Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 18..01. 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-„В ” състав
в
публично съдебно заседание на първи декември
през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
|
Председател: |
АНЕЛИЯ МАРКОВА |
|
Членове: |
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА |
|
Мл.съдия |
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА |
|
Секретар |
Цветелина Добрева |
сложи
за разглеждане докладваното от съдия Маркова въззивно гражданско дело № 323 по описа за 2021 г.
Производството
е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
Подадена е въззивна жалба от „С.в.“
АД, ответник пред СРС срещу решение № 159089 от 24.07.2020 г. по гр.д. №
74939 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, I ГО, 34 състав.
Решението се
обжалва в частите, в които са уважени предявените срещу въззивника-ответник
претенции на ищеца по чл.124, ал.1 от ГПК и по чл.49 вр.
с чл.45 от ЗЗД.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение, като се твърди, че същото не е съобразено с
представените от ищеца доказателства за претендираното
обезщетение по двата деликта, както и били допуснати
на нарушения във връзка с обсъждане на доказателствата по делото и при
несъобразяване със съдебната практика по сходни случаи.
Относно иска
по чл.124, ал.1 ГПК сочи, че не бил
налице спор, че между страните не съществува правоотношение. Сочи, че бил
признал с изрично изявление, отправено до ищеца, че такова правоотношение не
съществува.
Относно иска
по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД сочи, че съгласно съдебната практика, ищецът следвало
да докаже, че „С.в.“ АД е действала недобросъвестно при подаването на заявление
за издаване на заповед за изпълнение. СРС бил игнорирал факта, че по делото от
ответника били представени доказателства от които се установявало, че към
датата на подаване на заявлението, като собственик на водоснабдения имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“********с клиентски номер **********, имало открита
партида още от 2000 г. от лице, чийто три имена съвпадали с тези на ищеца. Това
означавало, че „С.в.“ АД били действала добросъвестно. Съставянето на фактури,
които представлявали частни свидетелстващи документи, в които били посочени три
имена на лице, идентични с имената на ищеца, не означавало наличие на деликт,
защото нямало бездействие на служители на ответното дружество във връзка със
незаконосъобразна липса на индивидуализация на задълженото лице по фактурите.
Относно
размера на обезщетението сочи, че
неправилно СРС бил кредитирал показанията на свидетеля В.С., защото била налице
фрапантна разлика между неговите показания и представените писмени
доказателства. Освен това показанията имали оценъчен характер. Съдебно-психологичната
експертиза също не доказвала търпени вреди от страна на ищеца, тъй като не
давала обосновано заключение на поставените въпроси. Самото заключение
съдържало твърдени от ищеца факти, а не установявало в каква степен е засегната
личността на ищеца.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено в частта,
в която претенциите на ищеца са били уважени и вместо това да се постанови
друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е
постъпил отговор от ищеца пред
Софийски районен съд- Т.В.Т., в който отговор се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба. Не били
допуснати сочените от въззивника нарушения на
процесуалния и материален закон. Решението било постановено и при съобразяване
със съдебната практика.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на
04.09.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 18.08.2020 г., следователно същата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
В частта, в която първоинстанционното решение се
обжалва, предявените срещу ответника/ въззивник искове са били уважени, то за
него е налице правен интерес от обжалване, следователно въззивната
жалба е допустима.
Постъпила е и насрещна
въззивна жалба от ищеца пред Софийски районен съд
- Т.В.Т.. Решението се обжалва в частта,
в която е отхвърлена претенцията му по чл.49 вр. с
чл.45 от ЗЗД за разликата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 25000 лв. и
претенцията със същото правно основание за разликата над 1000 лв. до пълния
предявен размер от 8500 лв.
Излагат се подробни доводи, че съдът не е съобразил
размера на присъденото обезщетение с търпените от ищеца неимуществени вреди,
включително техния интензитет. Решението не е било съобразено и с изслушаната
по делото СПЕ.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено в частта,
в която претенциите на ищеца за неимуществени вреди не са били уважени в пълен
размер и вместо това да се постанови друго, с което исковете да бъдат уважени
изцяло. Претендират се разноски.
По насрещната въззивна жалба
не е постъпил отговор от ответника
пред Софийски районен съд- „С.в.“ АД.
По
допустимостта на насрещната въззивна жалба:
Въззивникът по насрещната въззивна жалба е получил
препис от въззивната жалба на „С.в.“ АД на 04.09.2020
г. Насрещната въззивна жалба е подадена на 16.09.2020 г./по пощата/,
следователно същата е подадена в срока по чл.263, ал.2 ГПК.
В частта, в която първоинстанционното решение се
обжалва, предявените от ищеца/въззивник искове не са били уважени, то за него е
налице правен интерес от обжалване, следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Относно
допустимостта на първоинстанционното решение в частта, в която е разгледал иска
по чл.124, ал.1 ГПК:
По въпроса е налице произнасяне на ВКС, Четвърто ГО по
ч.гр.д.№ 2964 по описа за 2019 г., с което е отменено определение № 9170 от
11.09.2019 г. по в.ч.гр.д.№ 1883 по описа за 2019 г. на СГС и делото е върнато
на СРС, ГК, 34-ти състав за продължаване на съдопроизводствените действия по
гр.д.№ 74939 по описа за 2017 г. по предявения от Т.В.Т. срещу „С.в.“ АД, иск с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Следователно процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в частта по иска по
чл.124, ал.1 ГПК.
Относно допустимостта
на първоинстанционното решение в частта по искове с
правно основание чл.49, ал.1 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД:
За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че от
ответника – „С.в.“ АД са осъществени два
деликта –незаконосъобразно депозиране на 14.09.2016
г. на заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ищеца с предмет
несъществуващи задължения за консумирана вода за водоснабдения имот, находящ се
в гр.София, ж.к.“********с клиентски номер **********, както и незаконосъобразното бездействие от
страна на служителите на ответното дружество, изразяващи се в
незаконосъобразната липса на индивидуализация, която следвало да се осъществи
от служителите на ответното дружество на 14.02.2017 г. в издадените от
ответника на 08.03.2017 г., 07.04.2017 г. и 07.06.2017 г. три нови фактури на
различна стойност отново на името на ищеца, касаещи водоснабдения имот, за
който по делото било установено по безспорен начин, че ищецът няма каквато и да
било фактическа или правна връзка с този имот.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното:
Ищецът в обстоятелствената част на исковата молба твърди
да е претърпял неимуществени вреди от това, че служителите на ответното
дружество в нарушение на ЗСч са осчетоводили противоправно
несъществуващи стопански операции /консумация на вода/ в качеството му на
абонат с клиентски номер ********** за потребена вода
в имот с адрес: гр.София, ж.к.“*********. Ищецът не бил собственик на този
недвижим имот, както и нямал никакви вещни права върху него; не бил подавал
каквито и да било документи, нито бил сключвал каквито и да било договори за
доставка на вода на този адрес. За доставка на ВиК
услуги в този имот никога не била откривана на негово име партида въз основа на
документите по чл.56, ал.1-ал.4 от ОУ -2006 г. на ответното дружество.
