Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 03.12.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …........… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №12379 по описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №148445 от 24.06.2019г., постановено по гр.дело №23738/2017г.
по описа на СРС, І Г.О., 43-ти състав, е осъдена "У.Б." АД да заплати на И.Б.Р. на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД
сумата от 12727.49 лв., представляваща
левовата равностойност на сумата от 6507.46 евро, получена без основание от ответника като лихва по договор за банков кредит №244/12.05.2008г. през периода
от 15.03.2014г. до 29.11.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 13.04.2017г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от 1934.68 лв., представляваща
направени по производството разноски, изчислени
съразмерно на уважената част от иска. С решението е отхвърлен предявения от И.Б.Р. против "У.Б." АД иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1200.00 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
от 15.03.2014г. до 13.04.2017г.. С решението е осъден И.Б.Р. да заплати на "У.Б." АД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 90.47 лв., представляваща
направени по производството разноски, изчислени
съразмерно на отхвърлената част от иска.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - И.Б.Р., чрез адв.М.М., с която се
обжалва решение №148445 от
24.06.2019г.,
постановено по гр.дело №23738/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 43-ти състав, в частта,
в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за
сумата от 1200.00 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
от 15.03.2014г. до 13.04.2017г., както и в частта на възложените в тежест на ищеца разноски, изчислени
съобразно отхвърлената част на иска. Релевирани са доводи за неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част като постановен в
нарушение на материалния закон. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че не
са представени доказателства за изпадането в забава на ответника за заплащане
на претендираната мораторна лихва, поради което е отхвърлил предявения иск с
правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Поддържа
се, че по делото са приети като доказателства получени от ответника писма от
06.12.2013г. и от 21.03.2014г., в който е инкорпорирано искане от страна на
ищеца банката да преизчисли месечните вноски по кредита в съответствие с
реалните стойности на EURIBOR и същото представлява
покана за връщане на недължимо платени лихви. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да
постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД като основателен и доказан.
Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция, в т.ч.
и адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна - "У.Б." АД, чрез адв.Й.С. и адв.С.Ш.,
депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба от ищеца. Наведени са доводи за правилност и
законосъобразност на постановеното първоинстанционно решение, в частта, в която
е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, като
постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и
съобразено с трайната съдебна практика – ТР №5/2017г. на ОСГТК на ВКС. Твърди
се, че в приетите като доказателство по делото писма, на които се позовава
ищеца, не се съдържа искане за възстановяване на недължимо платени суми, нито е
посочен техния размер, поради което нямат характер на покана за връщане на
даденото при начална липса на основание. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част
от ищеца като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - "У.Б." АД, чрез
адв.Й.С. и адв.С.Ш., с която се обжалва решение №148445 от 24.06.2019г., постановено по гр.дело №23738/2017г. по описа
на СРС, І Г.О., 43-ти състав, в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД
за сумата от 12727.49 лв., представляваща
левовата равностойност на сумата от 6507.46 евро, получена без основание от ответника като лихва по договор за банков кредит №244/12.05.2008г. през периода
от 15.03.2014г. до 29.11.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 13.04.2017г. до окончателното изплащане, както и в частта на възложените
в тежест на ответника разноски. Инвокирани са доводи за
неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част като
постановен в нарушение на материалния закон. Твърди се, че първостепенният съд не е обсъдил
всички събрани по делото доказателства, относими към правилното решаване на
спора, което е довело до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. Твърди се, че първостепенният съд не се е съобразил с приетото по
делото основно заключение на ССЕ, в което експерта-счетоводител след направени
изчисления е направил извод, че няма надвнесени от ищеца суми за лихви, а
напротив – поради неприлагане на фиксирания лихвен процент от страна на банката
ищецът е заплатил с 420.48 евро по-малко от дължимото. В тази връзка се излага,
че получените от банката суми за лихва за исковия период са дадени на договорно
основание, няма надплатени такива над уговорените в погасителния план и над
сумите за лихва при ГЛП към датата на подписване на договора, респективно не е
налице неоснователно обогатяване. Поддържа се още, че въведеният едностранно от
банката нов компонент "премия" не е довела до увеличаване на сумата за лихва, уговорена в двустранно
подписания погасителен план. С оглед на горните аргументи и допълнително изложени такива в писмена
защита моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД като неоснователен
и недоказан. Претендира присъждане на разноски, направени за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата страна - И.Б.Р., чрез адв.М.М., депозира писмен
отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената
въззивна жалба от ответника. Наведени са доводи за правилност и законосъобразност
на постановеното първоинстанционно решение, в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, като
постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Твърди се,
че правилно първоинстанционният съд е обосновал краен извод, че извършената от
банката едностранна промяна не представлява промяна на ГЛП чрез промяна на
