Р
Е Ш Е
Н И Е №260
082
Гр.Варна, 06.11.2020г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Варненският апелативен
съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на седми октомври през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ХРИСТОВА
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
При участието на секретаря Десислава Чипева
Като разгледа докладваното от съдията Д. Маркова в.търг.дело № 101 по
описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно, образувано по жалба на В.П.К. от гр.Варна, чрез назначения му
особен представител, срещу решение № 326 от 16.04.2019г. по търг.дело №
1105/18г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е прието за установено по
отношение на „Банка ДСК“ ЕАД че К. дължи на банката на основание предсрочна
изискуемост на вземания по сключен договор за кредит за текущо потребление от
26.02.2015г. сумата от 22 442.17 евро, представляваща дължима главница по
договора за кредит, сумата 1 066.56 евро, представляваща дължима договорна
лихва за периода от 28.06.2017г. до 18.01.2018г., сумата 634.34 евро,
представляваща отсрочена договорна лихва по допълнително споразумение от
25.02.2016г., сумата 21.90 евро, представляваща обезщетение за забава за
периода от 05.10.2017г. до 30.01.2018г. и сумата 60 евро, представляваща такса
изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.01.2018г. до
окончателното изплащане, за които е издадена заповед № 639 от 31.01.2018г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по
ч.гр.дело № 1318/18г. по описа на ВРС, ХХІV състав и е осъден да заплати
направени в заповедното производство и в исковото производство разноски,
поправено с решение № 1223 от 30.12.2019г.
С
определение № 211 от 22.04.2020г. въззивният съд е констатирал нарушение на
съдопроизводствените правила по призоваването на ответника К., което го е
лишило от възможност да вземе участие в производството чрез надлежен
представител. От въззвния съд са предприети действия по редовно връчване на
препис от исковата молба и доказателствата към нея на ответника. В срока по
чл.131 от ГПК от въззивника, чрез назначения му от съда особен представител, е
постъпил отговор на исковата молба.
В
отговора на исковата молба е направено правоизключващо възражение за липса на
договорно правоотношение между страните по договор за кредит с твърдения, че
договорът за кредит, допълнителното споразумение към него, общи условия към тях
и погасителните планове не са подписани
от К.. Направени са възражения за нищожност на клаузата на т.19.2 от общите
условия поради противоречие със закона – чл.33 ал.1 от ЗПК, възражение за
нищожност на такса изискуемост поради противоречие с чл.21 ал.1 от ЗПК и
твърдения, че по същество представлява неустойка, дължима при забава в
изпълнението, а не е плащане за покриване на разходи по събиране на вземането.
Направено е възражение за неравноправност на клаузите на договора за кредит и
анекса към него в частта за договорената възнаградителна лихва и приложимите
към него общи условия на банката.
В съдебно
заседание, чрез особен представител, моли съда да постанови решение, с което да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което искът срещу К. да бъде
отхвърлен изцяло, евентуално, да отхвърли иска в частта за претендираните
лихви.
Въззиваемата
страна „Банка ДСК“ ЕАД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263
ал.1 от ГПК отговор изразява становище за неоснователност на подадената жалба,
моли съда да потвърди първоинстанционното решение. В съдебно заседание, чрез
процесуалния си представител, моли съда да постанови решение, с което да
потвърди обжалваното решение. Претендира направените разноски.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на
въззивното производство, приема за установено следното:
Предявен е установителен иск след заповедно производство от „Банка ДСК“ ЕАД срещу
В.П.К., с който да се
приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на
банката по договор за кредит за текущо потребление от 26.02.2015г. - главница,
договорни лихви, обезщетение за забава и такса изискуемост, за които има
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, в отношение на
евентуалност осъдителни искове за същите суми.
Като доказателство по делото е представен писмен договор за кредит за
текущо потребление от 22.02.2015г., сключен между страните, по силата на който
банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 25 000 евро със
срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване при
договорен променлив лихвен процент в размер на 8.45 % годишно, формиран от стойността
на шестмесечен Sofibor/Euribor 0.166 и надбавка в размер на 8.254 п.п. Към договора е подписано
допълнително споразумение от 25.02.2016г.
От приетото от въззивния съд заключение на съдебно-графологична
експертиза, обективно и компетентно дадено, неоспорено от страните и
кредитирано от съда изцяло, съдът приема за установено, че договорът за кредит,
допълнителното споразумение към него, общите условия и погасителните планове са
подписани от кредитополучателя К.. Поради което и направеното правоизключващо възражение за липса на договорно
правоотношение между страните по договор за кредит е недоказано и
неоснователно, и въззивният съд приема, че страните са обвързани от
правоотношение по договор за кредит от 22.02.2015г.
Не се е спорно пред въззивна инстанция че кредитополучателят e спрял плащанията,
като видно от приложение № 2 към експертизата, последното плащане е извършено
на 05.10.2017г., с което са погасени изцяло просрочена погасителна вноска към
28.06.2017г. и частично просрочена погасителна вноска към 28.07.2017г. само
част от дължимите договорни лихви. Установено е от приетата от първата
инстанция, че няма погасяване на следващите погасителни вноски. Поради което и
въззивният съд намира, че след изтичането на 90 дни от 28.07.2017г. съобразно
чл.19.2 от Общите условия към договора са налице обективните предпоставки за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Представени са в
заповедното производство по гр.дело № 1318/18г. по описа на РС – Варна писмено
изявление на банката, обективирано в нотариална покана, адресирано до
кредитополучателя К., че счита кредита за предсрочно изискуем, с удостоверяване
на връчването и на адресата на основание
чл.47 ал.5 от ГПК на 19.01.2018г.
С оглед на така
изложеното и съобразно даденото разрешение в т.18 на Тълкувателно решение №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд приема за установено по делото че
вземането на банката, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление е
станало предсрочно изискуемо на 19.01.2018г.
По възражението за неравноправност на клаузи от договора за кредит и
приложимите към тях общи условия в частта им за договорената възнаградителна
лихва въззивният съд намира следното:
Не е спорно че въззивникът К. има качеството на потребител по ЗЗП
както и възможността да се ползва от предвидената в закона защита, като се
позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит.
На основание чл.143
ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорката
във вреда на потребителя, която не отговоря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Съобразно
константната практиката на ВКС /решение № 9 от 27.02.2020г. по т.д.№ 62/2019г.,
I т.о.; решение № 384 от 29.03.2016г. по т. д.№ 2520/2016г. IІ т.о.; решение №
205 от 07.11.2016г. по т.д.№ 154/2016г., І т.о.; решение № 144 от 08.11.2017г.
по т.д.№ 2155/2016г. ІІ т. о., решение № 87 от 06.11.2019г. по т.д.№ 848/2017г.
І т.о., се приема, че уговорките, които определят основния предмет на договора
и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като
неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145 ал.2 от ЗЗП. Клаузата за
възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването
на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена
ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да
бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
икономическите последици от сключването на договора. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския
съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че промяната на
цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца
фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на
банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да
представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да
липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата.
Последователна е
практиката на касационната инстанция по
въпроса за действителността на клауза в договор за банков кредит, която
предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на
първоначално договорения размер на лихвения процент. С решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д.№
1899/2015г., на IV г.о. е обявена за правилна практиката, че при систематичното
тълкуване на разпоредбите на чл.143 и чл.144 от ЗЗП, отчитайки и целта на
закона, е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия; тези
обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на
кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ (чл.144 ал.4 от ЗЗП), т. е. да е ясен начинът на формиране на
лихвата; при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване,
така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена
възможност само за повишаване, това несъмнено води до "значително
неравновесие между правата и задълженият на търговеца и потребителя"
съгласно чл.143 от ЗЗП.
При конкретна
преценка на клаузите на чл.8 от договора за кредит за текущо потребление,
раздел трети от общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление –
олихвяване, разходи по кредита, чл.4.1 и чл.4.2 от допълнителното споразумение,
съставът на въззивния съд намира, че в случая уговорката между страните за
променлив лихвен процент не е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Между
страните е уговорен преференциален променлив лихвен процент в размер на 8.45 % годишно, формиран от стойността на шестмесечен Euribor 0.166 и надбавка в
размер на 8.254 п.п. Промяната на лихвения процент е обусловена
единствено от стойността на лихвения индекс шестмесечен Euribor за кредити в
евро. Изрично са разписани, предварително известни на кредитополучателя правила
за периода на промяна – два пъти в годината, на 15 януари и 15 юли, съгласно
котировки на посочения индекс на интернет страницата на БНБ. Факторът, влияещ
на промяната е извън контрола на банката. В договора и в общите условия не са
предвидени ограничения за промяна на лихвения процент само в една посока. Сключеният между страните договора и общите условия към него
съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който
предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс ще се формира новият
лихвен процент на банката. Предвид на това съдът намира че договорът за кредит
от 26.02.2015г. с анкес към него и общите условия, при които е сключен не съдържат неравноправни
клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Въззивният съд намира възражението за нищожност на клаузата на
т.19.2 от общите условия досежно обезщетението за забава поради противоречие
със закона – чл.33 ал.1 от ЗПК за неоснователно. В т.19.2 от общите условия е
регламентирано, че при забава в плащанията на главница и/или лихви над 90 дни,
освен настъпване на условия за обявяване на целия размер на кредита за
предсрочно изискуем, и задължение на кредитополучателя да заплаща увеличен с
десет процента размер на договорената лихва. Идентична е и разпоредбата на
чл.11 от анекса към договора за кредит. Тази уговорка не противоречи на нормата
на чл.33 ал.1 и ал.2 от ЗПК. При настъпила забава в плащанията и до обявяване
на кредита за предсрочно изискуем кредитополучателят дължи плащане на
задълженията по падежиралите погасителни вноски, включващи главница и
договорна, възнаградителна, лихва, и
отделно дължи и обезщетение за вреди от забава в плащането на главницата.
Именно в този смисъл е разпоредбата на чл.19.2 от общите условия. Размерът на
обезщетението за забава 10 % е именно законната лихва, каквато е и нормата на
чл.33 ал.2 от ЗПК. Едва с обявяване на предсрочната изискуемост размерът на
вземането по договор за кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата
на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на
вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно
според клаузите на договора преди изменението му. В този смисъл е разрешението,
дадено в т.2 на тълкувателно решение № 3/2017г. от 27.03.2019г. по тълк.дело №
3/2017г. на ОСГТК на ВКС.
По възражението за нищожност на такса изискуемост:
Към договора за кредит са приложени и таксите, събирани от банката по
кредити за текущо потребление. В т.8 е регламентирано събиране на такса
„Разходи при изискуем кредит“ в твърд размер – при кредити в евро – 60 евро.
В чл.9.2 от общите условия при разясняване на годишния процент на
разходите изрично е оповестено, че разходите на кредитополучателя не покриват
такива, които биха възникнали при неизпълнение на задължения по договора за
кредит. В приложената към договора тарифа обаче е посочена такса обозначена
като основание "разходи при изискуем кредит". Уговорката, гарантираща
на кредитора такова допълнително вземане не покрива изискванията за валидност.
От една страна, този разход не е обявен конкретно в договора, както изисква
чл.11 т.7 от ЗПК, а в тарифа за допълнителни услуги, съпътстващи кредитирането.
Основанието за събиране на такава такса изключва връзката й с някаква
допълнителна услуга, която да може да се прецени като престация, получена срещу
допълнително възнаграждение по смисъла на
чл.10а от ЗПК. Напротив, в самата тарифа таксата от 60 евро,
претендирана от кредитора в настоящото производство, е оповестена като разход,
който няма да влияе на ГПР защото не съпътства и обслужва ползването на кредита
като допълнително благо за клиента, а е предназначен да компенсира кредитора за
дейности, изцяло в негов интерес, които е извършил или възнамерява да извърши
за сметка на клиента си, ако той допусне просрочие на изискуемо плащане.
Подобно обезщетение обаче противоречи на забраната за ангажиране на отговорност
на потребителя за вреди от неизпълнение над законната лихва за забава (чл.33
ал.1 от ЗПК). Ето защо какъвто и да е характерът на действията на кредитора в
случай на пропускане на изискуем падеж, събирането на такса за тях противоречи
на специалния закон. Систематичното тълкуване на чл.10а и чл.19 ал.3 и чл.33 от ЗПК налагат
извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитор, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи.
По размера на претенцията:
Размер на вземанията на банката за главница, договорни и наказателни
лихви е установен от приетата от първата инстанция съдебно-счетоводна
експертиза, обективно и компетентно дадена, неоспорена от страните и
кредитирана от съда изцяло.
Единствената корекция следва да бъде направена от съда по отношение на
претенцията за договорна лихва, каквато е дължима до датата на обявяване на
кредита за предсрочно изискуем – 19.01.2018г. От данните в приложение № 2 към
експертизата, въззивният съд определя дължимата договорна лихва за периода от
28.12.2017г. до 18.01.2018г. в размер на сумата 107.74 евро. Разликата от 46.18
евро до сумата 153.92 евро и сумата от 10.24 евро до 30.01.2018г., или общо
56.42 евро е недължима и следва да бъде извадена от общия размер на договорните
лихви. С оглед на това претенцията за договорни лихви е основателна до размера
на сумата 1 020.38 евро за периода от 28.07.2017г. до 18.01.2018г.
С оглед нищожността на уговорката за такса изискуемост претенцията за
сумата 60 евро е неоснователна.
С оглед
на така установеното, въззивният съд намира претенцията за главницата за
доказана и основателна в пълен размер на сумата 22 442.17 евро;
претенцията за договорна лихва е доказана и основателна до размера на сумата
1 020.38 евро, представляваща дължима договорна лихва за периода от
28.06.2017г. до 18.01.2018г., претенцията за сумата 634.34 евро, представляваща
отсрочена договорна лихва по допълнително споразумение от 25.02.2016г. и за
сумата 21.90 евро, представляваща обезщетение за забава за периода от
05.10.2017г. до 30.01.2018г. са доказани и основателни. Неоснователна е
претенцията и сумата 60 евро, представляваща такса изискуемост. Съответно на
тези установени за доказани и основателни размери следва да бъде поставено и
въззивното решение.
С оглед частично променения размер на уважената част от исковете
от въззивния съд следва да бъдат промените и дължимите от въззивника разноски в
заповедното и в първоинстанционното производство. Дължимите от длъжника за
заповедното производство разноски са в размер на сумата 993.21лв. Поради което
и решението на първоинстнационния съд в осъдителната му част за присъдени
разноски в заповедното производство следва да бъде отменено за разликата над
тази сума.
Дължимите в полза на банката разноски за първа инстанция,
включващи държавна такса, възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение, съобразно уважената част от исковете от въззивния съд са в
размер на сумата 1 534.55лв., поради което и решението на окръжния съд за
разликата над този размер следва да бъде отменено.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК и съразмерно уважената част от исковете,
дължимите в полза на въззиваемото дружество разноски за въззивна инстанция са в
размер на сумата 1 194.24лв., представляваща възнаграждение за особен
представител и 150лв. – юрисконсултско възнаграждение определено в размерите на
Наредбата за заплащането на правната помощ.
В полза на съда, съобразно размера на уважената част от исковете, следва
да бъде присъдено и изплатеното възнаграждение на експерт от бюджета на съда, а
именно сумата 199.04лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 326 от 16.04.2019г. по търг.дело № 1105/18г. по описа на Варненски
окръжен съд, в частите му, с които е прието за установено съществуването на
вземания на „Банка ДСК“ ЕАД от В.П.К. на основание предсрочна изискуемост на
вземания по сключен договор за кредит за текущо потребление от 26.02.2015г.
както следва: сумата от 22 442.17 евро, представляваща дължима главница по
договора за кредит, до размера на сумата 1 020.38 евро, представляваща
дължима договорна лихва за периода от 28.06.2017г. до 18.01.2018г., сумата
634.34 евро, представляваща отсрочена договорна лихва по допълнително
споразумение от 25.02.2016г. и сумата 21.90 евро, представляваща обезщетение за
забава за периода от 05.10.2017г. до 30.01.2018г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 30.01.2018г. до окончателното изплащане, за които
вземания е издадена заповед № 639 от 31.01.2018г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № 1318/18г. по
описа на ВРС, ХХІV състав, както и в частта, с която В.П.К. е осъден да заплати
направени в заповедното производство разноски до размера на сумата 993.21лв. и
в първоинстанционното исково производство разноски до размера на сумата
1 534.55лв.
ОТМЕНЯВА
решение № 326 от 16.04.2019г. по търг.дело № 1105/18г. по описа на Варненски
окръжен съд, в частта му, с която е прието за установено съществуването на
вземания на „Банка ДСК“ ЕАД към В.П.К. по договор за кредит за текущо
потребление от 26.02.2015г. за разликата над 1 020.38 евро до
1 066.56 евро, представляваща дължима договорна лихва за периода от
28.06.2017г. до 18.01.2018г. и за сумата 60 евро, представляваща такса
изискуемост, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № 1318/18г. по описа на
ВРС, ХХІV състав, и в частите му, с които В.П.К. е осъден да заплати направени
в заповедното производство за разликата над 993.21лв. до 997.58лв. и разноски в
първоинстанционното производство за разликата над 1 534.55лв. до
1 541.31лв. и вместо него и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
иска на „Банка ДСК“ ЕАД със седалище гр.София срещу В.П.К. от гр.Варна, ЕГН **********,
с който да се приеме за установено че В.П.К. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД
разликата над 1 020.38 евро до
1 066.56 евро, претендирана като дължима договорна лихва за периода от
28.06.2017г. до 18.01.2018г. и за сумата 60 евро, претендирана като такса
изискуемост, и двете суми по договор за кредит за текущо потребление от
26.02.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК ГПК по ч.гр.дело № 1318/18г. по описа на ВРС,
ХХІV състав.
ОСЪЖДА В.П.К.
***, ЕГН **********, да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД със седалище гр.София, ЕИК
*********, сумата 1 194.24лв.
/хиляда сто деветдесет и четири лева и двадесет и четири стотинки/,
представляваща направени разноски за въззивно производство за възнаграждение за
особен представител във въззивното производство и сумата 150лв. /сто и петдесет
лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА В.П.К. ***, ЕГН **********, да заплати по сметка на
Апелативен съд – гр.Варна сумата 199.04лв. /сто
деветдесет и девет лева и четири стотинки/, представляваща изплатени от бюджета
на съда разноски по експертиза.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: