Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 19.11.2020
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД – Наказателно отделение, IІ-ри въззивен състав, в публично
съдебно заседание, проведено на втори септември през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН
КОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФАН МИЛЕВ
МЛАДШИ
СЪДИЯ:
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
При секретаря: Мариана Косачева и с участието на
прокурор: Чудомир
Спасов, като разгледа докладваното от съдия Иван Коев ВНОХД № 2978 по описа на Софийски градски съд
за 2020 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХХI
от НПК.
Образувано е по
въззивен протест и допълнение към него от прокурор при Софийска районна
прокуратура, въззивна жалби и допълнение към нея от подс. В.Д. чрез адв. С.С. –
САК и въззивна жалба от ЧО и ГИ М.С. чрез адв. Д.А. – САК, всичките подадени
срещу присъда от 05.04.2019 г., постановена по НОХД № 18560 по описа на
Софийски районен съд за 2017 г., Наказателно отделение, 17-ти състав.
С присъда от 05.04.2019
г., постановена по НОХД № 18560 по описа на Софийски районен съд за 2017 г.,
Наказателно отделение, 17-ти състав, подсъдимият В.Д.Д., с ЕГН: **********,
е признат за невинен, за това, че на
01.10.2016 г., около 10:30
ч. в гр. София, ж.к. "Младост – 1", бул. "Йерусалим", да се
е заканил с убийство на М.С.С. с думите - "Ще те убия, ще те убия!" и
това заканване е могло да възбуди и е възбудило у С. основателен страх за
осъществяването му, поради което и на основание чл. 304 НПК, Софийски районен
съд го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.
144, ал. 3, вр. ал. 1 НК.
Със същата присъда,
подсъдимият В.Д.Д. е признат за виновен,
за това, че на 01.10.2016 г., около 10.30 часа в гр. София, ж.к. "Младост
– 1", бул. "Йерусалим", чрез нанасяне на удари с ръце в областта
на лицето и удар с крак в тялото на М.С.С., му причинил лека телесна повреда,
изразяваща се в кръвонасядане, охлузване в областта на челото, луксация на
първи долен ляв зъб, кръвонасядания на дясна мишница и оток на лява китка,
които наранявания реализират медико-биологичната характеристика на временно
разстройство на здравето неопасно за живота, като деянието е извършено по
хулигански подбуди – на публично място
при демонстрация на безнаказаност и на пренебрежение към установените правила,
закрилящо добрите нрави в обществото, телесната неприкосновеност, честта и
достойнството и при липса на личен мотив във взаимоотношенията между него и М.С.С.
– престъпление по чл. 131, ал.1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 НК, поради което и
на основание чл. 78а, ал. 1 НК, Софийски районен съд го е освободил от
наказателна отговорност и му е наложена административно наказание –
"Глоба" в размер на 2 000 (две) хиляди лева, платими в полза на
Държавата по сметка на Софийски районен съд.
Със същата присъда е
оставен без уважения предявения от ГИ М.С. граждански иск за обезщетяване на
причинените от деянието по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК неимуществени вреди в
размер на 5 000 (пет
хиляди)
лева.
Подсъдимият В.Д. е
осъден със същата присъда да заплати на ГИ М.С. сумата в размер на 1 000 (хиляда) лева – обезщетение за претърпените
от него неимуществени вреди от деянието по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130,
ал. 1 НК, като е отхвърлен гражданския иск до пълния му предявен размер от
5 000 (пет
хиляди)
лева.
Подсъдимият В.Д. е
осъден да заплати на ГИ М.С. сумата в размер на 250 (двеста и петдесет) лева – половината от направените
разноски за адвокат в съдебното производство пред Софийски районен съд.
На основание чл. 189,
ал. 3 НПК, подсъдимият В.Д. е осъден да заплати в полза СДВР разноски във връзка
с обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 НК в размер на
231.84 (двеста
тридесет и един лева и 84 стотинки)
лева, както и 50 (петдесет) лева
по сметка на Софийски районен съд за държавна такса върху уважения размер на
гражданския иск.
Във въззивния протест и
допълнението към него са развити съображения за неправилност на присъдата от
прокурор при Софийска районна прокуратура. Прокурорът изразява несъгласието си
с извода на съда за липсата на съставомерност по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК.