Вследствие на така извършеното неправомерно осчетоводяване, ответникът
образувал заповедно производство по реда на чл.410 ГПК в което се снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение от 03.10.2016 г. по ч.гр.д.№ 51899
по описа за 2016 г. на СРС, 76-ти състав. Във връзка с процесното
заявление служители на ответника неправомерно били използвали личните му данни
– три имена и ЕГН, които лични данни ищецът бил предоставил единствено във
връзка с качеството му на потребител на услугите на ответното дружество за
имота на адрес: ж.к.“Дружба“, но не и за доставка на услуги до имот с адрес :
гр.София, ж.к.“*********, както било посочено в горецитираната
заповед за изпълнение. Твърди, че във връзка с обработването на личните му данни, за което той не бил давал съгласие,
му били причинени множество неимуществени вреди- изпитвал силен гняв и
възмущение, тъй като бил винаги редовен платец на всичките си задължения спрямо
ответника относно имота с адрес в ж.к.“Дружба“. Тъй като имал задължения и по
банков кредит към банка ОББ АД, където регулярно плащал вноски, поради
притесненията си не можел да спи, а през деня бил нервен и напрегнат.
Възмущението му се засилвало от факта, че за да бъде осъден били използвани
неверни данни пред съдебните органи относно постоянния му адрес в гр.София.
Всички гореизброени негативни преживявания ищецът оценява на сумата от 5 000 лв. Второ, ответникът
бил ползвал личните му данни – трите имена и ЕГН в заявлението за издаване
на процесната заповед за изпълнение с цел точно да
бъде индивидуализиран като длъжник. Счита, че това е сторено в нарушение на Закона за защита на
личните данни- чл.2, ал.2,т.1,2 и 3. Това било довело до противоправното
нарушаване на неговата неприкосновеност и личния му живот. Всички негативни
преживявания във връзка с това нарушение на ответника оценява на сумата от 10 000 лв. Трето, в резултат
на начисляването на несъществуващи задължения в негова тежест и проведеното срещу
ищеца от страна на служителите на ответника съдебно производство, твърди да му
е била увредена репутацията на добросъвестен гражданин и безупречен съдружник и
служител във фирма „С.“ ООД, гр.София. Преживените негативни емоции в тази
връзка оценява на сумата в размер на 10 000 лв. Четвърто, след
обезсилването на заповедта за изпълнение ищецът бил подал жалба, наименована от ответника неправилно като „писмо“ , вх.№
О/Ж-520 от 01.02.2017 г., в която жалба изрично се бил оплакал от
неправомерното начисляване на задължения в негова тежест за потребени
услуги в имот, който не е негова собственост и не се обитава от него и
семейството му, а именно за имот с клиентски номер **********. По повод на тази
жалба, ответникът с нарочно писмо от 14.02.2017 г. го уведомил, че срещу него
няма да се предприемат по-нататъшни действия, а претенциите щели да бъдат
насочени срещу „надлежния длъжник“; в писмото се съдържало и извинение за
създадените неудобства. Въпреки тези уверения и извинения от служителите на
ответника, действията по начисляването на несъществуващи задължения в тежест на
ищеца продължили, включително до м.06.2017 г., което се установявало от
издадените от ответника три броя фактури/дубликат с № № ********** от
08.03.2017 г. на стойност 4 291,48 лв. с краен срок за плащане 07.04.2017
г.; 00722203720 от 07.04.2017 г. за сумата от 4338,97 лв. и краен срок за
плащане 07.05.2017 г. и 00723520786 от 07.06.2017 г. за сумата от 2446,29 лв. с
краен срок за плащане 07.07.2017 г. В тези фактури
изрично бил изписан текста: „Извинете за причиненото неудобство, ако
междувременно сте погасили задълженията си“. Сочи, че неправомерното поведение
на ответника продължава и към момента на подаване на исковата молба, което за
ищеца като „лоялен клиент“, било обидно и цинично. Ищецът продължавал да
изпитва възмущение и гняв от незачитане и неуважение към личността му и като
клиент, като действията на ответника продължавали въпреки уверението от
последния за непредприемане на действия срещу него за имота в ж.к.“Обеля“. В
този смисъл за него била създадена болезнена „шизофренична“ ситуация, която
силно го тормозела и възмущавала, т.е. едновременно бил третиран от ответника
като „лоялен“ клиент и неизряден длъжник. Така причинените му неимуществени вреди оценява на сумата в
размер на 8 500 лв. Самооценката на причинените му неимуществени вреди
определя освен от силата и тежестта на търпените от него негативни емоции, така
и от осъзнатото безсилие поради факта, че ответното дружество е единствен
оператор на В и К услуги и поради това ответникът злоупотребявал спрямо ищеца
от монополното си положение.
С разпореждане от 08.11.2017 г./л.36 по делото пред
СРС/ първоинстанционният съд е приел, че исковата
молба е нередовна и е дал указания на ищеца да посочи в какво се изразяват
неимуществените вреди по всеки един от предявените искове поотделно и да посочи
конкретно противоправно поведение, от което
произтичат твърдените неимуществени вреди за всеки един от исковете поотделно.
В изпълнение на тези указания ищецът е подал на
05.02.2018 г./л.38 от делото пред СРС/ уточнение на исковата молба, в която е
посочил следното: по претенцията по т.1
от исковата молба – противоправно поведение на
служителите на ответника, изразяващи се в осчетоводяване на несъществуващи
задължения, предприемане на съдебни действия с посочване на неверни данни
относно постоянния му адрес в гр.София; по т.2-
противоправно поведение на служителите на ответника,
изразяващи се в обработка на личните му данни – трите имена и ЕГН, отразени в
заявлението за образуване на заповедното производство- нарушение на Закона за
защита на личните данни- чл.2, ал.2,т.1,2 и 3; т.3- в резултат на начисляването на несъществуващи задължения в
негова тежест и проведеното срещу ищеца от страна на служителите на ответника
съдебно производство, твърди да му е била увредена репутацията на добросъвестен
гражданин и безупречен съдружник и служител във фирма „С.“ ООД, гр.София; т.4- че въпреки уверенията и извиненията
от служителите на ответника, действията по начисляването на несъществуващи задължения
в тежест на ищеца продължили.
Препис от исковата молба и молбата-уточнение са били
връчени на ответника на 13.02.2018 г. На 13.03.2018 г. от ответникът е подаден
отговор по исковата молба.
