Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 03.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4069 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 03.02.2017 год., постановено по гр.дело №17145/2013 год. по описа на
СРС, ГО, 41 с-в, поправено с решение от 12.10.2017 год., е признато за
установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Ж.Й.Ч., К.Й.Н., В.И.Д.,
И.Н.Д., Д.Н.Д., В.Д.М., П.С.Д., Е.А.Б. и М. В. Б. /встъпили по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответникВ.С. Б./, че
С.Н. К.-Т. е собственик на въз основа на давностно владение на реална част от
имот с идентификатор 04234.6906.1976 по кадастрална карта и кадастрални
регистри, одобрени със Заповед №РД-18-51 от 03.11.2011 год. на ИД на АГКК,
целият имот с площ от 716 кв.м., с адрес: с.Бистрица, район „Панчарево“,
в.з.“Малинова долина – Герена“, ул********, при съседи: имоти с идентификатори
04234.6906.1929, 04234.6906.1908 и 04234.6906.364, която реална част е
обозначена на приложената скица №1 на вещото лице, неразделна част от
решението, по цифри 2-3-6-7-2, при съседи на тази реална част от имота: от две
страни улица и от запад част от имот с идентификатор 04234.6906.1976, имот по
букви АДГОА, съгласно скица към заключението на вещото лице по гр.дело
№7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по ЗСПЗЗ
от 31.07.2003 год. №99, т.І, рег.№2096, дело №89/2003 год. на нотариус К.К., с
рег.№064 на НК и ответниците са осъдени да заплатят на ищцата на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 900 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените срещу Ж.Й.Ч., К.Й.Н., В.И.Д.,
И.Н.Д., Д.Н.Д., В.Д.М. и П.С.Д. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочените
ответници. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо, тъй
като СРС се бил произнесъл по непредявен иск – ищцата твърдяла, че е
упражнявала добросъвестно владение върху процесния период от 27.12.1995 год. –
датата на придобиване на имота по дарение, до 27.12.2000 год., както и до
момента, т.е., че собствеността е придобила при условията на чл. 79, ал. 2 ЗС. Първоинстанционният
съд обаче бил приел, че ищцата е придобила собствеността на основание чл. 79,
ал. 1 ЗС – осъществено от нея недобросъвестно владение, продължило повече от 10
години. Добросъвестното и недобросъвестното владение били две отделни основания
за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот, а съдът дължал
произнасяне само по заявеното в исковата молба основание. В хода на процеса
ищцата била направила само уточнения за периода на владението, но не била
направила искане за промяна на основанието на предявения иск. На следващо място
считат, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като СРС бил
анализирал едностранно доказателствата по делото и приел, че ищцата е владяла
имота от придобиването му от нейния баща през 1995 год. до 2013 год. Това
обстоятелство не се установявало от събраните гласни доказателства. През 2003
год. ищцата била предявила срещу ответниците иск за собственост, който бил
отхвърлен с влязло в сила решение. През годините изградената в имота постройка
била разрушена, както и оградата, която през 2008 год. била възстановена. Процесният
имот бил придобит от наследодателя на ответниците – А. Б., когато бил земеделски.
След 1995 – 1996 год. този имот бил обрасъл, неподдържан, с паднала ограда и в
него нямало постройка. Свидетелите не били виждали хора в имота, които да го
владеят и да се грижат за него. Освен това владението на ищцата не било
необезпокоявано. Нямало и данни, че ищцата е владяла имота през периода от 2003
год. до 2008 год. Давността била прекъсната с предявяването на иск за
собственост от ищцата против ответниците, както и с предявяването на насрещен
иск от тях и релевираното на възражения по гр.дело №7905/2003 год. по описа на
СРС, ГО, 49 с-в. Едва след влизане на решението по посоченото дело била
започнала да тече нова давност и дори и да се приемело, че ищцата е упражнявала
владение върху имота, то от този момент до подаването на исковата молба по
настоящото дело не бил изтекъл законоустановения давностен срок за придобиване
на собствеността. Ето защо молят обжалваното решение да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата С.Н. К.-Т. счита, че
решението на СРС следва да бъде потвърдено. Твърдяното придобивно основание
било едно – давност, като същото било посочено в общата разпоредба на чл. 77
ЗС. Доказано било по делото, че ищцата е упражнявала явно и необезпокоявано
владение върху имота чрез извършването на правни действия, свързани с
управлението и опазването на собствеността, както и с ползването му
предназначение. През 1998 год. била подала молба за узаконяване на съществуваща
постройка в имота. Искала и получавала скици-копия от действащия план за имота,
включително и скица №440 от 31.05.2001 год. За защита правото си на собственост
била предявила установителен иск срещу ответниците. За осъщественото от нея
владение през периода от 2003 год. до 2008 год. били налице изрични признания
на ответниците – с протоколно определение от 05.11.2010 год. по гр.дело
№3785/2007 год. по описа на СГС, ГО, ІІ-Д с-в, на основание чл. 109 ГПК /отм./ било
признато за безспорно обстоятелството, че ищцата е владяла имота, както към датата
на исковата молба, така и към датата на съдебното заседание. В хода на
производството по гр.дело №7905/2003 год. на СРС, ГО, 49 с-в, не било
разгледано твърдение на ищцата за изтекла давност, нито било направено
възражение срещу такова твърдение. Възраженията на ответниците по това дело се
изразявали в оспорване на правото на собственост на основание договор за
дарение. Направено било възражението, че ищцата и нейният праводател не могат да
се позоват на придобивна давност съгласно чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, т.е.
ответниците се били позовали на непротивопоставимостта на владението,
упражнявано до постановяване на решението на органа по поземлената собственост
в тяхна полза. Давността не била прекъсната с предявяването на иска по гр.дело
№7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, тъй като същата се прекъсвала само
ако е предявен иск от собственика срещу владелеца, а не обратното.
Другарите
на жалбоподателите Е.А.Б. и М. В. Б. не изразяват становища.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане положителни установителни искове
за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
По
отношение на фактическата обстановка:
На 27.12.1995 год. ищцата придобила собствеността върху
следния недвижим имот: празно дворно място, цялото от 650 кв.м., съставляващо
парцел І-СНС от кв.12 по плана на гр.София, в.з.“Малинова долина – Герена“, при
съседи: улица, изток – парцел ІІ-364, запад – улица и север – улица /нотариален акт за дарение №138, т.LLХХVІ,
дело №25404/1995 год. на І-ви нотариус при Нотариална служба при СРС/.
На 31.07.2003 год. С. А.ов Б. /починал през 2004 год. и
чиито наследници по закон са Ц.С.Б., П. С. Д. иВ.С. Б. – виж и удостоверение за
наследници от 12.03.2012 год. на л. 79 от първоинстанционното дело/, В.И.Д., Д.Н.Д., И.Н.Д.,
В.Д.М., Ж.Й.Ч. и К.Й.Н. /т.е. ответниците/ били признати за собственици на
следния недвижим имот, придобит по ЗСПЗЗ: поземлен имот с площ от 1 930
кв.м. /бивши ливади, находящи се в землището на с.Бистрица, местност „Фращене,
при съседи по решение на ПК – Панчарево: Д.Г.К.,Ц.П.В.и Г.Д.О./, които имот
съгласно дворищно-регулационния план на в.з.“Малинова долина – Герена“, одобрен
със Заповед №РД-50-09-376 от 20.08.1993 год., е отреден в два урегулирани
поземлени имота, както следва: 1/ УПИ ІІІ-363 от кв.12 по плана на в.з.“Малинова
долина – Герена“, с.Бистрица, с площ от 1 280 кв.м., при съседи по скица:
улица, УПИ ІV-352, УПИ ХХІІІ-360 и УПИ ІІ-364 и 2/ УПИ І-СНС в кв.12 по плана
на в.з.“Малинова долина – Герена“, с.Бистрица, с площ от 650 кв.м., при съседи:
от две страни улици и УПИ ІІ-364 – нотариален акт т №99, т.І, рег.№2096, дело
№89/2003 год. на нотариус К.К., с рег.№064 на НК. Видно е от направеното
официално удостоверяване от посочения нотариус, че при одобрението на
нотариалния акт е било представено решение на ПК – Панчарево №1846 от
31.10.1994 год., което е влязло в сила на 20.11.1994 год.
Впоследствие – на 16.07.2013 год. ответниците продали
УПИ-СНС от кв.12 по плана на в.з.“Малинова долина – Герена“, с.Бистрица, с площ
от 650 кв.м., при съседи: от две страни улици и УПИ ІІ-364, представляващ имот
с идентификатор 04234.6906.1976, целият с площ по скица от 716 кв.м., при
съседи: имоти с идентификатори 04234.6906.1929, 04234.6906.1908 и
04234.6906.364, на В.Й.К.и Мария Н. Пенчева /нотариален акт №25, т.ІV,
рег.№23855, дело №580/2013 год. на нотариус Р.Д., с рег.№274 на НК/.
С решение от 30.01.2006 год., постановено по гр.дело
№7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, което е влязло в сила на
03.12.2010 год., е било признато за установено по отношение на ответниците, че
ищцата е собственик въз основа на договор за дарение на част от имот,
съставляващ парцел І-СНС в кв.12 по плана на гр.София, в.з.“Малинова долина –
Герена“, целият с площ от 650 кв.м., а по скица 700 кв., при съседи: от изток –
парцел ІІ-304, от запад, север и юг – улици, по буквите АДГОА от скицата на
вещото лице Д., представляваща неразделна част от решението /която скица е
приета като доказателство по делото/ и са отхвърлени предявените от ищцата
срещу ответниците искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за
установяване, че ищцата е собственик въз основа на дарение на част от имот, съставляващ
парцел І-СНС в кв.12 по плана на гр.София, в.з.“Малинова долина – Герена“,
целият с площ от 650 кв.м., а по скица 700 кв., при съседи: от изток – парцел
ІІ-304, от запад, север и юг – улици, по буквите ОБВГО от скицата на вещото
лице Д., представляваща неразделна част от решението.
В производството по горепосоченото дело ответниците са
предявили насрещен иск по чл. 108 ЗС, като с протоколно определение от 13.12.2004
год. същият не е бил приет за съвместно разглеждане. По същия е било образувано
гр.дело №22183/2003 год. по описа на СРС, ГО, 44 с-в, което е било прекратено с
протоколно определение от 20.04.2004 год. на основание чл. 119, ал. 1 ГПК
/отм./, което не се спори, че е влязло в сила.
От заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране /а и същото не е
било оспорено от страните/, се установява, че ливада от 1.930 дка., в
местността „Фращане“ – имот без пл.№, кадастрален лист №757 от кадастралния
план, изработен през 1980 год., е идентичен с парцел ІІІ-363, с площ от
1 280 кв.м. и парцел І-СНС, с площ от 650 кв.м. от кв.12 по регулационния
план на с.Бистрица. Поземлен имот с идентификатор
04234.6906.1976 по КК и КР, одобрени със Заповед №РД-18-51 от 03.11.2011 год.
на ИД на АГКК, бил с площ от 716 кв.м., като контурът му е отразен на скица 1
от заключението между цифрите 1-2-3-4-5-6-7-8-1. Поземлен имот е идентификатор
04234.6906.1860 по първоначалната КК бил с площ от 62 кв.м., като контурът му е
отразен на скица 1 от заключението между цифрите 3-4-5-6-3 и кадастрална
граница по линия 4-5. Имотът, по отношение на който било признато за установено
по отношение на ответниците, че ищцата е негов собственик с решението по гр.д.№
7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, бил с площ от 70 кв.м. и се
припокривал със западната част на поземлен имот с идентификатор 04234.6906.1976,
а останалата част от поземления имот със същия идентификатор била с площ от 584
кв.м. Поземлен имот с идентификатор 04234.6906.1314 бил идентичен с парцел I-
СНС от кв.12 по плана на гр.София, вилна зона „Малинова долина - Герена“,
одобрен със Заповед № РД-50-09-376/20.08.1993 год. на Главния архитект на
гр.София, а поземлен имот с идентификатор 04234.6906.1976 бил идентичен с УПИ I-СНС от кв.12 – частично изменение
на регулацията по имотна граница между парцели I-СНС и парцел II-382,
одобрено със Заповед №РД-09-362 от 11.10.1999 год. на Главния
архитект на гр.София.
По искане на страните по делото са
събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите В.И.П., В.Г.Т./съпруг
на ищцата/ и Т.З.Т. – по искане на ищцата, както и на свидетелите С.Й.Н.и Л. Н.Г.–
по искане на ответниците. В показанията на посочените свидетели не се съдържат
съществени противоречия относно значимия за спора факт, свързан с лицето
/лицата/, упражняващи фактическа власт върху процесния имот, доколкото
свидетелите Н. иГ.не съобщават никаква информация в тази насока. В този смисъл
показанията на всички свидетели следва да бъдат ценени като ясни,
последователни, убедителни и взаимно подкрепящи се, а показанията на
свидетелите П., Т./в т.ч. и при преценката им по реда на чл. 172 ГПК/ и Т. – и
като кореспондиращи с останалите данни по делото, а именно съдебното признание
на ответниците, направено в съдебното заседание от 13.12.2004 год. по гр.дело
№7905/2003 год. и по описа на СРС, ГО, 49 с-в и обективирано в насрещната им
искова молба по чл. 108 ЗС, по която е било образувано гр.дело №22183/2003 год.
по описа на СРС, ГО, 44 с-в, че ищцата владее процесния недвижим имот и въз основа
на тях въззивният съд приема за установено, че през периода от 27.12.1995 год.
до 2013 год. ищцата е упражнявала фактическа власт върху спорния имот, като съпругът
й го посещавал поне веднъж месечно, а заедно правили сондаж за вода, транспортирали
тръби, подали заявление за узаконяване на строеж в него и възстановили през
2008 год. оградата му.
По отношение на правните изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Неоснователно е възражението на жалбоподателите за
недопустимост на обжалваното решение, поради следните съображения:
Основание на иска са твърдените от
ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него материално
субективно право. С петитума се сочи видът на търсената с иска защита – дали
ищецът търси само установяване на съществуването или несъществуването на
спорното право, или търси още и осъждане или правна промяна. Основанието на
иска по чл. 108 ЗС е твърденият от ищеца конкретен юридически факт, от който
според него е възникнало правото му на собственост, а искането е да се признае
съществуването на това право на собственост и да се осъди ответникът да
възстанови неправомерно отнетото от собственика право на владение, като елемент
от неговото право на собственост.
Всяко право се индивидуализира чрез
юридическия факт, от който се поражда, чрез своето съдържание и субектите на
правоотношението, чиято активна страна е то. И при абсолютните права, каквото е
правото на собственост, правото не се индивидуализира само в вещта, върху която
съществува, но и с лицето, което е негов носител и с основанието му –
юридическия факт, от който се поражда – т. 2Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, като в този смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение
№ 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г.,
ОСГТК. Поради това и е допустимо по реда
на изменение на иска – чл. 214, ал. 1 ГПК, ищецът по предявен иск за
собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно
основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба –
т. 2В от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г.
на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК.
Съответно въпросът за собствеността, при същите факти – същия правопораждащ
правото факт, не може да се пререшава – чл. 299, ал. 1 ГПК, а не се преклудират
другите основания за придобиване правото на собственост, които не са били
предявени с исковата молба /виж например Решение
№ 2 от 3.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5004/2014 г., I г. о., ГК и Решение № 109 от 25.05.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 7420/2014 г., I г. о., ГК,
постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна
практика/. Следователно поддържаното от ищцата в настоящото производство придобивно
основание – давност, текла в периода от 27.12.1995 год. до датата на подаване
на исковата молба – 17.04.2013 год. /т.е. повече от 10 години/, като отделно от
това същата се е позовавала и на кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2
ЗС, не се явява преклудирано.
Съгласно чл. 77 ЗС, вещните права се
придобиват чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в
закона. Законодателят е уредил придобивната давност като способ за придобиване
на вещни права в чл. 79 ЗС, която норма регламентира фактическия състав на
придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ
като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по
смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС /обща придобивна
давност/ и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на
чл. 79, ал. 2 ЗС /кратка придобивна давност/ – виж Тълкувателно
решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК и Тълкувателно решение № 10 от 5.12.2012
г. на ВКС по тълк. д. № 10/2012 г., ОСГК.
Доколкото в случая ищцата се е
позовала както на десетгодишната давност като недобросъвестен владелец, така и
на петгодишната давност като добросъвестен владелец /виж и уточняващата й молба
от 22.05.2015 год. – л. 163 – 165 от първоинстанционното дело/, настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по
непредявена претенция, респ. не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в
гражданския процес.
Решението на СРС е и правилно, като
на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Както вече бе посочено, ищцата
основава правата си върху процесния недвижим имот на придобивна давност, текла в
периода от 27.12.1995 год. до датата на подаване на исковата молба, като освен
това се позовава и на кратката погасителна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС,
считайки, че договорът за дарение от 27.12.1995 год. поставя началото на
добросъвестно владение.
Ответниците от своя страна, като
наследници на А. Б., противопоставят право на собственост, възникнало по силата на реституция по реда на ЗСПЗЗ и
ППЗСПЗЗ – решение №1846 от 31.10.1994 год. на ПК-Панчарево, което е влязло в
сила на 20.11.1994 год., като считат, че доколкото Н.С.К.е закупил спорния имот
от ТКЗС-Витоша-Симеоново, то извършеното от него в полза на ищцата дарение от
27.12.1995 год. им е непротивопоставимо на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ.
Безспорно е във въззивното
производство, че предявения от ищцата срещу ответниците положителен
установителен иск, с предмет процесния имот, основан на правна сделка – договор
за дарение от 27.12.1995 год., е бил отхвърлен с влязло в сила решение, постановено
по гр.дело №7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в. В посоченото исково
производство ответниците са основали правата
си върху имота на реституция по ЗСПЗЗ в стари реални граници, като при
разрешаване на конкуренцията на права съдът е приел, че следва да намери
приложение нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, която обявява за нищожни всички
актове /гражданско- и административноправни/, по силата на които трети лица са
придобили собствеността и ограничени вещни права върху земеделски земи, включени
в ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански
организации, макар и тези актове да са били правомерно извършени, поради което
и ищцата не може да запази собствеността си върху имота /както и не може да се
позовава на придобивна давност/.
В Решение №132 от 03.11.2016 год. на
ВКС по гр.дело № 1984/2016 год., ІІ г. о., ГК и Решение № 39 от 29.05.2017 год.
на ВКС по гр.дело № 3394/2016 год., ІІ г. о , ГК, във връзка с необходимостта
от тълкуване по приложението на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ в случаите, когато спорът
за собственост се развива между лица, които основават правата си от една страна
на покупко-продажба от ТКЗС, а от друга страна на реституция по ЗСПЗЗ в стари
реални граници, е прието следното: Принцип на реституционното законодателства,
насочено към възстановяване на собствеността върху принудително отнетата
собственост в периода след 1944 год., е зачитането на валидно придобитите права
на трети лица върху одържавените или масовизирани имоти. Доколкото от това
правило са налице изключения, същите са посочени изрично в реституционните
закони, като по естеството си тези изключения, като накърняващи собственически
права, възникнали при спазване на действащото към съответния период
законодателство на държавата, не търпят разширително тълкуване и прилагане.
Изключение от посочения принцип представлява и разпоредбата на чл. 10, ал. 13
ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98/1997 год./, която обявява за нищожни всички актове
/гражданско- и административноправни/, по силата на които трети лица са
придобили собствеността и ограничени вещни права върху земеделски земи,
включени в ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански
организации, макар и тези актове да са били правомерно извършени. Разпоредбата
е материалноправна и съобразно общите правила за действие по време на правните
норми, има действие занапред, доколкото законодателят изрично не й е придал
обратно действие /чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове/. Следователно
и като се има предвид изключителния й характер, следва да се приеме, че до
влизането й в сила масовизираните имоти, които са били прехвърлени от
селскостопанските организация на трети лица при спазване на съществуващите към
този момент нормативни изисквания, не са подлежали на възстановяване в полза на
предишните им собственици или техните наследници. Да се приеме противното, като
се признае настъпил реституционен ефект на решение на поземлена комисия за
възстановяване собственост върху имот, който към датата на произнасяне на
административния орган не подлежи на възстановяване, би означавало в нарушение
на закона да се придаде обратно действие на нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ.
Доколкото тази разпоредба по съществото си накърнява валидно придобити
собственически права, разширителното й тълкуване и прилагане се явява несъвместимо
с принципите на правовата държава. В този смисъл следва да се приеме, че щом
решението за възстановяване на собствеността върху имот, валидно прехвърлен от
ТКЗС или друга селскостопанска организация, предшества влизането в сила на чл.
10, ал. 13 ЗСПЗЗ /каквото е и решението на ответниците по делото/, същото е
незаконосъобразно и като такова е непротивопоставимо на приобретателя на имота.
Доколкото последният не е бил участник в административното производство по
издаването на този акт, гражданският съд е компетентен по реда на косвения
съдебен контрол /чл. 17, ал. 2 ГПК/ да приеме, че решението за възстановяване
на собствеността не е произвело реституционно действие, като съобразно това да
се произнесе за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот.
Както е прието в Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 5/2011 год., ОСГК, предвиденото в чл. 17, ал. 2 ГПК правомощие на
гражданския съд инцидентно да се произнася по законосъобразността на
административните актове с обуславящо значение за съществуването на
субективното право, предмет на гражданскоправния спор, е проявление на
установеното в чл. 117 от Конституцията задължение на съдебната власт да
защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и
държавата. Така даденият отговор е съобразен и със задължителните указания на
Тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 год. на ВКС по гр. дело № 2/1996 год.,
ОСГК, според които не се възстановяват правата на собствениците върху
незастроени земеделски земи по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, ако са били продадени на
трети лица с валидни договори за покупко-продажби, включително по реда на чл.
25 ЗСГ /отм./ вр. с чл. 10, ал. 4 от Примерния устав на ТКСЗ от 30.03.1967 год.
/аналогичен на чл. 11, ал. 5 от Примерния устав на ТКЗС от 1958 год./.
Предвид нормите на чл. 297 и 298 ГПК
влязлото в сила решение по гр.дело №7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в
/независимо от това дали същото в противоречие с действителното правно
положение установява, че претендираното от ищцата спорно право не съществува,
т.е. независимо от това дали е неправилно/, е задължително за настоящия съдебен
състав и се ползва със сила на пресъдено нещо за страните по делото. Силата на
пресъдено нещо има за предмет правото, което е предмет на решението, а чрез
него правото което е предмет на делото – то се установява с всички свои
конкретни белези, които го индивидуализират /и го отграничават от други
субективни права/, с тази правна квалификация, която е изразена в решението. В
този смисъл предмет на силата на пресъдено нещо не е субективното право,
откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира, а
конкретизираното с този правопораждащ факт право, с това съдържание и тези
негови субекти, които следват от основанието и петитума на иска и които се
сочат в решението /виж чл. 298, ал. 1 ГПК/. При това положение настоящият
съдебен състав приема, че въпросът относно недействителността на договора за
дарение от 27.12.1995 год. – юридическият факт, от който ищцата е поддържала,
че е породено правото й на собственост по гр.дело №7905/2003 год. по описа на
СРС, ГО, 49 с-в, не може да бъде пререшаван.
Владението като фактическо състояние е несмущавано, непрекъснато, явно и
несъмнително упражняване съдържанието на вещно право, в случая
това на собственост, през определен период от време – 10 години, когато ищецът твърди да е обикновен
владелец и 5 години, когато същият твърди, че е добросъвестен владелец, което състояние включва обективен елемент – фактическа власт /corpus/ и субективен – намерение за
своене на обекта /animus/ – чл. 68, ал. 1 ЗС.
Според презумпцията, установена в разпоредбата на чл. 69 ЗС, владелецът държи вещта като
своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Намерението на лицето да държи вещта като своя се
изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на
собственика – виж т. І.2 от Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС.
Кратката петгодишна придобивна
давност по чл. 79, ал. 2 ЗС се прилага само при наличието на общите признаци на
владението и на специалните елементи на добросъвестното владение по чл. 70 ЗС –
юридическо основание и субективна добросъвестност към момента на възникването
на това основание /без владелецът да знае, че праводателят му не е собственик
или че предписаната от закона форма е била опорочена/.
Съгласно
т. 2 от Тълкувателно решение № 4
от 17.12.2012 год. на ВКС
по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК,
придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни
права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение
на определен от закона срок от време, като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. В мотивите на Тълкувателното
решение е прието, че след като владението е съзнателен акт, то следва, че
придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните
юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието
на представи и желания, насочени към установяването, придобиването,
прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи
субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране
чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да
се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от
предметното им съдържание/.
Въззивният съд счита на първо място,
че ищцата не би могла да се ползва от кратката придобивна давност, тъй като
основава владението си на нищожна сделка, а съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. ІІІ.10 от Постановление № 6 от 27.12.1974 г.
по гр.дело № 9/1974 г., Пленум на ВС, владението, основано на нищожно придобивно
основание, е недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за
валидност и приобретателят не е знаел за порока. В случая обаче не е налице
изключението на чл. 70, ал. 1 ЗС.
На следващо място СГС приема, че постановеното
решение по гр.дело №7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, с което е
отхвърлен предявения от С.К. иск за собственост, основан на договора за
дарение, не означава, че собственици на спорния имот са ответниците, но ищцата
не е релевирала довод за осъществяването на косвен съдебен контрол за
законосъобразност на решението №1846 от 31.10.1994 год. на ПК-Панчарево, което
несъмнено е постановено преди приемането на нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ
/публикувана е в ДВ, 98 от 28.10.1997 год./ – виж мотивите на Тълкувателно
решение № 5 от 14.01.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 5/2011 год., ОСГК. В този
смисъл преценката за наличието на поддържаното от ищцата придобивно основание
следва да бъде осъществена за периода от 22.11.1997 год. до датата на подаване
на исковата молба – началният момент на който период е определен от СРС с оглед
нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ – в сила от 22.11.1997
год., с която се въвежда самостоятелна и специална хипотеза
на прекъсване на давността /виж Тълкувателно решение № 10 от 05.12.2012 год. на
ВКС по тълк.дело № 10/2012 год., ОСГК/, като се цели да не се допусне
придобиване по давност на имоти, за които е направено искане за възстановяване
на собствеността, но с оглед изискването в закона /ЗСПЗЗ/ това възстановяване
настъпва само след провеждане на административно производство – законодателят е
предпочел да защити правата на собственика пред тези на владелеца,
установявайки принципа, че срещу този, който не може да води иск, давност не
тече /а и в отговора на въззивната жалба ищцата не изложила възражения срещу
отречената от първоинстанционния съд правна стойност на упражнявана от нея фактическа
власт за времето от 27.12.1995 год. до 21.11.1997 год. включително/.
В разглеждания случай въз основа
на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства настоящият
съдебен състав приема, че през периода от 22.11.1997 год. до датата на подаване
на исковата молба ищцата е упражнявала
явна, спокойна, несъмнена и непрекъсната фактическа власт върху имота.
Извършените от нея действия по ограждането на имота, периодични посещения в
него, предявяване на установителен иск за собственост срещу ответниците,
подаване на възражение срещу констативен акт за непълноти и грешки в одобрения
кадастрален план, както и предприемане на действия по узаконяване на незаконен
строеж /виж чл. 312, ал. 2 ППЗТСУ /отм.//, обективират намерението й да свои
имота за себе си, съответно да отрича правата на собствениците. Манифестирането
на владението също е доказано по категоричен начин по делото. Не е установено
друго лице, извън ищцата /както и нейния съпруг/, да е осъществявало фактически
действия в имота, а и последният е с ограничен достъп на трети лица, тъй като е
ограден. Липсват и доказателства за прекъсване на владението на ищцата, а
именно, че ответниците са предприели недвусмислени, явни действия за
установяване на собствено владение, а доказателствената тежест в тази насока е
била тяхна.
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба следва да се посочи, че фактическата власт върху имота може да
се упражнява и чрез периодични посещения в имота /без да е необходимо той да
бъде обработван и облагородяван/, стига същите да сочат на намерение имотът да
се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Необходимо е
владелецът да си служи с имота, да го посещава и да извършва явни действия по
стопанисването му, но не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия,
чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя;
достатъчно е владелецът във всеки момент, когато пожелае, да може да реализира
владелческата си власт – в този смисъл Решение
№ 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК, Решение № 78 от 16.04.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 5479/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 17 от 2.02.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 4335/2015 г., II г. о., ГК, Решение № 102 от 28.11.2017 г.
на ВКС по гр. д. № 5053/2016 г., II г. о., ГК.
С предявяването на положителния
установителен иск по гр.дело №7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, не се
прекъсва владението на ищцата, защото същата не би могла да прекъсва
собствената си давност, а доколкото производството по предявения от ответниците
насрещен ревандикационен иск по гр.дело №22183/2003 год. по описа на СРС, ГО,
44 с-в, е било прекратено на основание чл. 119, ал. 1 ГПК /отм./, то с обратна
сила е било заличено прекъсването на течението на давността /чл. 116, б.“б“ ЗЗД/ – виж Решение № 109 от 25.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
7420/2014 г., I г. о., ГК. А в процеса по гр.дело
№7905/2003 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, ответниците не са релевирали
възражение като средство за упражняване на субективно право, поради което и течението на давността на ищцата не е било
прекъсвано.
Следователно упражняваното от ищцата
владение за периода от 22.11.1997
год. до подаване на исковата молба – 17.03.2013 год., т.е. повече от 10 години, е достатъчно за придобиване на собствеността
на оригинерно придобивно основание – чл. 79, ал. 1 ЗС. Същата се легитимира
като титуляр на субективното материално право на собственост по отношение на
спорния имот, поради което и предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК подлежат
на уважаване, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната
му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора само
ответницата по жалбата би имала право на разноски, но такива не се претендират.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 03.02.2017 год., постановено по
гр.дело №17145/2013 год. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, в обжалваната му част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/