Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ........
гр.Варна, 08.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 39-ти състав, в публично съдебно
заседание, проведено на четиринадесети
юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Христина Колева
при участието на секретаря Цветелина Илиева,
като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 12528 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба
от „К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:*** срещу К.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, за
заплащане на сумата от 350 лв. - главница по договор за кредит №
**********/17.07.2015 г., сключен между ответника и „***“ ЕООД; сумата от 87.58
лв., представляваща наказателна лихва за периода 17.08.2015 г. – 31.01.2018г., които вземания са
придобити от ищеца по силата на договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018г., на основание чл. 240 и чл. 86 ЗЗД, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното й
изплащане.
В исковата молба ищецът излага,
че по силата на сключен договор
за кредит № **********/17.07.2015 г. по реда на чл. 6 ЗПФУР с „***“ ЕООД на ответника
е предоставена в заем сумата от 350.00 лева за срок от 30 дни. Сумата е
преведена в полза на кредитополучателя чрез И. АД. Твърди се, че договарянето е
осъществено чрез средства за комуникация от разстояние, като самият договор е
сключен във формата на електронен документ. Крайният срок за издължаване на
сумата е уговорен до 16.08.2015г., на която дата не е заплатена дължимата
главница. Съгласно условията на договора, кредиторът е начислил наказателна
лихва, формирана от сбора на лихвения процент по кредита плюс надбавка от 10.01,%,
на осн. 13.3 от ОУ към договора..
Твърди се, че на 01.02.2018г. ищецът е сключил договор за цесия с „***“ ЕООД, по силата на който е придобил възмездно вземанията по договор
за кредит № **********/17.07.2015 г.. Ищецът се
позовава на учредена му от предходния кредитор (цедент)
представителна власт относно правото да уведомява длъжника за извършената
цесия. В тази връзка изразява воля за уведомяване на цедирания
длъжник с връчване на препис от исковата молба.
В срока по чл.131 ГПК е
постъпил отговор от ответника,
чрез назначения му особен представител. Твърди, че не е пасивно легитимиран да отговаря по
исковете. Оспорва да е получил сумата в размер на 350 лева. Счита за нищожен
договора за кредит поради липса на съгласие. Навежда доводи, че
кредитополучателят не е могъл да влияе върху предварително заложените клаузи в
договора. Счита за неравноправни клаузите на договора за кредит. Счита за
нищожен договора за цесия. Твърди, че не е уведомен за цесията. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Приобщен към доказателствения материал по делото е договор за кредит № **********/17.07.2015г.,
със страни „***“ ЕООД като кредитодател и К.Н.Г.,
като кредитополучател. Съгласно същия на кредитополучателя се предоставя кредит
в размер на 350 лева, която сума Г. е заявил да получи чрез Изипей
и се е задължил да върне в срок от 16.08.2015г. Съгласно условията на договора
лихва за кредита не се дължи – посочено е лихвеният процент да е равен на 0%,
както и ГПР – 0%. В чл. 13.3, б. „а“ от договора е посочено, че в случай на
забава на плащания по договора за кредит, кредитополучателят ще дължи надбавка
за наказателна лихва, прибавена към договорния лихвен процент, в размер на
законната лихва върху незаплатената сума за периода на просрочие,
като към датата на сключване на договора е посочено, че възлиза в размер на
10.01%. Предвидено е, че наказателната лихвена надбавка за просрочие
подлежи на изменение въз основа на изменението на основния лихвен процент,
определен от БНБ.
Представена по
делото е и разписка за извършено плащане, видно от която, че на 17.07.2015г.
кредиторът „4 финанс“ ЕООД е наредило в полза на К.Н.Г.
чрез система за електронни плащания Изипей сума в
размер на 350 лева.
Видно от
приложената на л. 96 от делото оригинал на разписка, че К.Н.Г. на 17.07.2015г.
е получил на каса на Изипей сума в размер на 350
лева, като основание за превода е посочен ЕГН на ответника и номера на кредита
– **********.
От приложения на
л. 5-6 договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005 от 01.02.2018г. е видно,
че „4 финанс” ЕООД е прехвърлило на „К.Б.“ ЕООД
вземанията, произтичащи от договори за заем, индивидуализирани в приложение № 1
срещу определена покупна цена. Представено е и приложение № 1, като видно от
същото, че част от документа е вторично заличен по отношение на номерата на
кредити срок за погасяване, краен падеж, имена на кредитополучател и ЕГН, като
са останали видими графично форматираните колони от таблицата и само един пълен
ред от нея. Посочен е номерът на договора за кредит – **********, срокът за
погасяване в дни – 30, падеж – 16.08.2015г., име на кредитополучателя – К.Н.Г.,
негов ЕГН, отпуснат размер на кредита в лева – 350, отписана главница – 350
лева, отписана просрочена договорна лихва – 0, отписана просрочена такса – 0,
отписана наказателна лихва към датата на цесията и общ размер на прехвърленото
вземане.
Представено
по делото е уведомление, по силата на което ответникът е уведомен за извършеното прехвърляне, представляващо приложение към исковата молба. В
приложеното известие за доставка е отбелязано, че пратката не е потърсена от
адресата.
Предвид така установеното от фактическа
страна се налагат следните правни
изводи:
За основателното провеждане на предявените
искове в тежест на ищеца е по пътя на главното и пълно доказване да установи
факта на съществуване на валидно облигационно отношение между цесионера и ответника по договор за кредит, че по него
ответникът е останал задължен за процесната сума в посочения размер, че между цесионера и ищеца е сключен валиден договор за цесия, по
силата, на който на ищеца е било прехвърлено вземането по договора за кредит с
ответника, че цесията е съобщена на ответника.
От коментираните по-горе писмени
доказателства, се установява, че между ищеца в качеството му на цесионер и „***” ЕООД в качеството му на цедент, е сключен договор за прехвърляне на вземания от
01.02.2018г., приложение № 1, с който е прехвърлено вземането на цедента от ответника по договор за заем № **********/17.07.2015г.
При това съдът намира, че възраженията на ответника за нищожност на договора за
цесия са неоснователни. На първо място заличаване на данните за други
прехвърлени вземания, не са от естество да разколебаят извода на съда относно
волята на кредитора да се разпореди с вземането си, произтичащо от твърдяния договор за кредит, която съдът намира за ясно
изразена с представянето във фактическата власт на купувача на списък, съдържащ
всички данни за договора с конкретно физическо лице и изричното потвърждение на
цесията /л. 26/. Следва да се отчете и че прехвърлянето на вземане е принципно
неформален акт и съдържанието на конкретната сделка между кредиторите, извън
договорената промяна на собствеността върху вземането не засяга по никакъв
начин длъжника, поради което и последният не може да си служи с подобни
възражения при липса на твърдения, че е престирал на
стария кредитор.
Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът е длъжен да съобщи на длъжника за станалото
прехвърляне на вземането. Смисълът на това установено от закона изискване е да
гарантира правата на новия приобретател на вземането.
В негов интерес, а и в интерес на третите лица това действие на цесията е
ограничено от разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4, които задължават стария
кредитор да уведоми длъжника за станалото прехвърляне, за да може същият да
знае на кого в бъдеще следва да престира. Преди да е
направено такова уведомление, длъжникът може валидно да погаси задължението си
и чрез плащане на стария кредитор, да новира същото,
то да му бъде опростено и т. н. Липсата на уведомление не прави цесията
недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да плати на новия
кредитор. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от този кредитор лице до
момента на уведомлението, каквото твърдение не е направено в настоящото
производство. След като бъде известен за цесията, дори и чрез връчване на
исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на
уведомяване /решение № 40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/
Следващият спорен по делото въпрос е относно
наличието на валидно сключено правоотношение между „***” ЕООД и К.Г..
Представеният
по делото договор е за предоставяне на финансови услуги от разстояние по
смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), тъй като от общите условия към договора за потребителски кредит става
ясно, че самата процедура по кандидатстване и отпускане на парични средства се
извършва по електронен път, като съвкупност от технически операции, базирани на
електронна платформа на отпускащия заема, с регламентирани правила за достъп до
системата и обратна връзка с клиента.
Съгласно
чл. 18, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора. За доказване на изявления, отправени
съгласно закона, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът
за електронния документ и електронния подпис.