Изтъква, че в тази част е допуснато нарушение на материалния закон. Посочва се
също, че св. М.С. не може да черпи негативи от обстоятелството, че е
конституиран като страна в процеса и упражнява законовите си права и само на
базата на това обстоятелство, да се приеме, че е заинтересован от изхода на
делото, още повече, че всичко изложено от него, се подкрепяло пряко или косвено
не само от разпитите на свидетелите – св. П., св. Н., св. К., св. П.и св. П.,
но и от изготвените по делото СМЕ, СППЕ и СТЕ. Изразено е несъгласие с извода
на съда, че в хода на проведеното съдебно следствие не е установено по
безспорен и несъмнен начин, че подс. В.Д. е отправил закана за убийство спрямо
св. М.С..
Във въззивната жалба и
допълнението към нея са изложени доводи от подс. В.Д. чрез адв. С.С. – САК,
досежно правилността на присъдата в частта с която е признат за невинен по чл.
144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, досежно престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр.
чл. 130, ал. 1 НК където е признат за виновен са развити съображения за
неправилност на присъдата и същата е постановена при неправилна преценка на
доказателствената съвкупност. Изтъкват се съображения и за неправилност при
определяне на обезщетението за неимуществени вреди във връзка с деянието по чл.
131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 НК. Защитата счита, че дадените показания
от св. М.С. не е следвало да бъдат кредитирани изцяло и не са налице никакви
хулигански подбуди в действията на подс. В.Д., за което се развиват съображения
в допълнителната въззивна жалба и пред настоящата инстанция в хода по същество.
В подадената въззивна
жалба от повереника на ЧО и ГИ М.С. – адв. Д.А. – САК, се развиват съображения,
че подс. В.Д. е извършил престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК и следва
да бъде признат за виновен, като също бъде уважен предявения граждански иск за
претърпените неимуществени вреди в цялост.
В проведеното
разпоредително заседание на 17.08.2020 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 НПК, прецени, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит
на подсъдимия и/или свидетели, изслушването на експертизи, както и ангажирането
на нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл не се налага
провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на
въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 НПК и правилното решаване на делото.
В хода на съдебните
прения представителят на Софийска градска прокуратура поддържа протеста.
Изразява убеждението си, че присъдата следва да бъде изменена като неправилна и
да бъде осъден подс. В.Д. на наказание "лишаване от свобода" за
извършено от него престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК. Прокурорът
счита, че от събрания доказателствен материал по безспорен начин е доказано
авторството на деянието и развива теза относно разпитаните свидетели.
Процесуалният
представител на ЧО и ГИ М.С. поддържа казаното от прокурора. Счита на следващо
място, че самите действия на подсъдимия с МПС по този начин изразяват неговото
желание за нанасяне на животоопасни увреждания. Прави се искане за присъждане
на предявеното обезщетение.
Подсъдимият чрез
неговия защитник изразява доволство от присъдата в оправдателните й части, а в
осъдителната й част привежда като аргументи обстоятелството, че не са налице
достатъчно доказателства за лека телесна повреда, нанесена при наличие на
хулигански подбуди. Изтъква се на следващо място, че и пресилено да се говори
за някакви хулигански подбуди и отсъствие на личен мотив и се развиват
съображения. Поддържа се искането за постановяване на оправдателна присъда за
осъдителната част на присъдата. Алтернативно се прави искане и за изменение на
така наложеното наказание – "Глоба" по чл. 78а, ал. 1 НК.
В предоставената му
последна дума подсъдимият В.Д. заявява, че желае да бъде признат за невиновен.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства, обжалваната присъда, изложеното
във въззивния протеста и допълнението към него, както и подадените въззивни
жалби от подсъдимия и пострадалото лице конституирано като ЧО и ГИ, вкл. и
доводите на страните в проведеното съдебно заседание и след като въз основа на
императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
Въззивният протест и
въззивните жалби са подадени в срока по чл. 319 НПК и от легитимирани лица,
отговарят на изискванията на чл. 320 НПК, поради което са процесуално допустими
и следва да бъдат разгледани.
Настоящият съд намира,
преценявайки обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен
съдебен акт, че разгледани по същество – въззивния протест е неоснователен, неоснователна е и
подадената въззивна жалба от ЧО и ГИ М.С., частично
основателна е подадената въззивна жалба от подс. В.Д., но не и във връзка с
изложените съображения в нея. Съображенията в тази насока са следните:
Въззивният съд намира,
че първоинстанционният съд e извършил цялостен и задълбочен анализ на
доказателствата по делото, като обективно, всестранно и пълно е изяснил
фактическата обстановка по същото. Фактическата обстановка по делото, като цяло
е правилно изяснена от първоинстанционния съд, който е направил анализ на
събраните доказателства, спазил е изискванията на формалната и на правната
логика и е охранил в пълнота правото на защита на подсъдимия, като в
съответствие с изискванията на чл. 6, §3 от Европейската конвенция за правата
на човека. Извършен е задълбочен анализ на събраните по делото доказателства –
показанията на разпитаните свидетели, писмените и веществени доказателства
събрани в хода на досъдебното производство и хода на съдебното следствие пред
районния съд. Фактическата обстановка по делото е обстойно и прецизно изяснена
от районния съд, като са изложени едни задълбочени мотиви от районния съд,
които се споделят и от настоящата инстанция, в частта с която е оправдан дееца
за престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, както и в осъдителната част
за деянието по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 НК. Тази обстановка се
възприема изцяло и от настоящата инстанция. Във въззивния протест и подадената
въззивна жалба от пострадалото лице не се съдържат никакви съществени
оплаквания, които да не са получили своя отговор в мотивите на районния съд.
Въззивната инстанция, като извърши и собствена преценка на събрания
доказателствен материал в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния
съд намира, че не се налагат съществено различни изводи по фактите, като
изключение от горното прави единствено частта с която деецът е осъден да
заплати сторените разноски за адвокат на ГИ и ЧО, и обосновано са приети
следните фактически обстоятелства:
Обосновано е прието, че
подс. В.Д.Д. е родена на *** г. в гр. Плевен, българин, български гражданин, с
висше образование, женен, живущ ***, с ЕГН: **********.
С обвинителен акт,
внесен в Софийски районен съд, Софийска районна прокуратура е обвинила В.Д.Д.,
в това, че:
на 01.10.2016 г. около
10.30 часа в гр. София, ж.к. "Младост", бул. "Йерусалим",
да се заканил с убийство на М.С.С. с думите "Ще те убия, ще те убия!"
и това заканване е могло да възбуди и е възбудило у С. основателен страх за
осъществяването му – престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК
на 01.10.2016 г. около
10.30 часа в гр. София, ж.к. "Младост", бул. "Йерусалим",
чрез нанасяне на удари с ръце в областта на лицето и удар с крак в тялото на М.С.С.,
му причинил лека телесна повреда, изразяваща се в кръвонасядане, охлузване в
областта на челото, луксация на първи долен ляв зъб, кръвонасядания на дясна
мишница и оток на лява китка, които наранявания реализират медико-биологичната
характеристика на временно разстройство на здравето неопасно за живота, като
деянието е извършено по хулигански
подбуди – на публично място при демонстрация на безнаказаност и на
пренебрежение към установените правила, закрилящо добрите нрави в обществото,
телесната неприкосновеност, честта и достойнството и при липса на личен мотив
във взаимоотношенията между него и М.С.С. – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12,
вр. чл. 130, ал. 1 НК.
Районният съд е
оправдал подс. В.Д. във връзка с така повдигнатото му обвинение по чл. 144, ал.
3, вр. ал. 1 НК, на основание чл. 304 НПК.
Въззивната инстанция
намира, че авторството на деянието описано в ОА, от страна на подс. В.Д. не е
установено по изискуемия в чл. 303, ал.2 НПК начин. Липсват каквито и да било
съществени доводи или мотиви във въззивния протест и въззивната жалба на ЧО,
които да обосноват отмяната на присъдата.
Районният съд е осъдил
подс. В.Д. във връзка с така повдигнатото му обвинение по чл. 131, ал. 1, т.
12, вр. чл. 130, ал. 1 НК, като авторството на деянието описано в ОА, от страна
на подс. В.Д. е установено по изискуемия в чл. 303, ал.2 НПК начин.
Липсват основания,
които да мотивират въззивният съд да промени съществено направените в
първоинстанционния съдебен акт фактически констатации, тъй като в мотивите му
са обсъдени събраните по делото доказателствени материали и не е допуснато
превратното им тълкуване. В тази връзка е необходимо да се отчете, че когато
изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по
делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори
изчерпателно на наведените доводи във въззивната жалба /Решение № 372 от 01.10.2012 година по Н.Д. № 1158 по описа за 2012
година на Върховния касационен съд, Наказателна колегия, ІІІ Наказателно
отделение; Решение № 181 от 2012 г. на ВКС, І Н. О.; Решение № 513 от 2013 г. на ВКС, І Н.О.; Решение № 371 от 2016 г. на ВКС, ІІІ н. о./. Настоящата инстанция намира, че в
подадения въззивен протест и въззивна жалба от ЧО липсват наведени съществени
от правна страна аргументи, които да опровергават постановената присъда, както
и аргументи, които вече да не са получили задълбочен
отговор от първоинстанционния съд в неговите обстойни и задълбочени мотиви.
I. По оплакванията във въззивния протест,
въззивната жалба от ЧО и аргументите развити от държавното обвинение пред
настоящата инстанция:
Въззивният съд изцяло
се солидаризира с мотивите на първостепенния съд, че е налице недоказаност на
изречената закана от страна на подс. В.Д.. Налице е правилен и обоснован анализ
на доказателствата по делото, като е извършена и съвкупна преценка на всички
доказателства по делото и не е налице превратното им тълкуване от настоящата
инстанция.
Настоящият въззивен съдебен
състав е на същото мнение, че показанията на ЧО М.С. са недостоверни, в частта
им, отнасяща се до заканата. Този съдебен състав счита, че тези показания са
очевидно предубедени, вътрешно-противоречиви и освен това се оборват както от
събраните гласни доказателствени средства, така и преди всичко от записа на
обаждането му до тел. 112. Единствен извод от всички събрани доказателства се
установява като категоричен, че пострадалият твърди, че той не се е качил
целенасочено на капака на автомобила и не е отказвал да слезе от там, а се е
държал за чистачките, за да не падне и да не се нарани, през което време С.
твърди, че е чул и думите на подсъдимия, че ще го убие. Тези две действия са
противоречиви. Но това влиза и отделно в директно противоречие с отразеното в
записа на тел. 112, който обективно отразява случилото се в момента на
конфликта между двамата, включително и докато пострадалият се е возил на капака
на автомобила. При извършен анализ на записа, св. С. многократно вика, че иска
да слезе от капака, но на записа се чуват думите му "Няма да се
махна"; вика, че го газят и едновременно с това, че го бият; но накрая
казва и "Спри бе, слизам!", което сочи на единствената възможност, че
е бил подканян за това и едва тогава е решил да се пусне и да слезе от
автомобила. Анализът и на медицинската документация /и изричното заключение на
допълнителната СМЕ/, а и от показанията на другите очевидци на деянието, св. С.
не е бил "газен" с автомобила, нито има наранявания, причинени му при
возенето на капака на автомобила. При реална съпоставка на записания разговор с
оператор на тел. 112 и дадените показания са налице абсолютно противоречи и
недостоверни данни, които водят до единственото заключение за невъзможност на
твърденията развивани от св. С..
Въззивният съд, също не
кредитира дадените обяснения от св. М.С. в тази им част и намира, че
обясненията му са вътрешно противоречиви и не намират опора в останалия събран
по делото доказателствен материал и същите се разглеждат като израз на
защитната позиция на ЧО.
Следователно налице е
недоказаност по отношение главния факт по делото, поради което следва да бъдат
приложени последиците, визирани в чл. 304 НПК.
Недопустимо е постановяването на осъдителна присъда при недоказаност на
обвинението по несъмнен и категоричен начин, когато не са изяснени напълно
обстоятелствата, касаещи същото обвинение.
Само когато всички факти, включени в причинно-следствения процес на престъпното
деяние и неговото авторство бъдат установени безспорно и категорично, съдът
може да постанови съответна осъдителна присъда. Последната не може да почива на
предположения, на съмнителни, несигурни и колебливи изводи досежно осъществяването
на обективните и субективните признаци за деянието. Съдът признава подсъдимия
за виновен само и единствено, когато обвинението е доказано по несъмнен начин /чл. 303, ал. 2 НПК/,
което е гаранция за реализиране правата на обвиняемите, респективно на
подсъдимите в наказателния процес, произтичащи от презумпцията за невиновност,
установена и прокламирана в чл. 16 НПК.
Предвид липсата на обективната страна на престъплението
съдът намира, че не следва да се обсъжда субективната му страна.
Въз основа на изложените съображения въззивната инстанция
прие, че подсъдимото лице е било правилно и законосъобразно оправдано изцяло по
повдигнатото му обвинение на основание чл. 304 НПК. Такова произнасяне по
същество държи сметка за правото на защита, неразривно свързано с
необходимостта съдът да признае подсъдимия за виновен само, когато обвинението
е доказано по несъмнен начин. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 6 КЗПЧОС и
чл. 14, т. 2 от Международния пакт за граждански и политически права (ратифициран
с Указ на Народното събарние от 23.07.1970 г.). От това следва, че когато има
съмнение дали подсъдимият е извършил престъплението и след изчерпване на всички
процесуални средства за доказване на обвинението, съдът следва да признае
подсъдимия за невиновен. Този съдебен състав прие, че правилно е преценена
настоящата хипотеза, поради което и правилно Софийски районен съд е постановил
оправдателна присъда за това повдигнато обвинение.
Съдът не намира за необходимо да обсъжда останалите възражения относно деянието
за което подс. В.Д. е признат за невиновен, като на същите е даден ясен отговор
в мотивите на районния съд и доколкото настоящата инстанция се солидаризира с
тях, не е налице необходимост същите да се преповтарят от въззивната инстанция.
II. По оплакванията във въззивната
жалба от подсъдимия:
Съгласно заключението
на изготвената в предходната фаза СМЕ и СМУ в резултат на инкриминираната
деятелност на пострадалия М.С. е била причинена лека телесна повреда,
изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като
телесните повреди в най-общи думи са определени, изразяващи се в кръвонасядане,
охлузване в областта на челото, луксация на първи долен ляв зъб, кръвонасядания
на дясна мишница и оток на лява китка, които наранявания реализират
медико-биологичната характеристика и представляват леки телесни повреди с
разстройство на здравето.
Горепосочената
фактология се подкрепя от събраните гласни и писмени веществени доказателства.
Съдът правилно е разграничил показанията на разпитаните свидетели и е подложил
на много внимателен анализ дадените показания от ЧО М.С. показания и ги е
съпоставил с тези му от ДП на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Този анализ е бил необходим, с оглед на заинтересоваността на пострадалото
лице от изхода на делото. Абсолютно неоснователна е издигната теза на защитата,
че щом показанията на пострадалото лице не са кредитирани в едната част, то
следва и да не бъдат кредитирани и в другата. Съдът е този орган, който подлага
на много внимателен анализ показанията на свидетелите и как те кореспондират с
останалата доказателствена маса и източници, както и при наличие на дадени
показания в ДП при тяхното съпоставяне по реда на чл. 281 НПК. Не представлява
нарушение на процесуалните правила и частичното кредитиране на показанията на
св. С.. Правилно и законосъобразно в центъра на доказателствената си
аргументация първостепенният съд е поставил показанията на пострадалия С., не
само поради качеството му на очевидец на деянието, но и на потърпевшо лице.
Внимателно ревизираната инстанция е отчела евентуалната му възможна
заинтересованост от изхода на делото и след надлежна съпоставка с останалите
обективни находки, резонно е кредитирала процесния гласен източник при
съпоставянето му с доказателствата. Правилно контролираният съдебен състав е
извел, че деянието се е случило на публично място, в присъствието на други хора
в непосредствена близост, вкл. и неговия син в автомобила му. Няма как да не
бъде отчетено и поведението на подсъдимия след извършването на деянието, а
именно, че е напуснал мястото на инцидента без да изчака пристигането на
полицейски служители и управлението на автомобила, докато върху предния капак
се е държал пострадалия, вкл. резките маневри използвани при управлението на
автомобила в този момент от подсъдимия, които обстоятелства навеждат на
категоричен извод за едно грубо погазване на установените в обществото
стандарти на нормално човешко общуване и държание, като това явно демонстриране
на дееца, че не зачита етичните норми в обществото за разрешаване на такъв вид
конфликтни ситуации посредством нормален разговор и диалог, ще води до
единствената възможност за едно явно неуважение към личността на пострадалото
лице С. и в частност към обществото изцяло. Горното безспорно опровергава
възраженията на защитата на подсъдимия за недоказаност на обвинението. Все в
коментирания аспект констатираното от районния съд авторство на нанесената върху
М.С. лека телесна повреда от страна на подсъдимия Д. е житейски издържано,
вътрешно утвърдено и уместно възприето.
