РЕШЕНИЕ
№ …………/04.12.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговско отделение, в публичното съдебно
заседание, проведено на шестнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
При участието на секретар Анна
Харбова,
като разгледа докладваното от съдията
т.д. № 645/2019 г. по описа на ВОС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба
от В.Г.Н. и С.Г.Н., с която предявени
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 вр. чл. 170, вр. чл. 168 от ЗЗД и чл.
26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД,
ЕИК000694749, със седалище гр. София, за прогласяване нищожността на учредена в
полза на ответника законна ипотека от 10.10.2017 г. за обезпечаване на
вземанията му по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL26927 върху
следния недвижим имот: Дворно място с площ 365 кв. м.. находящо се в гр. Варна,
в местността „Кемер дере“, с административен адрес: ул. „Мир" №81.
съставляващо урегулиран поземлен имот VI-2645 в квартал 6 по плана на местност
„Кемер дере“, заедно с построената в имота МАСИВНА СГРАДА със застроена площ
202 кв.м., състояща се от автосервиз, жилищен етаж, гаражи и помещение за баланс,
при граници: от юг- урегулиран поземлен имот V-2644, от запад - дере и от
изток- улица „Мир“", ведно с всички трайни насаждения, подобрения и права
за имота.
Ищците сочат в исковата си молба, че на
08.10.2007 г. сключили Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL26927 с
„Юробанк България" АД (предишно наименование „Българска Пощенска
Банка“" АД), по силата на който получили кредит в размер на 391 166 лева.
На 10.10.2007 г. за обезпечаване на вземането си по договора банката вписала в
своя полза ипотека върху следния недвижим имот: дворно място с площ 365 кв. м..
находящо се в гр. Варна, в местността „Кемер дере“, с административен адрес:
ул. „Мир" №81. съставляващо урегулиран поземлен имот VI-2645 в квартал 6
по плана на местност „Кемер дере“, заедно с построената в имота МАСИВНА СГРАДА
със застроена площ 202 кв.м., състояща се от автосервиз, жилищен етаж, гаражи и
помещение за баланс, при граници: от юг- урегулиран поземлен имот V-2644, от
запад - дере и от изток- улица „Мир“", ведно с всички трайни насаждения,
подобрения и права за имота. Към настоящия момент имота бил с променена
индивидуализация, посочена в ИМ.
В законната ипотека било посочено, че дължимата лихва е в размер на БЛП
на Българска пощенска банка АД за кредити в лева, валиден за съответния период
на начисляване на лихвата намален с 1 /един/ пункт. Към момента на сключване на
настоящия договор БЛП на „Пощенска банка“ АД за жилищни кредити в лева е в
размер на 7.5% /съгласно чл. 3.1. от Договора/.
На първо място ищците твърдят, че вписаната законна ипотека е нищожна,
тъй като с Решение от 22.06.2017г. по гр.д. № 6469/2016г. на СГС /не е влязло в
законна сила/, били признати за нищожни на основание чл.143, ал.1, вр. чл.146,
ал.1 ЗЗП уговорките в чл.З, ал.1 и чл.З, ал.5 от Договор за кредит от 08.10.2007
г. относно начина на формиране на възнаградителната лихва и възможността на
банката едностранно да променя лихвения процент, уговорките в чл.4, ал.2 и
чл.5, ал.1 от Допълнително споразумение от 02.08.2012 г., чл.4, ал.2 и чл.5,
ал.1 от Допълнително споразумение от 12.11.2012 г., Допълнително споразумение
от 14.10.2014 г. и Допълнително споразумение от 27.05.2015 г., с които се
извършва капитализация на лихвата - прибавяне на изтекли възнаградителни лихви
към главницата по договора за кредит от 08.10.2007 г. Считат, че нищожността на
разпоредбите относно ГЛП и липсата на методология, по която да се изчислява
същия имат за последица нищожност на Договора за кредит за покупка на недвижим
имот. Не можело да се приеме, че банката или потребителят биха сключили
договора без изричната договорна уговорка относно ГЛП, както и не можело да
бъде прието, че страните са уговорили фиксиран лихвен процент, тъй като по този
начин би се подменила тяхната воля.
