№ 287
гр. Стара Загора, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Антония Тонева
при участието на секретаря Невена Иванова
като разгледа докладваното от Антония Тонева Гражданско дело №
20245530104123 по описа за 2024 година
Производството е с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД и чл.55 ЗЗД.
Ищецът *** твърди в исковата си молба, че на 01.11.2023 г. като заемател сключил с
търговско дружество „Вива кредит“ АД, Договор за паричен заем Standart 30 plus №
5973254/01.11.2023 г. за сумата от 250 лева при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ в
размер на 40.32 % и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49,48 %, със срок на
заема 5 месеца, с дата на първата падежна вноска на 01.12.2023 г., с дата на последната
(пета) падежна вноска на 30.03.2024 г. Погасителната вноска била определена в размер на
55,15 лева. В чл. 1, ал. 2 - 4 от договора е уговорено, че преди подписването му заемателят
избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на
документи за одобрение на паричен заем, като за извършената от кредитора допълнителна
услуга заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи (чл. 1, ал. 3) за
отпускане на паричен заем в размер на 71,95 лв., която следва да се заплати от заемателя
разсрочено - на равни части, и да се включи в размера на всяка от погасителните вноски. В
чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено в 3-дневен срок от усвояването на сумата заемателят да
предостави като обезпечение на задълженията му поръчителство от физическо лице, което
трябва да отговаря на конкретно посочени условия, или банкова гаранция. Съгласно чл. 4,
ал. 2 при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи
неустойка за неизпълнение в размер на 48,00 лв., платима разсрочено ведно с погасителните
вноски чрез еднаква по размер добавка към всяка от тях, платима на съответната падежна
дата. По този начин размера на дължимата вноска ставал в размер на 79,14 лв., а общото
задължение по договора възлизало на 395,70 лв.
По Договор за паричен заем № 5973254/01.11.2023 г. *** извършил дължимите
1
плащания съобразно разписаното в погасителния план, които са в общ размер 395,70 лева.
Изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице (от една
страна), което при сключването на договора действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по чл. 3, ал. 1 от ЗКИ (от друга страна),
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, се обосновава извод, че
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важали изискванията на специалния закон - Закон за потребителския
кредит (ЗПК). В този закон законодателят определя строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителския кредит, уредени в глава Трета, чл. 10 и чл. 11
от ЗПК.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност следва, че *** има
качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите
(ЗЗП), даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител
е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в
качеството му на физическо лице, е предоставен потребителски кредит за сумата от 250 лева,
и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по
аргумент от чл. 24 от ЗПК - и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските
договори (чл. 143 - чл. 148 от ЗЗП).
Счита клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка в размер на
48,00 лв. по Договор № 5973254/01.11.2023 г., за нищожна като противоречаща на добрите
нрави, поради установяването й при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл.
11, т. 9 и т. 10 от ЗПК. По своята правна природа неустойката представлявала форма на
договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто
размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между
страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този
смисъл съдът следва да съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите
на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение било
прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като може да бъдат използвани някои
от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и
2
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог,
ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди.
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане
на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4, ал. 1 от договора.
Следователно задължението за заплащане на неустойка по чл. 4, ал. 2 е уговорено като
обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на
обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в
заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция на неустойката, същата може да има и санкционен
характер. В случая неустойката била уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, се явява установено в
разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на
неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Фактът, че с клаузата за неустойка всъщност е предвидено допълнително
възнаграждение за кредитора се подкрепя и от начина, по който е установено това
задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно
на главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане
на неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, се явява нищожна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
Клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане
на документи за отпускане на паричен заем, в размер на 71,95 лв., от Договор №
5973254/01.11.2023 г.,счита също за нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради
установяването й при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10
ЗПК. Таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита, представлява
3
установено задължение на заемополучателя, свързано с усвояване на кредита. Клаузата на
чл. 1, ал. 3 се явява недействителна, тъй като по този начин заемодателя („Вива кредит“ АД)
изисква заплащане на възнаграждение за присъщи му услуги. „Вива кредит“ АД предоставя
кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с
разглеждането на документите (заявката), подадени от всеки потенциален клиент. Съобразно
изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното
и след като *** подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява
задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то заемодателят не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите, без оглед на това в
какъв срок се разглежда заявката за кредитиране. Излага, че изискваната от „Вива кредит“
АД такса по чл. 1, ал. 3 от договора в размер от 71,95 лв. представлява пряк разход по
кредита и следва да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите (чл.
11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК). При включването на вземането за такса ГПР по
договора неминуемо ще превиши лимита, императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ако
въобще става дума за предоставяне на каквато и да било допълнителна услуга, то тя следва
да бъде включена в годишния процент на разходите, тъй като това е възнаграждение по
самия договор за кредит /чл. 19, ал. 1 ЗПК/.
На следващо място сочи, че посоченият в договора ГПР от 49,48 % не отговаря на
действителния приложен такъв в кредитното отношение, а действително приложения
надвишава законовоопределения максимум. Следователно действителният ГПР, получен
при включването в ГПР на начислените по договора такси за неустойка и експресно
разглеждане, безсъмнено ще надхвърли максимално установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг.
Освен това, грешното посочване размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП.
Посочването в договора за кредит на стойност на ГПР, която не отговаря на действителната,
а е по-ниска, представлява невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна
и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във
връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не му позволява да
прецени реалната икономическа тежест на договора. Целта на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е
потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. В случая клаузата за размера на ГПР е уговорена във
вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
е предварително известен за реалното оскъпяване на ползвания от него финансов продукт, а
некоректното посочване на размера на ГПР не му позволява да прецени икономическите
последици от сключване на договора. Поради това клаузата, регламентираща размера на
ГПР, представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което
4
съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следял и служебно.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, а съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са индивидуално
уговорени клаузите, които са изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия. В настоящия случай договора за паричен заем е изготвен предварително от
търговеца и в този вид е предложен на потребителя. Поради това, когато е сключвал
договора, потребителят не е имал реална възможност да влияе върху съдържанието му, в т.
ч. и върху размера на ГПР, следователно клаузата освен неравноправна, се явявала и
нищожна. ГПР е съществен елемент от договорното съдържание на договора за
потребителски кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, който не може да бъде заместен с
повелителни правила на закона и чиято липса обуславя недействителност на договора
съгласно чл. 22 от ЗПК. Ето защо счита, че с оглед правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП следва
да се приеме, че нищожността на клаузата, регламентираща размера на ГПР, води до
нищожност на цялото кредитно правоотношение.
Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи. В договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които заемополучателят ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на заемополучателя в положение да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК. Съгласно действащата нормативна уредба, всяка клауза от договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, се
явява нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, приложима за настоящото договорно
правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона,
договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата
стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
5
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Предвид изложеното, то се явява необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива
93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то се явява необходимо в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в договора е
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не се включва
дължимата по чл. 4 от договора "неустойка". Тоест, налице е и пълно разминаване между
посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период.
При потребителски заем за сума от 250 лева, общата сума за връщане от 395,70 лева
(съгласно Погасителния план към договора), явно включва в себе си разход (възнаграждение
за кредитора) далеч над вписания в ГПР от 49,48 %. Тоест при получен кредит от 250 лева се
оказва, че дължимата за връщане сума е със 145,70 лева повече от получената само за 5
месеца. Този договорен размер на връщане на заема не можелда бъде измерим с разходите,
които е направил заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба.
Използвайки съвсем опростен начин за изчисление, който онагледява реалното
оскъпяване по кредита счита, че действително приложения ГПР в процесния договор
надвишава 100 %. До този извод се достига като се раздели дължимата сума на получената,
6
умножено по 100. Тоест - дължимата сума е 395,70 лв., а отпуснатата е 250,00 лв. (395,70 :
250) * 100 = 158,28 %. Следователно оскъпяването на кредита само за срока на действие на
договора (4 месеца) е приблизително 58 %, или над 100 % за годишна база.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/. На
публично достъпната страница на Българска народна банка се поддържа информация какъв
е основния лихвен процент в момента, как се променя и какъв е бил към определен момент
назад във времето
/https://www.bnb.bg/Statistics/StBIRAndIndices/StBlBaseInterestRate/index.htm/. При справка на
посочения линк се установява, че към датата на сключване на процесния договор основния
лихвен процент (ОЛП) е 3,79 %. Съгласно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК това означава, че
към дата 01.11.2023 г. лихвите и всички други разходи по кредита на може да надхвърлят
петкратния размер на величината 13,79 % (ОЛП + 10 пункта) или 68,95 % от заетата сума.
Този извод следва от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и дефиницията на понятието "общ
разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
За да е валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК. Тези условия следва
да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна връзка между
страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът недействителен съгласно
императивната норма на чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не
7
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
В настоящия случай, в сключения между страните договор нито е посочен
действително приложния ГПР, нито се сочи как е формиран и какво точно се включва в
него, т. е. какви компоненти включва, като от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
изискуемия по закон ГПР.
Дори без експертни знания е лесно установимо, че ако при определянето на ГПР се
добави и стойността на възнаграждението за гаранта, която е част от плащанията съгласно
погасителния план, то тогава ГПР ще премине границата от 68,95 % (дължими 395,70 лева
при получени 250 лева и срок за връщане от 5 месеца). По този начин реално се оскъпява
кредитът чрез въвеждане на допълнителна такса, чиято цена не е включена в годишния
процент разходи и води до значително, дори драстично увеличение на тежестта на
задължението на заемателя по договора за заем като се има предвид, че общият размер на
задължението, включващо главница, договорна лихва и възнаграждение за гаранта, нараства
повече от два пъти на годишна база. Изводът за скрито увеличаване на процента разходи по
кредита следва и от уговорения начин за заплащане на възнаграждението за гаранта -
ежеседмично като част от всяка погасителна вноска.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките се
обуславя извод, че дори формално този договор не покрива изискуемите реквизити по чл. 11,
ал. 1 от ЗПК. А дори да бъде прието, че формално покрива тези законови реквизити -
вписаните параметри не кореспондирали на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 на
ЗПК - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г.
На следващо място излага, че клаузите на договора не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин и не позволяват потребителят да прецени икономическите последици от
сключване на договора, вземайки предвид императивните разпоредби на чл. 147, ал. 1 и чл.
143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП; Клаузите на договора са неясни по отношение на конкретните
задължения на заемополучателя и общия размер на сумата, която следва да бъде погасена,
тъй като не е налице яснота относно общия размер на всички задължения по договора за
кредит, като се вземат предвид всички допускания във връзка с възможността за
начисляване на допълнителни задължения за неустойка, като не става ясно как е формирана
общата дължима сума, посочена в договора - налице е препращане към разпоредба на
договора, установяваща допусканията, които се вземат предвид при формиране на годишния
процент на разходите, без да е уточнено кои задължения включва тази обща сума. Липсата
на яснота относно общия размер на задължението води до нарушаване и на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК се предвижда, че в договора за
8
потребителски кредит следва да се съдържа информация относно лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставяла за всички приложими лихвени
проценти.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В съображение 32 от Директивата се сочи, че с цел осигуряване на пълна
прозрачност, на потребителя следва да се предостави информация относно лихвения
процент както на преддоговорния етап, така и когато се сключва договорът за кредит. По
време на договорното правоотношение потребителят следва допълнително да бъде
информиран за изменения в променливия лихвен процент и за причинените от тях
изменения в плащанията.
В чл. 10, б. "е" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно лихвения процент, условията за прилагането на лихвения
процент и показателя или базовия лихвен процент, приложим за първоначалния лихвен
процент, ако има такъв, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, както и ако при различни обстоятелства се прилагат различните лихвени
проценти, горепосочената информация за всички приложими лихвени проценти.
Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-
членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е
установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК представлява основание
за недействителност на договора за кредит.
По отношение вземането за неустойка се излага, че за договорите за потребителски
кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143 - 148
от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ***, а не в Общи условия към него,
клаузите на договора не са индивидуално уговорени, по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не
9
може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са
представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин".
Отделно от горното, в процесния договор липсва клауза, която да предвижда, че при
предоставяне на обезпечение, макар и след изтичане на тридневния срок, потребителят се
освобождава от задължението за плащане на неустойката. Следователно тридневният срок
по чл. 4, ал. 1 от договора е краен и преклузивен, като формалното му пропускане само по
себе си влече отговорност за заплащане на неустойка, дори заемът в действителност да е
обезпечен и интересът на заемодателя да не е увреден. При положение, че процесният
договор е сключен за срок от 5 месеца, липсва каквато и да било правно обоснована причина
пропускането на тридневния срок по чл. 4, ал. 1 от договора да е толкова съществено за
интереса на кредитора, че само по себе си да обосновава плащане на компенсаторната
неустойка.
В този смисъл клауза като уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 48,00 лева при неизпълнение на задължението
по ал. 1 на чл. 4 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума,
на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени
условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит.
Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за „Вива кредит“ АД да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) се явява типичен пример за неустойка, която излиза извън
10
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По посочения по-горе начин се заобикаля закона - чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който текст
предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в
този смисъл съдебната практика била константна.
Непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и
вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане
разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извода, че нито една от страните
не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държи да
получи обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканите обезпечения да се предоставят и "неустойката” да не се дължи, то
това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под
условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив - договорът продължава да се изпълнява по първоначално
заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките в Договор №
5973254/01.11.2023 г. се установява, че макар формално договорът за кредит да покрива
изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 относно годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката се явява особено съществена за
интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че да изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като
11
не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава
извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/или други разходи по
кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК /цитира съдебна практика на СГС в горния
смисъл/.
По отношение на претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД излага, че съгласно чл.
23 от ЗПК, когато един договор е недействителен, следва да се върне само чиста главница, а
възнаградителната лихва или други разходи не се дължат изобщо. В този смисъл била и
константната съдебна практика. Чистата стойност на кредита по процесния договор възлиза
на 250 лева (главница). Ищецът заплатил към момента на предявяване на иска сума в размер
на 395,70 лева. Това означава, че при условие, че се приеме процесния договор за
недействителен, ищецът е надплатил 145,70 лева, която сума е недължимо платена и
подлежи на възстановяване на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД от страна на
„Вива Кредит” АД.
Моли съда да постанови решение, с решение, с което да прогласи недействителността
на Договор за паричен заем № 5973254/01.11.2023 г., поради противоречие с разпоредбите на
ЗПК, ЗЗП и ЗЗД; В условията на евентуалност да бъде прогласена нищожността на отделни
клаузи от Договор за паричен заем № 5973254/01.11.2023 г., а именно: клаузата предвиждаща
такса за експресно разглеждане на документи в размер 71,95 лв., клаузата за годишен
процент на разходите, както и клаузата определяща задължение за предоставяне на
обезпечение и тази за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечения в размер
на 48,00 лв.; Да осъди ответника, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, да заплати
на ищеца сумата от 145,70 лв., представляваща общата стойност на неоснователно
извършени плащания (недължимо заплатени и получени) към дружеството-кредитор при
начална липса на правно основание възнаградителна лихва, такса за неустойка и такса за
експресно разглеждане по Договор за паричен заем № 5973254/01.11.2023 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на задълженията. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ” АД София представя писмен отговор в срока по чл.131
ГПК, в който взема становище, че предявените искове са неоснователни и недоказани.
Счита, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на процесните искове,
доколкото по процесния договор не са начислявани такса експресно разглеждане на
документи и неустойка (и тези разпоредби не са произвели действие), а само главница и
договорна лихва, в уверение на което прилага справка. Позовава се на т. 1 от ТР №
8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 8/2012 г., ОСГТК, съгласно което въпросът за
евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързано с
преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска
като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на
12
претенцията, като наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на
обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва
да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен да провери допустимостта на
иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото,
като когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството
по делото, без да се произнася по основателността на претенцията /виж Определение № 144
от 13.04.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4846/2019 г., Ill г. о., ГК, докладчик съдията Жива
Декова/. Ответникът счита, че интерес от настоящата искова защита ще е налице, когато чрез
избрания от ищеца способ, ще може да се разреши съществуващ между него и противната
страна правен спор и то в най-пълна степен би рефлектирало върху правната сфера - да
черпи права от решението. С оглед на изложеното моли да се приеме, че не е налице правен
интерес за ищеца - абсолютната процесуална предпоставка за съществуване на правото на
иск, предпоставящо недопустимост и на настоящото производство, респ. обуславящо
неговото прекратяване.
На самостоятелно основание счита, че предявените установителни искове са
недопустими, поради липса на правен интерес от ищеца. В настоящия случай, ищецът
предявил обективно съединени установителни искове за признаване процесния договор за
нищожен, респ. отделни негови клаузи, и осъдителен иск за връщане на недължимо платена
по договора сума, като осъдителният иск съдържал в себе си искане за установяване на
спорното материално право. Такова искане за съединяването на установителния иск с
осъдителни искове счита за недопустимо, поради идентичност на предмета на спора.
Съгласно разпоредбата на чл.124, ал.1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да
установи несъществуването на едно правно отношение, когато има интерес от това. Тоест,
интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от ищеца способ, ще може да се
разреши съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна степен.
Решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно
материално право, засегнато от посоченото действие. Така например, няма правен интерес
от иск, когато ищецът има на свое разположение друг по-ефективен способ за защита, а
наличието на правен интерес от искова защита е абсолютна положителна процесуална
предпоставка, за която съдът следи служебно (Решение № 138 от 06.11.2020 г. по гр. д. №
36/2020 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение). Излага своя правен анализ в
подкрепа на тезата си.
По отношение на осъдителния иск счита, че е налице неяснота относно това как е
формиран размерът му от 145,70 лева, за който се твърди, че е сбор от неоснователно
извършени от ищеца плащания, в който е включена и възнаградителна лихва, за която
липсват изложени каквито и да било фактически твърдения.
По отношение твърденията на ищеца за недействителност на договора, поради
нищожност на клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка в размер на
628,80 излага, че неустойката по своята същност представлява форма на договорна
отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението.
13
Процесната неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни
задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или
банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните
вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна
възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната
престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би
дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови
лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно изпълни поетото договорно
задължение и предостави такава гаранция, то кредиторът ще събере вземането си и няма да
търпи посочените по-горе вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала
изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да
възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва
следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на
задължението; неустойката да е уговорена. Всичко изброено дотук е налице в конкретния
казус, поради което единственият възможен и правилен извод е, че неустоечните задължения
са валидно възникнали.
В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК на ВКС се приема, че
неустойката е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън
присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в
настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна
функция.
Що се касаело до позицията, че уговорената неустойка накърнява добрите нрави,
преценката за основателността й следва да бъде направена чрез комплексно изследване не
само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като
свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката,
както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението,
за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и да се
приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я правело а priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
Неустойката се предвижда, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите
от него договорни задължения. Поемайки по-голям риск, кредиторът има правото да поставя
изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай, че потребителят не ги намира
за резонни, то той на свой ред има пълното право изобщо да не встъпва в договорни
правоотношения. Дружеството не е принудило ищеца да сключи договор за заем, съответно
условията по него не са му наложени. Той самостоятелно, по собствени подбуди и воля
пожелал да сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия.
Непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще
успее събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това е основният му
14
предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Решението при какви
условия то ще отпуска кредити в рамките на закона е автономна, независимо от
съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят несъгласието
си като не ползват услугите му. Но оспорването им, след като веднъж е изразено съгласие с
тях, се явява индиция за недобросъвестност и целяло злоупотреба с право.
Счита, че за коректност следва да бъде добавено, че още с получаването на СЕФ
(предхождащо сключването на Договора) ищецът е подробно запознат с изискванията за
предоставяне на обезпечение в договора, както и е имал достатъчно време и възможност да
се снабди с поръчител или да представи банкова гаранция, за да обезпечи кредита и да
избегне начисляване на неустойка за неизпълнение на това задължение. Тридневният срок за
предоставяне на обезпечение от сключването на договора е абсолютно изпълним от
житейска гледна точка. Дружеството няма правен интерес от предоставяне на по-дълъг срок,
тъй като заемната сума се усвоява при сключването на договора и в разумен срок след това
кредиторът следва да разполага с достатъчно гаранции за събираемост на вземанията си.
Ищецът неправилно счита, че поставянето на изискване за осигуряване на лично
обезпечение (поръчителство) противоречи на целта на Директива 2008/48 и в частност на
предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на договора за кредит да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Дружеството изпълнило
задължението си по Директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца
преди сключване на договора, която оценка се правела при разглеждане на заявката за
кредит. При тази оценка дружеството е приело, че може да отпусне заемна сума в този
размер и да сключи договора при описаните в него параметри. Изискването на обезпечение
съгласно договора се явява гаранция за събираемостта на вземанията на дружеството, а не
предпоставка за отпускане на кредита. В тази връзка твърдението, че изискването на лично
обезпечение, което ищецът бил в невъзможност да изпълни, води до самопричиняване на
неблагоприятни последици за дружеството, представлява недобросъвестен опит на ищеца да
се освободи от задължения по договора.
Следвало да се отбележи също така, че всеки заемател по договор за потребителски
кредит разполага с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в
14-дневен срок, за която ищецът бил информиран чрез СЕФ и от текста на самия договор. В
случай, че упражни правото си, той би дължал връщане единствено на получената в заем
главница и не би дължал начислената му, поради непредоставяне на обезпечение неустойка.
В този смисъл, след като е разбрал, че е в невъзможност да изпълни задължението си по
чл.4, ал. 1 от договора и при положение, че не е пожелал да понесе тежестта на неустойката
по чл.4, ал. 2 от договора, то той е разполагал с 14 дни да се откаже от договора и по този
начин да избегне неблагоприятните за себе си последици. Ищецът обаче не е сторил това, от
което следвало, че е решил да ползва кредита и да изплати начислената му неустойка.
Ответникът не възприема и тезата на ищеца, че клаузата за неустойка противоречи на
материалния закон - чл. 71 ЗЗД, тъй като не кореспондира нито с уговореното между
страните в сключените договори за заем, нито с предназначението на неустойката, описано
15
детайлно по-горе в отговора на исковата молба. По своята същност неустойката обезпечава
неизпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението,
без да е нужно те да се доказват, докато текстът на чл. 71 ЗЗД само урежда възможността
срочното задължение да се иска и преди срока, ако длъжникът е станал неплатежоспособен
/така Решение N9 79 от 11.11.2005 г. на ОС - Ямбол по търг. д. № 224/2005 г., ГК, т. о.,
докладчик председателят Красимира Тагарева/.
За да бъде налице недействителност на една договорна клауза поради противоречието
й със закона, е необходимо тази договорна разпоредба да противоречи на императивна
правна норма. Така в практиката на ВКС се приема, че една сделка е нищожна, когато
противоречи на императивна правна норма /така Решение № 227 от 7.09.2010 г. на ВКС по т.
д. № 409/2009 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня Алексиева/. Императивни са тези
правни норми, които не допускат отклонение от предписаното от закона правило. Докато
диспозитивните правни норми, от своя страна уреждат отношението, но само доколкото
участниците в него не са предвидили нещо друго. При диспозитивните правни норми отново
има правило за поведение, но то се задейства само в случай, че участниците в отношението
не са уговорили друго. По своята същност диспозитивните правни норми уреждат по такъв
начин отношенията между страните по едно правоотношение, че с тях не се засяга чужда
правна сфера, те предоставят една възможност, но не и задължение на страните. При така
даденото разграничение между понятията императивни и диспозитивни правни норми и
подвеждане на разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД под тях, се стига до извода, че тази законова
разпоредба е диспозитивна.
Подчертава, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намира
приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за
неизпълнение касае едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като
поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойка
е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на
договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпването на падежа на
договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, не се претендира обезщетение за забава.
Намира за неоснователни и необосновани твърденията на ищеца за недействителност
на договора, поради нищожност на клаузата, установяваща задължение за заплащане на
такса за експресно разглеждане на документи в размер на 943.50 лева, а именно в
противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Посочената такса е дължима при
избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния
срок от 10 дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършва преди
сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не може да се разглежда
като такава по управлението или усвояването на кредита. Както понятието „усвояване“, така
и „управление“, упоменати в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК ясно посочват, че става въпрос за действия
след зараждане на заемното правоотношение, т.е. след сключване на договора за заем.
Докато понятието „усвояване“ е сравнително ясно, то „управлението“ на кредита
16
било тясно свързано с предоставения портфейл средства и извършването на определени
услуги по управлението на предоставените инвестиции. Тази такса покривала
предоставянето на административни услуги като мониторинг на кредита /регистрация в
определени бази данни и регистри/, изпълнение на определени операции от страна на
кредитора за целите на оползотворяването или възстановяването на заема, предоставен на
потребителя.
Таксата за експресно разглеждане е дължима за услуга, предхождаща възникването на
заемното правоотношение, което въпреки посочената предоставена услуга, можело да не
възникне по решение на която и да е от страните - заемателя или заемодателя.
Както се сочи по-горе в изложението, потребителят имал възможност свободно и
доброволно да реши, дали да се възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката,
или да изчака 10 дни, а искането за ползване на посочената услуга създава за заемодателя
допълнително задължение за бърза реакция и съответно за ангажирането на допълнителни
ресурси. Таксата за експресно разглеждане представлява цената на предоставяната от
кредитора услуга - а именно по експресно разглеждане на документите - и поради това той е
свободен да определи какъв да е нейният размер, по аргумент на чл. 9 от ЗЗД. Цената на
услугата се явява резултат от осъществена от ответника насрещна престация, поради което е
неприемливо твърдението, че клаузата, която регламентира тази услуга представлява „скрита
възнаградителна лихва“, уговорена в противоречие с добрите нрави и разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК. „Добрите нрави“ като понятие за морални норми на справедливост следва да
защитават всеки признат от закона интерес. „Добрите нрави“ не регулирали цени на стоки и
услуги. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на
определена стока и други съществени условия на договора, но когато една цена е ясно
посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при
свободно формирана воля решава дали иска да я ползва, или не при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави“ нямало.
На следващо място твърди, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично
предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
прибавят разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не следва да участва
при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР би
представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на
финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на
действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения. Лишено от правна
логика е становището, че неустойката следва да участва при формирането на ГПР не само
заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на
неустойката, представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в
случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок, посочен в договора.
При сключване на договора ответното дружество няма как да предвиди в общия размер на
17
плащанията едно условно задължение, което не е възникнало и не е известно дали ще
възникне, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищеца.
Що се касае до таксата за експресно разглеждане и видно от съдържанието на чл.1,
ал.2 от договора, този вид услуга е допълнителна, която клиентът доброволно е избрал да
ползва, като на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК
стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.
Експресното разглеждане на документи няма задължителен характер, с което
обстоятелството ищецът е бил запознат, както и е избрал доброволно да ползва тази услуга
срещу заплащане на такса в конкретно посочен размер, което се потвърждава от чл.1, ал.3 от
Договора. Предоставянето на финансови услуги от страна на ответното дружество не е
обусловено от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга е предоставена
единствено и само в интерес на заемополучателите.
В допълнение към изложеното по-горе моли да се вземе предвид, че съобразно текста
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Законодателят
предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита
и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредите. ГПР се формира от общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С
оглед на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС
от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора, се налага
заключение, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишава 50%, т. е. е в рамките
на допустимата в закона граница. Освен това следва да се има предвид и факта, че
договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на кредитора/в случая небанкова
институция/ да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума, съобразно
уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита. С оглед на
прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните са свободни да определят
съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено
от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в договора
годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не
надвишава пет пъти законната лихва, както изисква чл. 19. ал. 4 ЗПК.
Намира за напълно несъстоятелни и необосновани твърденията, че посоченият в
договора размер на ГПР не е реален, което е „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 ЗЗП, доколкото ищецът не навежда никакви доводи в тази връзка,
18
а схематично маркира само бланкетни формулировки за неравноправност на клаузите.
Счита, че с процесния договор не е нарушено правилото на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК. По
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК, фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният
процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и
потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно
§ 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като
фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на
усвоения кредит. В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, а при положение, че
лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не можело да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК. /Решение № 1285 от 27.10.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Изискването в чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК за посочване на индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, било неприложимо в настоящия случай, доколкото същото е
приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касае за фиксиран
годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон,
така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора
посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска - каква част от нея е за
погасяване на главница и каква част - за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС
тълкуване в Решение подело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на
основание чл.633 от ГПК.
От договора ясно се вижда какъв е размера на възнаградителната лихва, както и
размера на всяка вноска и включените в нея компоненти. Всичко това е достатъчно да
обоснове липса на нарушение по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, доколкото договорът включва всички
реквизити, посочени в тази разпоредба.
Намира за неоснователни и лишени от правна логика твърденията на ищеца, че
процесният договор противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Дадената
разпоредба не изисква да се посочи в договора математическия алгоритъм, по който се
изчислява ГПР. В рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение
№ 1 към ЗПК/, които единствено можат да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните
нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са
длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да
бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на
предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или
19
предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на
Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в
издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2
от ЗПК. Тези допускания се деляли на две групи. Първата група са базови допускания (чл.
19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" от приложение № 1 към ЗПК) и
допълнителни допускания (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к,
л, м към ЗПК). Първата група допускания имат значение за всеки вид потребителски кредит,
докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ
кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е
дадена в буква „ж“ на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При посочените в тази
разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при
сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР
като една единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т. 2 б. „г“ от
Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.
В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква
„а“ на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който
е сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи
лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни
допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото
касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.
С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква „а“ на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в
закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване
само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е
изпълнено. Ето защо, не била налице твърдяната недействителност на договора на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, се явява всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до
нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално
уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В процесния случай
20
договорът е сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което
може да се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на
клаузите на договорите. Същият се е запознал с преддоговорната информация, попълнил е
въпросници за кандидатстване на кредити, въз основа на които са договорени клаузите от
договорите. Ищецът не е поставен в положение на по- слаба страна от гледна точка на
степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря.
Принципът на добросъвестност изисква в договорните отношения да бъде осигурена
защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния
такъв на някой от договарящите страни. В настоящия случай този принцип не е нарушен,
тъй като в договорите между страните са защитени правата и на двете страни. Правото на
заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от договора, да извърши предсрочно
погасяване са реципрочни на правото на кредитора до получи плащането, разсрочено на
ежемесечни вноски. Волята на страните в договорите е изразена ясно и недвусмислено при
сключване сделките. Договорът не е сключен при първоначално възприети ОУ, а при
индивидуални уговорки между страните. Не се установява волята на страните при сключване
на договора да е била различна от отразената в съставените писмени документи.
По отношение на твърдението, че разпоредбите на процесния договор не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин – намира същото за несъстоятелно, голословно
и лишено от каквато и да било правна обосновка, както и не съответстващо с
действителното фактическо положение, тъй като договорът съдържа цялата изискуема по
закон информация; същия е сключен по указания в чл.1, ал.1 и ал.2 начин, при спазване на
законовите изисквания за това и има цялата изискуема по закон информация. Разпоредбите
на договора са ясни, подробни и достатъчно разбираеми, за да бъдат възприети от страните
по него.
Моли да се приеме, че при подписване на процесния договор, не са допуснати
предвидените в чл.22 от ЗПК съществени пороци.
Счита, че не са налице предпоставките за уважаването на иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД,
доколкото и съобразно задължителните постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979 г.
на Пленума на ВС, не е осъществен фактическият състав на цитираната правна норма, респ.
не са ангажирани доказателства в тази насока. Предвид това, че осъдителният иск е
неоснователен, неоснователен се явява и акцесорният иск по чл.86 от ЗЗД.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена
следната фактическа обстановка:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че на
01.11.2023г. между ищеца *** и ответника „ВИВА КРЕДИТ“ АД София е сключен Договор
за паричен заем Standart 30 plus № 5973254/01.11.2023г., по силата на който ответникът е
предоставил на ищеца заем в размер на 250 лв. срещу задължението на последния да го
върне в срок от 5 месеца, при ГПР 49,48% и годишен лихвен процент 40,32%.
В чл.1, ал.2, 3 и 4 от договора е посочено, че преди подписването му заемателят е
21
избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на
документи за одобрение на паричен заем, като за извършената от кредитора допълнителна
услуга заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем в размер на 71,95 лв., платима разсрочено - на равни части, включени в
размера на всяка от погасителните вноски.
В чл.4 на договора е предвидено в 3-дневен срок от усвояването на сумата заемателят
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител - физическо лице,
което трябва да отговаря на конкретно посочени условия или банкова гаранция. В случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка
за неизпълнение в размер на 48,00 лв., платима разсрочено, ведно с погасителните вноски, а
общото задължение по договора стана 395,70 лв. (чл.4 ал.2 от договора).
По делото е представена справка от счетоводството на ответника, съгласно която
общия размер на задълженията по процесния договор за заем към 04.12.2024г. възлиза на
275,75лв., от които главница 250 лв. и договорна лихва 25,75лв., като е посочено, че няма
направени плащания от страна на ищеца.
За изясняване на обстоятелствата по делото е назначена и изслушана съдебно-
счетоводна експертиза. От заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и
съдът възприема като компетентно и добросъвестно се установява, че ищецът не е
извършвал никакви плащания по Договор за паричен заем Standart 30 plus
№5973254/01.11.2023г. Установява се също, че при включването на таксата за експресно
разглеждане и неустойката за непредоставяне на обезпечение при изчисляване на ГПР се
получава ГПР 149,03%, а при прилагане на формулата за изчисляване на доходност –
615,48%.
При така събраните доказателства съдът намира, че не е спорно по делото, че между
страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, както и че
ищецът е потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК, поради което за валидност на договора
и последици му приложение ще намерят изискванията на ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-
12 и т.20, чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Ищецът излага твърдения за нарушения на императивните норми на ЗПК, касаещи
ГПР и в частност твърдения, че ГПР не отразява действителния размер на разходите, тъй
като в същия не са включени всички такси, комисионни и други видове плащания, събирани
от ответника по договора, в т.ч. и визираното задължение за предоставяне на обезпечения –
поръчител или банкова гаранция, поради което счита договора за потребителски кредит за
недействителен.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 от ЗПК регламентираща съдържанието на договора за
потребителски кредит в т.10 въвежда изискване за посочване в договора на годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит. Това изискване е въведено, за да гарантира на
22
потребителя яснота и прозрачност как се формира задължението му, какво е оскъпяването на
кредита, както и да му даде възможност да извърши съпоставка с други кредитни продукти
и направи своя избор. По правилата на чл.19 ал.1-3 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. По смисъла на ЗПК §1 т.1 "Общ разход по кредита
за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. От изложеното
следва, че годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита. Спазването на това изискване дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума
по договора. В настоящия случай в цитирания по-горе договор кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посоченият размер на ГПР 49,48%/.
В договора за паричен заем е посочен процент на ГПР 49,48%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл.11 ал.1 т.10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по
чл.19 ал.4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите
за кредита, а именно уговорените по договора такса за допълнителна услуга по експресно
разглеждане на документи за одобрение на паричен заем и неустойка за поръчител или
банкова гаранция, които следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на
§1, т.1 от ДР на ЗПК. Таксата и неустойката са определени като месечна вноска за срока на
договора и следва да бъдат включени в ГПР. Прибавянето към ГПР на сумите за такса и
неустойка за непредоставено обезпечение, води до надвишаване на ограничението на чл.19
ал.4 ЗПК, а от там до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК.
Предвид изложеното се налага извод, че договора за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на действителният
процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите
последици от него. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му елементи не може да се приеме, че е спазена нормата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до
23
недействителност на договора. Следва да се уточни, че нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е посочен, но това е направено по начин,
който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато посочения в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално
лишен от информация за приложимия ГПР, което право му признава и гарантира ЗПК.
Предвид изложеното се налага извод, че процесния договор за паричен заем не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на
действителният процент на ГПР. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до
недействителност на договора. В този случай по правилата на чл.23 ЗПК потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита.
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявения иск за нищожност на договора
за паричен заем е основателен и следва да бъде уважен.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че ищецът не е
правил никакви плащания по Договор за паричен заем Standart 30 plus №
5973254/01.11.2023г., поради което предявения иск по чл.55 ал.1 ЗЗД се явява неоснователен
и недоказан и следва да бъде отхвърлен. Съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1 ЗЗД, който е
получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е
длъжен да го върне. В тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, каквито
доказателства не са ангажирани по делото.
Ищецът е направил искане за присъждане на направените по делото разноски, които
съгласно представения списък по чл.80 ГПК са в размер на 350 лв. – 50 лв. държавна такса и
300 лв. възнаграждение за вещо лице.
Пълномощника на ищеца е поскал определяне и присъждане на възнаграждение при
условията на чл.38 ал.2 от ЗА. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който е обективирано изявление, че договореното възнаграждение е съгласно
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Съдът счита, че следва да уважи искането. Правото на адвокат да окаже
безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е
установено със закон. В конкретния случай са налице всички необходими предпоставки за
възникване на право в полза на процесуален представител на ищеца да претендира и да
получи възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ и съдействие, на
основание чл.38 от ЗА - реално осъществена безплатна правна помощ и основание за
ангажиране на отговорността на насрещната страна - ответник за разноски за процесуално
представителство на ищеца.
Предвид горното съдът счита, че в полза на процесуалния представител на ищеца
следва да бъде определено адвокатско възнаграждение, но не при условията на чл.2 ал.5 от
24
на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
защита и съдействие по всеки иск, а едно възнаграждение за цялото производство в размер
на 400 лв. Съображенията за това са, че делото не се отличава с фактическа или правна
сложност; действително с исковата молба са предявени два иска, но осъществената защита е
по едно кредитно правоотношение; съществува обилна съдебна практика по идентични
казуси, поради което не може да се приеме, че при осъществяване защита на интересите на
ищеца са положени по-специални усилия. От така определеното възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца следва да бъде следва да бъде присъдено съразмерно
уважената част от исковете възнаграждение в размер на 200 лв.
Предвид даденото разрешение, касаещо отговорността за разноски при частично
уважен иск на потребител, обективирано в решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19 на СЕС и в Определение №366/16.08.2022г. по ч.т.д. №1085/2022г. на ВКС
I т.о., в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените разноски съразмерно
уважената част от исковете общо в размер на 175 лв., съответно в тежест на ищеца не следва
да бъдат възлагани разноските, направени от ответника, съразмерно отхвърления иск по
чл.55 ЗЗД.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ВИВА КРЕДИТ“ АД София, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, район Люлин, бул.Джавахарлал
Неру №28 бл.Силвър Център ет.2 офис 73Г, представлявано от Свилен Петков Петков, че
Договор за паричен заем Standart 30 plus № 5973254/01.11.2023г., сключен между ***, ЕГН
**********, *** и „ВИВА КРЕДИТ“ АД София, е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, във
вр. чл.22 и чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ***, ЕГН **********, *** против „ВИВА КРЕДИТ“ АД
София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район Люлин,
бул.Джавахарлал Неру №28 бл.Силвър Център ет.2 офис 73Г, представлявано от Свилен
Петков Петков, иск по чл.55 ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата от 145,70 лв., дадена без
основание по недействителен Договор за паричен заем Standart 30 plus №
5973254/01.11.2023г., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район Люлин, бул.Джавахарлал Неру №28 бл.Силвър Център ет.2
офис 73Г, представлявано от Свилен Петков Петков, да заплати на ***, ЕГН **********,
***, направените по настоящо делото разноски съразмерно с уважената част от исковете в
размер на 175,00 лв.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район Люлин, бул.Джавахарлал Неру №28 бл.Силвър Център ет.2
офис 73Г, представлявано от Свилен Петков Петков, да заплати на адвокат ***, ЛН
25
**********, Адвокатска колегия София, с адрес на упражняване на дейността ***, при
условията на чл.38 ал.2 от ЗА сумата от 200,00 лв. адвокатско възнаграждение за
осъществено от адвокат М. Д. процесуално представителство на ищеца ***.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
26