№ 910
гр. Стара Загора, 19.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Олга Златева
при участието на секретаря Пламена Цв. Димитрова
като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело №
20235530102515 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от Д. П. М. от гр.Стара Загора
против „Изи финанс“ ЕООД – гр.София – по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 12.11.2021 г. между него и ответното дружество бил
сключен договор за потребителски кредит. По силата на Договора ответното
дружество се задължава да предостави на кредитополучателя заем в размер на 2 000
лв., а кредитополучателят се задължава да върне предоставената сума в срок до
05.02.2023г., на 15 месечни вноски, при годишен лихвен процент по кредита в размер
на 40,15 % и годишен процент на разходите /ГПР/ - 48,44 %. Било посочено, че общата
сума за плащане от ищеца е в размер на 2 527,82 лв., като при непредставяне на
обезпечение по чл. 3, ал. 1 от Договора и изплащане на погасителните вноски в срок,
ищецът дължал 3 457,64 лв.
В предоставения стандартен европейски формуляр към Договора за кредит било
предвидено, че първата погасителна вноска е с падеж 12.12.2021г., а последната под
номер 15 е с падеж 05.02.2023г., размерът им и падежът им при представено
обезпечение по чл. 3, ал. 1 от Договора бил, както следва:
1. на 12.12.2021г. - вноска в размер на 199,33 лв., от които 133,33 лв. главница и
66 лв. лихва;
2. на 11.01.2022г. - вноска в размер 194,91 лв., от които 133,33 лв. главница и
61,58 лв. лихва;
3. на 10.02.2022г. - вноска в размер на 190,52 лв., от които 133,33 лв. главница и
57,19 лв. лихва;
4. на 12.03.2022г. - вноска в размер на 186,13 лв., от които 133,33 лв. главница и
52,80 лв. лихва;
5. на 11.04.2022г. - вноска в размер на 181,71 лв., от които 133,33 лв. главница и
48,38 лв. лихва;
1
6. на 11.05.2022г. - вноска в размер на 177,32 лв., от които 133,33 лв. главница и
43,99 лв. лихва;
7. на 10.06.2022г. - вноска в размер на 172,93 лв., от които 133,33 лв. главница и
39,60 лв. лихва;
8. на 10.07.2022г. - вноска в размер на 168,51 лв., от които 133,33 лв. главница и
35,18 лв. лихва;
9. на 09.08.2022г. - вноска в размер на 164,12 лв., от които 133,33 лв. главница и
30,79 лв. лихва;
10. на 08.09.2022г. - вноска в размер на 159,73 лв., от които 133,33 лв. главница и
26,40 лв. лихва;
11. на 08.10.2022г. - вноска в размер на 155,31 лв., от които 133,33 лв. главница и
21,98 лв. лихва;
12. на 07.11.2022г. - вноска в размер на 150,92 лв., от които 133,33 лв. главница и
17,59 лв. лихва;
13. на 07.12.2022г. - вноска в размер на 146,53 лв., от които 133,33 лв. главница и
13,20 лв. лихва;
14. на 06.01.2023г. - вноска в размер на 142,11 лв., от които 133,33 лв. главница и
8,78 лв. лихва;
15. на 05.02.2023г. - вноска в размер на 137,74 лв., от които 133,38 лв. главница и
4,36 лв. лихва;
В случай при непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 от Договора, към
първите 6 вноски се добавяла сумата в размер на 154,97 лв. неустойка, като падежът на
вноските се запазвал.
Било посочено, че по договора за кредит потребителят се задължавал да
представи в срок до 5 дни, считано от датата на сключване на договора едно от
следните обезпечения: 1. банкова гаранция в полза на Кредитора за общия размер на
всички плащания със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора или 2. две физически лица - поръчители, които да отговарят
на следните изискванията: да представят служебна бележка от работодател за размера
на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход да е в размер над
1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс” ЕООД; да нямат
неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банки
и финансови институции или ако имат - кредитната им история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен”; да подпишат договор за
поръчителство.
Твърди се, че съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на плащане. Счита, че доколкото Договор за потребителски кредит от
12.11.2021г. е договор на свободно договаряне, съгласно чл. 9 от ЗЗД, то неговото
съдържание следва да не противоречи на добрите нрави. Санкцията при
несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който са
нищожни договорите, които накърняват добрите нрави.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице
2
именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл цитира
практика на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. Тъй като в конкретния случай, ставало дума за търговска
сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но
общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според
практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се правила от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял отговор на
въпроса дали уговореното от страните накърнявало добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Излага, че сделки, противоречащи на добрите нрави се
считат тези, които водят до значително несъответствие на правата и задълженията на
страните, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в
правоотношението за облагодетелстване на другата. В конкретния случай счита, че е
налице имено такова несъответствие, доколкото на ищеца е вменено задължение да
обезпечи задължението си по Договора в петдневен срок от сключването на договора,
като в противен случай дължи неустойка в размер на 154,97 лв., добавена към размер
на първите шест вноски, или общо 929,82 лв. В ЗПК било посочено изчерпателно
какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Съгласно предоставената
преддоговорна информация на ищеца, бил предвиден петдневен срок от сключването
на договора за кредит да представи обезпечение под формата на банкова гаранция или
поръчителство на две физически лица, отговарящи на редица условия. В Глава
четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключването на
договора за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на договора изобщо или в искания размер
на заема. Така клаузата, съдържаща се в чл. 3, ал. 1 от Договора, според която се
дължала неустойка при непредставяне на обезпечение в петдневен срок от подписване
на договора чрез банкова гаранция или поръчителство, се намирала в пряко
противоречие с преследваната от закона цел и съответното задължение на потребителя.
Претендираната неустойка в размер на 929,82 лева предвиждала задължение за
ищеца за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на гаранция или
поръчителство по заема. Такава уговорка се явявала нищожна, поради противоречие с
добрите нрави, доколкото излизала извън допустимите законови рамки, тъй като
кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена облага от насрещната
страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е
извършил допълнителни разходи по заема, което водило до неоснователно обогатяване
и нарушавало принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Съгласно чл. 16 от ЗПК
оценката на платежоспособността се извършвала преди разрешаване отпускането на
кредита, като едва след предоставяне на исканите обезпечения се сключвал договорът
за кредит. Чрез цитираната клауза на длъжника се вменявало задължение да осигури
обезпечение на кредита си, след като той вече бил отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се
увеличавала. Същевременно задължението за неустойка възникнало въз основа на
задължение, което не е свързано пряко с претърпени от кредитора вреди, водило до
3
извода, че целта на регламентираната неустойка излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречала на
добрите нрави, което правило уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл и
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д.
№ 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. За съответствието на тази уговорка със закона съдът
следял служебно, като валидността й се преценявала към момента на сключване на
съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. С нея се постигало и
заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвижда, че при забава се дължало само обезщетение в размер на законната лихва, а
с процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за неизпълнението на едно
акцесорно задължение - непредставено обезпечение, от което пряко обаче не
произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка
били, че вземането няма да бъде събрано. Така се стигало до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо.
Поради това счита, че клаузата за неустойка, предвидена в Договор за потребителски
кредит от 12.11.2021г., е нищожна. Добрите нрави не допускали използването на
договорната неустойка, като средство за несправедливо обогатяване на кредитора и
един от корективите на последното била предвидената от законодателя в чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД възможност за прогласяването за нищожна. В този смисъл били и
задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010год. на ОСТК па ВКС.
Дължимата по Договора неустойка не била съобразена с действащата към момента на
сключване на договора правна уредба и в предвидените в ЗПК ограничения, както и с
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г.
относно договорите за потребителски кредити. Клауза, която предвиждала, че се дължи
неустойка при неосигуряване на обезпечение /в настоящия случай под формата на
гаранция или поръчителство/, което задължение става изискуемо след сключване на
договора за кредит, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика
такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като
кредита бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на
изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от
разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Съдът има задължение да
се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той
следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по
дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
На следващо място следвало да се посочи, че неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, била типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и
единствено да постигане неоснователно обогатяване.
На последно място, по този начин законът се заобикалял, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало
само обезщетение в размера на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още
4
едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено
обезпечение - представяне на гаранция или поръчителство, от което пряко обаче не
произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсило с тази неустойка,
било, че вземането нямало да бъде събрано. На практика така се стигало до кумулирана
неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е
недопустимо. При това още веднъж следвало да се подчертае, че тези вреди са
самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да
се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави
обезпечението. В случая това изискване не било спазено и от неизпълнение на това
задължение за предварителна оценка финансовата институция не можела да черпи
права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Задължение на кредитора било да направи оценка на платежоспособността на
длъжника преди да отпусне кредита, като при отрицателна оценка, да откаже
отпускането на искания заем.
Друга разновидност на тази клауза била, че в петдневен срок от сключване на
договор заемополучателят е длъжен да представи гаранция или поръчителство по
кредита. Тоест първо се отпускал кредит, а в последствие се искало обезпечение, което
също било в директно противоречие с целта на директивата да се предотврати
безотговорното кредитиране.