Според ищцовата страна съдът не следва да допълва неравноправните клаузи
с цел да отстрани порока, но при съмнение има право да ги тълкува по
благоприятен за потребителя начин. Ако се приеме, че лихвата следва да бъде
първоначално посочената за целия срок на договора, твърди, че реално ще се
достигне до допълване на неравноправни клаузи с цел отсраняване на порока -
липса на методика. От друга страна подобно тълкуване изобщо не би било
благоприятно за потребителя, тъй като общоизвестен факт бил, че след 2008г.
всички пазарни индекси (Euribor, Sofibor, Libor и т.н.), който са реалния
измерител на цената на кредитния ресурс, драстично намалели. По изложените
съображения ищците твърдят, че тълкуване на клаузата относно лихвата не може да
се извърши, без същата да бъде допълнена от съда, а липсвали повелителни норми,
които да я заместят, поради което и целият договор се явявал нищожен поради
липса на основание, по аргумент от чл.26,ал.4 от ЗЗД.
На следващо място ищците сочат, че вписаната законна ипотека се явява
нищожна и поради липсата на методика за определяне на годишния лихвен процент,
защото метода не бил инкорпориран в самия договор или в общите условия към
него, подписани от страните. Съгласно действащата към момента на подписване на
договора редакция чл. 58, ал.1, т.2 от ЗКИ
при сключването на кредити банката следвало да предоставя писмена
информация за метода на изчисляване на лихвения процент. В цитираните
разпоредби от Договора липсвало посочване на обективни условия за промяна и
всичко зависело от волята на банката. Считат, че поради липсата на методика е нарушен
чл. 58, ал.1. т.2 от ЗКИ, а съгласно трайната практика на ВКС тя се явявала
съществен елемент на договора, което водело и до неговата нищожност.
Прилагането по аналогия на чл. 22 от ЗПК и чл. 38 от ЗКНИП сочи, че липсата на
методология, прави договора нищожен.
Позовавайки се на разпоредбите на чл. 167 и чл. 170 от ЗЗД, ищците на
следващо място твърдят, че в молбата за вписване на ипотеката следва да се
посочи размерът на лихвите, които се обезпечават, а при неизвестност относно
техния размер договорът се явявал нищожен поради неизвестност относно
приложимия лихвен процент. Позовават се и на чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година, възпроизведен в чл. 147 от ЗЗП, за начина на
тълкуване на разпоредби при съмнение относно смисъла на определено условие - по
благоприятен за потребителя начин - чл.147, ал.2 3ЗП.
В случая БЛП се явявал променлива величина, която не било ясно как е
формирана, а по отношението на понятието договорен лихвен процент липсвала
каквато й да е информация за стойността му, което се намирало в противоречие с
чл. 58, ал. 1, т.2 от Закона за кредитните институции, следователно съществува
неизвестност и за размера на сумата, за която ипотеката е учредена, което
водило до нищожност на последната, поради нарушаване на чл. 170 от ЗЗД.
В отговора на исковата молба ответникът „Юробанк България“ АД признава
факта, че с невлязло в сила първоинстанционно решение по гр.д. № 6469/2016г. по
описа на СГС, са признати за нищожни на основание чл.143, ал.1, вр. чл.146,
ал.1 ЗЗП част от уговорките по договора за кредит.