С определение от 25.04.2018 г. /л.54/ СРС е изготвил
доклад по чл.140 ГПК, в който е приел, че е сезиран с четири броя осъдителни
иска при правна квалификация по чл.49, ал.1 вр. с
чл.45, ал.1 ЗЗД, съответно с цена на исковете: 5000 лв., 10 000 лв.,10 000
лв. и във връзка с бездействието – с цена от 8 500 лв.
В първото по
делото публично съдебно заседание, състояло се на 08.11.2018 г. СРС не е
останал удовлетворен от уточненията на ищеца, виж /л.79/.
Затова и адв.М., пълномощник
на ищеца е уточнил, че всички вреди произтичат от един деликт : „който се
изразява в това, че ответникът е извършил неправомерни счетоводни операции,
респ. неправомерни осчетоводявания и издаване на счетоводни документи,
несъобразени с действащото законодателство, т.е. в противоречие с него, което е
било пречка и е довело до не индивидуализиране на надлежността
на ищеца като задължено лице за имота, какъвто не притежава в ж.к.“Обеля“. Този
деликт бил извършен в периода от 05.08.2009 г. до 06.08.2016 г., за който
ответникът е образувал заповедно производство за събиране на сумите по реда на
заповедното производство, към който момент се осъществява деликтът. От този
деликт са настъпили различни неимуществени вреди.“/описани в първите три точки
на исковата молба/. Вторият деликт бил този, описан в т.4 от исковата молба и
се изразявал в това, че на 08.03.2017 г., 07.04.2017 г. до 07.06.2017 г.
ответникът издал незаконосъобразно счетоводни документи на името на ищеца за
имота в ж.к.“ Обеля“/това е искът за сумата в размер на 8 500 лв./. Посочил
е, че
първият
иск за сумата от 5000 лв., произтича от деликт, осъществен от ответника на дата
19.10.2016 г.
СРС отново е останал неудовлетворен от
направеното от ищеца /чрез процесуалния му представител/ уточнение. Затова е
дал нови указания и срок.
На 15.11.2018 г. /по пощата/ адв.М.
е подал нова молба /л. 86 по делото пред СРС/, с която е направил ново
уточнение в следния смисъл:
1- във връзка с неправомерното поведение на
служителите на ответника по подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение с които действия ответникът бил извършил противоправна обработка на личните данни на ищеца- трите имена и
ЕГН относно неплатени суми за вода за жилището в ж.к.“Обеля“. Сочи, че не бил
давал съгласие за обработката на личните му данни за друг имот- нарушен бил чл.2, ал.2, т.1,2 и 3 от ЗЗЛД.
Същевременно сочи, че предпоставка за извършване на този деликт било незаконосъобразно начислявани на
задължения в негова тежест за имот и партида, чийто титуляр ищеца не е,
изразяващо се в издаване на фактури, в които получателят е посочен с три имена
– „Т.В.Т.“, но не бил указана по предвидения в чл.6, ал.1,т.3 ЗСч начин – чрез
вписване на ЕГН. Деликтът бил извършен на 14.09.2016 г. , когато било подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което деяние било свързано с
последващи процесуални действия, вкл. издаване на заповед за изпълнение,
съобщаването й. Търпените вреди били в три личностни аспекта: на дата
21.10.2016 г., когато узнава за провежданото спрямо него бързо производство и
това му причинява неимуществени вреди и оттогава изпитва силен гняв и
възмущение, тъй като винаги бил редовен платец на всичките си задължения
относно собствения му имот в ж.к.“Дружба“. Освен това изпитвал и притеснения
във връзка с предявената спрямо него значителна финансова претенция, която възлизала
в общ размер на 4 325,83 лв., тъй като ищецът бил длъжник по банков
кредит, който редовно изплащал. Поради тези притеснения не можел да спи, а през
деня бил нервен и напрегнат. Възмущението му било особено силно и поради факта,
че за да бъде осъден били използвани
неверни данни пред съдебните органи относно постоянния му адрес в гр.София.
Тези неимуществени вреди оценява на 5000
лв. Неправомерното използване на
личните му данни оценява на сумата в размер на 10 000 лв. като обезщетение.
Третото обезщетение, което оценява
на сумата в размер на 10 000 лв.
касае обезщетяването за нанесените вреди
на репутацията му на добросъвестен и безупречен съдружник и служител на „С.“
ООД-София. Сочи, че обстоятелството, че той бил „неизряден длъжник“ било
станало достояние на колегите му и порази този факт се била провалила служебна
командировка в Турция. Ищецът изпитвал срам и неудобство пред колегите си,
чувствал се унизен от това, че е осъден по този повод, при положение, че бил
изряден абонат на ответника. Изпитвал силно чувство на вина и напрежение, че
заради него се затормозява дейността на фирмата и се компрометира нейната
коректност пред съконтрахент
от чужбина и по този начин страдало
доброто име на дружеството, в което е съдружник. За колегите си той бил
човек, който не си плаща сметките, както и проваля търговските отношения на
фирмата с важен чуждестранен клиент;
2-Относно поведението на ответника след подаването на
жалбата от 01.02.2017 г. във връзка с начислените му суми за вода за имот, за
който не бил подал заявление, както и откриване на две партиди, вкл. бил
получил и дубликат от фактура на 28.12.2016 г. за имота в ж.к.“Обеля“, която
фактура била приложена към жалбата. Сочи, че по повод на тази жалба получил
уверението на ответника, че задълженията ще бъда предявени към „надлежния
длъжник“, както и извинения и обещания, че ще бъдат предприети всички
необходими мерки за недопускане на подобни случаи в бъдеще. Такива мерки, обаче, не били предприети.
Служителите на ответника продължили да бездействат относно правилната
идентификация на „надлежния длъжник“ като продължили да изписват трите имена на
ищеца във фактурите, но без вписване на ЕГН. Това бездействие продължило до
14.02.2017 г. до предявяване на иска, както и след това. Обезщетението, което според ищеца ще репатрира търпените от него неимуществени вреди, оценява на сумата в
размер на 8500 лв.
Във второто
публичното съдебно заседание, състояло се на 12.12.2018
г. пълномощникът на ищеца отново поддържа тезата, че са предявени четири съединени осъдителни иска, произхождащи от
различни деликти- действия и бездействие на ответника. Първият иск произхождал от деликт, осъществен от ответника на
14.09.2016 г. и се изразявал в незаконосъобразно
подаване на заявление до СРС, в
което неправомерно били обработени личните данни на ищеца – три имена и
ЕГН. Вторият иск произхождал от
деликт, осъществен на същата дата и със същото действие. Третият иск изхождал от същото действие, но с това действие били засегнати три аспекта на личността на ищеца. Четвъртият иск произхожда от бездействието на ответника във
връзка с не индивидуализиране на фактурите. В същото публично заседание
пълномощникът на ищеца е заявил съдът да приеме под условие на евентуалност, че е предявен един иск на обща
стойност 25 000 лв., включващ първоначалните три иска- един на стойност
5 000 лв. и два иска по 10 000 лв. Искът с цена 8 500 лв.
следвало да остане същият, защото бил за бездействие.
С оглед заявеното от пълномощника на ищеца СРС е изменил
в същото публично заседание доклада по чл.140 ГПК като е приел, че е сезиран с
два иска- първият за сумата в размер на 25 000 лв., представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в търпени от ищеца
редица негативни изживявания като силен гняв, стрес и възмущение, както и притеснение
и психологически дискомфорт, тежка психично стресогенна
ситуация, нарушаваща личните му граници и взаимоотношения с останалите членове
на семейството му, вкл. предизвикана криза в доверието към него, както и
дълбоко унижение, разочарование и възмущение, увреждане на репутацията на ищеца
в личен и професионален аспект, чувство на срам, неудобство, унижение, чувство
на вина пред колегите си доколкото е пречел на нормалната и ефективна работа в
„С.“ ООД, гр.София, в която работел, както и
увреждането на международната й търговска репутация по повод
обстоятелството, че не си плащал редовно сметките за вода, въпреки че в
действителност бил лоялен клиент и изряден платец спрямо ответното дружество.
Всички тези неимуществени вреди били причинени от деликт на ответника,
изразяващ се в незаконосъобразно депозиране на 14.09.2016 г. на заявление за
издаване на заповед за изпълнение. СРС е
приел, че се касае до един деликт, извършен от служителите на ответното
дружество на 14.09.2016 г. затова е счел, че
не е сезиран с три отделни иска, а с един с цена в размер на 25 000 лв. Вторият
иск бил този с цена 8 500 лв.
Независимо от така четеното от СРС определение, с
молба от 07.12.2018 г., постъпила в съда на 13.12.2018 г./л.125/ пълномощникът
на ищеца е продължил да сочи, че са предявени три обективно съединени иска за
неимуществени вреди във връзка с деликта от 14.09.2016 г., който засягал
личността на ищеца в три аспекта. А при условията на евентуалност – един иск с
цена 25 000 лв.
С обжалваното решение по така приетия от съда иска с
цена от 25 000 лв., е присъдено обезщетение относно: неимуществени
вреди, изразяващи се в редица негативни изживявания като силен гняв, стрес и
възмущение, както и притеснение и психологически дискомфорт;
появата на тежка психично стресогенна ситуация,
нарушаваща личните му граници и взаимоотношения с останалите членове на
семейството му, включително предизвикана криза в доверието към него, както и
дълбоко унижение, разочарование и възмущение; увреждане на репутацията на ищеца
в личен и професионален аспект, както и появата редица негативни изживявания
като чувство на срам, неудобство, унижение, чувство на вина пред колегите си,
доколкото е пречел на нормалната и ефективна работа в „С. ООД” –гр.София, в
която е работел, както и увреждане на международната й търговска репутация,
причинени от следното противоправно действие на
служителите на ответното дружество.
Въззивната инстанция, обаче, намира, че СРС неправилно е приел,
че е сезиран с един осъдителен иск по чл.49, ал.1 вр.
с чл.45, ал.1 ЗЗД, който е определен като механичен сбор в размер на
25 000 лв.
Действително, съдебните актове по движението на
делото, вкл. тези за оставяне на исковите молби без движение, не подлежат на
самостоятелен инстанционне контрол. С оглед константната
практика тези актове могат да бъдат проверени във връзка с допустимостта на
производството.
В конкретния случай исковата молба е била ясна- ищецът
е сезирал съда с четири осъдителни иска по чл.49, ал.1 вр.
с чл.45, ал.1 ЗЗД и един установителен по чл.124,
ал.1 ГПК:
Първият деликт произтича от
неправомерното обработването на личните
данни на ищеца, за което той не бил давал съгласие, във връзка с депозирането
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Неимуществените вреди ищецът оценява в размер на 5 000 лв.;
Второ,
ответникът бил ползвал личните му данни – трите имена и ЕГН в заявлението за издаване на процесната
заповед за изпълнение с цел точно да бъде индивидуализиран като длъжник - нарушение
на Закона за защита на личните данни- чл.2, ал.2,т.1,2 и 3. Това било
довело до противоправното нарушаване на неговата
неприкосновеност и личния му живот. Всички негативни преживявания във връзка с
това нарушение на ответника оценява на сумата
от 10 000 лв.;
Трето, обезщетяването
за нанесените вреди на репутацията му на добросъвестен гражданин и безупречен
съдружник и служител във фирма „С.“ ООД, гр.София чрез начисляване на недължими
задължения. Тези негативни
преживявания във връзка с това нарушение на ответника оценява също на сумата от 10 000 лв.;
Четвърто,
негативни преживявания поради бездействието на ответното дружество да установи
надлежния длъжник за процесния обект в ж.к.“Обеля 2“ ,
както и продължаваното издаване на фактури с трите имена на ищеца без посочване
на ЕГН.
Всъщност с обжалваното решение след математическото
сборуване на цената на първите три осъдителни иска по чл.49, ал.1 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД, СРС се е произнесъл по третия
осъдителен иск.
Липсва произнасяне по първите два иска във връзка с
твърдените от ищеца нарушения по Закона за защита на личните данни.
При тези си мотиви настоящия състав намира, че обжалваното решение в частта, в която
СРС е приел, че е сезиран не с четири осъдителни иска по чл.49, ал.1 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД като е извършил математическо сборуване
на цената на първите три, е постановил недопустимо
съдебно решение.
В случая не
се касае до непроизнасяне /чл.250 ГПК/ по два от предявените искове, респ.
липса на мотиви /необоснованост/, а до несъобразяване с предявените от ищеца
искове.
Следва да отбележим, че адв.М.
неколкократно се е противопоставял на така приетото
от СРС „сборуване“ на предявените от него като процесуален представител на
ищеца, осъдителни искове. Нещо повече, видно от отразеното в протокола за
о.с.з. на 12.12.2018 г. адв.М.
е бил предупреден от съда, че ще бъде глобен и отстранен от залата.
Наред с това настоящата инстанция намира, че е
недопустимо предявяване на евентуален иск, както това е сторено във второто
публично съдебно заседание, т.е. след връчване на исковата молба и постъпване
на отговор в срока по чл.131 ГПК. Това е така, защото последващо
съединяване на искове е допустимо само в изрично посочени в ГПК, случаи, -
чл.211-насрещен иск, чл.212- инцидентен установителен
иск, чл.213-съединяване на дела за общо разглеждане в едно производство,
чл.225-главно встъпване, чл.219, ал.-обратен иск срещу третото лице, привлечено
по делото. Очевидно в случая не сме в нито една от горните изрично посочени в
ГПК, хипотези.
Налага се извод, че в частта, в която СРС се е произнесъл по иск по чл.49, ал.1 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД с цена в размер на 25 000 лв.
с какъвто не е бил сезиран, обжалваното решение
ще бъде обезсилено и делото
върнато на СРС за ново разглеждане от друг състав на съда и произнасяне по
действително предявените осъдителни искове по чл.49, ал.1 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД с цена,
съответно 5000 лв., 10 000 лв. и 10 000 лв., съобразно мотивите
по-горе в настоящето решение.
Що се касае до
четвъртия осъдителен иск с цена в размер на 8500 лв. във връзка с твърдяното
бездействие на ответното дружество, то въззивната
инстанция намира, че обжалваното решение
е допустимо и ще се произнесе по
същество във връзка с доводите във двете въззивни
жалби, с които сме сезирани.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, за да се произнесе по съществото на спора намира следното:
По иска по
чл.124, ал.1 ГПК:
Въззивната инстанция също като първата съдебна инстанция е
обвързана от определение № 431 от 04.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 2964 по описа за
2019 г. на ВКС, Четвърто ГО.
Доколкото по делото не се доказа от ответника комуто е
доказателствената тежест, а и същото обстоятелство е
обявено от СРС за безспорно, следва да приемем, че ищецът не се явява
потребител по смисъла на ОУ на ответното дружество на услугите му във връзка с
недвижим имот, намиращ се в гр.София, ж.к.“*******ап.**, клиентски номер **********.
Налага се извод, че в тази му част обжалваното решение е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
По
осъдителния иск с правна квалификация по чл.49, ал.1 вр.
с чл.45, ал.1 ЗЗД с цена на иска в размер на 8500 лв.:
Съгласно чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил
на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа.
Касае се до уреден от
закона случай на гаранционно обезпечителна отговорност за вреди, която
има обективен характер, защото не произтичала от вината на
възложителя на работата, а от тази на нейния
изпълнител.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки:
правоотношение по възлагане на работа
от страна на ответника, осъществен
фактически състав от изпълнителя на работата по
чл. 45 от ЗЗД,
който включва елементите: поведение, противоправност на поведението, вина, настъпили вреди, причинна връзка между вредите и противоправното, виновно поведение на непосредствения
изпълнител. Субективният
елемент от състава-вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето към
собственото му поведение и неговите обществено укорими последици, се презумира по арг. от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
Обективните елементи
от състава следва да се
докажат от ищеца, по аргумент
от чл. 154, ал. 1 от ГПК.
В конкретния случай субективният елемент се приемаза
доказан при липсата на ангажирани
доказателства за оборване на законовата
презумпция от страна на ответника.
Необходимо е вредите
да са причинени
от изпълнителя при или по
повод извършването на възложената му работа-чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера
на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа,
но са пряко
свързани с нея-ППВС №
9/1966 година, което не е изгубило смисъл и към настоящия момент.
Настоящият състав приема с
оглед отразеното в писмото на ответното дружество, О/Ж-520 от 14.02.2017
г./л.27 от делото пред СРС/, че „С.в.“ АД е поело задължение да не предприема последващи действия срещу ищеца във връзка със задълженията
за доставка на вода до клиентски номер **********, а ще насочи претенциите си
срещу надлежния длъжник. Освен, че са поднесени извинения до ищеца във връзка
със създадените неудобства, „С.в.“ АД е уверила ищеца, че са предприети всички
необходими мерки за недопускане на подобни случай в бъдеще.
От представените, обаче, още
с исковата молба три броя фактури е видно, че като титуляр на партидата за
същия този клиентски номер продължава да са изписани имената – „Т.В.Т.“. В
течение на процеса не се доказа ответното дружество да е предприело „обещаните“
в писмото от 14.02.2017 г. действия по установяване на „действителния длъжник“
на услугата за клиентски номер **********.
Действително, с отговора по
исковата молба са представени два броя карнети /л.52
и л.53 от делото пред СРС/ в което е посочено като абонат Т.В.Т. и ЕГН **********,
което е безспорно различно от ЕГН на ищеца, но соченото от ответника заявление
за откриване на партида не е представено по делото. Съдът констатира и, че
последното отбелязване в тези карнети е с дата
11.01.2000 г. Това означава, че за ответното дружество е съществувало
задължение да извърши проверка и съответно да актуализира „надлежния ответник“
така, както е обещал в писмото си от 17.02.2017 г. А ако тези карнети с отразените в тях данни, индивидуализиращи
надлежния потребител на услугите на ответното дружество по доставка на питейна
вода за клиентски номер **********, действително са били съставени в един предхождащ
момент, „С.в.“ АД е следвало да съобрази поведението си, респ. да предприеме
съдебна процедура именно срещу това лице.
Ищецът твърди, че
поведението на ответника – неизпълнението на обещаните в писмото действия по
установяване на надлежния длъжник било за него обидно и цинично. Ищецът
продължавал и към момента на предявяване на иска да изпитва възмущение и гняв
от незачитане и неуважение към личността му и като клиент. В този смисъл за
него била създадена болезнена „шизофренична“ ситуация, която силно го тормозела
и възмущавала, т.е. едновременно бил третиран от ответника като „лоялен“ клиент
и неизряден длъжник.
От представеното от самия
ответник становище от 19.12.2018 г./л.133 по делото пред СРС/ е видно, че
ищецът действително е „лоялен клиент“.
С оглед събраните по делото доказателства –
свидетелски показания и съдебно-психологична експертиза, съдът намира, че
ищецът е търпял неимуществени вреди, които се установи да са в
причинно-следствена връзка с бездействието на ответника.
В заключението си вещото лице –психолог
е посочило, че поведението на ответника е формирало у ищеца остра стресова
ситуация, изразяваща се в свръхсилно негативно
напрежение и включва цяла гама от силни отрицателни емоционални преживявания –
от емоционален шок и ужас от внезапната вест за осъждане за „дължима“ голяма
сума пари, през безпомощност, безпокойство и гняв до страх от рецидив при
злоупотреба с личните му данни. Тези негативни преживявания рефлектират пряко в
реорганизацията на личните и социалните задължения и отговорностите-
затруднения при осъществяване на ежедневните лични и служебни взаимодействия,
въздържане от поемането на нови отговорности и воденето на активна борба за
изясняване и доказване на истината. Независимо от коригирането на поведението от
страна на ответника, ищецът бил загубил доверие към него и това го кара да се
чувства несигурен в коректността му. Според вещото лице, тъй като ищеца е със
силно развито чувство за отговорност, от емоционална гледна точка е развил
чувство за вина пред близките си заради възможен провал на плановете,
невъзможност да усеща радост от живота. На поведенческо ниво е дистанциран и
демотивиран поради невъзможност от нормално контактуване, затваряне в себе си.
Тъй като казусът не бил разрешен в рамките на месец-два, негативните
преживявания за ищеца продължавали и оформяли фрустрираща среда на живот, в
която доминира напрегнатост, раздразнителност, очакване на неприятни изненади,
тревожност, унизеност и безпомощност, творческият
потенциал на ищеца бил блокирал. Според вещото лице вместо да изпълнява своите
отговорности, ищецът превръща борбата си за справедливост в кауза. За тези си
изводи вещото лице се позовава на показанията на свидетеля Славков. Ищецът
усещал като незаслужен с нищо „публичен шамар“ от върховенството на закона,
накърняване на личното самоуважение, уронване на социалния престиж пред колеги,
познати, партньори и чуждестранни контрагенти и авторитета му на отговорен и
достоен човек. Самият ищец се счита за почтен и изряден човек. Според вещото
лице ищецът е загубил ценно време, безценен нервно-психически ресурс, който е
можел да инвестира в креативни идеи и разработки, облагодетелстващи обществото
и подобряващи качеството на живот на всеки.
Свидетелят С.също сочи, че ищеца Т. е
изключително емоционална личност и когато бъде засегнат на чест, той се бори до
край, за да докаже своята правота. Проблемите със „С.в.“ АД ищецът се е опитал
да разреши със кореспонденция, но това го е държало в емоционално напрежение.
Доколкото свидетелят си спомня ефектът от тази кореспонденция е бил негативен
като изход.
Относно
размера на обезщетението:
За да определи конкретния размер на обезщетението по
този иск, СРС е приел, че от доказателствата по делото се установило наличието
на негативни изживявания, настъпили в правната сфера на ищеца, но ищецът не
доказал, че техният интензитет е в толкова висок размер, за да се присъди
изцяло претендираната сума. Същевременно следвало да
се посочи, че ангажираните доказателства не установили в достатъчна степен
наличието на особено сериозно по размер засягане на правната сфера на ищеца,
които да обосноват необходимостта от
присъждане на цялата претендирана по делото
претенция. Според СРС присъждането на сума над присъдения размер от 1000 лева
би довела до неоснователно обогатяване на ищеца, тъй като вреди, надхвърлящи
този размер не били доказани. Следователно, предявеният иск за възмездяване на
неимуществените вреди бил доказан за размера от 1000 лева, като за разликата до пълния предявен размер от
8500 лева e отхвърлен.
Доколкото гореобсъдените от
настоящия състав доказателства са във връзка с предявените от ищеца четири броя
осъдителни иска с правна квалификация чл.49, ал.1 вр.
с чл.45, ал.1 ЗЗД, необходимо е да се съобразим, че следва да определим размера
на обезщетението за неимуществени вреди само относно твърдяното бездействие.
Досежно
размера на това обезщетение въззивата инстанция
споделя мотивите на СРС поради което по арг. от
чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
Доколкото въззивната
инстанция следва да формира и собствени мотиви, ще добавим, че изискванията на
които следва да отговарят фактурите са визирани в чл.114, ал.1 ЗДДС, а именно:
1. наименование на документа;
2. пореден десетразряден номер, съдържащ само арабски
цифри, базиран на една или
повече серии в зависимост от отчетните
нужди на данъчно задълженото лице, който идентифицира
фактурата уникално;
3. дата на издаване;
4. име и адрес на доставчика;
5. идентификационен номер по чл.
94, ал. 2 на доставчика, съответно номера по чл.
84 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс - когато доставчикът е нерегистрирано по този закон лице;
6. (изм. - ДВ, бр. 106 от 2008 г., в сила от 01.01.2009 г., отм. - ДВ, бр. 95 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.)
7. име и адрес на
получателя по доставката;
8. идентификационен номер по чл.
94, ал. 2 на получателя, съответно номера по чл.
84 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс - когато получателят е нерегистрирано по този закон лице,
идентификационен номер за целите на
ДДС - когато получателят е регистриран в друга държава членка, друг номер за
идентификация на лицето, когато такъв се изисква
съгласно законодателството на държавата, където
е установен получателят.
Следователно липсва задължително
изискване за посочване на ЕГН във фактурата. Затова и твърдението на ищеца, че ответното
дружество не е изпълнило задължението си да индивидуализира получателя по трите
процесни фактури, чрез посочване на ЕГН, е
неоснователно. Несъмнено липсата на неизпълнение на задължение, респ. липсата
на противоправно поведение в тази връзка, повлиява на
размера на обезщетението, което следва да бъде определено в полза на ищеца.
Налага се извод, че в тази му част обжалваното решение е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Частна жалба
срещу определението по чл.248 ГПК:
По делото е подадена и частна жалба от адвокат М.,
пълномощник на ищеца /пред СРС/ срещу определението от 12.11.2020 г.,
постановено в производство по чл.248 от ГПК, с което е изменено решение №
159089/24.07.2020 г. като ответника – „С.в.“ АД е осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 664, 48 лв.-
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 вр.
с ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата вр. с чл.7,
ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.
От жалбоподателя се излагат доводи, че с решението не
били правилно определени разноските и същите следвало да бъдат изменени в
производството по чл.248 от ГПК. Сочи, че СРС не бил приложил разпоредбата на чл.2,
ал.5 от Наредба№ 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения,
съгласно която адв.възнаграждение се определяло
съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Ако
се приложи този принцип, адв.му възнаграждение по
иска по чл.124, ал.1 ГПК следвало да бъде определено в размер на 300 лв.; по
осъдителния иск с цена от 25 000 лв.- не по-малко от 1 280 лв. и по осъдителния
иск с цена в размер на 8 500 лв.- не по-малко от 755 лв. или общо адв.му възнаграждение следвало да бъде в размер на
2 335 лв. Вместо това СРС бил определил възнаграждение в общ размер от
2 035 лв. и то само за осъдителните искове. Полагало се адв.възнаграждение по иска по чл.124, ал.1 ГПК, който бил
уважен изцяло и затова се следвало адв.възнаграждение
в размер на 300 лв. Съобразно частично уважените осъдителни искове по
съразмерност възнаграждението възлизало на 678,33 лв. като част от 2035 лв. Или
при приложението на чл.2, ал.5 от Наредба№ 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения, минималното адв.възнаграждение
възлизало на 978,33 лв., а не 664,48 лв., както бил приел СРС. Съдебният акт на
първата съдебна инстанция не бил и мотивиран доколкото липсвало произнасяне
относно това налице ли е фактическа и правна сложност.
По частната жалба не
е постъпил отговор от ответника пред Софийски районен съд. С молбата си за
о.с.з. , състояло се на 01.12.2021 г. също не взема становище по частната
жалба.
По
допустимостта на частната жалба:
За обжалваното определение жалбоподателят е уведомен
на 27.11.2020 г.
Частната жалба е подадена също на 27.11.2020 г.
Следователно частната жалба е в срок; подадена е срещу
съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, както
и е налице правен интерес от обжалване.
Ето защо частната
жалба е допустима.
Несъмнено с оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция обжалваното решение следва да бъде проверено и относно частта за
разноските или:
Пред първата
съдебна инстанция:
На ищеца се следват разноски за иска по чл.124, ал.1 ГПК, който действително е неоценяем и дължимото адв.възнаграждение
е в минимален размер от 300 лв. Тъй
като адв.М. представлява ищеца по реда на чл.38,
ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата, то адв.възнаграждение
следва да бъде присъдено на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на адв.М..
По този иск биха се следвали на ищеца и разноски за държавна
такса, минималният размер на която е 30 лв./чл.3 от ТТГПК/ СРС, обаче, е
определил разноски за държавна такса в общ размер на 1340 лв., които
действително са внесени с оглед платежния документ на л.142 по делото пред СРС,
но така определената държавна такса е само по четирите осъдителни иска. Тъй
като с доклада по чл.140 ГПК СРС изобщо не е взел предвид, че е предявен и иск
по чл.124, ал.1 ГПК, който е неоценяем, е докладвал
същият в о.с.з. на 23.01.2020 г. /л.143/ без да съобрази, че дължимата по този
иск държавна такса не е била внесена, нито са били дадени указания. Затова и на основание чл.77 ГПК ищецът поради
факта, че е останал задължен за държавната такса по този иск, следва да бъде
осъден да я заплати в полза на СРС като въззивната
инстанция определя същата в минималния
размер от 30 лв.
Следват се и разноските във връзка с производството по чл.274 и следв ГПК
относно прекратителното определение на СРС по иска по чл.124, ал.1 ГПК - 45 лв. за държавна такса за въззивно и касационно обжалване /15 лв.+ 30 лв./, както и адв.хонорар в размер на 300 лв. съобразно чл.7, ал.1, т.7 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адв.възнаграждения или за
това производство се полагат разноски в общ размер на 345 лв., от които в полза на адв.М.
на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в размер на 300 лв. и в
полза на ищеца – 45 лв.
По
осъдителните искове при правна квалификация по чл.49, ал.1 вр.
с чл.45, ал.1 ЗЗД, които СРС е сборувал с цена от 25 000 лв., въззивната инстанция
намира, че разноските следва да бъдат
определени при новото разглеждане на делото от СРС при съобразяване с
изхода на спора.
По
осъдителния иск при правна квалификация по чл.49, ал.1 вр. с
чл.45, ал.1 ЗЗД с цена на иска в размер на 8 500 лв. с оглед,
уважената част на претенцията в размер на 1 000 лв. се следва адв.възнаграждение
в размер на 300 лв.- чл.7, ал.2,т.1
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения,
което следва да бъде присъдена на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата в полза на адв.М.. В полза на ищеца се следват разноските за
държавна такса, които за уважената част възлизат на 40 лв.
Ищецът е
направил и разноски за две вещи лица,
съответно за съдебно-графологична експертиза в размер
на 280 лв. и за съдебно-психологична експертиза- 300 лв. Въззивната
инстанция, обаче, приема, че разноските за съдебно-графологична
експертиза са относими към частта, в която
обжалваното решение беше прието за недопустимо.
Разноските
за съдебно-психологична експертиза са
относими към четирите осъдителни иска. В случая
решението беше потвърдено за иска с цена 8 500 лв. за сумата от 1 000
лв., при което припадащите се разноски възлизат на 75 лв.и които следва да бъдат присъдени в полза на ищеца.
Ищецът е
направил и разноски за свидетел в размер на 40 лв. , които също са
относими към четирите осъдителни иска. Като приложим
принципа в горния параграф, то разноски
се следват в размер на 10 лв.
Или разноски в полза на ищеца в общ
размер на 170 лв.
С обжалваното решение СРС е приел, че на ищеца се следват разноски в размер на 400,30 лв.,
съразмерно с уважената част на исковете /при внесена държавна такса в размер на
1 385 лв./която явно включва и платените държавни такси в производството
по чл.274 и следв ГПК/ и депозит за вещи лица – 580 лв./.
В полза на адв.М. е
определено на основание чл.38, ал.2 вр. с чл.38,
ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата, адв.възнаграждение в
размер на 529,25 лв. при съразмерност при общо претендирано
адв.възнаграждение в размер на 5050 лв. като СРС е
счел, че възражението по чл.78, ал.5 ГПК е основателно и адв.възнаграждение
следва да бъде сведено до сумата в размер на 1580 лв. /същото с оглед четеното
определение по чл.248 ГПК е завишено на сумата в размер на 664, 48 лв./.
Доколкото, обаче, адв.възнаграждение
по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата се определя от съда, то въззивната инстанция намира, че разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК в случая не намира приложение.
Или в полза на адв.М. се
следват адв.възнаграждения с оглед горните мотиви,
в общ размер на 900 лв.
Като краен
извод се налага, че определението по
чл.248 ГПК следва да бъде отменено за определяне на разноските в
съответствие с изхода на спора и при спазване на правилата на Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адв.възнаграждения.
Обжалваното решение ще следва да бъде отменено в частта, в която в полза на ищеца
са присъдени разноски за сумата над 170 лв.
Доколкото определеното в полза на адв.М.
адв.възнаграждение не съответства с изхода на спора, както
и, че същото е определено във връзка с чл.7, ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения, а
се прие че, същото се определя въз основа на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения
и чл.7, ал.2,т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения, въззивната
инстанция намира, че в тази му част обжалваното решение следва да бъде отменено
и вместо това постановено ново като в полза на адв.М.
ще следва да бъде присъдено адв.възнаграждение в общ размер на 900 лв.
Според СРС на
ответника се следва по съразмерност юриск.възнаграждение
в размер на 82,09 лв. при общ размер на 100 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.37 ЗПП.
При положение, че се прие, че решението е правилно в
частта, в която същото се обжалва от ответника пред СРС, в частта по исковете
по чл.124, ал.1 ГПК и по чл.49, ал.1 вр. с чл.45,
ал.1 ЗЗД /последният с цена от 8 500 лв./, въззивната
инстанция намира, че в тази му част
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника „С.в.“ АД с оглед на това, че обжалваното решение беше прието за правилно в частта по иска по чл.124, ал.1 ГПК,
за този иск не му се следва юриск.възнаграждение.
Решението беше прието за правилно и в частта по иска
по чл.49, ал.1 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД с цена в размер
на 8 500 лв., в отхвърлителната му част. Затова
по този иск въззивната инстанция намира, че следва да
бъде присъдено юриск. възнаграждение в размер на 100 лв.
На въззивника по насрещната въззивна
жалба – Т.В.Т. се следват разноски
във връзка с правилността на обжалваното от ответника пред СРС, решение в
частта по иска по чл.124, ал.1 ГПК.
Въззивникът Т. се представлява по реда на чл.38, ал.1, т.3 от
Закона за адвокатурата и затова следва да бъде присъдено адв.възнаграждение в полза на адв.М. в размер на
300 лв., което е дължимо на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
и следва да бъде отсъдено в тежест на „С.в.“ АД.
За частта, в която беше прието за правилно първоинстанционното
решение относно уважената част по иска по
чл.49, ал.1 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД с цена в размер на
8 500 лв., т.е. въззивната жалба на „С.в.“
АД в тази й част беше приета за неоснователна, на Т.В.Т. се следват разноски. Въззивникът Т. се представлява по реда на чл.38, ал.1, т.3
от Закона за адвокатурата и затова следва да бъде присъдено адв.възнаграждение в полза на адв.М. в размер на
300 лв., което е дължимо на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
и следва да бъде отсъдено в тежест на „С.в.“ АД.
Или в полза на адв.М. се следва адв.възнаграждение в размер на общо 600 лв. във връзка с процесуалната
защита на Т.В.Т. в частта, в която първоинстанционното
решение беше прието за допустимо и правилно.
Разноските
относно частта, в която беше прието от въззивната
инстанция, че първоинстанционното решение е
недопустимо, както беше вече посочено
по-горе, следва да се разпределят от СРС при
новото разглеждане на делото съобразно изхода на спора.
Относно
производството по частната жалба
срещу определението по чл.248 ГПК, с оглед константната съдебна практика,
разноски в производство по разноски не
следва да се присъждат.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 159089 от
24.07.2020 г. по гр.д. № 74939 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, I ГО, 34 състав,
в частта, в която СРС се е произнесъл по иск по чл.49, ал.1 вр.
с чл.45, ал.1 ЗЗД с определена от първоинстанционния съд
цена в общ размер на 25 000 лв. като недопустимо
И
ВРЪЩА
делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски районен съд в тази му
част за постановяване на решение в
съответствие с предявените осъдителни искове по чл.49, ал. вр.
с чл.45, ал.1 ЗЗД /т.1,2 и 3 от петитума на исковата
молба/, от Т.В.Т., ЕГН **********,***, срещу
„С.в.“ АД, ЕИК ********, с вписано в Търговския регистър седалище и адрес на
управление:“Бизнес Център Интерпред *** ***бул.“*** ********,
съобразно указанията в настоящето
решение.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 159089 от 24.07.2020 г. по гр.д. № 74939 по
описа за 2017 г. на Софийски районен съд, I ГО, 34 състав, в
частта, в която е уважен предявеният от Т.В.Т., ЕГН **********,***, срещу „С.в.“ АД, ЕИК ********, с
вписано в Търговския регистър седалище и адрес на управление:“Бизнес Център Интерпред *** ***бул.“*** ********, иск по чл.124, ал.1 ГПК, както и в частта, в която на
основание чл.49, ал.1 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД е ОСЪДЕНА „С.в.“ АД, ЕИК ********, с
вписано в Търговския регистър седалище и адрес на управление:“Бизнес Център Интерпред *** ***бул.“*** ********, ДА ЗАПЛАТИ на Т.В.Т., ЕГН **********,***, сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение
за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания
от незаконосъобразната липса на индивидуализация, която е следвало да се
осъществи от служителите на ответното дружество на 14.02.2017г. в издадените от
ответника на 08.03.2017г., 07.04.2017г. и на 07.06.2017г. три нови фактури на
различна стойност отново на името на ищеца, касаещи водоснабдения имот, находящ в гр.София, ж.к „********с клиентски номер **********,
ведно със законната лихва, считано от 20.10.2017г. /датата на депозиране на ИМ/
до окончателното изплащане на вземането, както и в частта, в която същият иск се ОТХВЪРЛЯ за разликата над сумата от 1000 лева до пълния предявен
размер от 8500 лв., както и в частта за
разноските присъдени в полза на „С.в.“ АД, ЕИК ********.
ОТМЕНЯ определение № 20250877 от 12.11.2020 г., постановено
в производство по чл.248 ГПК.
ОТМЕНЯ
решение № 159089 от 24.07.2020 г. по гр.д. № 74939 по описа за 2017 г. на
Софийски районен съд, I ГО, 34 състав, в частта, в която в полза Т.В.Т., ЕГН **********,***,
са присъдени разноски за сумата над 170 лв., както и в частта, в
която в полза на адв.М. е присъдено адв.възнаграждение в размер на 529, 25 лв. на основание
чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1,т.3 от Закона за
адвокатурата и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„С.в.“ АД, ЕИК ********, с вписано в
Търговския регистър седалище и адрес на управление:“Бизнес Център Интерпред *** ***бул.“*** ********, да заплати на адвокат М.З.М. ***, на основание чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата и чл.7,
ал.1,т.7 от Наредба № 1/2004 г. сумата в
размер на 300 лв., представляваща адв.възнаграждение
за процесуално представителство в производството по чл.274 и следв. ГПК във връзка с обжалване на определението от
12.12.2018 г. за прекратяване на производството по
иска по чл.124, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ********, с вписано в Търговския
регистър седалище и адрес на управление:“Бизнес Център Интерпред
*** ***бул.“*** ********, да заплати
на адвокат М.З.М. ***, на основание чл.38, ал.2 вр. с
чл.38, ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата, сумата
в размер на 300 лв., представляваща адв.възнаграждение
за процесуално представителство по иска по чл.124, ал.1 ГПК и сумата в размер на 300 лв., представляваща адв.възнаграждение във вр.с чл.7,
ал.2,т.1 от Наредба № 1/2004 г., по иска по чл.49, ал.1 вр.
с чл.45, ал.1 ЗЗД с цена в размер на 8 500 лв., пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ********, с вписано в Търговския
регистър седалище и адрес на управление:“Бизнес Център Интерпред
*** ***бул.“*** ********, да заплати на
адвокат М.З.М. ***, на основание чл.38, ал.2 вр. с
чл.38, ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата, адв.възнаграждение в общ размер на 600 лв. за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Т.В.Т., ЕГН **********,***, да заплати на „С.в.“ АД, ЕИК ********, с вписано в Търговския регистър
седалище и адрес на управление:“Бизнес Център Интерпред
*** ***бул.“*** ********, сумата в
размер на 100 лв.- юриск.възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Т.В.Т., ЕГН **********,***, да заплати на основание чл.77 ГПК в полза на Софийски районен съд,
държавна такса по предявения от него иск по чл.124, ал.1 ГПК в размер на 30 лв.
Решението
може да се обжалва пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН
СЪД на Република България при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в
1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: