РЕШЕНИЕ
№ 95
гр. Монтана, 19.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и осми
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Петранка Ал. П.а
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500056 по описа за 2022 година
Въззивното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
по жалба на К.Б., подадена чрез пълномощника му адвокат В.П., срещу
постановеното от Районен съд – Лом на 03.11.2021г. решение № 260386 по гр.
д. № 370/2020г., с което е отхвърлен предявеният от него иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Твърди се в жалбата, че решението е неправилно като постановено в
нарушение на материалния закон, както и че е налице необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи. Конкретно се поддържа, че
първата инстанция неправилно е приела, че не е налице солидарна
отговорност на ответниците. В тази връзка, се навеждат доводи, че
разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД е приложима в случая, като солидарната
отговорност произтича от облигационното правоотношение. Също така, се
оспорват изводите на първоинстанциония съд относно приложението на
погасителната давност. Твърди се, че в случая давността би могла да се
приложи единствено при положение, че насрещната страна по договора е
била добросъвестна и не е целяла постигането на неоснователно обогатяване.
Изложени са доводи, че недобросъвестността произтича от това, че ответната
1
страна по предварителния договор не притежава изцяло собствеността върху
имота, както и противоправното възвръщане на владението върху имота от
страна на въззиваемите. Твърди се, че по вина на въззиваемите
предварителния договор не е могъл да бъде обявен за окончателен, предвид
факта, че не притежават изцяло правото на собственост върху имота. Относно
последното твърдение се акцентира, че става въпрос за изначална
невъзможност да бъде сключен окончателен договор, която според
жалбоподателят не е била обсъдена от първоинстанционния съд. Освен това
се твърди, че погасителната давност за предявяване на иск по чл.55, ал.1, пр.3
от ЗЗД е започнала да тече при връчването на препис от исковата молба на
всеки един от въззиваемите, тъй като от тази дата е отпаднало основанието.
Предвид горното, моли съда да приеме, че искът е основателен и да
постанови решение, с което да отмени решението на ЛРС. Прави искане за
присъждане на разноски направени и пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемите страни К.А. и В.А. чрез пълномощника си адвокат Ц.Д.
оспорват основателността на жалбата. Навеждат доводи, че солидарността е
приложима при деликт, а в конкретния случай няма увреждане. Освен това се
сочи, че не е налице договорка за солидарност между страните. Акцентира се,
че давността е изтекла както за предявяване на иск за обявяване на
предварителния договор за окончателен, така и за развалянето му и връщане
на престацията. Моли съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна,
респ. да се потвърди решението на ЛРС. Също така, се прави искане за
присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Във въззивното производство не са искани и събирани нови
доказателства.
Окръжният съд като провери атакуваният по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба против първоинстанционното решение е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК от надлежна страна в процеса при наличен правен
интерес и е допустима за разглеждане.
Разгледана по същество е неоснователна.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо
постановено в производство по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от
2
ЗЗД, предявен от К. Б. срещу К.А. и В. А.
По делото е установено, че К.Б. е единствен наследник на починалия на
20.10.2015 г. негов брат Л.Б.. Последният приживе сключил на 23.08.2011 г.
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с нотариална
заверка на подписите, с рег. №*/23.08.2011 г., удостоверени от нотариус С. С..
С договора К.А. и В.А. се задължили в срок до 31.12.2013 г. да прехвърлят
чрез продажба на Л.Б. правото на собственост върху недвижим имот: жилище
– апартамент № *със застроена площ от 42 кв. метра, находящо се в гр. *,
улица „*“ № *, блок *, вх. „*“, ет. *, състоящ се от стая, кухня и сервизни
помещения, заедно с избено помещение № *с площ 3,01 кв. м., и 1,50% ид. ч.
от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена.
Съгласно предварителния договор наследодателят на ищеца е платил на
продавачите уговорената цена изцяло в размер на 5000 лв. Ответниците
предали владението на имота, но до сключване на договор, с който да се
прехвърли правото на собственост, не се стигнало. На 20.08.2019 г.
ответницата К.А. сменила секретния патрон на бравата на входната врата на
жилището и по този начин си върнала владението върху имота.
Относно правото на собственост на обещателите по предварителния
договор е установено, че те притежават 4/6 ид. ч. от процесния апартамент,
придобити по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение
за издръжка и гледане, сключен с нотариален акт № *, т. *, рег. № *, д. №
*/22.12.2008г. на нотариус Д.М., с прехвърлилетл В.Й. (починала на
06.02.2011 год. и оставила трима наследници по закон).
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че с
изтичане на уговорения срок за изпълнение, считано от 01.01.2014г. за
купувача, респ. неговият наследник е възникнала възможността по свой избор
да иска обявяването на предварителния договор за окончателен или
развалянето му и връщане на престираното поради отпаднало основание, като
давността за това е изтекла на 01.01.2019г., през който период и двамата са
бездействали. Поради това и предвид, че искът е предявен на 17.02.2020г.
Ломският районен съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като е осъдил К.Б. да заплати разноски в размер по 600.00
лв. на ответниците.
При така установената фактическа обстановка от правна страна
3
въззивният съд приема следното:
При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД основанието
съществува при получаване на престацията, но след това е отпаднало с
обратна сила. Именно този състав се прилага при развалянето на договори
поради неизпълнение.
В отговора на исковата молба ответницата К.А., въззиваема по
настоящото дело, е предявила възражение за давност както за правото на
разваляне на договора, така и за правото за предявяване на иск за
неоснователно обогатяване. Давностният срок за разваляне започва да тече от
момента на изискуемост на задължението - в случая 01.01.2014 г. От тази дата
въззивникът е могъл или да развали договора на основание чл. 87, ал. 1 от
ЗЗД, като преди това даде подходящ срок за изпълнение с предупреждение,
че след изтичането на срока ще смята договора за развален, или да предяви
конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на договора за
окончателен. Следва да се отбележи, че по отношение и на двата иска
давността е 5 години. Следователно е изтекла на 01.01.2019 г., докато
исковата молба е заведена на 14.02.2020 г. –дата на пощенското клеймо).
За да претендира връщане на даденото при отпадане на основанието по
чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, въззивникът е следвало да установи надлежно
упражнено право на разваляне. Липсват доказателства купувачът по
предварителния договор, респ. неговият наследник да е направил
волеизявление за разваляне на договора и то да е достигнало до обещателите
по договора.
Исковата молба би могла да се цени като такова волеизявление, но тя е
подадена след изтичане на давностния срок и не може да породи ефекта на
разваляне на договора. След като договорът не е развален, то не е налице и
основание за връщане на платената цена поради отпадане на основанието.
Доводът, че исковата молба е поставила началото на давностния срок е
неоснователен. Според чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. В настоящия казус вземането, предвид
изрично уговорения срок, е станало изискуемо на 01.01.2014 г., от която дата
е започнала да тече давността. От тази дата въззивникът е могъл да предяви
иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД или да развали договора на основание чл. 87, ал. 1
от ЗЗД. Да се приеме, че с подаването на искова молба започва да тече
4
давността, въпреки, че последната е изтекла и е упражнено възражение за
изтичането й, означава да се създаде една правна несигурност. Чрез
погасителната давност законодателят цели да стимулира правните субекти
към упражняване на техните субективни права преди изтичането на сроковете
за давността. Възможността за безсрочна защита на субективните права
създава несигурност както между страните, така и в гражданския оборот.
МОС намира, че релевираните доводи на жалбоподателя по отношение
на неприложимостта на давностния срок, са неоснователни. Въззивникът е
разполагал с възможност да развали предварителния договор, която
възможност не е упражнил в срок. Освен това, следва да се отбележи, че дори
да бе предявил иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД преди изтичане на давностния срок
и в хода на съдебното производство се установи, че продавачът не е
собственик на целия имот - предмет на сключения предварителен договор, а
само на идеална част от него – няма пречка да бъде обявен договорът за
окончателен за притежаваната съответна идеална част, при положение, че
купувачите са съгласни и желаят продажбата да се извърши. По тези
съображения доводите на жалбоподателя, че предварителният договор не е
могъл да бъде обявен за окончателен, защото въззиваемата страна е
притежавала само 4/6 ид. ч. от имота, не могат да бъдат споделени. Важно е
да се отбележи, че отчуждителят /продавач/ трябва да е собственик на имота
не към момента на сключването на предварителния договор, а към момента
на постановяване на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (в този смисъл е
Р. № 586/28.06.2002 г. по гр. д. № 154/2002 г., ВКС, ІІ г. о.). От сключването
на предварителния договор до предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД
съществува възможност да се придобие изцяло собствеността от продавача по
предварителния договор. Горното довежда до извода, че в настоящия казус не
сме изправени пред изначална невъзможност да бъде сключен окончателен
договор, както се твърди във въззивната жалба.
За пълнота следва да се посочи, че правилно първоинстанционният съд
е констатирал, че в депозираната пред него искова молба е изразена и воля за
сключване на окончателен договор, като освен това, в нея се съдържа и
признание, че срокът за сключването на окончателен договор е изтекъл.
В обобщение следва да се приеме, че въведените с въззивната жалба
доводи за изначална невъзможност за сключване на окончателен договор са
5
неоснователни. Дори да се приеме, че въззиваемата страна е действала
недобросъвестно, то въззивникът е разполагал с правото да развали
предварителния договор, но последният не се е възползвал от тази
възможност. Дали дадена страна по договора е недобросъвестна не може да
даде отражение на приложението на института на погасителната давност.
Хипотезите, в които давност не тече, са уреди в чл. 115 от ЗЗД и
недобросъвестността на страна по едно правоотношение не е сред тях.
С оглед данните по разглеждания казус МОС намира, че приложимата
материална норма е чл. 55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД: неоснователно обогатяване
поради неосъществено основание. Не е налице хипотезата на разваляне на
предварителния договор поради неизпълнение, поради което и хипотезата на
чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД е неприложима.
В исковата молба се твърди и е установено неизпълнение на
задължението на обещателите по предварителен договор за прехвърляне на
недвижим имот, макар че купувачът е изправна страна, изпълнила
задължението да плати цената на имота. Съгласно т. 1 от ППВС №
1/28.05.1979 г. по някои въпроси на неоснователното обогатяване, по втория
състав на чл. 55 от ЗЗД на връщане подлежи даденото с оглед на бъдещо
основание, което не е могло да бъде осъществено - при двустранни договори,
ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за
изпълнение; при сделки под отлагателно условие, когато то не се сбъдне и др.
Установената трайна практика на ВКС (решение № 1171/2008 г. по гр. д. №
5324/2007 г. на ВКС, решение № 52/2015 по т. д. № 538/2014 г. на ВКС, 2, т. о.
и др.) приема за приложима хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД при
нереализиран окончателен договор за продажба (така решение № 21 от
27.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2705/2016 г., III г. о.).
Но дори и при тази хипотеза искът е неоснователен, тъй като давността
е изтекла. При неосъществено основание тя започва да тече от момента, в
който е настъпила невъзможността да се осъществи основанието. В
предварителния договор е уговорен срок за сключване на окончателния
договор – 31.12.2013 г. С настъпване на срока задължението на обещателите
да сключат окончателен договор е останало неизпълнено, което се приравнява
на неосъществяване на основанието. След като не е сключен договор за
продажба в нотариална форма и собствеността върху жилището не е
6
преминала върху купавача, то отпада основанието обещателите да държат
получената от тях продажна цена. Петгодишната давност е започнала да тече
на 01.01.2014 г. и е изтекла на 01.01.2019 г. - преди завеждане на иска за
неснователно обогатяване.
Във връзка с горното, е важно да се уточни, че въззивният съд не следи
служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при
докладване на делото, нито служебно може да приеме различна правна
квалификация от първоинстанционния съд, ако няма оплаквания в жалбата в
тази насока. Изключение е допустимо, единствено когато се налага да
приложи императивна материалноправна норма или когато съдът следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото (т.1 и т.2 от
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК). Предвид, че във въззивната жалба няма оплаквания в тази насока,
както и че не се налага да се приложи императивна материалноправна норма,
то настоящата инстанция не разполага с възможност да приеме различна
правна квалификация от тази на Ломския районен съд.
Като намира, че е налице съвпадане на крайните изводи за
неоснователност на иска за обезщетение за неоснователно обогатяване, МОС
потвърждава решението на ЛРС като правилно.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал .3 от ГПК на
въззиваемата страна следва да се присъдят разноски в размер на 600 лв.
Водим от гореизложените мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260386 от 03.11.2021г. по гр. дело №
370/2020г. по описа на Районен съд – Лом.
ОСЪЖДА К.Б., ЕГН ********** да заплати на К. А, ЕГН **********,
сумата от 600,00 лв. – разноски по водене на делото пред тази инстанция.
ОСЪЖДА К.Б., ЕГН ********** да заплати на В.А., ЕГН **********,
сумата от 600,00 лв. – разноски по водене на делото пред тази инстанция.
Решението е не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8