Р Е Ш Е Н И Е
град София, 23.04.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№3749 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №561069 от 13.12.2018г., постановено по гр.дело №75099/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 46-ти състав е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че Д.С.Ч. дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1510.45 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в град София, СО район „Лозенец“, ул.“**********, с аб.№352814, за периода от м.05.2012г. до м.04.2014г., ведно със законната лихва от 27.05.2015г. - дата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на вземането; на основание чл.86 ЗЗД сумата от 291.99 лв., обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.06.2012г. до 28.04.2015г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 10.07.2015г. по ч.гр.дело №29308/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 46-ти състав. Със съдебното решение е осъден Д.С.Ч. да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сума в размер на 174.37 лв., разноски в исковото производство, както и сума в размер на 86.05 лв., разноски по ч.гр.д. №29308/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 46-ти състав.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - Д.С.Ч., чрез адв.Св.Г., с която се обжалва изцяло постановеното решение на СРС, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че неправилен е изводът на СРС, че ответникът има качеството потребител на топлинна енергия за исковия период. Твърди се, че от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №173, том II, рег.№25270, дело №325/2007г. се установява факта, че продавачът – М.П.М.си запазва правото на ползване върху процесния топлоснабден имот пожизнено и безвъзмездно, предвид на което същият има качеството потребител на топлинна енергия за исковия период и по отношение на него следва да се ангажира договорната отговорност за заплащане на стойността на доставената в имота топлинна енергия. Излага се, че предявените искове срещу „голия“ собственик на процесния топлоснабден имот са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции и в заповедното производство. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в
молба от 19.02.2020г. взема становище за неоснователност на подадената въззивна
жалба. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззивника
разноски за адвокатско възнаграждение.
Третото лице-помагач - „М.Е.” ООД, не взема становище по
подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Д.С.Ч. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №29308/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 46-ти състав, въззиваемия-ищец - „Т.С.”
ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 27.05.2015г. и е постановена на 10.07.2015г.
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д.С.Ч.. В срока по чл.414 от ГПК е подадено
от длъжника - М.М.Б.възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/ и
допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна
квалификация/, но по същество неправилно.
За да постанови обжалваното
съдебно решение, с което са уважени изцяло предявените установителни искове,
първостепенният съд е приел, че ответникът - Д.С.Ч. като собственик на процесния топлоснабден имот се явява потребител на топлинна
енергия за исковия период. Прието е, че съгласно разпоредбата на §1, т.42 от ДР на ЗЕ
потребител на топлинна енергия е лице - собственик или ползвател на
топлоснабдения имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Посочено е, че
доколкото в ЗЕ не е предвидено в каква последователност от собственика или от
ползвателя следва да се търси отговорност за заплащане на дължими суми за
доставена топлинна енергия, е предоставено право на топлоснабдените дружества
да претендират цената на доставената топлинна енергия по техен избор и преценка
от собственика или от носителя на вещни права върху имота. По тези съображения
е прието от СРС, че предявените искове срещу собственика на имота, независимо
че върху същият е учредена вещна тежест – право на ползване на трето
неучастващо по делото лице, са основателни и доказани и като такива са изцяло
уважени. Настоящият въззивен състав счита, че направените от СРС изводи относно
пасивната легитимация на лицата по отношение на които следва да се претендира тяхната
отговорност за заплащане на стойност на доставена в имота топлинна енергия са
неправилни, тъй като противоречат на материалния закон и трайно установената
съдебна практика. Доводите
релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на
обжалваното решение, са основателни поради следните съображения:
На основание чл.150
ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Въз основа
общите условия между топлопреносното предприятие и потребителя се създава
облигационна връзка по договор за покупко-продажба, по силата на която срещу
доставената топлинна енергия потребителят се задължава да заплати цената в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася.
Съгласно
чл.3, ал.1 от приложените общи условия купувач на топлинна енергия може да бъде
всяко физическо лице, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване.
Разпоредбата съответства на чл.153,
ал.1 ЗЕ, според която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.3 ЗЕ на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36,
ал.3, както и на §1, т.42
от ДР на ЗЕ, съдържаща дефиниция за потребител на топлинна
енергия.
В конкретната
хипотеза ответникът - Д.С.Ч. не оспорва факта, че е собственик на процесния топлоснабден имот, находящ се в
град София, СО район „Лозенец“, ул.“**********, въз основа договор за покупко-продажба
на недвижим имот, обективиран в нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот №173, том II, рег.№25270, дело
№325/2007г.,
от който е видно, че продавачът
– М.П.М., си е запазил
пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху имота. При тези данни съдът
намира, че ответникът не е пасивно легитимиран по исковете, тъй като няма
качеството потребител на топлинна енергия за исковия период, а такова притежават
лицата с учредено вещно право на ползване. Правото на ползване по смисъла на
чл.56 от ЗС включва правото да се използва вещта съгласно нейното
предназначение, а на основание чл.57
от ЗС ползвателят е длъжен да
плаща разноските свързани с ползването. Задълженията за заплащане стойността на
доставена до имота топлинна енергия са такива разноски. С оглед предвидената в
общите условия алтернативност в хипотезата, при която собственикът и
ползвателят са различни лица, купувач на топлинна енергия се явява ползвателят,
който по силата на притежаваното вещно право и в съответствие с посочените
разпоредби непосредствено упражнява фактическа власт и си служи с имота. В
случая съдът намира да посочи, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест в процеса ищецът е този, който следва да установи при условията на пълно
и главно доказване твърдените от него обстоятелства, от които черпи
благоприятни за себе си права, а именно,
че ответникът се явява потребител на
топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 ЗЕ и респективно е страна по
договорното правоотношение за доставка на топлинна енергия досежно процесния
топлоснабден имот. В случая ищецът не сочи доказателства за възникнала
облигационна връзка между страните с предмет доставка на топлинна енергия за
процесния топлоснабден имот. След като такива доказателства не са представени, се
налага по горните съображения единственият правилен извод, че по делото не е
доказано наличие на валидно договорно отношение между страните за доставка на
топлинна енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период от време и
оттук неоснователни и недоказани се явяват
предявеният главен и акцесорен иск за установяване на дължимост по
отношение на ответника на парични задължения, произтичащи от това облигационно
правоотношение.
С оглед на горните аргументи и
поради несъвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение, с което са уважени изцяло
предявените установителни искове в т.ч. и в частта за разноските, като неправилно
и незаконосъобразно следва да бъде отменено на основание чл.271, ал.1 от ГПК и
вместо него постановено друго, с което да бъдат отхвърлени като неоснователни
предявените установителни искове.
С оглед изхода на
спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззивника-ответник.
Сторените пред СГС разноски, които следва да бъдат присъдени в полза на
въззивника, възлизат на сумата от 56.00 лв., заплатена държавна такса, както и
в полза на адв.Св.Г. следва да се присъди адвокатско възнаграждение по
реда на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА за осъществено безплатно процесуално представителство
пред въззивната инстанция в размер на сумата от
300.00 лв., определена на основание чл.9 от Наредба №1 от 9 юли 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Сторените
пред СРС разноски, които следва да бъдат присъдени в полза на въззивника,
възлизат на сумата от 400.00 лв., заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно
приложен договор за правна защита и съдействие. Относно претендирани разноски в
заповедното производство, съдът намира, че направеното от ищеца възражение по
реда на чл.78, ал.5 от ГПК се явява основателно. В полза на въззивника следва
да се присъди сумата от 50.00 лв., за адвокатско възнаграждение, която сума
съответства на извършените правни действия от процесуалния представител на
длъжника в заповедното производство и с оглед ниската фактическа и правна
сложност на спора. Действително в Наредба №1/2004г. се регламентират
минималните размера на адвокатските възнаграждения за
съответния вид услуга, като конкретният размер е въпрос на индивидуално
договаряне между страните, но адвокатското възнаграждение трябва да бъде
адекватно на фактическата и правна сложност на делото. Действително адвокатът
има право свободно да договаря размера на възнаграждението, което да му бъде
заплатено във връзка със съответното представителство, но тази свобода не може
да рефлектира върху размера, за който следва да отговаря насрещната страна,
която предвид същността на този вид сделка не участва в договарянето на сумата,
поради което и не може да бъде обвързана от размер, договорен от други лица.
Обратното становище означава да се допусне злоупотреба с процесуални права,
най-вече по отношение на противната страна. В случая процесуално
представителство за подаване на възражение по чл.414 от ГПК от
длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените
в Наредба №1 от 09.07.2004г. случаи,
поради което и на основание §1 от цитираната Наредба, възнаграждението следва
да се определи по аналогия. За да се приложи по аналогия възнаграждението,
следва да се съобрази вида на самото процесуално действие. За възражението е
налице утвърден с Наредба №6 от 20.02.2008г. на Министъра на правосъдието
образец. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение
към заповедта винаги е приложена бланка за възражение, която се
връчва на длъжника и която съдържа указания за попълването и включително за
необходимостта, когато част от вземането се признава, това да се посочи
изрично. В настоящия случай длъжникът чрез процесуален представител е подал
възражение в утвърдения образец срещу цялото вземане. Ето защо с оглед извършените
от адвоката действия по изготвяне на възражението, съдът намира, че по аналогия
следва да намери приложение разпоредбата на чл.6, т.5 от Наредба №1 -
възнаграждения за изготвяне на книжа и молби, чиито минимален размер е 50.00 лв.,
доколкото тези действия на адвоката са най-близко до действията му свързани с
подаване на възражение по чл.414 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение №561069 от 13.12.2018г., постановено по гр.дело №75099/2015г. по
описа на СРС, І Г.О., 46-ти състав,
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "Т.С."
ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***;
срещу Д.С.Ч., с ЕГН **********,
с адрес: ***№10;
искове по
реда на чл.422 от ГПК, че ответникът дължи на ищеца следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1510.45 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в град София, СО район „Лозенец“, ул.“**********, с аб.№352814, за
периода от м.05.2012г. до м.04.2014г., ведно със законната лихва от 27.05.2015г.
- дата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на
вземането; на основание чл.86 ЗЗД сумата от 291.99 лв., обезщетение за забава върху
главницата за периода от 30.06.2012г. до 28.04.2015г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
10.07.2015г. по ч.гр.дело №29308/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 46-ти
състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА "Т.С."
ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***;
да заплати на Д.С.Ч., с ЕГН **********, с адрес: ***№10; на основание чл.78, ал.3
от ГПК общо сумата от 506.00 лв. /петстотин и шест лева/, сторени разноски пред
двете съдебни инстанции и заповедно производство.
ОСЪЖДА "Т.С."
ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***;
да заплати на адвокат С. Л. Г., от САК, с адрес: ***; на основание чл.38,
ал.1, т.3 от ЗА сумата от 300.00 лв. /триста лева/ за осъществено безплатно
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./