Макар
и по делото да липсват преки доказателства за потвърждението на ответника,
което да е отправено и достигнало до кредитора по предвидения в Общите условия
ред, от представената разписка, в която като основание за получаване на сумата
е посочен процесния договор с № ********** и която е подписана от ответника Г.,
съдът намира за установено, че същият се е съгласил с условията на договора и
общите условия към него.
Следващата
група възражения, въведени от процесуалния представител на ответника, касаят
валидността на договора за кредит.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 ЗПК, изисква договорът за потребителски кредит да
съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му /т. 7/, лихвения
процент по кредита и условията, при който той може да бъде променян /т. 8/,
годишният процент на разходите по кредита /т. 10/, условията за издължаване на
кредита, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните
вноски /т. 11/. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от закона въвежда изискване
договорът да е на разбираем език. В настоящия случай в договора изрично са
посочени неговите условия, общия размер на задължението, условията за неговото
издължаване. Ясно е посочено, че за предоставеният кредитен ресурс не се дължи възнаградителна лихва, респ. нулев е процентът и на
годишният процент на разходите. Ето защо и настоящият състав на съда счита, че
възражението за недействителност на договора за кредит по чл. 22, във вр. чл. 10 и 11 ЗПК е неоснователно.
По изложените по-горе съображения, съдът
намира, че ответникът дължи връщане на предоставения му кредитен ресурс. В
тежест на Г. е да установи факта на погасяване на дълга по кредита, като същият
не е ангажирал доказателства в този смисъл, поради което и предявеният
осъдителен иск за сумата от 350.00 лева следва да бъде уважен. Върху тази сума
ответникът дължи лихва за забава от деня на подаване на исковата молба в съда –
20.08.2018г., до окончателното погасяване на задължението.
Следващата претенция е за присъждане на наказателна
лихва по чл. 13.3 от договора. Цитираният текст от договора предвижда право на
кредитора да претендира наказателна лихва за забавено изпълнение на
задължението за връщане на заетата сума, който лихва в случая се съизмерява с размера на законната лихва. Ответникът
противопоставя възражение за недействителност на клаузата с аргумент същата да
е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Безспорно, с оглед разпоредбите на § 13, т. 1 и 12 от ДР на ЗЗП нормите
на цитирания закон са приложими и спрямо настоящия договор. Съгласно нормата на
чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като възможните хипотези не са лимитивно
определени от законодателя. Както съдът посочи по-горе уговорената наказателна
лихва за забава се съизмерява със законната лихва и в
този смисъл е съответна установения от самия законодател размер на дължимата
лихва при забавено изпълнение на задълженията по договорите. При това положение
не може да се приеме, че цитираната клауза води до неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, който и при липса на подобна уговорка,
като последица от забавеното изпълнение на задължението би дължал лихва за
забава в размер на законната такава. Изчислена с помощна на програмен продукт „Апис Финанси“ дължимата лихва върху главницата от 350 лева,
за периода от деня следващ падежа на задължението – 17.08.2015 г. до посочения от ищеца
краен момент – 31.01.2018г., възлиза в размер на
87.58 лв.. При това положение и тази претенция като основателно следва да бъде
уважена в рамките на предявения размер.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и направеното
от ищеца искане, ответникът К.Г. следва да бъде осъден да заплати на „К.Б.”
ЕООД разноски за заплатена държавна такса в размер на 100 лева, депозит за
особен представител в размер на 300 лева и възнаграждение за защита и
съдействие от един адвокат в размер на 360 лева, или общо сумата от 760 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА К.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, п.к. ****,
сумата от 350 лв. - главница по
договор за кредит № **********/17.07.2015 г., сключен между ответника и „***“
ЕООД; сумата от 87.58 лв.,
представляваща наказателна лихва за периода 17.08.2015 г. – 31.01.2018г., които вземания са
придобити от ищеца по силата на договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на исковата молба до окончателното й изплащане, на основание чл. 240 и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА К.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, п.к. ****, сумата от 760.00
лева /седемстотин и шестдесет лева/, представляваща сторени
съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Присъдените
суми могат да бъдат заплатени от ответника в полза на ищеца по посочената в
исковата молба банкова сметка ***
„***“ ЕАД, а именно: IBAN ***.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: