Р Е Ш Е Н И Е
Номер 03.12.2019
г. Град С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На 29.10. 2019 г.
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИМИТЪР ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ: АННА ТРИФОНОВА
РУМЯНА ТАНЕВА
Секретар: ДАНИЕЛА КАЛЧЕВА
като разгледа докладваното от съдията ТРИФОНОВА
в.т.д. № 1316 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Обжалвано е решение № 30 от
28.02.2019г., постановено по гр.д. № 638/2018г. по описа на Районен съд – Г., в
частта с която е признато за установено по отношение на Д.Г.И., че дължи
солидарно с И.С.И. на “П.К.Б.” ЕООД изпълнение на парично задължение в размер
на 5853,51лв. – главница, представляваща задължение по Договор за потребителски
кредит № **********/04.07.2016г., законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда – 28.08.2018г. до окончателното изплащане на
сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
№323/29.08.2018г. по ч.гр.дело № 515/2018г. по описа на РС гр.Г. и Д.Г.И. е
осъдена да заплати солидарно разноските в първоинстанционното производство в
размер на 217,07лв. и направените разноски в заповедното производство за
държавна такса в размер на 117,07лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 50,00лв.
Въззивникът Д.Г.И. излага доводи за
неправилност на обжалваното решение. Направено е искане същото да бъде отменено
изцяло, като неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния
закон и съдопроизводствените правила. Претендира разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба, с
който въззиваемият “П.К.Б.” ЕООД моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемият И.С.И. не е
подал отговор на въззивната жалба.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като
обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за
установено следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът “П.К.Б.” ЕООД твърди, че на 01.07.2016г. страните
са сключили Договор за потребителски кредит №**********. По силата на договора
ищецът е предоставил на ответниците сумата от 4 100 лв., с която са били
погасени две задължения на ответника И.С.И. – към „И.А.М.“ АД в размер на
190,00лв. и към „Н.“ ООД в размер на 565,45лв. Остатъкът до предоставения
размер на заема е бил преведен по сметка на И.С.И.. Ответниците са се задължили
да върнат сумата със съответното оскъпяване на 24 месечни вноски, всяка по
253,47лв. Ответниците са закупили и пакет от допълнителни услуги на стойност 3 074,
88 лв., като за издължаване на тази цена, месечната вноска за погасяване на
кредита нараства на 381, 59 лв. Ответниците са заплатили няколко месечни вноски
на обща стойност 3 362 лв., след което са изпаднали в забава.
Неизплатеният остатък от кредита възлизал на 5 853,51 лв. След неизпълнение на
задължението си за заплащане на една месечна вноска за повече от 30 дни,
кредитът е станал предсрочно изискуем на 01.06.2017г. Ищецът твърди, че
надлежно е уведомил ответниците за предсрочната изискуемост на кредита и за
прекратяването на договора, Ответниците дължали и неустойка, съобразно
договора, но ищецът не претендира същата. За сумата за главница ищецът е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано ч.гр.дело
№515/2018г. по описа на РС-Г.. Съдът е издал заповед за изпълнение, но
ответницата Д.Г.И. е подала в срок възражение срещу нея, а по отношение на
ответника И.С.И. заповедта е връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради
което и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК съдът е дал указания на ищеца да
предяви установителен иск. Това породило за ищеца правен интерес да предяви
настоящия установителен иск по реда на чл.422 ГПК.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че ответниците му дължат солидарно заплащане на сумата от
5853,51лв. – главница, представляваща задължение по Договор за потребителски
кредит №**********/04.07.2016г., законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Претендира
и направените в настоящото производство разноски.
Ответникът И.С.И. не е подал писмен отговор и не е
изразил становище по иска.
Ответникът Д.Г.И., в срока за писмен отговор изразява
становище, че предявеният иск е неоснователен. Не оспорва сключения между
страните договор. Твърди, че неправилно ответницата е третирана като съдлъжник.
Твърди, че не е получавала заем по процесния договор, а е само поръчител по
същия. От представените от ищеца доказателства следвало, че задължението по
договора е обявено за предсрочно изискуемо на 02.05.2017г., като уведомление за
това е изпратено на 03.05.2017г. Ищецът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение на 29.08.2018г., т.е. след изтичане на шестмесечния срок,
предвиден в чл.147 ЗЗД, който ползва поръчителя. Освен това имало разминаване
между сумата, за която е подадено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и сумата по исковата молба, което било недопустимо. На тези
основания моли предявеният иск да бъде отхвърлен и да й бъдат присъдени
разноските по делото.
Безспорно е установено, че между И.С.И. и “П.К.Б.” ЕООД е
сключен Договор за потребителски кредит П.№**********/01.07.2016г. и
споразумение към него за предоставяне на пакет допълнителни услуги. Като
съдлъжник по договора е посочена Д.Г.И.. По силата на договора ищецът се
задължил да предостави на ответника 4 100 лева кредит, който И.С.И. се задължил
да му върне в срок от 24 месеца. При подписването на договора, И.С.И. и Д.Г.И. закупили
пакет от допълнителни услуги „Екстра“, за което е договорено заплащането на
възнаграждение в размер на 3 074,88 лв., разсрочено на 24 вноски по 128, 12 лв.
Или общото задължение по кредита възлиза на 9 158.16 лв., което следва да бъде
погасено на 24 месечни вноски по 381, 59 лв. всяка, като срокът за погасяване е
20-число на месеца. В чл. 12.3 от общите условия на договора е предвидено, че в
случай, че клиентът просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни,
настъпва автоматично прекратяване на договора за кредит и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща за това на клиента
уведомление, покана, предизвестие и други.
На 04.07.2016г. “П.К.Б.” ЕООД е превел сумата от 190 лв. по сметка на „И.А.М.“ АД за
погасяване на задължение на ответника И.С.И. и сумата от 565,45лв. по сметка на
„Н.“ ООД за погасяване задължение на И.С.И.. На същата дата на И.С.И. е
преведена сумата от 3344,55лв. по посочена от него банкова сметка.
***.11.2016 г. между “П.К.Б.” ЕООД и И.С.И. и Д.Г.И. е
сключен Анекс №1 към Договор за потребителски кредит №********** за отлагане на
вноски. В анекса е уговорено, че вноска № 4 и 5 ще бъде отложена и същата ще
бъде заплатена в края на погасителния план, като за целта е изготвен нов
погасителен план, който е неразделна част от Анекс № 1
Видно от извлечението от сметката на И.С.И., е че същият
е изпаднал в забава, поради което ищецът е обявил цялото вземане за предсрочно
изискуемо.
По делото са представени уведомителни писма от ищеца до И.С.И.
и Д.Г.И., че съгласно ОУ, считано от 02.05.2017 г. договорът е едностранно
прекратен и че задължението на ответника по договора за кредит е обявено за
предсрочно изискуемо. По делото не са представени доказателства, че
горепосоченото уведомление е изпратено до И.С.И. и Д.Г.И. преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Видно от приложеното ч.гр.дело № 515/2018г. по описа на Районен
съд - Г., “П.К.Б.” ЕООД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
за сумата от 5853,51лв. – главница, представляваща задължение по Договор за
потребителски кредит №**********/04.07.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното
изплащане на сумата. Със заявлението се претендират и направените разноски по
делото. Съдът е уважил заявлението и е издал Заповед за изпълнение
№323/29.08.2018г., но ответницата Д.Г.И. е подала в срок възражение срещу нея,
а по отношение на ответника И.С.И. заповедта е връчена при условията на чл.47,
ал.5 ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК съдът е дал
указания на ищеца да предяви установителен иск. Това породило за ищеца правен
интерес да предяви настоящия установителен иск по реда на чл.422 ГПК.
По делото е представено извънсъдебно споразумение
сключено между Д.Г.И. и “П.К.Б.” ЕООД, в което обаче липсва подпис на Д.Г.И.,
поради което същото не следва да бъде взето предвид от съда при решаване на
настоящия спор.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
На първо място следва да се посочи, че с оглед
солидарната отговорност на ответниците И.С.И. и Д.Г.И. същите са обикновени
другари, поради което съгласно чл. 216 ал. 1 от ГПК всеки от другарите действа
самостоятелно и неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито
вредят на останалите. Т. е. следва да се приеме, че въззивникът Д.И. обжалва
решението само в частта, с която е признато за установено съществуването на
процесното вземане по отношение на нея.
Безспорно е установено, че по силата на Договор за
потребителски кредит П.№**********/01.07.2016г. “П.К.Б." ЕООД е
предоставил на И.С.И. сума в размер на 4 100 лева. Ищецът е превел сумата от 190 лв. по сметка на „И.А.М.“ АД за
погасяване на задължение на ответника И.С.И. и сумата от 565,45лв. по сметка на
„Н.“ ООД за погасяване задължение на И.С.И., а на И.С.И. е преведена сумата от
3 344, 55 лв. по посочена от него банкова сметка. ***сма от ищеца до И.С.И. и Д.Г.И.,
че съгласно ОУ, считано от 02.05.2017 г. договорът е едностранно прекратен и че
задължението на ответника по договора за кредит е обявено за предсрочно
изискуемо. По делото не са представени доказателства, че горепосоченото
уведомление е изпратено до И.С.И. и Д.Г.И. преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Обстоятелството, че ищецът не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ,
не изключва приложението на чл. 60, ал. 2 ЗКИ
и съответно указанията на т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем. Липсва
основание за поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови
финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по
договори за банкови кредити. В този смисъл въззивният съд намира, че
разрешението, дадено в т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прилага и по отношение на небанковите финансови
институции, какъвто е ищеца. В този смисъл съдът не възприема изложеното от
първоинстанционния съд относно предсрочната изискуемост и приема, че на Д.Г.И.
не е обявена надлежно предсрочната изискуемост на кредита на 02.05.2017 г.
Безспорно е установено, че в хода на производството пред
първоинстанционния съд е настъпил крайният срок на договора, тъй като същият е
сключен за срок от 24 месеца, като последната вноска е дължима на 20.09.2018 г.
Във връзка с възражението на Д.Г.И., че има качество на
поръчител, а не солидарен длъжник, въззивният съд намира следното:
В договора Д.Г.И.
действително е посочена като солидарен длъжник. Видно е, че кредитът е отпуснат
и усвоен единствено от кредитополучателя И.С.И., а Д.Г.И. се явява гарант за
изпълнение на поетото от него задължение. В тази връзка следва да се има
предвид, че поръчителят е лице, което се задължава да отговаря за чужд дълг
солидарно с длъжника на задължението към кредитора. А съдлъжникът е лице, което
отговаря за собствен дълг солидарно с другия длъжник за едно тяхно общо
задължение. Поради това след като ответницата Д.Г.И. има качеството на
поръчител по договора, е необходимо да се изследва срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД,
който е краен и преклузивен и за изтичането му съдът следи служебно.
В случая крайният срок на договора е настъпил на
20.09.2018 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
28.08.2018 г., поради което шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД не е изтекъл и в този смисъл възражението на ответницата е неоснователно.
В настоящото производство ищецът претендира установяване
на сума за главница по договора, а именно на сумата от 5 853, 51 лева. В
конкретния случай в заявлението по чл. 410 ГПК,
заповедта за изпълнение, както и в настоящата искова молба, ищецът поддържа
искането си за установяване дължимостта на вземане, представляващо дължима
главница по процесния заем. Никъде не е претендирана възнаградителна лихва,
както и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Производството
по чл. 422 ГПК
се явява продължение на заповедното производство и съвпада по предмет. Поради
това въззивният съд приема, че е сезиран само с иск за установяване на
главницата по горепосочения договор за кредит, но не и с иск за установяване на
дължимата възнаградителна лихва по договора, както и неизплатеното задължение
за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Видно от представеното
извлечение от сметка дължимата главница е в размер на 3 006, 37 лв., за
която към момента на приключване на съдебното дирене не са представени
доказателства за заплащането й. От гореизложеното следва, че искът за заплащане
на главница по процесния договор е основателен само до размера на 3 006,
37 лева, като над този размер до пълния претендиран размер от 5 853, 51
лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че
обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта, с
която е уважен предявеният иск от „П.К.Б.” ЕООД против Д.Г.И. за признаване за
установено по отношение на Д.Г.И. съществуване на вземането на „П.К.Б.” ЕООД за
сумата над 3 006, 37 лв. до 5853.51 лв., представляваща главница по Договор
за потребителски кредит П.№**********/01.07.2016 г. ведно със законната лихва
върху тази сума от 28.08.2018 г. до изплащането й, за която сума е издадена
заповед № 323/29.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.дело № 515/2018 г. по описа на Районен съд - Г. като вместо това следва
да отхвърли предявеният иск за признаване за установено по отношение на Д.Г.И. съществуване
на вземането на „П.К.Б.” ЕООД за сумата над 3 006, 37 лв. до 5853.51 лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит П.№**********/01.07.2016г. ведно със законната лихва върху
тази сума от 28.08.2018 г. до изплащането й, за която сума е издадена заповед №
323/29.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело № 515/2018 г. по описа на Районен съд – Г..
В останалата обжалвана част макар и поради различни
мотиви решението като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
С решението по установителния иск съдът се произнася с
осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство,
съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на
ВКС. В настоящия случай в производството по ч.гр.дело № 515/2018 г. по описа на
Районен съд – Г. ищецът „П.К.Б.” ЕООД е заплатил държавна такса в размер на 117,
07 лв. и съдът е определил юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Така с оглед изхода на делото Д.Г.И. следва да заплати на „П.К.Б.” ЕООД
направените по ч.гр.дело № 515/2018 г. по описа на Районен съд – Г. разноски в
размер на 85, 81 лв. съразмерно с уважената част от исковете.
В първоинстанционното производство ищецът е заплатил
държавна такса в размер на 117, 07 лв., като първоинстанционния съд е определил
юрисконсултско възнаграждение на „П.К.Б.” ЕООД в размер на 100 лв. Така с оглед
изхода на делото Д.Г.И. следва да заплати на „П.К.Б.” ЕООД направените пред
първоинстанционния съд разноски в размер на 111, 49 лв. съразмерно с уважената
част от исковете.
Във въззивното
производство съдът на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за правна помощ
определя юрисконсултско възнаграждение на „П.К.Б.” ЕООД в размер на 100 лв. за
въззивната инстанция. Така с оглед изхода на делото Д.Г.И. следва да заплати на
„П.К.Б.” ЕООД направените пред въззивния съд разноски в размер на 51, 36 лв.
съразмерно с уважената част от исковете.
Ищецът “П.К.Б.” ЕООД следва да заплати на Д.Г.И.
направените пред първоинстанционния съд разноски в размер на 243, 20 лв. съразмерно
с отхвърлената част от исковете и направените пред въззивния съд разноски в
размер на 174,39 лв. съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Водим от горните мотиви, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 30 от 28.02.2019г.,
постановено по гр.д. № 638/2018г. по описа на Районен съд – Г. в частта,
с която е уважен предявеният иск от „П.К.Б.” ЕООД против Д.Г.И. за признаване
за установено по отношение на Д.Г.И. съществуване на вземането на „П.К.Б.” ЕООД
за сумата над 3 006, 37 лв. до 5853.51 лв., представляваща главница
по Договор за потребителски кредит П.№**********/01.07.2016 г. ведно със
законната лихва върху тази сума от 28.08.2018 г. до изплащането й, за която
сума е издадена заповед № 323/29.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 515/2018 г. по описа на Районен съд – Г. като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „П.К.Б.” ЕООД
с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление С.**, вх. В за признаване за
установено по отношение на Д.Г.И. с
ЕГН ********** с постоянен адрес:***, съществуване на вземането на „П.К.Б.”
ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление С.**, вх. В за сумата над
3 006, 37 лв. до 5853.51 лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит П.№**********/01.07.2016г. ведно със законната лихва върху
тази сума от 28.08.2018 г. до изплащането й, за която сума е издадена заповед №
323/29.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело № 515/2018 г. по описа на Районен съд – Г..
ОСЪЖДА Д.Г.И. с ЕГН ********** с постоянен адрес:***
да заплати на „П.К.Б.” ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление С.** направените по ч.гр.дело № 515/2018 г. по описа на Районен съд
– Г. разноски в размер на 85, 81 лв. лв. съразмерно с уважената част от
исковете; направените пред първоинстанционния съд разноски в размер на 111, 49 лв.
съразмерно с уважената част от исковете и направените пред въззивния съд
разноски в размер на 51, 36 лв. съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „П.К.Б.” ЕООД с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление С.**, вх. В да заплати на Д.Г.И. с ЕГН ********** с
постоянен адрес:*** направените пред първоинстанционния съд разноски в размер
на 243, 20 лв. съразмерно с отхвърлената част от исковете и направените пред
въззивния съд разноски в размер на 174, 39 лв. съразмерно с отхвърлената част
от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 30 от 28.02.2019г.,
постановено по гр.д. № 638/2018г. по описа на Районен съд – Г. в останалата
обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.