Софийският градски съд
не може да се солидаризира с релевираните от адв. С.С. в жалбата, оплаквания
касателно деянието за което е признат за виновен подс. В.Д.. Съдът в този му
състав категорично се присъединява към изложената фактическа обстановка и
правни мотиви на проверяващата инстанция. Районният съд обстойно се е обосновал
защо дава вяра на показанията от досъдебното производство и тези събрани в хода
на съдебното следствие, чиито констатации тази инстанция намира за безпредметно
да преповтаря в по-голям обем от горния. На следващо място, избраният от първата инстанция подход при
анализа на свидетелските показания е удачен и не противоречи на правилата на
наказателния процес, за обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото.
Адекватно са ценени
приложените писмени доказателства, т.к. кореспондират с останалите материални
източници по делото и точно отразяват и потвърждават правно релевантни
обстоятелства, включени в предмета на доказване. Освен това, събраните по делото
писмени активи съответстват на кредитираните свидетелски показания и служат за
тяхна доказателствена проверка, като по този начин се затвърждават изводите
относно стеклите се събития и извършеното деяние от дееца.
III. По размера на наложеното наказание:
Непосредствен обект на
това престъпление – чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 НК са
обществените отношения, които осигуряват неприкосновеност на човешкото здраве и
физическата цялост на личността.
От обективна страна
изпълнителното деяние се осъществява чрез действие. Предмет на това
престъпление е анатомичната цялост и физиологичните функции на организма на
даден човек. В теорията е дадена дефиниция на понятието "телесната
повреда" - като противоправно и виновно увреждане на здравето на друг човек,
чрез нарушаване анатомичната цялост или физиологичните функции на тъканите,
органите или системите на човешкия организъм или причиняване на болка или
страдание. Леката телесна повреда е резултатно увреждащо престъпление, като в
конкретния случай е установено, че подс. В.Д. е причинил временно разстройство
на здравето, неопасно за живота и страдание на лицето М.С.. По чл. 130, ал. 1 НК болката или страданието трябва да са от такова естество, от такъв характер,
че да представляват разстройство на здравето. Според константната върховна
съдебна практика, според която под обсъжданата хипотеза попадат всички
увреждания, които са довели до болестно състояние на организма, без то да е
продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота. Направените от първата
инстанция разсъждения досежно квалифициращия признак не дават основание за
каквото и да е допълване или изменение, и настоящият състав ги споделя изцяло.
Въззивният съд се
солидаризира и с доводите за субективната страна на деянието и умисъла на
подсъдимото лице.
Не са налице основания
този съд да се дистанцира и от определеното спрямо подсъдимия наказание. За
извършеното от В.Д. престъпления по 131, ал. 1, т. 12, предл. 1, вр. с чл. 130,
ал. 1 НК, се предвижда наказание "лишаване от свобода" за срок до 2
/две/ години. При провеждането на дейността по справедливо отмерване на
следващите се санкции правилно е установено, че са налице предпоставките за
приложение на института по глава XXVIII
"Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание" по реда на чл. 78а, ал. 1 НК, като не е имало данни за
причинени от деянието имуществени вреди и не са били налице отрицателните
предпоставки на чл. 78а, ал. 7 НК.
Подобно на предния съд,
Софийски градски съд е на становище, че наложеното наказание би изпълнило в
достатъчна степен целите на генералната превенция по чл. 36 НК. Тя ще окаже
нужния възпитателно-поправителен и възпиращ ефект, не само върху личността на
дееца, но и върху другите неустойчиви членове на обществото, в каквато насока е
и основният смисъл на генералната и специална превенция по чл. 36 НК. В същото
време, ще се даде възможност на подс. В.Д. да се поправи и превъзпита, без да
бъде демотивиран от едно ненужно тежко наказание.
В светлината на
изложеното по-горе, въззивната инстанция приема, че наложеното административно
наказание "Глоба" в размер на 2 000 (две хиляди) лева е съответно на степента на
извършеното деяние и личността на дееца. Следователно и неоснователно е
наведеното възражение от защитата за размера на наложената "глоба".
IV. По отношение на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди:
Правилно и
законосъобразно е отхвърлен предявения граждански иск по чл. 45 ЗЗД от ГИ М.С.
срещу подс. В.Д. за престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, доколкото
подс. Д. е признат за невиновен в тази част на обвинението и доколкото
въззивната инстанция се солидализира с първоинстанционния съд в тази част на
присъдата.
В съответствие с извода
за невиновността на подсъдимия за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, вр.
ал. 1 НК, съответно искането за уважаването на гражданския иск е неоснователно.
По отношение на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди във връзка с гражданския иск по
чл. 45 ЗЗД от ГИ М.С. срещу подс. В.Д. за престъпление по чл. 131, ал. 1, т.
12, вр. чл. 130, ал. 1 НК, доколкото подс. Д. е признат за виновен и е осъден,
то правилно и законосъобразно е разгледан гражданския иск от първоинстанционния
съд. Искът е предявен за сумата в размер на 5 000 (пет хиляди) лева, като СРС е счел, че
справедливото и дължимо обезщетение на ГИ и пострадало лице е в размер на
1 000 (хиляда) лева. В останалата част за
разликата от 1 000 (хиляда) лева до 5 000 (пет хиляди) лева е правилно оценено, че
гражданският иск е неоснователен и недоказан по размер.
Въззивният съд намира,
че са неоснователни оплакванията на ГИ във връзка с присъденото обезщетение. Въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за неимуществени вреди, като е предоставил изключителното право на съда да
прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това
обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за
определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта
на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период, общо
възприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от ГИ болки, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република
България. В тази връзка, Софийски районен съд е съобрази указанията, дадени с
Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление №17/63г. на Пленума
на ВС и е отчетена силата, продължителността и интензивността на болките и
страданията, общата продължителност на лечебния и възстановителен период, както
и социално-икономическите условия към момента на настъпване на инцидента и към
настоящия момент. Предвид всички тези обстоятелства по настъпването на вредите,
вида и характера на уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на
увреждане и ефектът, който са оказали върху начина на живот на М.С., въззивната
инстанция намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени
вреди е правилно и законосъобразно определено на сумата от 1 000 (хиляда) лева, за която сума искът е основателен и
правилно е бил уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 5 000 (пет хиляди) лева, правилно и законосъобразно е
отхвърлен.
V. По отношение на разноските:
Въззивният съд намира,
че правилно и законосъобразно, с оглед изхода на делото и на основание чл. 189,
ал. 3 НПК в тежест на подс. В.Д. са били възложени направените по делото
разноски във връзка с обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 НК – в досъдебното производство в размер на 231.84 (двеста тридесет и един лева и 84
стотинки)
лева, които следва да бъдат заплатени по смета на СДВР, както и сумата в размер
на 50 (петдесет) лева, представляваща държавна
такса върху уважената част от гражданския иск. Правилно съдът не е осъдил подс.
В.Д. на сторените разноски по досъдебното производство във връзка с
престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК, поради което и тези разноски
следва да останат за сметка на Държавата.
Не така седи въпросът
обаче за осъждането на подс. В.Д. да заплати и половината от реализираните от
ЧО и ГИ М.С. разноски по делото за адвокатска защита, като това следва от две причини:
1. В хода на съдебната
фаза пред Софийски районен съд е представен Договор за правна защита и
съдействие № 714903 от 17.12.2017 г., който ДЗПС е сключен между М.С. и адв. Д.А.
за сумата в размер на 500 (петстотин) лева (л.
20 от НОХД № 18560 СРС за 2017 г.).
Неправилно районният съд е разделил адвокатското възнаграждение наполовина (250 лв.) и е осъдил подс. Д. на тази част
от разноските, като е приел, че щом за едното деяние е оправдан подсъдимия,
респ. е отхвърлен единия граждански иск, ще следва и адвокатското
възнаграждение да бъде служебно намалено на ½ от пълното претендираното
такова. На първо място, налице е липса на изрично заявяване от защитата на
подсъдимия за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и
съдилищата нямат правомощие служебно да следят за прекомерност на адвокатското
възнаграждение без своевременно направено възражение от някоя страна, като
последното следва от мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г.,
постановено по Тълкувателно дело № 6 по описа на ВКС за 2012 г., Общото събрание
на Гражданска и Търговска колегия, като това тълкувателно решение е приложимо и
в настоящото дело, доколкото се разглежда граждански иск и са налице
предпоставките за присъждане на разноски на гражданския ищец. На второ място,
възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие на
гражданския ищец – възнаграждението се определя по правилата на чл. 13, ал. 2,
вр. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Видно от разпоредбата чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от
НМРАВ, че за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията са следните:
1. при интерес до 1000 лв. – 300 лв.;
2. при интерес от 1000 до 5000 лв. – 300 лв. + 7 % за
горницата над 1000 лв.
Тоест, налице са предявени два граждански иска, но се
претендира един общ адвокатски хонорар в размер на 500 (петстотин) лева, които не е разделен видно от
ДПЗС на две (за
всеки иск),
като при наличие на липса на своевременно направено възражение за прекомерност
е недопустимо намаляването на адвокатското възнаграждение служебно от съда, а
отделно и проверяващата инстанция счита, че и дори да е било направено
своевременно възражение за прекомерност, същото щеше да бъде неоснователно предвид
множеството проведени съдебни заседания пред районния съд и правната сложност
на делото. Тези факти навеждат на извода, че присъдата в тази й част е
неправилна и щеше да бъде изменена от настоящата инстанция на основание чл.
334, т. 3 НПК, и да бъде присъдено в пълен размер адвокатското възнаграждение
предвид въззивната жалба на ГИ и императивно вмененото
задължение на въззивната инстанция, да извърши цялостна служебна проверка на
първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, ако същият отговаряше на т. 1 от
ТР № 6/2012 г. на ВКС, ОС на ГК и ТК.
2. Първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение
при присъждане на адвокатското възнаграждение на ГИ М.С. във връзка с
представен Договор за правна защита и съдействие № 714903 от
17.12.2017 г., който ДЗПС е сключен между М.С. и адв. Д.А. за сумата в размер
на 500 (петстотин) лева (л.
20 от НОХД № 18560 СРС за 2017 г.).
Това следва от прочита на приложения ДПЗС, който не отговаря на изискванията на
т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ВКС, ОС на ГК и ТК
Искането за присъждане
на разноски от ГИ М.С. в размер на 500 (петстотин) лева пред Софийски районен съд е
било неоснователно. За да бъде уважено искането на повереника е необходимо
разноските да бъдат доказани.
Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като
писмената форма е за доказване. Съдът следва да определи отговорността на
страните за поемането им. По делото са ангажирани
доказателства за осъществяването на исканите разноски. Както е прието обаче в
т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ВКС, ОС на ГК и ТК, приложимо и в този процес, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат, когато страната е
заплатила възнаграждението. В договора
следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за
това, а ако е в брой, то тогава
вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на
разписка. В случая по делото е представен ДПЗС от 17.12.2017 г., в които има
записана сумата в размер на 500 лв., но липсва уточнение за начина на плащане –
в брой или по банков път. Следвало е не само да се посочи в графа "платена сума", сумата която е
заплатена, а и на следващите редове да се определи начина на нейното заплащане
и да се изпише отново. Не
са представени категорични доказателства, от които да е видно, че ГИ М.С. е
заплатил адвокатско възнаграждение, поради което искането за присъждане на разноски
не е следвало да бъде уважавано. Поради тези обстоятелства, ще следва присъдата
в тази й част да бъде отменена.
Като взе предвид всичко
гореизложено, въззивният състав, споделя изводите на Софийски районен съд, че
по делото са събрани доказателства, които да подкрепят обвинителната теза за извършено
престъпление от подс. В.Д. по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 НК. Не
са налице законови основания за въззивната инстанция да упражни правомощията си
по чл. 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 НПК. Въззивният съд споделя изводите
на Софийски районен съд, че по делото не са събрани доказателства, които да
подкрепят обвинителната теза за извършено престъпление от подс. В.Д. по чл.
144, ал. 3, вр. ал. 1 НК. Не са налице законови основания за въззивната
инстанция да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 НПК. Въззивният съд намира, че присъдата следва да бъде отменена единствено, в
частта, с която подс. В.Д. е бил осъден да заплати на ГИ М.С. сумата от 250 (двеста и петдесет) лева.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-РИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
Р
Е Ш И:
ИЗМЕНЯ
присъда
от 05.04.2019 г., постановено по НОХД № 18560 по описа на Софийски районен съд
за 2017 г., Наказателно отделение, 17-ти състав, като отменя същата В ЧАСТТА, с която подсъдимият В.Д.Д.
/със снета самоличност/ е осъден да заплати в полза на гражданския ищец М.С.С.
сумата в размер на 250 (двеста
и петдесет)
лева – половината от направените разноски за адвокат в съдебното производство.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата
в останалите й части.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.