В допълнение, счита, че дължимите суми за неустойка следвало да бъдат
включени в обхвата на ГПР. Счита, че има нарушение в посочения процент ГПР, който
не съответствал на действително приложения. Налице била недействителност на
договора за кредит във всички случаи, когато потребителят е лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР.
Счита, че посочената неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на
929,82 лв., не е включена в процента на разходите на годишна база, поради което ако я
добави, то тя ще надхвърли размера предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК., което отново
обуславяло, че клаузата противоречи на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Предвид гореизложеното счита, че е налице разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния размер на ГПР, доколкото в него не били включени
начислените суми за неустойка при непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал.1 от
договора, което представлявало една от хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
бил недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита,
но не дължал лихва или други разходи по кредита.
Предвид гореизложеното, счита, че ищецът дължи връщане само на главницата
по кредита, но не и заплащане неустойка в общ размер на 929,82 лв., разпределена на
шест месечни вноски, всяка от които в размер на 154,97 лв., добавени към първите
шест погасителни вноски по кредита.
Към датата на подаване на исковата молба в съда, ищецът бил изплатил изцяло
задължението си по Договор за потребителски кредит от 12.11.2021г., като на
5
03.02.2022г. заплатил сума в размер на 1080 лв. вноски по кредит и на 11.03.2022г.
заплатил сума в размер на 1807,45 лв. за предсрочно погасяване, с които се счита, че е
погасил задължението си за главница в размер на 2000 лв., лихва в размер на 237,57 лв.
и 649,88 лв. неустойка.
Ищецът счита, че предвид, че клаузата за неустойка е нищожна, то следва
ответното дружество да възстанови сумата в общ размер на 649,88 лв., представляваща
неустойка за непредставено обезпечение по заема, като заплатена без основание.
Моли съда да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 649,88 лв.,
представляваща сбор от платени без основание недължими вноски за неустойка за
непредставено обезпечение по заема, предвидено в чл. 3, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит от 12.11.2021г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника.
Твърди, че съобразно предявения осъдителен иск, на основание чл. 127, ал. 4 от
ГПК ищецът бил длъжен да посочи банкова сметка или друг начин, по който да се
заплати сумата предмет на иска, както и разноските. От исковата молба било видно, че
банкова сметка или друг начин на плащане липсвали, поради което била нередовна.
Моли съда да задължи ищеца да посочи банкова сметка или друг начин на плащане.
Исковата молба била недопустима, доколкото предявения иск представлявал
злоупотреба с право на иск. Ищецът изцяло доброволно бил погасил вземанията си.
Видно от приложените платежни нареждания това станало на два пъти. В тях той не
бил посочил какво точно погасява - главница, договорна лихва или неустойка. Дори
плащанията не били според броя на вноските по договора, т.е. той погасил предсрочно.
В тази ситуация счетоводно не било възможно да не се прихване и за сумата за
неустойка. Видно от начина на изписване на исковата молба - стр. 8 предпоследен
абзац „Д. П. М. счита, че предвид, че клаузата за неустойка е нищожна.“. Видно било,
че ищецът е считал, че не дължал тази сума още към момента на нейното плащане. Но
той тогава не бил направил опит за доброволно уреждане на спора. Това ставало чрез
сключване на анекс и било типична практика в идентични случаи. Напротив погасил
доброволно вземанията си изцяло, като дори не индивидуализирал какво плаща, т.е. не
могло да се осчетоводи по-малко или да му се върне разликата и други подобни
хипотези. Нещо повече, през последната година бил направил десетина опита да
изтегли нов кредит. Прилага снимка на някои от тях. Последния опит бил от
10.06.2023г. Не знае кога е входирана исковата молба, но нямало да бъде учудващо
това да е станало около тази дата. Видно било, че отказите са допринесли за решението
му да води иск по доброволно погасен договор. Вероятно стремежа да се обогати с
вече погасена от него, доброволна сума бил водещ. Затова и той настъпил, след като е
разбрал, че не може да получи нови кредити от ответника. Това обяснявало и защо още
при висящия договор не поискал преуреждане на условията. Или не е погасил само
главницата и договорната лихва - както други кредитополучатели, считащи, че не
дължат неустойка. От действията му било видно, че вероятно е целял да образува
настоящето дело, при определени предпоставки, които са настъпили. Т.е. действал е
умишлено. Затова и не е искал да избегне доброволно спора. Следователно ищецът бил
действал изцяло недобросъвестно при упражняване на правата си на потребител.
С настоящия иск не се целяла защита на права. Целяло се облагодетелстване,
както на ищеца, така и на неговия процесуален представител. Първият с доброволно
заплатена сума, която буквално е внесъл в „каса“ от негова гледна точка. Вторият с
6
адвокатско възнаграждение получено по една утвърдена съдебна практика с искова
молба, която се съдържала в редица информационни системи. Въпросната искова
молба от правна гледна точка вече била със значението на типова бланка, каквато се
ползвала в администрациите. Намира, че такова поведение не трябва да се толерира от
съда. Така се подронвали редица утвърдени принципи в правото. Например основния
принцип, че доброволно и осъзнати погасяване на договор погасява отношенията
между страните. Както и че исковия процес по ГПК цели защита на права, а не
генериране на безсмислени адвокатски възнаграждения, които могат да се избегнат.
Последствията в икономическата сфера били още по-сериозни, но те не били предмет
на настоящото дело.
По-горе изложил, че процесуалният представител дори не посочил банкова
сметка, по която да стане плащането. Вероятно се целяло образуване на изпълнителни
дела за тези суми, за да може да се генерират още разноски, сред които адвокатски
възнаграждения. Това допълнително потвърждавало горното, че цялото дело е
злоупотреба с правото на иск с цел облагодетелстване и набавяне на възнаграждения.
С оглед гореизложеното, моли съда да прекрати делото. Същото представлявало
злоупотреба с правото на иск. С него не се целяла защита на права, каквато е
същността при предявяване на иск.
Счита исковата молба за изцяло основателна. На основание чл. 237 от ГПК
признава изложеното в исковата молба. Плащанията от ищеца били направени изцяло
доброволно. Той следвало да предяви претенциите си за недължимост, докато
договорът бил неизплатен. Още повече, че видно от начина на изписване на исковата
молба адвокатът му бил посочил, че той счита договора за еди-какъв си, т.е. не е
установил нищожността след разговор за адвокат.
Видно било, че ответното дружество признава изцяло исковата молба. Също
така, не било дало повод за завеждане на делото - от предприетите действия срещу С.
било явно, че не се позовават на оспорената клауза. Поради това, моли на основание
чл. 78, ал. 2 от ГПК разноските по делото да останат в тежест на ищеца.
Дори да се приеме, че не е налице злоупотреба с право от страна на ищеца, то
той бил допринесъл за наличието на делото, като не бил защитил правата си
своевременно. Поради което намира, че ответното дружество не трябва да носи
негативните последици от настоящото дело, които се изразяват в сторените разноски.
Същите били направени, поради причини изцяло в тежест на ищеца. Всеизвестен бил
римския принцип „Правото е за бдящия, не за спящия“. По повод разноските на
делото, той бил изцяло приложим в настоящия случай, като следвало да се приложи чл.
78, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 78 ал. 8 от ГПК моли да се присъдят направените по
делото разноски, в т.ч. 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Моли да се задължи ищеца да депозира по делото банкова сметка, по която да
бъдат направени плащанията на претендираната сума и на разноските по делото, ако
съдът присъди такива.
Моли да се прекрати делото, поради злоупотреба с правото на иск, водеща до
недопустимост на исковата молба.
На основание чл. 237 от ГПК признава изцяло предявения иск.
Моли на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК разноските по делото да се възложат в
тежест на ищеца. На основание чл. 78 ал. 8 от ГПК да се присъдят на ответника
направените по делото разноски, в т.ч. 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.
7
В съдебно заседание ищецът не се явява, не изпраща представител. С постъпила
от адвоката му молба, се моли да бъде постановено решение при признание на иска на
основание чл. 237 ГПК. Претендират се разноски, като се сочи, че ищецът е правил
опити да уредят отношенията си ответника доброволно, но безуспешно. Изпращал e-
mail-и и провеждал телефонни разговори, с цел избягване на дела.
Съдът намира, че в случая са налице предпоставките на чл. 237 ГПК, поради
което следва да постанови решението си, съобразно направеното от ответника
признание на иска. Разноските направени от ищеца по делото – в размер на 50 лв.
държавна такса, следва да се възложат на ответника. В полза на представлявалия
ищеца адвокат В. М. следва да бъде присъдена сумата от 400 лева адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38 от ЗАдв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
Осъжда „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н „Триадица“, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да
заплати на Д. П. М., ЕГН **********, от ********, сумата от 649,88 лева,
представляваща сбор от платени без основание недължими вноски за неустойка за
непредставено обезпечение по заема, предвидено в чл. 3 ал. 1 от Договор за
потребителски кредит от 12.11.2021г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 14.06.2023г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 50 лева,
направени по делото разноски.
Осъжда „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н „Триадица“, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да
заплати на адвокат В. С. М., член на Варненска адвокатска колегия, рег. №
**********, служебен адрес гр. Плевен, ул. „Шейново“ 22, ет. 4, ап. 10, сумата от 400
лева - – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ.
Решението може да се обжалва пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
8