№ 58
гр. Пловдив, 04.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20225000500618 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С Решение №1240 от 11.10.2022г., постановено по гр.дело №605/2022г.
по описа на Окръжен съд-Пловдив, ПРБ – гр.С., бул. В. № *, е осъдена да
заплати на Б. Д. М. с ЕГН:**********, от гр.П., Ж Т ********, сумата от
10000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по
чл.214,ал.2,т.2 вр. с ал.1 вр. с чл.213а, ал.3 вр. ал.2,т.1,пр.1 и т.4, вр. с ал.1, вр.
с чл.20,ал.2 от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда
№24/22.05.2018г. по НОХД №1709/2006г. по описа на Специализиран
наказателен съд, ведно със законната лихва върху присъдената главница,
считано от 01.03.2022г. до окончателното изплащане на сумата, като иска за
разликата до пълния предявен размер от 100000лв., както и за присъждане на
законна лихва, считано от датата на влизане в сила на присъдата до
28.02.2022г., е отхвърлен, и ПРБ – гр.С., бул. В. № *, е осъдена да заплати на
1
Б. Д. М. с ЕГН:**********, от гр.П., Ж Т ********, сумата от 433,60лв.,
представляваща разноски по производството.
Недоволна от така постановеното решение е останала жалбоподателят
ПРБ, която го обжалва в осъдителната му част относно присъденото
обезщетение от 10000лв. със законна лихва от 01.03.2022г. и разноски от
433,60лв. с конкретни доводи за неправилност досежно приложението на
принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на
дължимото обезщетение, считан за прекомерно завишен, с оглед конкретните
обстоятелства, според които обвинението срещу М. не се е отразило крайно
негативно върху личността, начина му на живот, професионалната
реализация, финансовото развитие и здравето, нито се установява съществено
засягане на личната и емоционална сфера, като П. не е дала публично
разгласяване на случая в медиите, делото не е протекло в неразумни срокове,
с оглед фактическата и правна сложност и броя на обвиняемите, а срещу
ищеца са били водени и преди и след настоящото наказателно производство
такива по други наказателни дела, по които е бил осъден и са му налагани
различни мерки на процесуална принуда, включително „задържане под
стража“. По тези съображения жалбоподателят претендира за отмяна на
решението в обжалваната му част и намаляване размера на обезщетението за
неимуществени вреди до справедливия, съответстващ на чл.52 от ЗЗД и на
утвърдената съдебна практика при отчитане на обстоятелствата, за които би
могло да бъде ангажирана отговорността на П..
Въззивна жалба против решението е подадена и от Б. Д. М., чрез
пълномощниците му адв.М. Д. - К. и адв.Т. Е., посредством която то се
атакува в частта му, с която е отхвърлен иска за обезщетение за
неимуществени вреди над размера от 10000лв. до претендирания от 100000лв.
със законна лихва. Изложени са доводи за неправилност на решението в
обжалваната му част, според които при определяне на размера на
обезщетението не са отчетени търпените специфични вреди, а именно: към
датата на образуване на наказателното производство срещу ищеца той е
полагал ежедневни грижи за 69-годишната си майка, която е била в тежко
здравословно състояние и по време на последното съдебно заседание пред
СНС е получила инфаркт, което допълнително го е сринало емоционално, тъй
като в този тежък момент не е могъл да бъде до нея и да полага необходимата
2
грижа; търсил е специализирана психиатрична помощ, поради влошаване на
психичното му състояние; заради наложената му мярка за неотклонение се е
влошило неговото физическо здравословно състояние – вследствие
обездвижването му за продължителен период той получил подуване и
скованост в ставите във връзка с наличното му от ранно детство заболяване
„ревматоиден артрит“ на лява тазобедрена става, а, заради високите
температури през лятото, загубил съзнание; наложена му е мярка за
процесуална принуда "забрана за напускане на страната“ в продължение на
четири години; наказателният процес е бил медийно отразен; ищецът е бил
лишен от възможност да осигурява финансова подкрепа на близките си,
поради което семейството му е страдало от недостиг на парични средства и се
е наложило дъщеря му да прекъсне обучението си в Шу ЕКП“. Поддържа се
тези обстоятелства да не са съпоставени със сходни случаи по други дела,
като се цитира съдебна практика. По подробно изложените съображения се
претендира за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на
иска в пълен размер.