стойността на лихвения индекс каквото право същата има при определени условия,
съгласно сключения договор за ипотечен кредит, а представлява създаване на
изцяло нова методология - формула на формиране на базовия лихвен процент /БЛП/,
който се изчислява съобразно месечния EURIBOR + надбавка + въвеждане на нов
компонент „премия”. Твърди се, че съгласно действащите към датата на подписване
Общи условия към договора за кредит ищецът като кредитополучател се е съгласил
единствено банката едностранно да променя БЛП /в случая месечния EURIBOR/, но не и да променя реда,
начина и формулата, по която се изчислява ГЛП. В тази връзка се излага, че от доказателствата по
делото се установява недобросъвестното поведение на банката едностранно да
променя без наличие на основание на съществена клауза от сключения договор за
банков кредит, отнасяща се до определяне размера на дължимата лихва, което
поведение на банката е в нарушение на нормите на ЗЗП, предвид на което заплатените
от кредитополучателя завишени вноски по договор за банков ипотечен кредит №244/12.05.2008г. през периода от
15.03.2014г. до 29.11.2016г., се явяват получени от банката без основание и като такива подлежат на
връщане. Поддържа се още, че неоснователно и недоказано е
твърдението на банката, че дължимата по договора лихва е ясно и категорично
определена и БЛП е определен съгласно методология на банката и зависи от
множество финансови, икономически и пазарни фактори, които отчитат условията на
финансовите пазари и спецификите на упражняваната банкова дейност. Излага се,
че по делото липсват доказателства, че методологията за определяне на БЛП е
съществувала към датата на сключване на процесния договор за кредит, както и че
е било уговорено между страните нейното приложение за процесното кредитно
правоотношение. По
изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част от ответника като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявени са от И.Б.Р. срещу "У.Б." АД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на платени без основание суми за възнаградителна лихва по договор за банков ипотечен кредит №244/12.05.2008г. през периода от 15.03.2014г. до 29.11.2016г., както и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1200.00 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.03.2014г. до 13.04.2017г..
С оглед предмета на двете въззивни жалби съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло първоинстанционното решение.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В
конкретния случай не се спори между страните, а и от доказателствата по делото
се установява, че между тях е съществувало валидно
облигационно отношение, произтичащо от договор за банков ипотечен
кредит №244/12.05.2008г.. По силата на договора банката е отпуснала на ищеца
кредит в размер на 70000 евро за покупка на недвижим имот, като
кредитополучателят се задължил при условията на договора да усвои и върне
кредита, ведно с начислените върху него лихви и комисионни, в размер на месечни
погасителни вноски и срокове за погасяване в съответствие с клаузите в договора.
В чл.4, ал.1 от договора е уговорено, че годишен лихвен процент /ГЛП/ за съответния период на
олихвяване да се формира от период по лихвен план, базисен лихвен процент /БЛП/
по т.10.3 и т.10.4 от Условията по кредити на физически
лица, определен съгласно т.11.1.1 при подписване на договора и надбавка.
Съгласно чл.4.1 от договора периода по лихвен план е от 15.06.2008г. до
15.05.2043г., БЛП – 4.389, надбавка – 2.311 и ГЛП – 6.70.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби са допустими -
подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателите
досежно неговата незаконосъобразност.
Разгледани по същество въззивните
жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
За да постанови
обжалваното съдебно решение, с което е уважен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, първостепенният съд е
приел, че процесният договор за банков кредит е вид
търговска сделка, чиято
регламентация се съдържа в разпоредбите на чл.430-чл.432 ТЗ. Посочено е, че от доказателствата по делото се
установява, че банката чрез своите управителни органи, едностранно е
изменила реда, начина и формулата за изчисляване на БЛП като е въвела нов
компонент „премия”, за която едностранна промяна ищецът не се е съгласил. Новият начин на определяне на лихвения
процент е въведен с Общи условия, при които "У.Б." АД предоставя ипотечни кредити на физически лица. Така
посочените Общи условия не са представени по делото и няма доказателства да са
приемани от ищеца. Обоснован
е извода, че ответникът не
прилага никаква доказателства и не сочи на какво основание е променен лихвения
процент.Такава промяна е в противоречие с добрите нрави, тъй като се нарушава
принципа на равнопоставеност на страните, както и е в нарушение на
общия принцип на договорното начало, поради което следва да се приеме, че
същата е незаконосъобразна. Промяната на променливия БЛП, резултат от настъпилите промени в
икономическите условия не е основание за нарушаване принципа на
равнопоставеност на страните, поради което обявения като дължим БЛП, изменен
едностранно е незаконосъобразен, липсва основание за неговата промяна. По тези
мотиви първостепенният съд е приел за основателен предявеният
осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за
връщане на даденото без основание, което представлява разликата
между заплатените от ищеца през исковия период възнаградителни лихви с включен
% на надбавка „премия” /11937.75 евро/ и размера на възнаградителните лихви без
% „премия” /4004.40 евро/. С
оглед диспозитивното начало в гражданския процес искът е уважен за сумата, за
която е предявен - 12727.49 лв., представляваща
левовата равностойност на сумата от 6507.46 евро, получена без основание от ответника като лихва по договор за банков кредит №244/12.05.2008г. през периода
от 15.03.2014г. до 29.11.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 13.04.2017г. до окончателното изплащане. Относно предявения иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД е прието от СРС, че ищецът не представя
доказателства, че ответникът е изпаднал в забава за плащане на процесната сума.
Представеното по делото писмо от 21.03.2014г., с което ищецът е поканил
ответника да извърши преизчисление на внесените до момента от него суми за
погасяване на кредита като ги отнесе за допълнително погасяване на същия, не може да се приеме като покана за връщане на платената
без основание процесна сума. По тези съображения е обоснован краен извод за неоснователност на предявения акцесорен иск за сумата от 1200.00 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.03.2014г. до 13.04.2017г. и като такъв е отхвърлен. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Така изложените от първоинстанционния съд мотиви кореспондират
на събраните по делото доказателства и са постановени при правилно приложение
на материалния закон, поради което напълно се споделят от настоящия съдебен
състав, който препраща към тях на основание чл.272 ГПК.
По въззивната жалба на ответника - "У.Б." АД:
Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника следва да се добави
следното:
За да
бъде уважен иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД,
съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо
от обогатилото се лице - ответника,
което му се дава от обеднялото лице -ищеца и
2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД тази
липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в
настоящото производство.
В конкретния случай от събраните доказателства – основно и допълнително заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, които съдът кредитира като обективни и
компетентно изготвени, се установява, че ответникът е получил от ищеца за исковия период от време – 15.03.2014г. –
29.11.2016г. възнаградителни лихви при ГЛП в размер на 6.7 % в размер
на сумата от 11937.75 евро, която е начислена в резултат на включване на
компонента „премия” в
размер на 4 % в структурата на БЛП. Посочено е още от експерта-счетоводител, че
размерът на възнаградителните лихви за исковия период, която се изчислява без
включване на компонента „премия” в структурата на БЛП, при
отчитане на движението на едномесечния EURIBOR възлиза
на сумата от 4004.40 евро. Разликата между предварително договорената
лихва и платената такава в резултат включване на компонента „премия” в
структурата на БЛП възлиза на сумата от 7933.35 евро.
Спорен по делото е въпроса дали за въззивника-ответник "У.Б." АД съществува
правно основание да получи за исковия период от време парична сума за възнаградителните
лихви при включване на компонента „премия” в структурата на БЛП. Неоснователно
е наведеното във въззивната жалба възражение, че получената от банката сума за възнаградителните
лихви за исковия период от време е дадена на договорно основание, както и че няма надплатени
такива над уговорените в погасителния план и над сумите за лихва при ГЛП към
датата на подписване на договора, респективно не е налице неоснователно
обогатяване. В конкретната хипотеза при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд счита, че
в тежест на кредитополучателя не е възникнало валидно договорно задължение за
процесния период да заплаща по-висок
размер на възнаградителните лихви в следствие на
едностранното повишаване от страна на банката на уговорената лихва чрез
включване на нов компонент „премия” в структурата на БЛП. Тълкувайки
клаузата на чл.4 във връзка с т.11.1 и т.11.1.1 от договора и т.10.3 и т.10.4 от Условия
по кредити на физически лица – ипотечни кредити от 2007г. и действащи към
датата на сключване на процесния договор за банков ипотечен кредит №244/12.05.2008г., съдът приема, че страните са се съгласили през периодът на лихвения
план от 15.06.2008г. до
15.05.2043г. лихвата, която кредитополучателят да заплаща на банката, да се определя от годишния лихвен процент,
образуван от БЛП по т.10.3 и т.10.4 от Условия по кредити на физически лица –
ипотечни кредити, който за кредити в евро се формира от сумата на едномесечния
EURIBOR,
и надбавка, определена в размер по т.4 от 2.311 %. Следователно се налага
извода, че ищецът - И.Б.Р.
е обвързан от поетото от него с чл.4 от договора за кредит задължение да заплаща на
ответника възнаградителна лихва, чийто размер се определя по уговорения в
договора ред и начин. На следващо място, обаче, доколкото не се спори, че през исковия период - 15.03.2014г. –
29.11.2016г., кредиторът - "У.Б." АД е изменил едностранно размера на дължимата от кредитополучателя
възнаградителна лихва, се поставя въпроса дали такава възможност е уговорена в полза
на банката с валидна клауза в сключената между страните сделка. Настоящият състав счита, че за въззивника-ответник - "У.Б." АД не е налице основание при
изчисляването на БЛП да се включва нов компонент „премия” доколкото няма постигната в този смисъл съгласие между страните, съответно
такава договорка не съществува и в общите условия на банката, действали към
момента на сключване на договора за банков кредит от 2007г.. Ирелевантно за конкретния казус е обстоятелството, че с последващи Общи
условия, въведени след сключването на процесния договор за банков кредит, се
въвежда правната възможност за банката едностранно да включва нов компонент „премия” в структурата на БЛП. Тълкувайки волята на страните,
обективирана в отделните клаузи на сключения между тях договор за банков
кредит, въззивният съд приема, че банката има право само да промени
договореният лихвен индекс /месечния EURIBOR/ при предвидените за това конкретни условия /чл.4 от договора/, но
няма право да прибавя нов компонент „премия” в структурата на БЛП, тъй като по този начин създава изцяло нова формула на
формиране на БЛП, като към предвидените в договора едномесечен EURIBOR и надбавка от 2.311 % включва и нов компонент „премия”. Това поведение на банката
противоречи изцяло на договореното в договора за банков
ипотечен кредит №36/30.03.2007г. и действащите
към този период Общи условия, респективно следва да се определи като
противоречащо на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на равнопоставеност
на страните. Настоящият състав приема, че при доказателствена тежест за
въззивника по делото не се доказа след
сключване на договора за банков ипотечен
кредит №244/12.05.2008г. и за исковия период - 15.03.2014г. – 29.11.2016г., страните да са постигнали съгласие за изменение на неговото съдържание чрез
постигане на уговорка, съгласно която да се предвижда възможността за банката
едностранно да увеличава размера на дължимия от кредитополучателя лихвен
процент като включва нов компонент „премия”.
Предвид гореизложеното се налага извода, че
извършеното от въззивника-ответник - "У.Б." АД едностранно повишаване на уговорената възнаградителна лихва за исковия период - 15.03.2014г. – 29.11.2016г., е направено без да е налице валидно правно основание за това. Следователно след като не съществува валидно
правно основание ответника да получава по-висок размер на платените от
ищеца въз основа на едностранната промяна лихви за процесния
период в размер на сумата от 11937.75 евро за него е
възникнало задължение по силата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да върне в патримониума на обеднялото лице разликата
между предварително договорените анюитетни вноски и
заплатените завишени вноски по договор за банков
ипотечен кредит №244/12.05.2008г. за периода
от 15.03.2014г. – 29.11.2016г., която възлиза на
сумата от 7933.35 евро. С оглед диспозитивното начало в
гражданския процес предявеният иск с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 12727.49 лв., представляваща
левовата равностойност на сумата от 6507.46 евро, получена без основание от ответника като лихва по договор за банков кредит №244/12.05.2008г. през периода
от 15.03.2014г. до 29.11.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 13.04.2017г. до окончателното изплащане, се явява изцяло основателен. Първостепенният съд като
е достигнал до същия правен извод и е уважил изцяло предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 12727.49 лв., е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт,
който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По въззивната жалба на ищеца - И.Б.Р.:
Във връзка с доводите във въззивната жалба на ищеца следва да се добави
следното:
В хипотеза на връщане на дадено при
начална липса на основание, от момента на разместване на имущественото благо,
вземането е изискуемо, но длъжникът ще изпадне в забава и ще дължи обезщетение от
момента, в който е получил поканата на кредитора. В този смисъл е
разрешението, дадено в ТР №5 от 21.11.2019г. по тълк. д.
№5/2017г., ОСТК на ВКС. Следователно за
основателността на предявения иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, че е поканил длъжника да
заплати получената от него сума, дадена при начална липса на основание. В
случая не може да бъде споделен доводът на въззивника-ищец, че изпратените и
получени от "У.Б." АД писма от 06.12.2013г. и от 21.03.2014г., представляват покана
за връщане на недължимо платени лихви. В тези писма се съдържа единствено
искане на ищеца за преизчисляване от страна на банката на дължими вноски и
евентуално прихващане на платени в повече суми със съществуващия до този момент
дълг на ищеца. Тези писма нямат характер на покана за връщане на платената без
основание процесна сума. Следователно при липсата на други доказателства, че
ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва,
предявеният иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и
като такъв правилно е отхвърлен от първостепенния съд.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция страните нямат право на разноски и сторените от тях такива остават в
тежест на всяка от тях така както са направени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №148445 от
24.06.2019г.,
постановено по гр.дело №23738/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 43-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1./ 2./