Определение по дело №173/2018 на Окръжен съд - Силистра

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 27 декември 2018 г.
Съдия: Кремена Иванова Краева
Дело: 20183401000173
Тип на делото: Въззивно частно търговско дело
Дата на образуване: 4 декември 2018 г.

Съдържание на акта

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

463

гр. Силистра, 27.12.2018 год.

 

         Силистренският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито съдебно заседание проведено на двадесет и седми декември хиляди и осемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Неделчев

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Василева

Кремена Краева

 

като разгледа докладваното от съдия Краева въззивно частно търговско дело № 173/2018 год. по описа на СОС и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 413, ал. 2 от ГПК, образувано по частна жалба на ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД, срещу Разпореждане № 2610 от 30.10.2018г. постановено по гр.д. № 1458 по описа на СРС за 2018г., с което е отхвърлена частично молбата на жалбоподателя, за издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 417от ГПК, против К.Г.Д. за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит от 13.11.2017г., начислена за периода от 15.03.2018г. до 16.05.2018г. в размер на 184,41 лв., както и съответната част от претендираните разноски.

Моли съда да отмени обжалваното разпореждане, като искането за издаване на заповед за изпълнение и за тази сума да бъде уважено.

ОС, като взе предвид данните по делото и изложените доводи на частния жалбоподател за отмяна на разпореждането, прие за установено следното:

Частната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

 

Въззивният съд проверявайки правилността на постановеното от районния съд разпореждане не констатира нарушения, водещи до неговата отмяна в обжалваната му част, поради което извършва препращане към изложените от него мотиви, на осн. чл.272 ГПК.

Доводите в жалбата не се възприемат от въззивния съд.

Неоснователността на заявеното искане в частта му, предмет на подадената частна жалба, е обусловено с мотиви за противоречие между конкретизираната в заявлението претенция на заявителя и клаузите на самия договор, което противоречие касае размера на претендираната възнаградителна лихва, който надхвърля първоначално уговорената лихва от падежа на първата погасителна вноска до крайния срок на договора, въпреки че в заявлението това вземане се претендира за по кратък период.

Позовавайки се и на мотивите по Решение №99/13г. по т.д. №610/2011г. на ВКС, жалбоподателят  сочи, че настъпилата предсрочна изискуемост на вземането на 16.05.2018г., в резултат на изгубването на преимушеството на срока, предоставя възможност на кредитора да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало, ако срокът бе изтекъл.

По коментираните в жалбата въпроси относно размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит е налице противоречива съдебна практика, очертана в предложението и разпореждането за образуване на тълкувателно дело № 3/2017 г. по описа на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на ВКС. Към настоящия момент тези въпроси не са разрешени по тълкувателен път от ОСГТК на ВКС с тълкувателно решение, формиращо задължителна за съдилищата практика. Настоящият съдебен състав, споделя становището изразено в  Определение на ВКС по ч.т.д. № 797/2010 г., II т.о., и считайки, че крайният срок, до който се дължи възнаградителна лихва по кредита, е настъпването на предсрочната му изискуемост.

Подобно становище е застъпено по в.т.д.№ 66/2017 год. на ВнАС.  Там е посочено, че кредиторът има право да претендира договорни лихви единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски до датата на предсрочна изискуемост.

В случая искането на заявителя относно вземане за договорни лихви обхваща периода от датата на първата неплатена вноска до датата на предсрочната изискуемост, но от поясненията в жалбата съдът разбира – в размера ( налице е всъщност и констатираното от СРС некоректно изчисляване на сумата) който то би имало, ако срокът бе изтекъл. Това означава, че не са налице предпоставките на чл.418, ал.2 ГПК.

С оглед невъзможността за отграничаване на това вземане (като се има предвид изложеното) на база съдържащата се в заявлението информация – следва да се отклони в цялост искането за издаване заповед по чл.417 ГПК за възнаградителна лихва по процесния договор за потребителски кредит.

Предвид това жалбата следва да бъде оставена без уважение, а разпореждането в обжалваната му част- потвърдено.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 278 от ГПК, Силистренския окръжен съд

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 2610 от 30.10.2018г. постановено по гр.д. № 1458 по описа на СРС за 2018г.

Определението не подлежи на обжалване.

            

 

На основание  чл. 236, ал. 3, изр. 2 от ГПК, определението от  27.12.2018г., постановено по въззивно ч.търговско дело № 273/2018г. на Силистренски окръжен съд, не е подписано от съдия Василева, която е участвала в състава при разглеждането и произнасянето му, но в деня на постановяването е в платен годишен отпуск.