№ 2357
гр. София, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110133144 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 186495/06.06.2024г. на СРС,
уточнена с Молба, вх. № 251134/02.08.2024г. на СРС, и Молба, вх. № 283013/05.09.2024г. на
СРС, подадена от М. Т. М. срещу „*************“ АД и „************“ ЕООД.
Ищцата М. Т. М. чрез адв. П. П. – АК-Хасково, е предявила срещу ответниците
искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 и чл. 22 ЗПКр,
както следва:
1. срещу „*************“ АД:
иск за признаване за установено между страните, че сключения между тях
Договор за паричен заем № *********/27.03.2023г. е нищожен;
при условията на евентуалност, че чл. 4 от сключения между тях Договор за
паричен заем № *********/27.03.2023г. предвиждаща сключване на договор за
поръчителство, е нищожен.
2. срещу „************“ ЕООД:
иск за признаване за установено, че Договор за гаранция
№*********/27.03.2023г. е нищожен;
при условията на евентуалност, че клаузата на чл. 3 от Договор за
гаранция №*********/27.03.2023г., предвиждаща заплащане на възнаграждение на
гаранта, е нищожна.
Ищцата твърди, че сключила с „*************“ АД Договор за паричен заем №
*********, по силата на който получила в заем сумата от 1500,00 лева при годишна лихва от
40,00% и ГПР 48,57%. Кредитът следвало да се погаси за 7 месеца. Съгласно чл. 4 от
Договора заемателката се задължавала в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора, да представи на заемодателя едно от описаните в клаузата обезпечения. Неясно
защо към датата на договора се появил Договор за предоставяне на гаранция № *********,
сключен с втория ответник и заемателката чрез първия ответник. Съгласно чл. 3, ал. 1 от
този договор тя дължала възнаграждение за гарант в размер от 304,50 лева, платимо
разсрочено на вноски на падежа на тези по договора за кредит. Обосновава се нищожност
поради изначална недействителност на договора, недействителност на клаузата за договорна
лихва, наличие на неравноправни клаузи, довели до значителна нееквивалентност на
1
насрещните престации, злепоставяне на потребителя с цел извличане на финансова изгода
за търговеца. Размерът на ГПР бил неправилно посочен. Нарушени били принципите на
добросъвестността и справедливостта. За насроченото по делото публично съдебно
заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен
вид, като предявените искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „*************“ АД чрез юрк. Д.К. е подал
Отговор на исковата молба, вх. № 329303/17.10.2024г. на СРС, с който оспорва предявените
искове. Твърди, че исковата молба е нередовна. Сочи, че искът е недопустим, тъй като е
предявен срещу лице без пасивна легитимация за това: ответникът вече не бил носител на
правата по договора, тъй като задълженията на ищцата по договора за заем били погасени от
втория ответник и той бил встъпил в правата на заемодателя. Извън това предявените искове
се оспорват като неоснователни. Подробно се обосновава, че договорът е валиден, не страда
от визираните в исковата молба пороци, респективно, и да има такива, те не водят до
неговата недействителност. Клаузите му съответствали на изискванията на закона и не били
неравноправни. ГПР бил правилно определен. Клаузата, предвиждаща предоставяне на
обезпечение, била валидна и законосъобразна. За насроченото по делото публично съдебно
заседание не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид. Предявените
искове се оспорват.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „************“ ЕООД чрез юрк. М.З. е
подал Отговор на исковата молба, вх. № 329585/17.10.2024г. на СРС. Оспорва исковата
молба като нередовна. Сочи, че не е легитимиран да отговаря по предявените срещу него
искове, тъй като вземанията си е цедирал на „***********“ ООД. Подробно обосновава
действителност на сключения договор за обезпечение, клаузите на който отговаряли на
законовите изисквания. За насроченото по делото публично съдебно заседание не изпраща
представител. Становище се изразява в писмен вид. Предявените искове се оспорват.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответниците,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество. По делото не са представени доказателства за цедиране на
вземанията по процесните договори на трето лице, съответно за съобщаване на цесията на
длъжницата, поради което съдът намира, че ответниците са надлежно легитимирани да
отговарят по предявените искове.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по отрицателния
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 и чл. 22
ЗПКр е за ответниците. Същите следва да установят при условията на пълно и главно
доказване, че между страните е сключен процесният договор за кредит и договор за
обезпечение, че същите отговарят на изискванията на ЗПКр и останалите нормативни
актове, че клаузите им, включително на приложимите общи условия, са валидни и не са
неравноправни, като въз основа на тях са възникнали дължими и изискуеми вземания в
тежест на ищцата. В тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата,
от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в
които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в
договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или
уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.
Видно от представеното по делото копие, между „*************“ АД като
заемодател и М. Т. М. като заемател е сключен Договор за паричен заем №
*********/27.03.2023г. На заемателката е предоставена в заем сумата от 1500,00 лева, която
следва да се върне за 30 седмици на 15 вноски с падежи в периода 13.04.2023г.-26.10.2023г.
Заемът се отпуска при годишна възнаградителна лихва от 35% и ГПР, посочен като 40,41%.
Общата сума, която заемателката следва да върне, е 1666,65 лева. Съгласно чл. 4 от Договора
заемателката се задължава с срок от три дни, считано от датата на сключване, да предостави
едно от следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, които отговарят на
завишени персонални и имуществени изисквания, описани в договора, или банкова гаранция
2
в полза на заемодателя, или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя
гаранционни сделки. Между „************“ ЕООД и М. Т. М. е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № *********/27.03.2023г., по силата на който М. възлага на
дружеството да гарантира за плащането на задълженията ú по сключения с другия ответник
договор за кредит срещу възнаграждение от 823,35 лева, платимо на вноски с падежи в
периода 13.04.2023г.-26.10.2023, всяка от които по 54,89 лева. Плащането на вноските става
заедно с вноските по кредита, като „*************“ АД е овластено да получава същите
вместо гаранта.
Според данните от Търговския регистър, който е публичен (чл. 9 и чл. 11 ЗТР)
едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант "************" ЕООД е
"*************" АД. Вписаните в Търговския регистър обстоятелства съобразно чл. 5 и чл.
9, ал. 2 ЗТРЮЛНСЦ вр. чл. 16, ал. 1 ТЗ се считат за публично известни, включително на
третите лица, като за тях, с оглед нормата на чл. 23, ал. 6 ЗТРЮЛНСЦ, липсва необходимост
от представяне на нарочни доказателства.
Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция
формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани,
защото договорът за гаранция е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на
кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия
договор. Затова договорът за гаранция има акцесорен характер. В тази връзка следва да се
обърне внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е възможно платимо на
кредитора по договора за заем и потенциално се изплаща на последния ведно с вноските по
кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант, съдът приема,
че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, като формално бъде
посочен ГПР от 40,41%. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено
възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от
разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр, § 1, т. 1 ЗПКр и чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, поради което реалният ГПР
по договора, при извършено от съда на основание чл. 162 ГПК аритметично пресмятане с
помощта на съответен софтуерен продукт, е около 412%. Така, освен че се нарушава и
заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната
стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в
противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В
случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на
разходите, които обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да
бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се
счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/.
Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на
заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди
сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя,
и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база
данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел
неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-
потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на
длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт
да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за
риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или
минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр,
следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при
предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. Следователно
предоставянето или не на обезпечение от страна на искащото заем лице за кредитора няма
пряка връзка с повишаването оценката на неговата кредитоспособност, тъй като даването
или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще
изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем
суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален
обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на
допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да
3
бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр.
Създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и за
гаранция, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две свързани
лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два свързани
стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на потребителите и да
се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни плащания. При факта, че
учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо договора за
кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане,
при това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита. Така биват нарушени и
принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Затова и
договорът за предоставяне на поръчителство също е сключен в условията на
неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради
заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД. Той следва да се разглежда като нищожен и
като акцесорен договор към друг нищожен такъв.
При това положение предявените от ищцата главни искове са основателни и
следва да бъдат уважени, като не са налице основания за разглеждане на евентуално
съединените с тях искове.
Гореизложените доводи са достатъчни за произнасяне по предявените искове и
решаване на спора по делото, като останалите заявени от страните доводи не разколебават
направените заключения и обсъждането им се явява безпредметно.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищцата, в полза на която следва да се присъдят доказаните от нея разноски от 100,00 лева за
заплатена по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК държавна такса, като всеки от ответниците следва да
заплати половината от тази сума.
Доколкото ищцата е защитавана безплатно по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв от адв. П. П.,
то в негова полза следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което съдът,
съобразно фактическата, правната, процесуалната и професионалната сложност на спора и
защитавания по него материален интерес, определя, при съобразяване на Решението от
25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, на 550,00 лева. От тази сума, доколкото двата
договора са на различна стойност, ответникът „*************“ АД следва да заплати 368,12
лева, а ответникът „************“ ЕООД – 181,88 лева. Наличието на предпоставките по
чл. 38, ал. 1 ЗАдв не следва да се обсъжда при произнасяне на съда относно присъждането
на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв (опр.43/10.02.2022г.-гр.д.2611/2021г.-ВКС,IVг.о.).
На основание чл. 77 вр. чл. 70, ал. 3 ГПК ответникът „*************“ АД следва да
бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по делото в
размер на 16,67 лева.
Водим от горното, съдът.
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключеният между М. Т. М., ЕГН **********, от
град София, и „*************“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, Договор
за паричен заем № *********/27.03.2023г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключеният между М. Т. М., ЕГН **********, от
град София, и „************“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София,
Договор за предоставяне на гаранция № *********/27.03.2023г.
ОСЪЖДА „*************“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, и
„************“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да заплатят на М. Т.
М., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 100,00 лева,
представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. № 33144/2024г. на СРС), като
всеки от тях заплати половината от посочената сума.
ОСЪЖДА „*************“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, и
4
„************“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да заплатят на адв.
П. И. П. – АК-Хасково, л.№ ***********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 550,00
лева, представляваща възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищцата
М. Т. М. пред първата инстанция (гр.д. № 33144/2024г. на СРС), като от тази сума
„*************“ АД заплати 368,12 лева, а „************“ ЕООД – 181,88 лева.
ОСЪЖДА „*************“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, да
заплати, на основание чл. 77 вр. чл. 70, ал. 3 ГПК, В ПОЛЗА НА БЮДЖЕТА НА
СЪДЕБНАТА ВЛАСТ по сметка на Софийския районен съд сумата от 16,67 лева,
представляваща дължима за довнасяне държавна такса по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5