Р Е
Ш Е Н
И Е
№260118/26.03.2021г., гр.Пазарджик
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, ІІ въззивен състав, в
публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател:Красимир Ненчев
членове: Албена Палова
Мариана Димитрова
при секретаря Галина Младенова, като разгледа докладваното от съдия
Мариана Димитрова в.гр.дело №797 по описа на Съда за 2020 година, и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл.
от ГПК.
Обжалва се Решение №260017 постановено на 18.09.2020г.
по гр.дело № 1020 по описа на Панагюрския районен съд за 2019г., с което по
реда на чл.422 от ГПК във вр. с чл.9 от ЗПК е прието за установено по отношение на П.В.Б., с ЕГН: ********** ***,
че „К.Й.” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Х.,
ул. „Л.“ № 12 е носител на парично
вземане в размер на сумата от 1000 лв. – главница по договор паричен
заем № 402540 към искане 76303 от 17.09.2018 г.
сключен между страните по делото,
ведно със законната лихва, считано от 03.06.2019 г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 407/2019 г. по описа на Районен съд –
Панагюрище. Исковете на „К.Й.” ООД ЕИК *********, срещу П.В.Б., с ЕГН: ********** за приемане
на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 192,13 лв. договорна лихва за периода от 17.10.2018 г. до 17.07.2019 г.,
727,87 лв.- неустойка - вземания по договор паричен заем №
402540 към искане 76303 от 17.09.2018 г. сключен между страните, за които вземания е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 407/2019 г. по описа на Районен
съд – Панагюрище са отхвърлени като неоснователни. Присъдени са съдебно-деловодни
разноски.
Въззивника „К.Й.“ ООД, представлявано от
Владислав Инджов-управител във въззивната си жалба твърди,че решението е
неправилно. На първо място посочва,че незаконосъобразно в противоречие с
процесуалните правила съдът е съобразил отговора на исковата молба на ответника,тъй
като единствено поради факта,че е подаден в едноседмичен срок ,без наличието на
останалите реквизити за отговор на исковата молба, не би следвало да се приеме
„ възражение“ за редовно подаден отговор на исковата молба. На следващо място,
по същество на претенцията за неустойка въззивника твърди,че съдът е следвало
да приложи разпоредбата а чл.92 от ЗЗД. Ако приеме,че неустойката е прекомерна
,то това не я прави нищожна, а съдът е следвало да намали размера
й,съобразявайки факта,че заемателя изцяло не е изпълнил задълженията си по
договора, и едва година по-късно е извършил частично плащане. Съдът неправилно
бил разпределил разноските в производство. Искането е решението в обжалванта
част да бъде отменено.
Въззиваемата страна не е представила отговор
на въззивната жалба.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
При извършване на
служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалването – и допустимо в обжалваната част.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, приема следното:
Ищецът
„К.Й.“ ООД се е снабдил със Заповед №
268 от 05.06.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417,т.10 от ГПК ,с която е разпоредено П.В.Б. да заплати на „К.Й.“ООД
следните суми : 1920, 00 лева- главница, ведно със законната лихва, считано от
03.06.2019г. до окончателното й изплащане; 402,40 лева- съдебно-деловодни
разноски,от които 38,40 лева- държавна такса и 364,00 лева- адвокатско
възнаграждение. В заповедта за изпълнение
е посочено , че вземането произтича от запис на заповед от 17.09.2018г.
В мотивите на обжалваното решение,
първоинстанционния съд е приел,че съобразно т.17 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС :
предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от
правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на
изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на
изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.
10 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна
менителничен ефект. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и
доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. С
въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за
плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в
производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение
доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154,
ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва
фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи
за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. При връзка между записа на
заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е
въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения,
относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. При
въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по
издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално
правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на
заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи
обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение,
като доказва вземането си, основано на менителничния ефект, предвид което съдът
е приел ,че предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК е допустим.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя
правните изводите на първоинстанционния съд в изложения смисъл.
Няма спор,че на 17.09.2018г. между
страните е сключен договор за паричен заем № 402540 ,по силата, на който „К.Й.“
ООД е предоставило на П.Б. заем в размер на 1000 лв.,при уговорен фиксиран
лихвен процент в размер на 3,330 % и годишен процент на разходите 48,378%. Няма
спор, че с уведомление,получено от кредитополучателя, кредитодателя е изразил
воля за предсрочната изискуемост на заема. Уведомлението е получено от Б. на 30.01.2019
г.
От заключението съдебно-счетоводната
експертиза, неоспорено от страните се установява следното: сумата отпусната по
договора за потребителски кредит в размер на 1000 лв. е усвоена на 17.09.2018
г., като по договора не са извършвани плащания. Предсрочната изискуемост на
договора е настъпила на 17.01.2019 г., като е извършено плащане след подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в размер на 877,56 лв., с
които са погасени задължения за юрисконсултско възнаграждение, държавна такса,
такса ЧСИ, като не са погасени суми по договора за потребителски кредит. Начислената
по договора неустойка в размер на 727,87 лв. надвишава пет пъти размера на
законната лихва, който размер възлиза на сумата от 48,98 лв.
При така установената фактическа
обстановка, с обжалвания съдебен акт първоинстанционния съд е приел,че между
ответника и „К.Й.“ ООД са възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК.Вземането
на кредитора е станала предсрочно изискуемо,и предвид извършените плащания след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, кредиторът е материално легитимиран носител на парично вземане спрямо ответника в
размер на 1000 лв., представляваща главница по предоставения потребителски
кредит № 402540 от 17.09.2018 г. ведно със законната лихва от
дата на подаване на исковата молба – 03.06.2019 г. (арг. 422, ал. 1 ГПК) до
окончателното изплащане на същата, до който размер предявеният иск за главница
се явява основателен.В тази част решението не е предмет на въззивна проверка.
По отношение
на претенцията за неустойка в размер на 727,87 лева, първоинстанционният съд е
приел,че клаузата в договора уреждаща тази претенция е нищожна. Съдът е установил,че неустойката се дължи в
случай, че заемателят (т.е. потребителят) не предостави в тридневен срок от подписване на договора за кредит едно от
обезпеченията предвидени в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от сключения между
страните договор.Съдът е
приел,че тази клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция (ищец) за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника, вменени ѝ с нормата на чл. 16
от ЗПК, върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Т.е. клаузата за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора, цели да заобиколи цитираната норма, респективно по силата на чл. 21,
ал.1 от ЗПК същата е нищожна. Поради това нищожна се явява и уговорената
неустойка за неизпълнение на това договорно задължение,в размер от 727,87 лв.
Изводите на
първоинстанционния съд изцяло се споделят от въззивната инстанция.Предвидена в
договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, противоречи и на добрите нрави. Критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение е уговорена неустойка във фиксиран размер от 727,87
лв.Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия.
Съдът намира, че въведените
в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита, и като такава противоречи на добрите нрави.Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 8 от договора.Предвид изложеното съдът намира, че за ответника не е
възникнало задължение да заплаща неустойка в размер на 727,87 лева по договора.
Решението като
правилно следва да бъде потвърдено.
Разноски не се
присъждат, тъй като такива не се претендират.
По изложените
съображения, Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260017 постановено на 18.09.2020г. по гр.дело
№ 1020 по описа на Панагюрския районен съд за 2019г.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: членове:
1.
2.