Ответникът релевира възражения, че дори и да се установи нищожност на
клаузите на договора за кредит това не води до нищожност на целия договор нито
пък се установява недължимост на лихвата. В самата искова молба по делото пред
СГС ищците претендирали прогласяване на нищожност на клауза, с която банката
има право да увеличава лихвата, а не се искало обявяване на нищожност на
клаузата, че по договора се дължи лихва. Ищците претендирали и връщане на
платената лихва по договора, като този иск е отхвърлен изцяло. Оспорва
твърденията, че страните не били уговорили първоначален лихвен процент 6,5%,
тъй като именно този първоначален лихвен процент е отбелязан в договора, като
дори този процент е бил по-нисък от предлагания на останалите
кредитополучатели, при повече от които надбавката била положителна величина.
Възразява и по изложеното в исковата молба становище за подмяна с императивна
норма или друго, за което не е постигнато съгласие, като сочи, че ищците
изпадали в противоречие като твърдяли, че съгласието е за 6,5% лихва, а
същевременно, че нямало договорка за лихвата. Противопоставя се и на доводите
за противоречие с разпоредбите на чл. 167, чл. 168 и чл. 170 ЗЗД, тъй като в
ипотечния акт били посочени реквизитите на цитираните норми, в частност сумата
на кредита и лихвата.
Сочи, че възраженията относно едностранното увеличаване на лихвения
процент и липсата на методология били абсолютно ирелевантни за спора, защото
дори и да се достигнело до извод за нищожност на клаузите, с които се уговаря
едностранно увеличение на лихвите, то лихвата следвало да се определи съгласно
първоначалния лихвен процент по договора в размер на 6,5%, тоест ще е налице
валиден договор за кредит с лихва 6,5% и съответно валидна ипотека. Неприложими
били тълкуванията на ЗНА по отношение на процесния договор.
В допълнителната ИМ и в допълнителния отговор на исковата молба страните
поддържат аргументите си.
В съдебно заседание страните не се явяват, редовно призовани.
В писмена защита В.Н. и Светна Н., чрез процесуален представител
поддържат исковата молба на заявените основания и молят съда да уважи
предявените искове. Настояват, че с оглед практиката на СЕС и образуваните две
дела, а именно С-745/2019 г. и
С-269/2019 г., е възможно да се достигне до противоречие с практиката
на ВКС към момента, че при неравноправност на клаузи касаещи определянето на
лихвите по договори за кредит, следва да се приложи първоначалния по договора.
От друга страна не може да се приеме и че банковата институция би сключила
договора за кредит без уговорка за лихва, в който случай е налице хипотезата на
нищожност поради липса на основание. Поддържат и останалите аргументи от
исковата и допълнителната искова молба.
Ответната страна настоява за неоснователност на заявените претенции в
молба по хода на делото от 11.11.2020 г. /в оригинал от 13.11.2020 г./.
Съдът като съобрази очертаните с доводите на страните предметни предели
на производството и при анализ на доказателствения материал по спора, при съобразяване
на относимите правни разпоредби и по вътрешно убеждение приема за установено
следното:
1. По
фактите.
С оглед изявленията на страните съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че В.Г.Н. и С.Г.Н.
са сключили Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL26927 от 08.10.2007
година с ответника „Юробанк България“ АД /предишно наименование „Българска
пощенска банка“ АД/. По силата на договора банката е отпуснала на
кредитополучателите сума в размер на 391 166 лева за покупка на имота,
описан по-долу.
Безспорен е и факта, че на 10.10.2007 г. за
обезпечаване на вземането си по договора банката вписала в своя полза законна
ипотека върху недвижим имот, собственост на ищците, а именно: Дворно място с
площ 365 кв. м. с идентификатор 10135.2552.2352, находящо се в гр. Варна, в
местността „Кемер дере“, с административен адрес: ул. „Мир" № 81,
съставляващо урегулиран поземлен имот VI-2645 в квартал 6 по плана на местност
„Кемер дере“, заедно с построената в имота МАСИВНА СГРАДА с идентификатор
10135.2552.2352.1, със застроена площ 202 кв.м., състояща се от автосервиз,
жилищен етаж, гаражи и помещение за баланс, при граници: от юг- урегулиран
поземлен имот V-2644, от запад - дере и от изток- улица „Мир“", ведно с всички
трайни насаждения, подобрения и права за имота.
