№ 1187
гр. София, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100513100 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20168001 от 04.08.2021г., постановено по гр. д. № 24613/2020 г. по
описа на СРС, ГО, 61 с-в е ПРИЗНАТО за установено по отношение на Столична община,
гр. София, ул. “*******, съществуването на вземането на А. Д. М., с ЕГН **********:
за сумата 860 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие
на злополука, настъпила на 20.06.2017г., настъпила при стъпване в необезопасена дупка,
намираща се в гр. София, ул. “*******” (в района на пл. Македония), което вземане е
предявено като частично от сумата 18 860 лева, ведно със законната лихва, считано от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 05.07.2019г., до
окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 25.1.2020г по ч.гр.д. № 38607 по описа за 2019г. на СРС, 61 с-
в на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД;
за сумата 130,60 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
вследствие на злополука, настъпила на 20.06.2017г., настъпила при стъпване в
необезопасена дупка, намираща се в гр. София, ул. “*******” (в района на пл. Македония),
което вземане е предявено като частично от сумата 1140 лева, ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
05.07.2019г., до окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.1.2020г по ч.гр.д. № 38607 по
описа за 2019г. на СРС, 61 състав, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД;
за сумата 26,06 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за
неимуществени вреди за периода 20.06.2017г.- 05.06.2019г., което вземане е предявено като
1
частично от сумата 3908,22 лева, за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 25.1.2020г по ч.гр.д. № 38607 по описа за 2019г. на СРС, 61
състав, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, като с решението са ОТХВЪРЛЕНИ
предявените искове за установяване на вземането на А. Д. М. срещу Столична община за
обезщетение за имуществени вреди, вследствие на злополука, настъпила на 20.06.2017г.,
настъпила при стъпване в необезопасена дупка, намираща се в гр. София, ул. “*******” (в
района на пл. Македония) над сумата 130,60 лева до сумата 140 лева, на основание чл. 422
ГПК вр. чл. 49 ЗЗД, като неоснователен, както и в частта над сумата 26,06 лева до сумата
29,02 лева,
обезщетение за забава върху обезщетението за имуществени вреди, на основание чл. 422
ГПК вр. чл. 49 ЗЗД, като неоснователен. С решението Столична община е осъдена да
заплати на ищеца А. Д. М. сумата от 452,31 лева - разноски в производството по ч.гр.д. №
38607/2019г. на СРС, 61 с-в, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и сумата 1088,67 лева,
представляваща направени в исковото производство разноски, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът А. Д. М. е осъден да заплати на Столична
община сумата от 1,03 лева, представляваща разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от Столична
община, чрез пълномощника й юрск. С.С., в която същото се обжалва в частта, с която е
признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК, че в полза на
ищеца съществува вземане спрямо Столична община като неправилно и постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. В жалбата се навеждат доводи, че
неправилно първоинстанционният съд е приел за установени мястото и механизмът на
увреждането, които не се установявали от събраните по делото писмени и гласни
доказателства. В тази връзка се поддържа, че тези обстоятелства са останали недоказани в
условията на пълно и главно доказване. Излагат се съображения, че липсва обосновано и
категорично заключение от страна на първоинстанционния съд относно наличието на
причина връзка между механизма на деянието и настъпилите вреди, което създавало
несигурност относно неговата справедлива преценка. На следващо място се излага, че
категоричен извод за механизма на травмирането не може да се направи и въз основа на
събраните свидетелски показания, тъй като нито един от разпитаните свидетели не е видял
пряко твърдения инцидент и с разказа си не е пресъздал преки свои впечатления. Навеждат
се доводи, че недоказано по делото е останало и мястото на инцидента, поради което не
можело да се направи сигурно заключение, че СО има отговорност, съгласно чл. 49 от ЗЗД.
На следващо място се излага, че като не е изяснил прецизно местопроизшествието, съдът
неправилно е отхвърлил и възражението на СО относно наличието на хипотеза на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Поддържа се, че по
делото не са налице данни ищецът, в качеството си на пешеходец да е спазил правилата за
движение на пешеходците и да е пресякъл ул. „*******“ на указаните за това места, което се
явява нарушение на ЗДвП, което същевременно е способствало за настъпването на
твърдения инцидент. Поддържат се твърдения, че ако ищецът е пресякъл на местата,
установени за пешеходци, е нямало да попадне в сочената от него неравност на пътното
платно (предназначено за движение на автомобили и трамваи) и да претърпи твърдения
инцидент. Оспорва се и определеният от съда размер на обезщетение за неимуществени
вреди като прекомерно завишен и несъответстващ на принципа на справедливостта и на
други аналогични случаи. В тази връзка се поддържа, че изводите на съда относно
справедливия размер на обезщетението са неправилни.
2
Поради изложеното, се отправя искане към въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение, в обжалваната му част и да постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата страна А. Д. М. /ищец по иска/ е депозирал отговор на въззивната
жалба в законоустановения срок, в който се излага становище за неоснователност на
постъпилата въззивна жалба. Навеждат се доводи, че с оглед на очертания обем на защита в
депозираната жалба, във въззивното производство следвало да се изследва единствено
въпроса - дали съществува изобщо основание за вземане на ищеца А. М. спрямо СО или не,
като всички останали въпроси били недопустими, неотносими и извън предмета на
производството. Излагат се съображения, че в жалбата са наведени аргументи за
необоснованост на решението, по отношение на определяне мястото и механизмът на
увреждането, но с твърдения, че в това отношение, необосноваността е правна, т.е. се
твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. В тази връзка
се поддържа, че доколкото, обаче въззивникът не е конкретизирал коя норма е нарушена,
посочените твърдения са необосновани. На следващо място се оспорва като недопустимо
възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, поради това, че е нов/неизтъкнат
до този момент аргумент по твърдяната от ответника на първа инстанция съпричина.
Поддържа се, че е незаконосъобразно с възражение, наведено едва във въззивната жалба да
се атакува решението на съда, с пропуснат да се спомене аргумент по същество от долната
инстанция. На следващо място се сочи, че посоченото възражение за съпричиняване е
необосновано и фактически невярно поради това, че по делото няма доказателства, че
ищецът е направил нарушение на ЗДвП или друг закон, намирайки се на пътното платно в
района на посочената трамвайна спирка. Оспорват се и твърденията, че така определеното
от съда обезщетение за неимуществени вреди е несправедливо като несъответстващо на
принципа на справедливостта.
Поради изложеното се поддържа, че обжалваното съдебно решение е правилно и
законосъобразно, във връзка с което се отправя искане към настоящата инстанция, същото
да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде оставена без уважение
като недопустима, неправилна и необоснована.
Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните
по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите
въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния
3
съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи следва да се добави следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД от А. Д. М. срещу Столична община
за признаване за установено по отношение на ответника, че в полза на ищеца съществува
вземане за сумата от 860 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
вследствие на злополука, настъпила на 20.06.2017г., настъпила при стъпване в
необезопасена дупка, намираща се в гр. София, ул. “*******” (в района на пл. Македония),
което вземане е предявено като частично от сумата 18 860 лева, както и за сумата от 140
лева - представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху
посочените суми, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 05.07.2019г. до окончателното им изплащане, за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.01.2020 г по ч.гр.д. №
38607/2019г. на СРС, 61 с-в.
В случая се претендира отговорност Столична община по чл. 49 ЗЗД, с оглед
изложените твърдения, че вредите са настъпили в резултат на противоправното бездействие
на ответника да изпълни задължението си да поддържа пътя, чийто собственик е тя в
необходимото състояние за безопасно преминаване по него.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за
чужди противоправни и виновни действия, като същата има гаранционно-обезпечителен
характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да
се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод на тази работа. Следователно, за да се
ангажира отговорността на ответника за заплащане на обезщетение по чл. 49 ЗЗД, във вр. с
чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1)
правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от
физическото лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда-
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод
извършването на възложената му работа - чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него
(арг. ППВС № 9/1966г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага
до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е да обори
презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.
Когато вредите са причинени в резултат от бездействие, за да е противоправно
бездействието, следва на сочения деликвент да е предписано нормативно задължение за
действие. От изложеното следва, че за да е противоправно бездействието на служители на
Столична община, трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност
по обезопасяването на общинските пътища на територията на общината. Подобно законово
задължение за Столична община да поддържа общинските пътища безспорно е уредено в
нормата на чл. 19, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ЗП.
4
Посочените разпоредби задължават ответника Столична община, в рамките на
изпълнение на посочените тези норми правомощия да организира поддръжката на
общинските улици, в т.ч. на процесната ул. „*******“, в гр. София, чрез свои длъжностни
лица или чрез възлагане поддръжката на трето лице. Общините са длъжни да изпълняват
правомощията си по такъв начин, че да постигат целта на закона – да създават условия за
ползване на общинските пътища съобразно тяхното предназначение без да се причиняват
вреди на лицата, които ги ползват, респ. да се постига добро управление на съответните
обществени процеси. Когато общината не предприеме предписаното от закона действие или
го предприеме, без да положи дължимата грижа за постигане на изискуемия резултат и от
това настъпят вреди, тя дължи обезщетение.
Въззивната инстанция споделя решаващите изводи на СРС, че по делото са доказани
условията за ангажиране отговорността на ответника Столична община за заплащане на
обезщетение за причинените неимуществени и имуществени вреди. Настоящият съдебен
състав намира, че механизмът на ПТП се доказва посредством събраните в
първоинстанционното производство гласни доказателствени средства, чрез разпита на
свидетеля П.П., както и от представените писмени доказателства и приетата съдебно-
медицинска експертиза. В този смисъл от събраните доказателства в първоинстанционното
производство – чрез разпита на свидетеля П.П. М., който е пряк свидетел – очевидец на
инцидента се установява, че двамата с ищеца се движели пеша по ул. “*******” в гр. София,
като при пресичане от ул. „*******“ към Българска стопанска камара (на трамвайната
спирка точно срещу входа на БСК) ищецът попаднал в дупка на улицата. Посочва, че той е
вървял бързо, а ищецът е вървял след него, след което е чул някакъв звук, той е изохкал
болезнено и когато се е обърнал към него е видял, че ищецът е пропаднал в дупка на
пътното платно. Свидетелят посочва, че ищецът се е опитвал да запази равновесие, а кракът
му е бил изкривен настрани. Двамата отишли на тротоара и той му свалил чорапа, за да види
какво се е случило и е установил, че е имало подуване и посиняване на глезена долу. От
показанията на свидетеля се установява, че на това място на улицата е имало процеп между
асфалта и релсата на улицата с размер около 10 см. Настоящият съдебен състав намира, че
свидетелските показания са били правилно обсъдени и анализирани от първоинстанционния
съд в съответствие със събрания доказателствен материал по делото в неговата съвкупност.
В този смисъл, свидетелските показания са последователни и непротиворечиви, дадени са в
резултат на преки впечатления, тъй като свидетелят се е движел заедно с ищеца по време на
настъпване на инцидента. Този извод не се променя от обстоятелството, че свидетелят се е
движел пред ищеца, поради което не е видял с очите си попадането на крака на ищеца в
дупката, поради това, че той е имал възможност и е възприел случилото се непосредствено в
следващия момент. Според показанията на свидетеля, той е чул изохкването на ищеца и се е
обърнал веднага. В тази връзка, съдът намира, че независимо от обстоятелството, че
свидетелят не е видял точния момент, в който кракът на ищеца е попаднал в дупката,
същият е видял, че кракът му се намира в процепа между асфалта на улицата и релсата
веднага в следващия момент. Наред с това, същият посочва, че на гладък участък такава
травма няма как да се получи, още повече, че самият той е видял процепът между релсата и
асфалта на улицата, като сочи и неговият размер около 10 см. В тази връзка, въззивният съд
намира, че правилно и законосъобразно свидетелските показания са били кредитирани по
реда на чл. 172 ГПК от първоинстанционния съд, тъй като същите са последователни и
непротиворечиви, убедителни и житейски логични, дадени в резултат на преки впечатления,
а наред с това и кореспондиращи и на останалия събран писмен доказателствен материал.
5
Изложеният механизъм на инцидента се потвърждава и от събраните косвени доказателства
- медицинската документация от извършените в следващите няколко дни прегледи на
пострадалия, както и показанията на свидетеля М. Д.а М.а, сестра на ищеца, която се е
срещнала с него непосредствено след инцидента и впоследствие е полагала грижи за него
при възстановяването й от получените травми. Във връзка с изложеното, въззивният съд
намира за неоснователни оплакванията на въззивника, че извод за механизма на
травмирането не може да се направи въз основа на събраните свидетелски показания, тъй
като нито един от разпитаните свидетели не е видял пряко твърдения инцидент и не е
пресъздал преки свои впечатления.
Въззивната инстанция намира, че така описания от свидетеля механизъм на
настъпване на инцидента се потвърждава изцяло и от представената по делото медицинска
документация и изготвеното въз основа на нея и на личен преглед на ищеца заключение на
съдебно-медицинска експертиза. От заключението се установява, че на 21.06.2017г. (един
ден след инцидента) на ищеца е поставена диагноза “Навяхване и разтягане на ставни
връзки на глезена”. От проведените образни изследвания не са установени данни за
фрактура на костите. Видно от експертното заключение, години след травмата при ищеца
персистира остстъчна болка, засилваща се при натоварване и промени във времето, като е
установен лек остатъчен оток и умерена болка. На 31.08. на ищеца е направена
рентгенография и е установено увреждане на тало-крурална става с оформен ъгъл на
отваряне 8 градуса. Според заключението на вещото лице, причиняването на травма с
навяхване и разтягане в глезенната става може да се обясни с начина, по който ищецът
описва инцидента, поради което съществува причинна връзка между механизма на деянието
и вредите. При проследяващи прегледи е установено, че състоянието на ограничени
движения е налице, вкл. и към м. октомври 2017г. Вещото лице е направило извод, че
процесното навяхване е по- тежко. След травмата на ищеца е назначено лечение с
имобилизация на крака с ортеза за глезенна става и обезболяващи, предписана е
физиотерапия. Към настоящия момент ищецът е възстановен функционално, като съобщава
за субективни оплаквания от болки в областта на гръбната повърхност на ходилото над пета
ходилна кост до глезенната става, където се опипва набедявана оточност и е налице болка в
крайна фаза на флексия на глезенна става. Съдът намира, че при преценка по реда на чл. 202
ГПК, заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза следва да бъде
кредитирано като достоверно, обективно и компетентно дадено, поради което въззивният
съд му дава вяра и основава правните си изводи, въз основа на установените в експертизата
факти. Посредством експертизата се установява, че въззивният съд не споделя доводите на
въззивника, че по делото не е доказано и наличието на причинна връзка между механизма
на деянието и настъпилите вреди. В тази връзка следва да се посочи, че вещото лице е дало
заключение, че причиняването на травмата с навяхване и разтягане на връзки в глезенната
става, регистрирана при ищеца ден след инцидента добре може да се обясни по време и
начин със съобщения от него в исковата молба механизъм на настъпване на инцидента,
поради което експертът дава заключение, че е налице причинно-следствена връзка между
регистрираното увреждане и съобщения механизъм на получаването му. Съобразно
уточнението на вещото лице травмата се причинява индиректно при рязко ротиране на
ходилото на крайника със странинно огъване. Във връзка с изложените изводи, въззивният
съд намира, както за установено мястото и механизма на увреждането, така също и че в
резултат от него ищецът е претърпял увреждане на здравето в причинна връзка с попадане в
дупка на общински път. Следва да се посочи също, че констатациите на вещото лице нямат
6
хипотетичен характер, а са в съвкупност с останалите данни по делото. Наред с това следва
да се вземе предвид, че данни от странна на вещото лице за друг механизъм на
произшествието липсват, а доказателства за друг механизъм на настъпване не са ангажирани
и от ответника.
Въззивният съд не споделя доводите на въззивника, че по делото не са налице
доказателства за наличието на процесното препятствие, както и че няма данни за процесния
пътен участък - мястото, на което е настъпил инцидента. В този смисъл, следва да се посочи,
че независимо от обстоятелството, че свидетелят не помни дали точно срещу входа на
Българска стопанска камара е настъпил инцидента, той изрично посочва, че същият се е
случил на ул. *******, при пресичането й в посока към Българска стопанска камара, на
трамвайната спирка, като описва мястото посредством намиращите се в близост обекти.
Поради изложеното са неоснователни релевираните във въззивната жалба оплаквания, че
недоказано по делото е останало и мястото на инцидента, поради което не можело да се
направи сигурно заключение, че СО има отговорност, съгласно чл. 49 от ЗЗД.
С оглед изложените правни изводи, настоящият състав намира за доказано по делото,
при условията на пълно и главно доказване, че са налице всички предпоставки на
визираната правна норма, а именно, че ищецът е претърпял увреждане на здравето в
причинна връзка с попадане в дупка на общински път - улица на територията на Столична
община, за която няма данни да представлява частна собственост в резултат от бездействие
на служители на ответника по поддръжка на пътя, представляващ общинска собственост.
По отношение на поддържането на улицата, представляваща общинска собственост,
приложение намира разпоредбата на чл. 31 ЗП, която вменява на общината като юридическо
лице задължението да поддържа общинската пътна мрежа в състояние, отговарящо на
изискванията на движението, което означава изграждането и поддържането на подходяща
настилка, респ. сигнализиране на препятствията по пътя, които създават опасност за
движещите се по него МПС и физически лица, и отстраняването им във възможно най-
кратък срок. Нормата на чл. 167, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, също задължава лицата, които
стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно
препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Съгласно
дефиницията в пар. 6, т. 37 от ДР на ЗДвП "препятствие на пътя" е нарушаване целостта на
пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя
и създават опасност за движението. Наличието на нарушение на пътната настилка на
улицата поради наличието на дупка и съответно на несигнализиран участък по пътя, по
който преминават пешеходци и който е станал причина за настъпилата злополука е
следствие на противоправно бездействие на служителите на Столична община, във връзка
със задълженията им за поддръжка и ремонт на пътната настилка, поради което е налице
основание за ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД.
Относно размерът на обезщетението:
Съгласно разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, които съдът приема за приложими в
случая, на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица
от увреждането. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост.
В т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. са дадени задължителни за съдилищата
указания, според които понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
7
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на
обезщетението - характерът на увреждането, начинът на извършването му; претърпените
болки и страдания, причинени неудобства и негативните психически изживявания;
периодът на лечение и възстановяване, както и периодът, през който ищецът е търпял болки
и страдания; прогноза за възстановяване и допълнителното влошаване състоянието на
здравето, осакатявания, загрозявания и др.; общественото му положение; възрастта на
пострадалия; социално - икономическите условия в страната. Причиняването на
неимуществени вреди от деликт, стоящи в пряка и непосредствена причинно - следствена
връзка със съответното противоправно поведение, включително тези, свързани с негативни
емоционално - психологически преживявания, подлежат на пълно и главно доказване по
общия ред.
Настоящият съдебен състав намира, че за определяне на справедливия размер на
обезщетението за причинени неимуществени вреди следва да съобрази характера и тежестта
на причинените телесни увреждания на ищеца – „навяхване и разтягане на глезенната
става“, довела до затрудняване на движенията на левия крайник, свързани с имобилизация
на лявото ходило за срок от 30 дни, изпитваните силни болки първите няколко дни от
инцидента, както и наложилият се прием на болкоуспокояващи медикаменти. Следва да се
отчете и обстоятелството, че полученото увреждане в резултат от инцидента е довело до
необходимостта от провеждане и на рехабилитационно лечение. Въззивната инстанция
отчита и допълнителните неудобства, които инцидентът е причинил на пострадалия – след
инцидента, същият е имал затруднение на функцията на крайника, което е довело до
невъзможност да спортува и да упражнява хобито си в свободното си време, както и че и
към настоящия момент същият продължава да изпитва периодично болки в крака, особено
при промяна на времето или при по-силно натоварване. Следва да бъде взето предвид и
обстоятелството също така, че при ищеца липсват данни за получени трайни увреждания
или за допълнително влошаване на здравословното му състояние. Въззивната инстанция
намира, че законосъобразно и правилно първоинстанционният съд е определил дължимото
обезщетение за неимуществени вреди, като е съобразил събраните по делото доказателства,
както и приложимите критерии за справедливост. Преценени са всички обстоятелства, както
и приложимата съдебна практика. Взети са предвид вида и степента на увреждането,
възрастта на пострадалия, трайността на вредните последици, а именно, че при
проследвяващи прегледи е установено, че състоянието на ограничени движения при ищеца е
все още налице, което е дало основание на експерта да направи заключение, че процесното
навяхване е по-тежко, които обстоятелства са били съобразени от СРС.
В този смисъл, въззивният съд намира, че при определяне размера на обезщетението
за неимуществени вреди първоинстанционният съд изцяло е съобразил събраните по делото
доказателства, като е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства,
значими за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта. Съдебната практика
приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и
утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния
случай. В тази връзка, въззивният съд намира, че предявеният иск за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен и доказан до предявения от
ищеца частичен размер от 860 лева, както е било прието и от първоинстанционния съд,
поради което и с оглед на диспозитивното начало следва да бъде уважен за този размер.
Въззивната инстанция споделя изводите на СРС и относно определения и присъден
размер на обезщетение за имуществени вреди. Видно от представените по делото фактура №
8
21332/ 13.8.2018г. и фактура № 21414 /31.08.2018г. с фискални бонове към тях, ищецът е
направил разходи за медицински прегледи и изследвания в размер на 55 лева, както и
разходи за лечение, за което са издадени фактура **********/20.09.2018г. и фактура №
**********/ 20.09.2018г., които видно от представените фискални бонове са в общ размер
на 75,60 лева. Следователно от представените писмени доказателства по делото се
установява, че ищецът е претърпял и имуществени вреди в причинна връзка с виновното
бездействие на служители на ответника в общ размер на 130,60 лв., поради което
предявеният иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди се явява основателен и
доказан за този размер и следва да бъде уважен за посочената сума. Доколкото, по делото
липсват представени доказателства, които да удостоверяват плащане на потребителски
такси за прегледи, като извършването на такъв разход не може да бъде предполагано, а
реално доказано, то следва, че за остатъкът до претендираната сума от 140 лв., претенцията
за обезщетение за имуществени вреди следва да бъде отхвърлена.
Настоящият състав не споделя и релевираните оплаквания във въззивната жалба за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, съгласно чл. 51, ал. 2
ЗЗД. В тази връзка се сочи, че ищецът не е проявил необходимата съобразителност и
предпазливост при преминаването по тротоара, респ. че от страна на същия е налице
неполагане на дължимата грижа при преминаването през тротоара. Следователно
релевираните доводи за съпричиняване на вредоносния резултат касаят възможност
инцидентът да е настъпил поради невниманието и разсеяността на ищеца и липсата на
нормална житейска предпазливост при движение по улиците.
Обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване - чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Приносът на увредения -
обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но
всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния
резултат, като го обуславя в някаква степен. Не може да се приеме, че излизането на улицата
и придвижването по тротоар, чието поддържане по закон е вменено в задължение на
ответника, отрича проявена нормална дължима грижа за здравето и телесната цялост на
пострадалия. Съпричиняването има обективен характер, като от значение е единствено
наличието на такава обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното
отношение /вината/ на пострадалия - в този смисъл т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г.
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите
или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е налице когато с действието или
бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния
резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици. В случая е от значение
наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, а не на вина. За да е налице съпричиняване на вредоносния резултат, поведението
на пострадалия по необходимост трябва да е противоправно - този въпрос е изяснен със
задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 7 от ТР № 1
от 23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСГТК, в които е прието, че съгласно чл. 51, ал.
2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Приносът на увредения обективен елемент
от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението
му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
9
обуславя в някаква степен.
Въззивната инстанция намира, че в конкретния случай липсват както нормативни,
така и общоприети правила, според които пешеходец трябва да избира своя маршрут,
съобразявайки се с потенциалния риск в определен участък от него да е налице
необезопасена и несигнализирана дупка, или да знае на кое конкретно място може да има
препятствие по пътя/тротоара, което да е длъжен да избегне. Такова задължение би било
налице само в случай, че ответникът е предприел действия по сигнализиране и
обезопасяване на процесната дупка, доказателства за което, обаче не са събрани по делото.
При установения механизъм на инцидента се налага извод, че по делото не се установи
поведение на ищеца, което обективно да е създало възможност за настъпване на инцидента,
да е улеснило механизма му или че пострадалият сам се е поставил в ситуация на повишен
риск от увреждане. Не е установено, че пострадалият е предприел действия или бездействия,
които са инициирали, допринесли или улеснили механизма на настъпване на инцидента.
Неговото поведение не се изразява в поемане на предвидим и реално очакван риск, или в
неговото неоправдано игнориране. По правилата за разпределение на доказателствената
тежест неустановените по несъмнен начин от ответника фактически твърдения се считат за
неосъществени в обективната действителност, поради което и поради своята недоказаност
възражението за съпричиняване на вредоносния резултат се явява неоснователно.
По отношение на релевираните доводи за съпричиняване на вредоносния резултат
поради неправилно пресичане на пътното платно от страна на пострадалия, въззивният съд
намира, че същите като наведени за първи път във въззивното производство се явяват
преклудирани и не следва да бъдат обсъждани по същество. Но само за пълнота на
мотивите, следва да бъда посочено, че наведеният довод за съпричиняване е и
неоснователен, доколкото по делото не са събрани доказателства, от които да се установи по
категоричен начин, че ищецът е пресякъл пътното платно в нарушение на правилата за
движение по пътищата, а именно – не необозначено за това място, а още по-малко, че в
резултат именно от неправилно пресичане да е улеснил настъпването на механизма на
инцидента, а оттам и настъпването на конкретните вредоносни последици.
Във връзка с изложеното, поради съвпадане на крайните изводи на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна
жалба следва да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените
пред въззивната инстанция разноски, които са претендирани в размер на 1600 лева – платено
адвокатско възнаграждение, съгласно представен списък с разноски по чл. 80 ГПК. От
процесуалния представител на въззивника е заявено възражение за прекомерност по чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция, което
настоящият състав намира за основателно доколкото делото не се отличава с фактическа
и/или правна сложност, а наред с това следва да се вземе предвид и обстоятелството, че
делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което не са събирани други
доказателствени средства. Поради изложеното, въззивният съд намира, че претендираното
адвокатско възнаграждение следва да се определи в предвидения минимален размер по
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а
именно в размер на сумата от 400 лева, с оглед заявеното от въззивника възражение за
10
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, представляващи възнаграждение за един адвокат,
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20168001 от 04.08.2021г., постановено по гр. д. №
24613/2020 г. по описа на СРС, ГО, 61 с-в.
ОСЪЖДА Столична община с адрес: гр. София, ул. ******* да заплати на А. Д. М.,
с адрес: гр. Перник, кв. „******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400 лева –
разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11