Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.04.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Александрина Пашова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 6249 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 34619 от 06.02.2020 г., постановено по гр.дело № 77489/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 57 състав, е осъдено “Д.З.“ АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на М.Г.В., с ЕГН ********** и с адрес: ***, както следва: на основание чл. 226 ал.1 от КЗ /отм./ сумата
от 6017,00 лв. /шест хиляди и седемнадесет лева/, представляваща
застрахователно обезщетение за причинените му имуществени вреди /претърпяна
загуба/ за лечение на травматични увреждания /ексцес/ за периода 01.01.2014 г.
– 02.03.2018 г., вследствие на настъпило на 28.08.2008 г. ПТП и по вина на
водач на лек автомобил „Форд Мондео”, с рег. № ********застрахован по
застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите при “Д.З.“, АД, от
които: 40,00 лв. - рентгенография на гръбначни прешлени, консултация преглед
при неврохирург -50,00 лв., такса за
избор на екип при оперативна интервенция – 900,00 лв., цена за тораколумбална гръбначна стабилизация
- 3959,00 лв., такса настаняване в стая с по - добри условия
– 1010,00 лв. 58,00 лв. – потребителска
такса, ведно със законната лихва върху главницата от 6017,00 лв. считано от
02.03.2018 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за разликата
над 6017,00 до пълния предявен размер от 6117,00 лв., като неоснователен,
на основание чл.78 ал.1 от ГПК
направените по делото разноски в размер
на 700,00 лв. /седемстотин лева/. С
решението на съда е осъдена М.Г.В., с ЕГН ********** и с адрес: ***, да заплати
на “Д.З.“, АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноските
по делото в размер на 3,26 лв. /три лева и двадесет и шест стотинки/. С решение
№ 79146 от 30.04.2020г., постановено в закрито заседание по гр.дело №
77489/2018 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57 състав е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 34619 от 06.02.2020 г.,
постановено по гр.дело № 77489/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 57 състав, като при
произнасянето относно разноските, вместо
Осъжда “Д.З.“, АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на М.Г.В., с ЕГН ********** и с адрес: ***, както следва: на основание
чл.78, ал.1 от ГПК направените по делото разноски в размер на 700 лв./
седемстотин лева/, се чете правилното:
Осъжда “Д.З.“,
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на М.Г.В., с ЕГН ********** и с адрес: ***, както следва: на основание
чл.78, ал.1 от ГПК направените по делото разноски в размер на 437,41 лв./
четиристотин тридесет и седем лева, и четиридесет и една стотинки/. Осъжда “Д.З.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата на адвокат П.И.Г., с ЕГН **********, от САК с личен номер
********** и със служебен адрес: гр.София, ул.“ *********, ап.2, адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лв./ седемстотин лева/.
Срещу
решението на СРС, 57 с-в е постъпила
въззивна жалба от
ответника “Д.З.“ АД, ***, подадена чрез юрк.М.М.с искане същото да бъде отменено, в частта, в която е уважен предявения
осъдителен иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./ до размер на сумата
от 1960 лв., и в частта, с която е присъдена законна лихва за забава върху
присъдената главница, считано от 02.03.2018 г. до окончателното й изплащане. В
жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец М.Г.В., чрез
пълномощника си адв.П.Г., оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено в
обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно в обжалваната от ответника част,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищцата М.Г.В.
срещу ответника “Д.З.“ АД, ***, осъдителен иск
с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./ до размер на сумата от 1960 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди/ при хипотеза на
ексцес/ и в частта, с която е присъдена законна лихва за забава върху
присъдената главница, представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди/ при хипотеза на ексцес/, считано от 02.03.2018 г. до окончателното й
изплащане. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност, в обжалваната част. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са
общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Като неоснователни следва да се преценят изложените доводи във въззивната жалба във връзка
със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях
обстоятелства от първата съдебна инстанция. В случая ответникът не е оспорил
нито едно от тези доказателства в предвидените за това срокове и по предвидения
в ГПК процесуален ред. Не е оспорил заключението на вещото лице по приетата
съдебномедицинска експертиза, не е ангажирал доказателства, включително и
такива оборващи представените и ангажирани от ищцата доказателства или
опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства по делото.
В настоящия случай въззивника- ответник
не е оспорил заключението на вещото лице по
приетата съдебномедицинска експертиза,
по
предвидения за това ред - чл.200, ал.3, изр.2 от ГПК, нито е ангажирал други допустими доказателствени средства,
които да го опровергават, поради което и предвид необходимостта от специални
знания за които е назначено вещото лице- д-р П. Петров специалист - неврохирург,
настоящата въззивна инстанция възприема изцяло заключението
на вещото лице, като компетентно и обективно изготвено. С оглед на което неоснователна
е жалбата в частта, досежно разходите, формиращи обезщетението за имуществени
вреди в размер на сумата от 1960 лв. В процесния случай е налице ексцес, който
обосновава извод за претърпени нови, различни вреди от тези към момента на
деликта. Имуществените вреди, които се очертават в исковата молба, не са
първоначални, т.е. такива, които да са свързани със състоянието на пострадалата
ищца такова, каквото е било то към момента на ПТП, поради което и обезщетението
за тях става изискуемо не от момента на деликта, а от момента на извършване на
имуществения разход. Изводът на първоинстанционния съд за извършен и доказан от
ищцата имуществен разход в размер на сумата от 1960 лв., във връзка с проведено
лечение, в резултат на ексцес е правилен и съобразен с доказателствата по
делото, и по-конкретно заключението на медицинската експертиза, прието като
неоспорено от страна на ответника.
На следващо място неоснователна е и
жалбата в частта, досежно присъдената
законна лихва за забава върху присъдената главница, представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди/ при хипотеза на ексцес/, считано от 02.03.2018
г. до окончателното й изплащане.
Според т.2 от ППВС № 2/1981 г., което
представлява задължителна за съдилищата практика по смисъла на чл.280, ал.1,
т.1 ГПК, когато вследствие на непозволено увреждане е намалена за определен
срок или окончателно трудоспособността на пострадалия или пък той въобще е
лишен от възможността да полага труд и да получава възнаграждение срещу труда
си, обезщетението за имуществени вреди обхваща разликата между получаваното
преди увреждането възнаграждение и заплащаното парично обезщетение за времето,
прекарано поради болест / чл.150 КТ /, или отпуснатата пенсия, когато се касае
за призната инвалидност /чл.13 и сл.ЗП /. Изискуемостта на вземанията за
имуществени вреди в посочените случаи настъпва от датата на непозволеното увреждане,
съответно от откриване на причинителя на увреждането. Законът не разграничава
изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени вреди
и не определя различни начални моменти за давностните срокове според характера
на вредите. Освен тава със самото действие или бездействие, с което е причинено
увреждането, то е вече налице, защото лишаването от трудоспособност или нейното
намаляване вече настъпва и бъдещите вреди са вече известни. От този ден за
пострадалия е настъпила загубата или ограничението на неговата трудоспособност.
Когато отрицателните отражения върху трудоспособността се проявят по-късно,
прилага се разрешението, дадено в т.1 от ППВС №2/81 г. В случаи, при които след
известно намаление на трудоспособността настъпи ново нейно ограничение, прилага
се разрешението, дадено в постановление № 4/75 г., Пленум на ВС, т.10. Според
последното от принципа за пълно обезщетяване за понесените при непозволено
увреждане вреди /чл.51, ал.1 ЗЗД/ следва, че ако здравословното състояние на
пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено
обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако
то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и
причини. Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за
болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото
за първоначалното страдание, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда в
случай, че влошаването би дало отражение на присъденото с първоначалното
решение обезщетение за тях, т.е. когато влошаването на здравето е довело до
преминаване в по-висока група инвалидност. Ако въпреки влошаването не са
настъпили нови имуществени вреди, пострадалият не може да иска ново обезщетение
за тях. Ново обезщетение не се дължи също така, когато при присъждането на
първоначалното обезщетение влошаването на здравословното състояние е било
предвидено и съобразено от съда. Вземането за обезщетението за влошаване на
здравословното състояние е изискуемо от момента на влошаването. Това следва от
разпоредбата на чл.114 ЗЗД. От този момент се дължат и лихвите върху новото обезщетение
- чл.84, ал. 3 ЗЗД. В съответствие с
изложеното, в т.4 от ТР №4/2015 г. на ОСТК на ВКС е прието, че за да е налице
неоправдано кредиторово бездействие, което законодателят не толерира, отнемайки
възможността за принудително осъществяване на оспореното субективно право,
последното трябва да е възникнало и да може да бъде упражнено, съответно –
защитено, а пострадалият от деликт към момента на извършване на увреждането все
още няма възникнало право на обезщетение за ексцес, което да е погасимо по
давност. Видно от съдържанието на чл.51, ал.3 ЗЗД правото на обезщетение при
ексцес се проявява значително по-късно и макар да е свързано с вземанията по
чл.51, ал.1 ЗЗД и чл.52 ЗЗД е ново самостоятелно право. За него
погасителната давност започва да тече не от момента на непозволеното увреждане,
а от деня на проявление на новите вреди в пълния им обем, т.е. от деня на
влошаване здравето на увредения спрямо първоначалната му увреда. От друга страна, при настъпили имуществени вреди от
застрахователно събитие, за което се дължи обезщетение по застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите при действието на КЗ /отм./, моментът
на изискуемостта им е от датата на деликта. В случай, че се касае за изменение
в състоянието на увредения или за изменение в стойността на престацията, което
налага нови имуществени разходи и тази бъдеща прогноза не е била съобразена при
първоначалното определяне на обезщетението за имуществени вреди, сме изправени
пред хипотеза на ексцес, като за новите имуществени вреди пострадалият може да
иска съответстващо само на тях обезщетение от момента на проявление на
изменението. Такъв е именно и процесния случай.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С
оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. От друга страна, с оглед изрично направеното
искане, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/ ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адвокат П.Г., пълномощник на въззиваемата страна-
ищец М.Г.В., адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 367,20 лв., предвид обстоятелството, че същия е оказал
безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.1 и т.2 от ЗА на
въззиваемата страна- ищец М.Г.В. , видно
от приложен по делото договор за правна помощ
от 20.06.2020 год. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 34619 от 06.02.2020 г.,
постановено по гр.дело № 77489/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 57 състав/ поправено с решение № 79146 от 30.04.2020 г., постановено в
закрито заседание по гр.дело № 77489/2018 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57
състав/, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
“Д.З.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв.П.И.Г.-САК, ЕГН **********,
с личен номер ********с адрес: гр.София, ул.“*********, ап.2, на основание
чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.1 и т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 367,20 лв. / триста
шестдесет и седем лева, и 20 стотинки/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.