Безспорно е още, че с обжалвано и не влязло в сила първоинстанционно
Решение от 22.06.2017г. по гр.д. № 6469/2016г. на СГС са признати за нищожни на
основание чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП уговорките в чл.З, ал.1 и чл.З,
ал.5 от Договор за кредит от 08.10.2007 г. относно начина на формиране на
възнаградителната лихва и възможността на банката едностранно да променя
лихвения процент; уговорките в чл.4, ал.2 и чл.5, ал.1 от Допълнително
споразумение от 02.08.2012 г., чл.4, ал.2 и чл.5, ал.1 от Допълнително
споразумение от 12.11.2012 г., Допълнително споразумение от 14.10.2014 г. и
Допълнително споразумение от 27.05.2015 г., с които се извършва капитализация
на лихвата – прибавяне на изтекли възнаградителни лихви към главницата по
договора за кредит от 08.10.2007 година.
2. По
правото:
На първо място е наложително да се посочи, че се касае за вписана
законна ипотека чрез едностранно изявление, на която банката има право съгласно
чл. 60 ал.4 от ЗКИ за имота, чието закупуване е кредитирано, както в случая.
При това на общо основание за ищците съществува правната възможност да
атакуват ипотеката чрез специалните твърдения за нищожност по чл. 170 от ЗЗД,
какъвто е и един от заявените искове, а предвид чл. 44 от ЗЗД правилата за
договорите намират съответно приложение при едностранните сделки, когато
пораждат задължения.
На следващо място е необходимо да се отбележи, че ищците обосновават
твърденията си за нищожност на ипотеката единствено на база нищожността ПОРАДИ НЕРАВНОПРАВНОСТ на договорните
клаузи от договора за кредит, относими към възнаградителните лихви,
определянето им, изменението на лихвения процент и капитализацията, а по иска
по чл. 170 от ЗЗД и неизвестност на сумата, отново поради неясно определените
възнаградителни лихви.
В тази връзка следва да се отчете, че за правилното разрешаване на спора
се налага да бъде даден отговор и на въпросите дали спорните клаузи от договора
за кредит са неравноправни и какви са последиците от това, доколкото ищците настояват,
че договорът в цялост би бил нищожен като последица, а от там и вписаната
ипотека като обезпечаваща дълг по нищожно съглашение, поради липса на
основание.
На общо основание трябва да се съобрази и разпоредбата на чл. 26 ал.4 от ЗЗД, съгласно която нищожността на отделни части на договора не влече нищожност
на целия, ако са заместени по право от повелителни правила или ако може да се
предположи, че договорът би бил сключен и без недействителните му части.
2.1.По иска по чл. 26 ал.1
вр. чл. 170 от ЗЗД.
От съдържанието на вписаната ипотека е видно, че същата обезпечава
вземането на банката за главница по договора за кредит в размер на 391 166
лева, възнаградителните лихви и лихвите за просрочие. Досежно компонента –
възнаградителни лихви е описано в ипотечния акт, че кредитополучателите дължат
годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в лева, валиден за
съответния период на начисляването на лихвата, намален с 1 пункт като е
посочено, че БЛП към датата на сключване на договора за кредит е 7.5%. Описано
в акта за ипотека е и задължението за наказателна лихва като сбор от
договорната и 10 пункта надбавка.
Така описан начина на формиране на възнаградителната лихва не дава
яснота досежно размера на този компонент от обезпеченото вземане, но последното
по никакъв начин не влече нищожност на ипотечния акт, най-малкото защото
ипотекарният кредитор би изпълнявал върху имота поне за главницата по чийто
размер отсъства каквото и да е съмнение. На плоскостта на чл. 26 ал.4 от ЗЗД,
със сигурност може да се предположи, че банката би упражнила правото си по чл.
60 ал.4 от ЗКИ за обезпечаване вземането за главница.
Затова и заявената претенция да се обяви нищожност на целия ипотечен акт
на осн. чл. 170 от ЗЗД е неоснователна и като такава ще бъде отхвърлена.
2.2.По иска по чл. 26 ал.1
предл.4 от ЗЗД.
С оглед вмененото на съда служебно задължение по чл. 7 ал.3 от ГПК
следва да се заяви, че безспорно така определена лихвата в текста на договора
за кредит не дава яснота относно начина, по който се формира размера на това
възнаградително за банката вземане, а от там и на вземането за просрочие, така
посочена лихвата не е определена въз основа на индивидуално уговорена клауза от
договора и следва да се приеме за неравноправна. Факт е, че и клаузите за
едностранна промяна на лихвения процент по договора по чл. 3 ал.5 от договора
за кредит, доколкото базата за промяна е
отново БЛП на банката, за който важи казаното по-горе, също съдът приема за
неравноправни и от там за нищожни по см. на чл. 146 от ЗЗП. Изменението на
лихвата не се извършва въз основа на ясни и обявени предварително критерии, без
яснота относно тежестта на всеки от обявените компоненти при формиране на
лихвата.
Доколко нищожността на отделни договорни клаузи влече нищожност и на
целия договор за кредит е спорен въпрос, на който съдът в настоящия случай не
дава положителен отговор.
Ищецът в аргументацията си, включително по същество на спора се позовава
на две производства пред СЕС като счита, че решенията по тях биха били от
съществено значение за правоприлагането по случая.
Следва да се има предвид, че дело С-745/19 е заличено от регистъра на
СЕС с Определение на Председателя на съда от 22.10.2020 г. поради оттегляне на
преюдициалното запитване от СРС, респективно разрешение по повдигнатите въпроси
не следва.
Що се отнася до дело С-269/19, образувано по отправено преюдициално
запитване на осн. чл. 267 от ДФЕС от Апелативния съд в Клуж, Румъния,
постановено е Решение на съда /първи състав/ от 25.11.2020 г. В т. 26 от
решението, след преформулиране на поставените въпроси Съдът е приел да е
сезиран да установи дали чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се
тълкува в смисъл, че след констатирането на неравноправен характер на клаузи от
договора за кредит досежно механизма на определяне на променливия лихвен
процент, когато този договор не може да се изпълнява след премахването на
съответните неравноправни клаузи и няма диспозитивна разпоредба от националното
право, която може да замести въпросните клаузи, посочената разпоредба не допуска
националният съд да определи нов начин на изчисляване на лихвения процент или
да прикани страните да водят преговори за определянето на нов начин на
изчисляване на този процент, без да определи рамка за тези преговори.
За отговор на така поставения въпрос, Съдът е съобразил на първо място в
т.30, че когато националният съд констатира недействителността на неравноправна
клауза в договор с потребител, този съд не може да допълни договора като измени
съдържанието на тази клауза. От друга страна в т.32 е отчетено, че когато
договорът не може да се изпълнява след премахване на недействителната клауза,
чл. 6 параграф 1 на Директивата допуска възможността националният съд, въз
основа на принципи от договорното право да премахне неравноправната клауза като
я замести с диспозитивна разпоредба от националното право в хипотези, при които
обявяването на неравноправната клауза за недействителна би задължило съда да
обяви недействителността на целия договор, излагайки по този начин потребителя
на особено неблагоприятни последици /незабавна изискуемост на остатъка/, поради
което последният би се оказал наказан.
В контекста на тези и други разсъждения по приложението на Правото на
ЕС, СЕС е заключил, че чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 следва да се
тълкува в смисъл, че когато се констатира неравноправен характер на клауза,
установяващ механизъм за определяне на променливия лихвен процент в договор за
кредит и когато този договор не може да се изпълнява след премахването на
съответните неравноправни клаузи, обявяването на посочения договор за
недействителен би имало особено неблагоприятни последици за потребителя и не
съществува никаква диспозитивна разпоредба от НП, която да се приложи, то
националният съд като вземе предвид цялото вътрешно право, трябва да предприеме
всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните
последици, които би могло да породи обявяването на посочения договор за
недействителен. Според СЕС, в зависимост от обстоятелствата няма пречка и съдът
да прикани страните да водят преговори за определяне на условия за изчисляване
на лихвен процент при определяне рамката на преговорите и при преследване на
цел за установяване на действително равновесие между правата и задълженията на
съдоговорителите.
Действително съгласно чл. 430 ал.2 от ТЗ заемателят заплаща лихва за
ползване на кредита, която фактически съставлява възнаграждение за банката за
предоставената услуга по ползване на финансовите средства и не може да има
съмнение, че банковите институции не кредитират безвъзмездно потребителите дори
и в хипотези на предоставяне на средства, за чието връщане, в рамките на
определени гратисни периоди, не се дължи лихва.
От друга страна обаче, настоящата инстанция не намира процесният договор
за кредит за нищожен като сключен при липса на основание, само защото клаузата
за изчисляване на възнаградителната лихва е неравноправна, особено в светлината
на постановеното разрешение от СЕС по цитираното по-горе дело, така щото да се
приеме и ипотечният акт за нищожен като учреден за обезпечение на вземане по
недействителна сделка.
Освен това и към момента във висящия спор по гр.д. № 6469/2016 г. на СГС
с предмет именно прогласяване нищожност на уговорките за лихви не е приета
нищожност на договорното правоотношение.
По твърденията за нищожност поради липса на методология по смисъла на
чл. 58 ал.1 т.2 от ЗКИ, важи в цялост казаното, че последиците са не нищожност
на целия договор, а само на клаузите за лихви, което пък налага и разсъждения
на плоскостта отново на чл. 26 ал.4 от ЗЗД и съобразяване разрешението на СЕС,
за което бяха изложени мотиви по-горе.
Следва да се има предвид и това, че ипотеката е учредена за обезпечаване
връщане на цялото задължение и дори при нищожност на договорното
правоотношение, както съгласно чл. 34 от ЗЗД, така и при действащата разпоредба
на чл. 39 от ЗКНИП /която не се прилага за спорното правоотношение предвид
момента на възникване/ кредитополучателите ще останат задължени за главницата
/така и чл. 150 ал.1 и чл. 174 от ЗЗД/, което изключва нищожност на ипотеката.
Друг е въпроса в какъв размер би съществувало изпълняемото право на банката,
което е извън предметните предели на настоящото производство.
Исковете са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
3. Разноски:
с оглед изхода от спора се следват на ответника, но отсъстват
доказателства за извършени разходи, поради което и не се присъждат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.Г.Н., ЕГН ********** и
С.Г.Н., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 26, ал. 1 вр.
чл. 170, вр. чл. 168 от ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД срещу „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК000694749, със седалище гр. София, за прогласяване
нищожността на учредена в полза на ответника законна ипотека от 10.10.2017 г.
за обезпечаване на вземанията му по Договор за кредит за покупка на недвижим
имот HL26927 върху следния недвижим имот: Дворно място с площ 365 кв. м..
находящо се в гр. Варна, в местността „Кемер дере“, с административен адрес:
ул. „Мир" №81. съставляващо урегулиран поземлен имот VI-2645 в квартал 6
по плана на местност „Кемер дере“, заедно с построената в имота МАСИВНА СГРАДА
със застроена площ 202 кв.м., състояща се от автосервиз, жилищен етаж, гаражи и
помещение за баланс, при граници: от юг- урегулиран поземлен имот V-2644, от
запад - дере и от изток- улица „Мир“", ведно с всички трайни насаждения,
подобрения и права за имота.
Решението може да се обжалва пред Апелативен
съд Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: