Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

Номер 260028 Дата 09.10.2020 година

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети състав,

                                                   Председател: Красимир Коларов

   Членове:        Георги Чамбов

                                                                              Емил Митев

Секретар: Нели Богданова

в съдебно заседание на 7 октомври 2020 г.

разгледа докладваното от К. Коларов

търговско дело номер 325 по описа за 2020 година

и за да се произнесе взе предвид:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

От „Д*З*И* – О* з*“ ЕАД е обжалвано Решение № 33 от 19.02.2020 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 103/2019 г., с което съдът е решил следното:

 

„ОСЪЖДА „Д*З*И* – О* з*“ ЕАД , да заплати на Й.В.Б. сумата в размер на 40 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на брат му Н* В.Б., поч. на 23.12.2014 г., причинена вследствие на пътнотранспортно произшествие от 03.12.2014 г. с деликвент С* И* Т*, управлявала л. а. „О* А*, рег. № **, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва за забава от 10.05.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) вр. с § 22 на КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), като

ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважените 40 000 лева до претендираните 150 000 лева, като неоснователен“.

 

В полза на процесуалните представители на ищеца е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 730 лева, а в полза на ответника – възнаграждение за юрисконсулт, в размер на сумата 146.67 лева. Ответникът „Д*З*И* – О* з*“ ЕАД е бил и осъден, да заплати направените от съда разноски, в размер на сумата 146.67 лева.

 

В осъдителната му част това решение се обжалва от„Д*З*И* – О* з*“ ЕАД , с подробни съображения за неговата неправилност.

 

Ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна. 

 

         Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:

 

         Спорните въпроси по делото са:

 

-        първо, дали и ищецът Й.В. „е имал правото да получи застрахователно обезщетение във вр. със смъртта на неговия брат“;

-        второ, относно размера на дължимото от застрахователя обезщетение и

-        трето, доколко с поведението си на пътя загиналият вследствие катастрофата брат на ищеца е допринесъл (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) за смъртта си.

 

1.      Разпитаният в съдебното заседание от 15.11.2019 г. (л. 82 и сл.) свидетел В* Й* Б., син на ищеца, е бил категоричен: загиналият му чичо „никога не е имал друго семейство, не е бил женен, няма деца, няма жена, не е живял с друга жена на семейни начала и ние сме били единственото семейство, което е имал“. Баща му (ищецът) и загиналият му чичо от девет години до смъртта на Н* живеели за постоянно и само те двамата в с. Р*, „в един дом, в една къща, стая до стая, едно домакинство споделяха“. Установил е близостта между двамата, нелепо прекъсната от катастрофата, ежедневните грижи, които ищецът е полагал за брат си до смъртта му, както и коренната промяна в живота му, настъпила след оставането му сам в къщата. Апелативният съд дава вяра на този близък до ищеца свидетел и не трябва да се мисли, че евентуалната заинтересованост на свидетел по смисъла на чл. 172 ГПК е – сама по себе си – необорим признак за недостоверност на неговите показания, подобен подход към преценката на събраните в процеса доказателства поставя по-скоро емоционални, но рационално неоправдани пречки към разкриването на истината (чл. 10 ГПК) и затова би бил не само необосновано предубеден, но и процесуално недопустим.   

 

При събраните в процеса доказателства, преценката на настоящата инстанция е, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на своя брат. Изводът е в съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 година на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК. Според тълкувателното решение, материално легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.09.1969 г. на Пленума на Върховния съд,  както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

 

В настоящия процес е установена особено близката връзка на ищеца с починалия негов брат и действително претърпените от смъртта му вреди. Установена е създадената силна и трайна взаимна близост и  емоционална привързаност и подкрепа между двамата братя. Доказана е силната травма, причинена на ищеца от смъртта на неговия брат, която негативно и много пряко се е отразила на начина му на живот. Налице са релевантните факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на особено близка привързаност между братята, при която смъртта на единия брат е причинила на ищеца  морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. Затова преценката на Апелативния съд е, че предпоставките за уважаване на иска са били налични.

 

2.      Поддържаното от жалбоподателя възражение относно размера на обезщетението, се отнася и до приложението на разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018 г. Тази разпоредба предвижда, че до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 /разширения кръг лица/ се определя в размер до 5000 лева, като е придадено обратно действие на разпоредбата за съдебните искове, предявени след 21.06.2018 г.

 

Настоящата инстанция споделя извода на окръжния съд за неприложимост на разпоредбата по § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018 г. по съображенията, изложени в Решение № 94 от 14.06.2019 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по т. д. № 231/2019 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 291 от 07.05.2020 г. по т. д. № 2108/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., които за пълнота ще бъдат по-долу повторени.

 

В  член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от  втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“.  В чл. 9 ал. 1 от  Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални застрахователни суми в случай на телесно увреждане  в размер на 1 000 000 евро за един  пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1 параграф  2 от предходната директива – 84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани в националното ни право – чл. 266 КЗ, отм. и чл. 492 от сега действащия Кодекс за застраховането.

 

Доколкото в цитираните директиви не е предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, съдът приема, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018 г., не е в съответствие с общностното право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени предпоставки обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са посочени в практиката на СЕС /дело С-188/89/, а именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за отношенията между частни лица.

 

Уредбата на лимитите на застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност“, съдържаща се в цитираните по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО, отговоря на всички посочени изисквания. Тези разпоредби са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП, затова следва да се приеме, че те по изключение имат пряко действие. По тази причина Апелативният съд приема, че не следва да съобразява размера на обезщетението, ограничено с нормата по § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018 г.

 

Този извод е съобразен и с решение на Съда на ЕО от 24.10.2013 г. по дело С – 277/12 /Vitālijs Drozdovs срещу Baltikums AAS/, което е задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 ГПК, уреждаща действието на решението по преюдициално запитване. Предмет на цитираното дело на Съда на ЕО е преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от съд от Латвия. Решението по преюдициалния въпрос е, че член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.

 

По изложените съображения Апелативния съд приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца следва да бъде определено не в границите, установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018 г., а по справедливост, съобразно принципа по чл. 52 ЗЗД,  при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по конкретното дело, икономическото положение в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП, обсъдени по-горе. При установените в процеса данни, посоченото посоченото от окръжния съд парично обезщетение, в размер на сумите от 60 000 лева, дължимо в настоящото производство по чл. 226, ал. 1 КЗ, отм., като предвидена и допустима от закона компенсация на доказаните и подлежащите на репариране неимуществени вреди на ищеца, е било определено правилно.

 

3.      Приетото по делото подробно заключение по автотехническата експертиза на вещото лице инж. В* Ф* (л. 104 и сл.) е категорично: причина за настъпилия удар в тъмната част на денонощието, при дъжд и намалена видимост, е не само поведението на водача на автомобила, но и несъобразеното с идващия отляво автомобил пресичане на пътното платно, което загиналият е предприел, без да съобрази скоростта му и реалната възможност да бъде ударен, ако не изчака преминаването му. Но това е само хипотетична преценка за вече отминал момент във времето, докато водачът на автомобила е била в доказано нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал. 2 ЗДвП. При лошото време и намалена видимост, избраната от нея скорост на движение е била несъобразена с пътните условия и не е позволила автомобилът да спре, още повече, че внезапната поява на пешеходец в населено място е препятствие, което е поначало предвидимо.

                  

В тази обстановка Апелативният съд приема, че степента, в която загиналият Н* Б. е допринесъл за настъпване на катастрофата, довела до смъртта му, е наистина около 1/3, каквато е била и обоснованата преценка на Пазарджишкия окръжен съд. Затова присъденото обезщетение от 40 000 лева, като краен резултат е съобразено и с разпоредбата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

 

Заключението е, че обжалваното решение е законосъобразен отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва да се потвърди.

 

На осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на представляващия ответника по жалбата адвокат Р.П. ще следва да се присъди адвокатско възнаграждение, в размер на сумата 1 730 лева.

 

Ищецът е бил освободен от заплащането на държавна такса (чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК), затова ответникът е трябвало да бъде осъден (чл. 78, ал. 6 ГПК), да заплати, върху присъдената сума от 40 000 лева, държавна такса в размер на сумата 1 600 лева. Това е било пропуснато от окръжния съд, таксата ще следва да се присъди с настоящото решение.

 

         В този смисъл ще се постанови и решението.

 

Ето защо Пловдивският апелативен съд

 

 

Р     Е     Ш   И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 33 от 19.02.2020 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 103/2019 г.

 

ОСЪЖДА дружеството „Д*З*И* – О* з*“ ЕАД , ЕИК ***, да заплати на адвокат Р.К.П., личен номер ***, адвокатско възнаграждение за представителството на Й.В.Б., ЕГН **********, в настоящото въззивно производство, в размер на сумата 1 730 (хиляда седемстотин и тридесет) лева.

 

ОСЪЖДА дружеството „„Д*З*И* – О* з*“ ЕАД  “, ЕИК **, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Апелативен съд – гр. Пловдив, бул. „6-ти септември“ № 167, ЕИК (БУЛСТАТ) ***, държавна такса в размер на сумата 1600 (хиляда и шестотин) лева.

 

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ: 1.                  2.