Р Е Ш Е Н И Е
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№………., гр.София,……………….г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV “в” състав, в открито съдебно
заседание на дванадесет и първи юни две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Розалина Ботева
при участието на секретаря Цветослава
Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 9545 по описа за 2020г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК .
Обжалва
се решение № 54623 от 28.02.2020г. на
СРС, 25 състав, постановено по гр.дело № 4389/2019г., /допълнено по реда на чл.248 от ГПК в частта на дължимите на
ответника разноски с определение под № 15816/ 23.07.2020г./, с което е
отхвърлен предявеният от Д.С.К. срещу „С.К.“ ООД иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. с чл.45
от ЗЗД за сумата от 10 000,00лв., претендирана от ответника като
обезщетение за претърпяни от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в
злепоставяне на името му като добросъвестен платец по единствен кредит, който
има; отказ за преиздаване на кредитни карти
и получаване на кредит; нервно напрежение, негативни емоции, болки и страдания,
получени в следствие на хипертонични кризи, нарушения на вестибуларната
функция, световъртежи; липса на сън – всички изброени вреди в
резултат на противоправни действия на служители на ответника, изразяващи се в
предоставяне на информация към ЦКР за ищеца като неизправен длъжник без той
реално да е такъв, безцеремонно и грубо отношение и действия, целящи събиране
на несъществуващ кредит, търпени в периода м.11.2017г.- м.12.2018г.
Решението
се обжалва от ищеца по делото Д.С.К..
Въззивникът поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на
решението. Възразява, че между него и ответника няма спор, че след издадена в
полза на ответника заповед за изпълнение срещу него /ищеца/ и след подаденото
възражение по чл.414 от ГПК ответното дружество не е предявило иска по чл.422
от ГПК. Въпреки това, ищецът поддържа, че от ответника е подавана информация до
ЦКР за необслужван от него /ищеца/ кредит по договор с ответника. Твърди, че тази невярна информация до ЦКР
ответникът поддържа и продължава да подава и към датата на депозиране на
въззивната жалба. Счита, че след като ответникът не е реализирал защитата с
иска по чл.422 от ГПК, то следва да се приеме, че вземането му не съществува и
няма основание за подадената информация до ЦКР. Въззивникът-ищец твърди, че
това поведение на ответника се явява противоправно. Моли настоящата инстанция
да съобрази факта, че всички останали финансови институции за бързи кредити, с
изключение на ответника, са преустановили подаването на невярна информация до
ЦКР след неговата молба. Въззивникът-ищец намира за неправилен извода на
първоинстанционния съд, с който е прието, че липсват доказателства той като
страна по процесния договор за кредит да се е позовал на нищожност на този
договор по съдебен ред. Възразява, че тежестта да установи наличието на
договорно правоотношение е на ответната страна . След като ответникът е подал
заявление по чл.410 от ГПК и не е довършил процедурата с предявяването на иска
по чл.422 от ГПК ищецът счита, че е нелогично той да предявява отрицателен
установителен иск. Що се отнася до
злоупотребата с лични данни ищецът счита, че от негова страна са предприети
необходимите мерки като по подадената от него жалба е била образувана
прокурорска преписка. Въззивникът-ищец намира, че подадената от него жалба до
Прокуратурата и заявеното възражение по чл.414 от ГПК са достатъчни да
обосноват извод противен на този, приет от първата инстанция- че не проведена защита на правата му. Намира за
неправилен извода в обжалваното решение за липса на причинно-следствена връзка
между претърпяните от него вреди от отказа за преиздаване на кредитната му
карта и отказа за отпускане на кредит, от една страна и действията на
служителите на ответното дружество- от друга страна. Въззивникът-ищец намира за
необоснован извода на СРС относно началния момент , от който е прието, че
датират заболяванията му- преди исковия период. Счита, че влошаването на
здравословното му състояние в резултат на преживяния стрес и притеснения в
резултат на противоправните действия на
ответника се установява от приетата във въззивното производство СМЕ. Въззивникът поддържа, че показанията на
свидетелите не са обсъдени в съвкупност с останалите представени по делото
доказателства, поради което неправилно не са кредитирани като необективни тези,
дадени от съпругата му. На последно място ищецът заявява в жалбата, че няма
направено от него твърдение за злоупотреба с личните му данни от страна на
служителите на ответника, тъй като вярното му твърдение е, че те са се
възползвали от тази злоупотреба, използвайки я при съставяне на документи с
невярно съдържание, според които той се явява длъжник. С изложените доводи
въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо
него- постановяването на друго, с което предявеният иск да бъде уважен с
присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна „С.к.“ ООД оспорва жалбата като неоснователна и завява
искане за потвърждаване на обжалваното решение като законосъобразно и правилно
по съображения, подробно развити в депозирания в срока по чл.263,ал.1 от ГПК
писмен отговор. Въззиваемият-ответник поддържа, че правилно с обжалваното
решение е прието, че между него и ищеца не е налице решение, с което със силата
на пресъдено нещо да е отречено вземането му.
Възразява, че в доказателствена тежест на ищеца е установяването на
твърдяната противоправност на действията му и конкретно - твърдяната нищожност
на договора. Намира за неоснователен довода на ищеца, че непредявяването на
иска по чл.422 от ГПК от негова / на ответника/ страна е равнозначно на
несъщствуване на вземането му.
Ответникът твърди, че за него е открита правната възможност да заяви
претенцията си в отделно и самостоятелно исково производство. При липсата на правоизключващи факти
ответникът поддържа, че за него съществува нормативното задължение за регулярно
подаване на информация за текущото състояние на кредита на ищеца до ЦКР. Моли настоящата инстанция да съобрази, че в
хода на исковия процес от ищеца не е доказана твърдяната злоупотреба с лични
данни, тъй като от представеното от него удостоверение от СРП не се установява
такава , както и не са налични данни, сочещи
на съставянето на документи с невярно съдържание. Въззиваемият –ответник намира за правилен
извода на първата инстанция, с който е
приета липсата на причинно – следствена връзка между действията на неговите
служители и твърдяните от ищеца вреди. Счита, че правилно от първата инстанция
е преценено, че в ИС на ЦКР са налични вписвания на просрочени задължения на
ищеца към няколко различни кредитни институции. А от писмата на „ООБ“ и
„Уникредит Кънсюбър Файненсинг“ ЕАД е видно, че отказът за предоставяне на
поисканите от ищеца услуги е мотивиран с лошата кредитна история на ищеца, а не
с данните, подадени от ответника към ЦКР. Що се отнася до посочените от ищеца
заболявания, ответникът намира, че правилно с обжалваното решение е прието, че
от доказателствата е видно, че те датират от момент, предхождащ подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като информацията за
заболяванията почива на анамнестични данни , подадени от самия ищец. Ето защо, ответникът заявява искане за
потвърждаване на атакуваното решение с присъждане на разноските , направени от
него във въззивното производство.
Софийският градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след
като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е
валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на
спора, в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен,
съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Съдът е сезиран с иск с правно
основание чл. 49 от ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е
обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни
противоправни действия. По така предявения иск следва да се установят следните
елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно
действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на
някаква работа от ответника, причиняване на вреда на ищеца - при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат. Доказателствената тежест за
установяване на тези елементи от фактическия състав носи ищецът по правилото на
чл.154,ал.1 от ГПК, като тази доказателствена тежест правилно е разпределена от
първоинстанционния съд с доклада по делото. Във всички
случаи на непозволено увреждане вината на причинителя на вредата се предполага
до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е
при оспорване, да обори законовата
презумпция, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия
извършител.
По първия спорен по делото въпрос за
деликтната отговорност по чл. 49 от ЗЗД на ответника и по-конкретно – наличието
на противоправно поведение/ действия на
служители на ответника при изпълнение на възложената им от ответника работа ,
настоящият съдебен състав приема, че този елемент от фактическия състав не се
установява по делото от ищеца в съответствие с носената от него доказателствена
тежест. Доказателствената тежест между страните е разпределена правилно от
първата инстанция с доклада по делото. Твърденията
на страните подлежат на доказване в исковия процес, като изводите на съда
относно наличието или липсата на правно – релевантни обстоятелства се основават
единствено на тези, установени с доказателствата по делото. При конкретния казус твърдението на ищеца е за
липса на договорно правоотношение между него и ответника поради липса на съгласие, произтичаща от твърдяна
злоупотреба с личните данни на ищеца и като последица от това- несъществуване
на задължения, които неправомерно са подадени като налични такива към ЦКР.
Настоящият съдебен състав приема, че от
ищеца не са представени доказателства за твърдяната злоупотреба, респ.- за
твърдяната недействителност на правоотношението между него ответника основана
на липсата на съгласие за сключване на договора от негова /на ищеца/ страна.
Видно от представеното от ищеца удостоверение , издадено от СРП с изх.№
15612/26.08.2019г., в него изрично е удостоверено ,че по образуваната по
жалбата на ищеца пр.пр.№ 15612/2018г. по описа на СРП не са налице данни за
злоупотреба с личните данни на ищеца, като към момента на издаване на удостоверението
наказателното производство е спряно срещу неизвестен извършител. От друга
страна, от ответника е представен по делото договор за кредит № 152341/
08.11.2017г. , по който ищецът е страна в качеството му на кредитополучател за
сумата от 500,00лв. В договора ищецът е индивидуализиран с ЕГН и адрес,
съвпадащи с тези, посочени от самия негов в исковата молба, като са посочени и
имейл адрес и телефон. Представена е от ответника и разменена по имейл адрес с
ищеца кореспонденция, включваща: заявлението на ищеца за отпускане на заем,
подадено чрез интернет платформата на ответника , посредством създадена за това
електронна форма, намираща се сайта на ответника, отговорът на ответника по
заявлението на ищеца за одобрение на кредита и уведомлението, че отпуснатата в
заем сума е наредена за изплащане по
избрания от ищеца начин- в офис на „Изипей“ АД, като е посочен и начинът на
получаване на еднократната парола, която ще бъде изпратена на ищеца за
получаване на сумата /по телефона чрез временен SMS код/; изпратената тарифата и
общите условия по кредита от ответника – на ищеца. При наличието на тези
доказателства за отпуснат на ищеца заем и непогасяването му в определените с
договора срокове, законосъобразно ответникът в изпълнение на нормативно
установеното му задължение по чл.10 , ал.1 и ал.3 от Наредба № 22 от
16.07.2009г. за Централния кредитен регистър /ЦКР/ е започнал на 14.02.2018г.
да подава информацията за необслужвания от ищеца кредит / справката от БНБ на
л.11-л.12 от първоинстанционното дело/. При неизпълнение на това нормативно
задължение за ответникът са предвидени неблагоприятни правни последици,
/включително и имуществена санкция/ от разпоредбите на чл.26 и чл.27 от Наредба
№ 22/2009г. за Централния кредитен регистър. Ищецът поддържа твърдение в хода
на процеса, / с молба от 29.10.2019г./, че в представените от ответника
документи – заявлението за кредит, освен данните по личната му карта няма други верни данни- нито посочения в заявлението
имейл адрес е негови ,нито телефонния номер, не познава лицето, посочено за
контакт. Тези твърдения на ищеца, обаче, подлежат на доказване, а от ищеца не
са ангажирани никакви доказателства, които да установяват основателността им. В
съдебното заседание на 28.11.2019г. пред първата инстанция процесуалният
представител на ищеца е заявил отказ от
събирането на доказателствата, поискани с горепосочената молба за установяване
на горните твърдения. Следва да се посочи, че освен, че не ангажира доказателства , които да
установяват твърденията му относно горепосочените правно- релевантни факти, ищецът
дори не заявява по делото кой е действителният му негов собствен имейл адрес и
съответно- неговият собствен телефонен номер. От друга страна, от показанията
на свидетелката на самия ищец- съпругата му К.К., се установява, че на
собствения на ищеца телефонен номер той е получавал обаждания от ответника във
връзка с обслужването на кредита. Основателно , с оглед правилата на логиката ,
е твърдението на ответника, че той не би могъл да разполага с телефонния номер
на ищеца, /чрез който се извършва идентификацията на заемополучателя, съгласно
чл.14 от Общите условия на ответното дружество и на който е изпратена и
паролата за получаване на заетата сума/, освен ако не му е предоставен от самия
ищец. Съгласно клаузата на чл.20,ал.5,
изр.2 от Общите условия на ответника, изразеното в електронните съобщения, изпращани от страните
във връзка със сключването на договора за заем имат смисъл на електронни
изявления, а за техен автор до доказване на противното се счита страната, от
която идва изявлението. При оспорване на авторството ищецът е следвало са
отправи писмено възражение в срок от 24 часа от узнаване за съществуване на отправеното искане от ответника, /в случая
ищецът твърди, че такова искане е направено през м.11.2017г./, съгласно чл.21
от Общите условия. Такова възражение не е направено, а и в хода на исковия
процес от ищеца, в съответствие с носената от него доказателствена тежест, не
бе опровергана автентичността на авторството на неговите изявления отправени до
ответника при сключването на процесния договор.
Съдът
намира за неоснователно твърдението на ищеца, че след като от
ответника не е предявен установителният иск по чл.422 от ГПК като последица от подадено
от него /ищеца/ възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение за
просрочени вземания по процесния кредит, /което възражение е мотивирано със
злоупотребата с лични данни/- факти, по които страните не спорят, следва да се
приеме, че тези вземания не съществуват. Законът не установява такава
поддържана от ищеца презумпция. Напротив, право на заявителят- кредитор е
редът, по който ще защити своите вземания. В хипотезата на непредявен иск по
чл.422 от ГПК в законоустановения срок кредиторът разполага с правната
възможност да предяви осъдителен иск за вземанията си. Що се отнася до твърдението
на ищеца, че за него липсва правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск, с което е мотивирана тезата, че ответникът носи тежестта на
доказване съществуването на правоотношението и то задължително по реда на
чл.422 от ГПК след издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, съдът
приема, че то е неоснователно. Установяване на съществуването, съответно-
липсата на правоотношението е в правен
интерес на всяка една от сочените за страни по него. При позоваване на
нищожност от някоя от страните по правоотношението, страната, която се позовава
на недействителността /нищожността носи доказателствената тежест от
установяване на порока, който води до нищожността. Това може да стане както в
отделен и самостоятелен исков процес, така и в рамките на висящ, при който
действителността /недействителността/ на правоотношението има правно обуславящо
значение за разрешаването на спора- предмет на делото, както в настоящия
случай. След като от ищеца не е доказана липсата на съгласие от негова страна за
сключване на процесния договор за кредит и в частност- твърдяната злоупотреба с
лични данни, правната последица от това е свързана с приемането за установена
действителността на този договор. Ето защо, подаваната от ответника информация
за необслужването на кредита до ЦКР съдът приема, че се явява правомерна- в
изпълнение на нормативно установено задължение. Що се отнася до твърдяния от
ищеца отказ на ответника за среща, при която да му бъдат предоставени
документите по процесния кредит, твърдяното
безцеремонно и грубо отношение на служители на ответника при разговорите на
ищеца с тях, с които допълнително са
обосновани твърдяните претърпяни от ищеца неимуществени вреди, съдът приема, че
те също са недоказани по делото. От показанията на св.П., които съдът цени при
условията на чл.172 от ГПК – при съобразяване на евентуалната й
заинтересованост като съпруга на ищеца, не се установява грубо и безцеремонно
отношение на служители на ответника към ищеца. Свидетелката установява само, че
ищецът е получавал обаждания от служители на ответника за това, че има задължения и трябва да и
върне, но не заявява това да е било с груб /безцеремонен тон. Заявява , че при
едно от обажданията ищецът е помолил за среща при ответника , за да види кой го
е подписал , кога са изтеглени парите, но такава среща не е била осъществена.
Свидетелката, обаче, не установява причината за неосъществяване на срещата и тя
да е свързана с отказ на ответника. Не установява ищецът да е посещавал на
място офис на ответника, до който достъпът е свободен, за да се запознае с
документите. Грубо и безцеремонно
отношение на служители на ответника към ищеца не се установява и от показанията
на св.К..
При
така недоказаната твърдяна противоправност на действията на ответника кат първи
елемент от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД, съдът приема, че предявеният иск
се явява недоказан и неоснователен и като такъв- правилно е отхвърлен с
обжалваното решение.
Единствено
и само за пълнота на изложение с оглед мотивите на първата инстанция, следва да
се посочи, че от представените по делото документи – писмото на ОББ /л.14 от
делото/ не се установява и наличието на причинно –следствена връзка между
отказа за преиздаване на кредитни карти на ищеца с претенциите на ответника по
процесния договор за кредит, тъй като отказът е обоснован с кредитната история
на ищеца, а не конкретната информация, подавана през 2018г. от ответника към
ЦКР. И на последно място, макар от приетата във въззивното производство СМЕ да
се установява, че съгласно данните по медицинския картон на ищеца, съхраняван
от работодателя му /“Метрополитен“ АД/ ищецът е страдал в периода м.11.2017г.-
м.12.2018г. от : хипертония, захарен диабет, световъртеж от централен произход,
други нарушения на вестибуларната функция, като оплаквания от последните две
заболявания и хипертонията биха могли да се провокират от нервно напрежение и
емоции, от една страна. От друга страна
се установява, че съгласно представената
медицинска документация от самия ищец и
СМЕ тези заболявания и диабетът не са възникнали като пряка последица от
процесния кредит, тъй като датират с давност 2 години преди него и твърденията
на ищеца, че са възникнали за пръв път в резултат на поведението на ответника
във връзка с кредита е неоснователно.
С
оглед изложените мотиви съдът приема, че предявеният иск се явява недоказан и
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, като правилно е
постановено с обжалваното решение, което следва да бъде потвърдено.
При
този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест на
въззивника-ищец са направените от въззиваемия-ответник разноски по делото във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на
1 200,00лв. Съдът намира за основателно заявеното от въззивника-ищец
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответника. С оглед фактическата и правна сложност на делото и
при зачитане на процесуалните действия, извършени от пълномощника на ответника
във въззивното производство, в което е събрано само едно доказателство- СМЕ,
съдът приема, че адвокатското възнаграждение на ответната страна следва да бъде
намалено до размера на сумата от 750,00лв. /при отчитане на минималния размер
от 650лв. по Наредба № 1/2004г. в приложимата редакция към датата на сключване
на договора за правна защита и съдействие/.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 54623 от 28.02.2020г. на
СРС, 25 състав, постановено по гр.дело № 4389/2019г., допълнено по реда на чл.248 от ГПК с определение под № 15816/
23.07.2020г.
ОСЪЖДА Д.С.К.
да заплати на „С.К.“ ООД сумата от
750,00лв.- разноски по делото за въззивното производство, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС
в 1 месечен срок от връчването му на страните при наличието на предпоставките
по чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.