Отговори на въззивните жалби не са подадени.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от Б. Д. М. против ПРБ
иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение
от 100000лв. за неимуществени вреди, претърпени вследствие воденото
спрямо него наказателно производство за престъпление по чл.214,ал.2,т.2 вр.
с ал.1 вр. с чл.213а, ал.3 вр. ал.2,т.1,пр.1 и т.4, вр. с ал.1, вр. с чл.20,ал.2 от НК,
за което е оправдан с влязла в сила присъда №24/22.05.2018г. по НОХД
№1709/2006г. по описа на Снс, ведно със законната лихва от 01.03.2022г.,
доколкото решението не се обжалва в отхвърлителната му част относно
законната лихва за периода от датата на влизане в сила на оправдателната
присъда до 28.02.2022г.
Ищецът твърди вследствие на продължилото повече от пет години
наказателно производство силно да се е променил, видимо отслабнал, сринал
се психически, станал нервен, затворил се, бил избухлив, отчаял се от
правосъдната система, имал оплаквания от световъртеж и общо безпокойство.
3
Към датата на образуването му той полагал ежедневни грижи за 69-
годишната си майка, която била в тежко здравословно състояние, а на
22.05.2018г., по време на последното съдебно заседание пред СНС, получила
инфаркт, което допълнително го сринало емоционално, чувствайки се
безсилен, че в този тежък момент не може да бъде до своята майка и да се
грижи за нея, като тя починала на 21.03.2018г. По време на изтърпяване на
мярката за неотклонение „задържане под стража“ бил подложен на
нечовешко и унизително отношение, като вследствие обездвижването му за
продължителен период се влошило наличното му още от ранно детство
заболяване „ревматоиден артрит“ на лява тазобедрена става, получавайки
подуване и скованост в ставите, а, заради високите температури през лятото,
загубил съзнание. След задържането му бил в невъзможност да осигурява
финансова подкрепа на близките си, поради което семейството му страдало от
недостиг на парични средства и се наложило 22-годишната му дъщеря да
прекъсне обучението си в Шу ЕКП“, тъй като не може да заплаща
семестриалните такси, което се отразило особено неблагоприятно върху него.
След отмяната на мярката за неотклонение се влошило психичното му
състояние, поради което търсил специализирана психиатрична помощ. През
цялото наказателно производство по случая бил проявен засилен интерес от
страна на националните медии, били публикувани статии в различни
електронни издания, в които фигурирало името му, станали достояние на
широк кръг лица, вследствие на което изпитвал срам и неудобство от
опетняване на доброто му име в обществото, в професионалната общност и
сред близките му.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска с твърдение
ищецът да не е претърпял сочените неимуществени вреди и такива да не са
пряка последица от действията на П., както и претендираното обезщетение да
е изключително завишено по размер. Поддържал е, че за вредите, произтекли
от условията в ареста и затвора, П. не носи отговорност, както и за действията
на медиите във връзка с публикациите по случая, а също за вредите, търпени
от трети лица, като дъщерята на ищеца. Посочил е, че в периода 1988-2019г.
ищецът е бил няколкократно осъждан, включително са му били налагани
мерки за неотклонение „задържане под стража“, „домашен арест“ и „забрана
за напускане на пределите на страната“, непосредствено преди процесното
наказателно производство, поради което не може да се приеме, че
4
претендираните за обезщетяване вреди произтичат именно от него, а също да
се приеме, че е било опетнено доброто му име в обществото.
С обжалваното първоинстанционно решение съдът въз основа на
събраните писмени и гласни доказателства и установените посредством тях
обстоятелства, според които повдигнатото на ищеца обвинение е за тежко
умишлено престъпление и спрямо него е била взета първоначално мярка за
неотклонение „задържане под стража“ за период от 8 месеца и 17 дни /от
23.04.2015г. до 11.12.2015г./, изменена в най-леката „подписка“, отменена с
определение от 22.05.2018г., като наказателното производство в досъдебна и
съдебна фаза е продължило около 5 години и в рамките на него той е търпял
обичайните в подобни случаи негативни преживявания, без обвинението да се
е отразило крайно негативно върху неговата личност, начин на живот,
професионална реализация, степен на обществено доверие, социални
контакти и здравословно състояние, е приел за дължимо обезщетение за
неимуществени вреди в справедлив размер от 10000лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.03.2022г., поради липса на
данни и доказателства за датата на влизане в сила на оправдателната присъда
на наказателния съд.
Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от
ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и
допустимо.
Безспорно установено е, че ДП №23/2015г. на ОДМВР-Д. е образувано
на 17.02.2015г. срещу неизвестен извършител за престъпление по
чл.213а,ал.3,т.2 вр. ал.1 от НК, като със Заповед от 23.04.2015г. по реда на
ЗМВР ищецът Б. М. е задържан за срок от 24 часа, с Постановление от
23.04.2015г. за срок от 72 часа, привлечен е в качеството на обвиняем и с
Постановление от 24.04.2015г. му е наложена мярка за процесуална принуда
„забрана за напускане на пределите на Република България“, а с определение
от 24.04.2015г. по ЧНД №141/2015г. на Окръжен съд-Д. спрямо него е взета
мярка за неотклонение „задържане под стража“. С Постановление от
09.12.2015г. обвинението спрямо М. е преквалифицирано за престъпление по
чл.214,ал.2,т.2 и т.1 вр. ал.1 вр. с чл.213а,ал.3,т.2 вр. ал.2,т.1,пр.1 и т.4 вр. с
ал.1 вр. с чл.20,ал.2 от НК. С Постановление от 11.12.2015г. мярката му за
неотклонение „задържане под стража“ е изменена в „подписка“. На
5
14.06.2016г. е внесен обвинителен акт в съда, по който е образувано НОХД
№1709/2016г. по описа на Снс. С постановената по него Присъда №24 от
22.05.2018г. М. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му
обвинение. С протоколно определение от 05.09.2018г. е отменена наложената
му мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на
Република България“. По протест на П. е образувано ВНОХД №439/2018г. по
описа на Апелативния специализиран наказателен съд, с постановеното по
което Решение №54 от 03.04.2020г. оправдателната присъда е потвърдена.
Като необжалвано решението е влязло в сила, без данни за конкретната дата.
Така установените обстоятелства за образувано наказателно
производство, по което ищецът М. е бил привлечен като обвиняем за
извършване на конкретно престъпление, за което е оправдан с влязлата в сила
присъда на въззивния наказателен съд, обосновават пасивната
материалноправна легитимация на ответната ПРБ като държавен орган, под
чието ръководство и надзор е водено, в хипотезата на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ.
Несъмнено ищецът в случая е търпял типичните за всеки индивид,
подложен на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди,
изразяващи се в негативни изживявания, свързани с притеснения във връзка с
воденото производство, страх от осъждане, накърняване на доброто име и
достойнството, отчуждение, за каквито и причинно-следствената им връзка с
наказателното производство дори не е необходимо да се събират нарочни
доказателства, каквито в случая са и ангажирани от ищеца посредством
показанията на свидетелите Р. М.-негова съпруга и ВГ-приятел, според които
той се дистанцирал от всички, затворил се в себе си, не споделял и не
говорел, не искал да контактува с много хора. Не се установява твърдяното в
исковата молба и поддържано във въззивната жалба на ищеца съществено
засягане на психиката до степен на необходимост от психиатрична помощ.
Според свидетелите той бил сринат психически, но писмени доказателства за
ползвана психиатрична помощ и лечение по делото не са представени.
Приложено е единствено психологично изследване от 09.09.2021г. на „Ц. д-р
П. С.-Д.“ЕООД, резултатите от което кореспондират на приетото във
въззивното производство заключение от 01.03.2023г. на съдебна
психологична експертиза с вещо лице – клиничен психолог А. Д., според
което воденото спрямо М. наказателно производство му се е отразило в
6
психо-емоционален план като е провокирало за продължителен период от
време повлияване от неблагоприятни, негативни и нежелателни емоции в
посока на изпитвани унижение, накърнено професионално достойнство,
потиснатост, усещане за непълноценност, на моменти безизходност, станал е
предпазлив, с по-тревожни очаквания, епизодични мисли и нагласи, че ще се
случи нещо лошо в конкретни ситуации със значими за него участници, но
негативните изживявания не са довели до поведение извън характерното за
личностовите му специфики и не са нарушили качеството на психичните му
функции, като неговото семейство е благополучно и съхранено, социалните
контакти са в рамките на обичайните и продължителни, не е занемарил
интересите си, които споделя с постоянното си обкръжение. Не са установени
особености в неговото състояние, които да покриват критериите на психично
разстройство с качествени нарушения на психичните сфери, нито тежка
житейска дезадаптация като последица от преживяното и участието му в
наказателния процес. При така установеното следва да се приеме, че ищецът е
търпял обичайните за положението му на наказателно преследвано лице
негативи в психо-емоционален план, като следва да се отчете, че обвинението
е за тежко по смисъла на чл.93,т.7 от НК престъпление, тъй като за него е
предвидено наказание „лишаване от свобода“ от пет до петнадесет години,
угрозата от налагане на каквото неминуемо е свързана със значителни по сила
и интензитет притеснения от изхода на производството, а наказателното
производство е протекло за период от пет години на досъдебна и на съдебна
на две инстанции фаза, като още на първа инстанция е бил оправдан и
потвърдителното решение на въззивната инстанция не е било протестирано.
Обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение в
извършване на престъпление обхваща и вредите от незаконното задържане
под стража, но не и произтеклите от лошите битови условия в ареста по време
на изтърпяване на мярката за неотклонение, каквито в случая неоснователно
се претендират и във въззивното производство като свързани с влошаване на
здравословното състояние на ищеца, както резонно застъпва жалбоподателят-
ответник. Разглежданата хипотеза на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ касае вреди от
правораздавателна дейност, каквато осигуряването на добри битови условия в
следствения арест не съставлява, а прякото ръководство и контролът върху
дейността на местата за лишаване от свобода, каквото е и следственият арест,
се осъществява от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, която е
7
юридическо лице към министъра на правосъдието, съгласно чл.12 от Закона
за изпълнение на наказанията и задържането под стража.
Мярката за неотклонение „задържане под стража“ е била наложена на
ищеца за период от седем месеца и 17 дни /24.04.2015г.-11.12.2015г./, през
който е търпял негативите на произтичащите от нея ограничения по
отношение правото му на свободно придвижване и на труд, както и социална
изолация. Настоящата инстанция не възприема доводите на ищеца за
претърпени допълнителни във връзка с нея неимуществени вреди, изразяващи
се в притеснения от невъзможността да обезпечи финансово семейството си.
Според св.Г., преди задържането му М. е бил доста добър брокер на
недвижими имоти и се занимавал с руския пазар за закупуване на жилища по
морето, а, според св.М.а, макар и той да е бил основният източник на доходи
в семейството, самата тя също е работела. Не са представени надлежни
писмени доказателства в подкрепа на твърденията в този период дъщеря му
да е била студентка по „Геодезия“ в Шу ЕКП“, нито такива за прекъсване на
обучението, единствена причина за което да е задържането на баща й,
попречило му да й осигурява издръжката, заради невъзможността за
изпълнение на който родителски дълг да е изпитвал неудовлетвореност.
От представените от ищеца статии в електронни медии, в които е
упоменат поименно, се установява, че обвинението и задържането му са били
медийно оповестени, с което случаят е станал достояние на обществеността в
гр.Д., където е живеел. Публичното оповестяване, макар и плод на
журналистическа дейност, касае именно образуваното и водено под надзора
на П. наказателно производство, поради което е пряка последица от
действията на ответника, противно на възраженията му във въззивната жалба
в тази насока.
Според показанията на ангажираните от ищеца свидетели, майката на
М., която живеела отделно и била сама, имала доста здравословни проблеми и
основно той се грижел за нея, а след неговото задържане, грижите били поети
от съпругата му. Представен е препис-извлечение от акт за смърт, според
който И. М.а е починала на 71 години на 21.03.2018г., повече от две години
след като е била отменена мярката за неотклонение „задържане под стража“
на сина й, в ден, в който той е присъствал на поредно съдебно заседание в
първоинстанционното производство пред Снс в гр.С.. На база тези
8
единствено доказателства и обстоятелства не може да се приеме застъпваното
от ищеца и във въззивното производство за търпени от него специфични
неимуществени вреди от невъзможността да се грижи за болната си майка за
периода на задържането му и да бъде с нея в последните й дни, които да са
пряка и непосредствена последица от наказателното му преследване. При
положение, че майката е живеела отделно и при липса на доказателства за
конкретните й заболявания, не може да се приеме, че състоянието й е
налагало ежедневни и постоянни грижи и надзор, които ищецът за периода на
задържането му да не е могъл да упражнява лично, а и се установи те да са
били поети от неговата съпруга, нито, че воденото спрямо него наказателно
производство й е повлияло стресово до степен на влошаване на нейното
здравословно състояние, довело до кончината й, за наличието на каквато
причинно-следствена връзка не са ангажирани специални знания в областта
на медицината, а след освобождаването му от ареста и до смъртта й,
настъпила внезапно, според твърденията му вследствие „инфаркт“, т.е. за
период от повече от две години, воденото наказателно производство не е
било пречка за осъществяване на контакти помежду им и изпълнение на
синовния дълг по полагане на грижи. При тези обстоятелства не може да се
приеме М. да е търпял специфични вреди извън обичайните притеснения за
близките, съпътстващи наказателно преследвания.
Според свидетелските показания, до задържането му ищецът бил развил
успешен бизнес като брокер на недвижими имоти с клиенти от Русия, които
водел, за да си закупуват жилища, на който наказателното производство се
отразило негативно, тъй като загубил доверието на клиентите и безнес-
партньорите си, а и, поради наложената му забрана, не можел да напуска
страната. Действително задържането е препятствало физически
упражняването на посочената дейност, а обвинението е било свързано с
изнудване за разпореждане с апартамент, което е рефлектирало негативно на
деловите контакти, с оглед доверителния характер на същата. Следва да се
отчете, обаче, че само два месеца след като мярката му за неотклонение
„задържане под стража“ е била изменена в „подписка“ е вписано на
02.02.2016г. дружеството „А. о. к.“ООД, един от съдружниците и
управителите на което е той, според представеното извлечение от търговския
регистър, като и към настоящия момент развива търговия в сферата на
земеделието, според показанията на цитираните свидетели, при което
9
професионалната му реализация, макар и на различно поприще, е успешна. Не
се установява мярката за процесуална принуда „забрана за напускане на
пределите на Република България“, освен с произтичащото от нея
ограничаване на правото на свободно придвижване, обективно да е
въздействала негативно върху личната му и професионална сфера,
осуетявайки негови реални възможности и планове, свързани с планирани и
организирани начинания в чужбина, при положение и, че след неговото
освобождаване от ареста той е преустановил брокерската си дейност,
свързана с контакти в Русия.
От представеното свидетелство за съдимост се установява, че за периода
1988-2019г. М. е осъждан шест пъти за документно престъпление и
престъпления против личността, против собствеността, против стопанството
и против финансовата, данъчната и осигурителната системи. С присъда по
НОХД №391/1988г. на РС-Д. за престъпление по чл.255,т.1 вр. чл.251 от НК
му е наложено наказание „лишаване от свобода“, чието изтърпяване е
отложено за срок от три години. С присъда по НОХД №263/1997г. на РС-Д. за
престъпления по чл.143 и чл.214,ал.2 от НК му е наложено едно общо най-
тежко наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, чието
изтърпяване е отложено за срок от три години. С присъда по НОХД
№1992/2009г. на РС-Д. за престъпление по чл.316 вр. чл.308,ал.1 от НК е
освободен на основание чл.78а,ал.1 от НК от наказателна отговорност и му е
наложено административно наказание „глоба“. С присъда по НОХД
№2047/2010г. на РС-Д. за престъпления по чл.209,ал.1 от НК му е определено
за изтърпяване най-тежкото наказание „лишаване от свобода“ за срок от две
години, отложено за срок от пет години. Със споразумение по НОХД
№255/2013г. на ОС-Д., по което му е била наложена мярка за неотклонение
„задържане под стража“ за пет месеца от 18.08.2011г. до 17.01.2012г., мярка
за неотклонение „домашен арест“ за повече от пет месеца от 18.01.2012г. до
27.06.2012г., и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на
пределите на страната“, за извършено в изпитателния срок престъпление по
чл.255,ал.1,т.2 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“, като
изтърпяването на определеното общо най-тежко наказание е отложено с
изпитателен срок от пет години. С присъда по НОХД №1614/2019г. на РС-
Плевен за престъпление по чл.227б,ал.2 вр. ал.1 от НК му е наложено
наказание „глоба“ в размер на 1000лв. Видно е при тези обстоятелства, че
10
воденото спрямо ищеца М. наказателно производство не е било първият му
сблъсък с правораздавателната система, при какъвто тревогите и негативните
преживявания обичайно са по-дълбоки, както и на същия вече са били
налагани само три години преди това най-тежките мерки за неотклонение
„задържане под стража“ и „домашен арест“, каквито е търпял общо десет
месеца, като част от престъпленията, за които е бил осъден, са тежки и са му
налагани наказания „лишаване от свобода“, чието изтърпяване е отлагано. В
този смисъл, както основателно поддържа жалбоподателят-ответник, не може
да се приеме и, включително посредством публичното оповестяване на
повдигнатото му обвинение и задържането, ищецът да е репутационно
опетнен и дискредитиран в лично и професионално качество единствено
вследствие процесното наказателно преследване, при положение, че доброто
му име в обществото е било компрометирано още преди това.
Обсъденото дава основание на настоящата инстанция да приеме за
справедлив по смисъла на чл.52 от ЗЗД, с оглед на конкретните обстоятелства,
размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 10000лв.,
какъвто правилно е присъден със законна лихва от датата на подаване на
исковата молба – 01.03.2022г., поради което първоинстанционното решение в
обжалваните му части като правилно следва да се потвърди.
С оглед на този изход по спора и във връзка с изричната претенция на
жалбоподателя-ищец за присъждане на разноски съдът констатира, че такива
от него са заплатени за държавна такса в размер на 5лв., които не му се
следват предвид неоснователността на подадената от същия въззивна жалба,
както и за адвокатско възнаграждение в уговорен с договор от 17.10.2022г.
размер от 4236лв. с ДДС, фактура №7907/18.11.2022г. към пр.
№4065/17.10.2022г. за сумата от 1000лв. по договора, платима по банков път,
и платежно нареждане от 17.11.2022г. за заплащане на сумата от 1000лв. по
фактурата. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, тъй като то съвпада с минимума по чл.7,ал.2,т.4 /в действалата
към датата на договора редакция/ от Наредба №1 от 09.07.2004г. Представени
са доказателства то да е частично заплатено по банков път до размер на
1000лв. На основание чл.10,ал.3,изр.2 от ЗОДОВ дължима, съразмерно на
уважената част от иска, е сумата от 100лв., която следва да се присъди.
Съгласно чл.9а,ал.2 от ЗОДОВ, разноските по делата не се внасят
11
предварително, с оглед на което определеното на вещото лице по допуснатата
във въззивното производство СПЕ окончателно възнаграждение от 400лв. е
заплатено от бюджетните средства на съда. Според чл.10,ал.3 от ЗОДОВ, ако
искът бъде уважен изцяло или частично, както в случая е частично уважен,
съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството и внесената
от ищеца държавна такса, поради което посочените такива за експертиза
следва да се възложат на ПРБ.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1240 от 11.10.2022г., постановено по
гр.дело №605/2022г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, В ЧАСТТА, с която
ПРБ – гр.С., бул. В. № *, е осъдена да заплати на Б. Д. М. с ЕГН:**********,
от гр.П., Ж Т ********, сумата от 10000лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато
обвинение за престъпление по чл.214,ал.2,т.2 вр. с ал.1 вр. с чл.213а, ал.3 вр.
ал.2,т.1,пр.1 и т.4, вр. с ал.1, вр. с чл.20,ал.2 от НК, за което е оправдан с
влязла в сила присъда №24/22.05.2018г. по НОХД №1709/2006г. по описа на
Специализиран наказателен съд, ведно със законната лихва върху
присъдената главница, считано от 01.03.2022г. до окончателното изплащане
на сумата; В ЧАСТТА, с която иска за разликата до пълния предявен размер
от 100000лв. е отхвърлен, и В ЧАСТТА, с която ПРБ – гр.С., бул. В. № *, е
осъдена да заплати на Б. Д. М. с ЕГН:**********, от гр.П., Ж Т ********,
сумата от 433,60лв., представляваща разноски по производството.
ОСЪЖДА ПРБ – гр.С., бул. В. № *, да заплати на Б. Д. М. с
ЕГН:**********, от гр.П., Ж Т ********, сумата от 100лв. /сто лева/,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното
производство, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА ПРБ – гр.С., бул. В. № *, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Апелативен съд-Пловдив сумата от 400лв.
/четиристотин лева/, представляваща депозит за вещо лице по допуснатата
във въззивното производство СПЕ.
12
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13