и чрез Определение за одобряване на споразумение
за прекратяване на наказателно производство по реда на чл. 381 и сл. от НПК,
образувано по НОХД № 713/2013 г. на ГРС, постановено на 12.11.2013 г. и влязло
в законна сила на тази дата, изпълнението на което – с приложението на чл. 66,
ал. 1 от НК, също е било отложено за срок от „Три години”, считано от датата за
влизане на въпросния съдебен акт в законна сила. Наказанието, наложено по НОХД
№ 713/2013 г. на РС Габрово, е подлежало на групиране с тези, определени на
подсъдимия С.А. по НОХД № 393/2013 г. и НОХД № 517/2013 г. на ГРС, но това
групиране не е било извършено от съда, постановил първата от трите присъди по
отношение на него. При естеството на
посочените по-горе данни съдът намира, че към инкриминираната
дата подс. С.А. не е бил осъждан на наказание “Лишаване от свобода”. За да се
счита за такъв, в рамките на всеки един от изпитателните срокове, определени по
НОХД № 517/2013 и НОХД № 713/2013 на РС Габрово, той би следвало да е извършил
друго умишлено престъпление от общ характер, за което, макар и след края на
същите, да му е наложено наказание “Лишаване от свобода”. Съществуването на
извършено престъпление не от общ, а от частен характер, както и наличието на
умишлено престъпление от общ характер, за което е било наложено различно
наказание от посоченото в предходното изречение по вид, води до невъзможност за
привеждане на отложеното наказание в изпълнение по реда на чл. 68, ал. 1 от НК (по арг. от указаното в
нея и ал. 5 на същия текст). Отпадането на възможността за привеждане на едно условно наказание в
изпълнение води до осуетяване на възможността за проява на онези специфични
последици, установени от закона във връзка с възможността за заличаване (посредством реабилитация) на последиците от
осъждането на наказание от този вид, които могат да възникнат само ако то се
изтърпява ефективно. Този извод произтича от разпоредбите на чл. 86, ал. 1 и
ал. 2 от НК, както и от тази на чл. 88а от НК, която / с оглед на отразеното в
ал. 1 и ал. 2 / също предпоставя ефективното изтърпяване на това наказание,
предпоставките за което зависят от съществуването / или липсата / на
съответните условия за неговото привеждане в изпълнение съобразно указаното в
чл. 68, ал.1 от НК. В справката за съдимост липсват данни за наказания
„Лишаване от свобода”, наложени на подсъдимия С.А. за извършени престъпления в
рамките на изпитателните срокове, определени по НОХД № 517/2013 г. и НОХД №
713/2013 г. на ГРС, като са налице такива за друго по вид наказание –
„Пробация”, наложено за осъществено в тези срокове престъпление по чл. 197, т.
3 във вр. с чл. 195, ал. 1, т.2, 4 и 5 във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, за което
А. е бил осъден чрез Присъда № 416/06.07.2016 г., постановена по НОХД №
259/2016 г. на РС Габрово. От аспект на изложеното по-горе и датата за
осъществяване на престъплението, инкриминирано по настоящето дело, към 13.08.2018
г. той безспорно се е явявал осъждан по смисъла на закона, но не и на наказание
от вида, установен в чл. 37, ал. 1, т. 1а от НК. Макар и това формално да
позволява приложението на чл. 66, ал. 1 от НК по отношение на наказанието,
наложено по настоящето дело, съдът прие, че то следва да се изтърпи ефективно,
тъй само по този начин би могло да се въздейства възпитателно и предупредително
не само върху останалите членове на обществото, но и спрямо самият А., чието
принудително изолиране (заради многото на брой престъпления от
общ характер, осъществени през продължителен период от време) от него също се
явява необходимо, за да може да се превъзпита и да се поправи.
Въз основа на изложените
по-горе съображения съдът разпореди наказанието в размер на „Шест месеца
лишаване от свобода” да се изтърпи от подсъдимият С.А. ефективно при “Първоначален общ режим”, определен в съответствие с
предвиденото в чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗПС.
С оглед на постановената присъда съдът осъди подс. С.А.
да заплати по сметка на ОД на МВР Габрово, сума в размер на 177,43 лева,
дължима за възстановяване на направените разноски при разследването по досъдебното
производство, на осн. чл. 189, ал. 3 от НПК.
Поради характера на постановената присъда подсъдимия С.О.А. бе осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Габрово: сума в
размер на 20 лева, дължима за възстановяване на направените разноски в рамките
на съдебното производство, на осн. чл. 189, ал. 3 от НПК, както и сумата от 5
лева, представляваща държавна такса,
дължима за изпълнителен лист, същата в случай на извършено служебно издаване на
такъв за събиране на присъденото по-горе вземане за разноски от съдебното
производство в полза на бюджета на съдебната власт.
В този смисъл е
и постановеният съдебен акт.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :
........................