№ 1560
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоана Генжова Въззивно гражданско дело №
20211100509410 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20115197/13.05.2021г., постановено по гр.д. №60030/2020г.
по описа на СРС, 145 състав, е осъдено „Ю.Е.Ч.“ ЕАД (с предишно
наименование „Б.Е.Ч.“) да заплати на МЛ. Н. Д. на основание чл.128, т.2 от
КТ във вр. с чл.12 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата сумата от 4392 лева, представляваща неизплатено допълнително
трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за времето от
01.11.2017г. до 30.11.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от предявяване на иска (30.11.2020г.) до окончателното плащане, като е
отхвърлен предявения иск за разликата над 4392 лева до 5428,80 лева като
погасен поради извършено в хода на процеса плащане и за разликата над
5428,80 лева до 5510,40 лева – като неоснователен. Осъдено е „Ю.Е.Ч.“ ЕАД
(с предишно наименование „Б.Е.Ч.“) да заплати на МЛ. Н. Д. на основание
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 788,15 лева разноски по съразмерност. Осъден е
МЛ. Н. Д. да заплати на „Ю.Е.Ч.“ ЕАД (с предишно наименование „Б.Е.Ч.“)
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 17,77 лева – разноски по
съразмерност. Осъдено е „Ю.Е.Ч.“ ЕАД (с предишно наименование „Б.Е.Ч.“)
1
да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на Софийски районен
съд държавна такса и депозит за съдебно-счетоводна експертиза, съразмерно
с уважената част на иска в размер на общо 374,94 лева.
Постъпила е въззивна жалба от ответника „Ю.Е.Ч.“ ЕАД (с предишно
наименование „Б.Е.Ч.“) срещу решението в частта, с която предявеният иск е
уважен. Излагат се оплаквания, че решението е неправилно, тъй като съдът
направил неправилен извод, че изплащаната от работодателя премия през
процесния период съставлява част от основното трудово възнаграждение на
ищеца. Поддържа се, че основното трудово възнаграждение на ищеца през
процесния период е в размер на 1800 лева, като за периода от м.11.2017г. до
м.02.2018г. работодателят е начислявал премия в размер на 4500 лева, а за
периода от м.03.2018г. до м.11.2018г. премията е била в размер на 5000 лева.
Поддържа се, че ответникът е получавал брутно трудово възнаграждение,
образувано от два компонента – основно трудово възнаграждение и
допълнително трудово възнаграждение премия с постоянен характер по
смисъла на чл.20 от НСОРЗ. Независимо от това съдът приел, че
начисляваната от работодателя премия имала характер на трудово
възнаграждение по чл.4 от НСОРЗ, респ., че през процесния период ищецът е
получавал основно трудово възнаграждение в размер на 6300 лева и на 6800
лева. Въззивникът излага доводи, че в случая изплащаните от работодателя
премия и бонус не са елементи на трудовия договор, не засягат уредените в
същия права и задължения на работника и имат променлив характер, като
съществуването и размера им зависят единствено от работодателя. Клаузата
на трудовия договор, касаеща основното трудово възнаграждение, била
безпротиворечива и ясна, и не се нуждаела от тълкуване. Първоначалните
твърдения на ищеца били, че основното му трудово възнаграждение е именно
уговореното в трудовия договор, а впоследствие промененото му становище
било, че не става дума за брутно трудово възнаграждение, състоящо се от два
компонента, а само за основно възнаграждение в размер на 6300 лева, респ.
6800 лева. Поради това се поддържа, че волята на страните е за изплащане на
такова основно трудово възнаграждение, каквото е определено в трудовия
договор. В случая била спазена писмената форма на трудовия договор и
нямало основание за възприемане на промененото твърдение на ищеца, че
размерът на трудовото му възнаграждение не е 1800 лева, а е 6300 лева, респ.
6800 лева. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено
2
и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата
от насрещната страна МЛ. Н. Д., чрез пълномощника адв. Р.В., с който се
излагат доводи, че решението е правилно и законосъобразно и е направено
искане същото да бъде потвърдено. Посочва се, че ищецът е получавал всеки
месец премия в еднакъв размер, като през м.декември 2017г., когато не бил
отработил нито един ден, отново получил пълния размер на действително
уговореното основно възнаграждение от 6300 лева, както и през месеците,
когато ползвал платен годишен отпуск. Поддържа се, че във вътрешните
правила за работната заплата не е уредено заплащането на допълнително
трудово възнаграждение премия. Установено било, че размерът на средното
месечно брутно трудово възнаграждение на летец – пилот на трудов договор в
българска въздухоплавателна компания за 2018г. е в размер на 6064 лева. От
показанията на свидетеля било установено, че работодателят изрично
обещавал при преговорите и подписването на трудовите договори с всички
пилоти и спазвал обещанието си, че основното трудово възнаграждение ще
бъде над 5000 лева. Поради това единственият правилен извод бил, че
действителният размер на основното трудово възнаграждение е в размер на
6300 лева, респективно 6800 лева. С оглед изложеното моли жалбата да бъде
оставена без уважение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
3
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата
инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от
първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства.
Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
С оглед доводите на страните пред двете съдебни инстанции спорно по
делото е какъв е размерът на основната работна заплата, която следва да
служи като база за определяне на допълнителното възнаграждение за трудов
стаж и професионален опит.
Ответникът поддържа, че изплащаната на ищеца ежемесечно „премия“
във фиксиран размер представлява допълнително възнаграждение, изплащано
съгласно чл.5, т.3 във вр. с чл.8, т.6 от Вътрешните правила за работна
заплата на дружеството. Според чл.5, т.3 от вътрешните правила
работодателят може да заплаща други допълнителни възнаграждения,
уговорени в трудов договор или в тези правила, а според чл.8, т.6
работниците и служителите в авиокомпанията, работещи по трудово
правоотношение могат да получават други допълнителни възнаграждения,
регламентирани в нормативни актове – размерите (минимални или
фиксирани) и условията за получаването им са тези, определени в съответния
нормативен акт или в Кодекса на труда. Посочените разпоредби от
вътрешните правила, на които работодателят се позовава, не уреждат
изплащане на допълнително възнаграждение с постоянен характер в
изплащаните на ищеца размери, нито е предвидена премия с оглед на
допълнителни критерии.
В решение № 100 от 8.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4564/2019 г., IV г.
о. се приема следното: Основната работна заплата е възнаграждение за
изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности,
присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с
приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на
извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в
споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на
4
труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за
трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за
нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните
на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е
на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др.
Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл.
11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация (работник или
служител, притежаващ образователна и научна степен "доктор" или научна
степен "доктор на науките") и по чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и
професионален опит. Те са задължителни за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1
НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се
получават от конкретния работник или служител. Премиалното
възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивидуални или общи, е
включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато
заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в
предприятието и критерий за получаването й е извършената работа
(постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е
предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната
работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по
чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само, доколкото работодателят е
определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следват от
договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ.
В случая въззивната инстанция приема, че изплащаната от работодателя
ежемесечно на ищеца сума във фиксиран размер представлява увеличен
размер на месечното трудово възнаграждение, а не допълнително
възнаграждение. Неоснователни са доводите, че липсва писмено
споразумение между страните за увеличаване на размера на
възнаграждението, с оглед разпоредбата на чл.118, ал.3 от КТ, според която
размерът на трудовото възнаграждение може да бъде увеличен едностранно
от работодателя, без да е обективирано съгласие в писмена форма на страните
за това. Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени в
тяхната съвкупност, въззивната инстанция намира за правилен извода на
първоинстанционния съд, че през част от процесния период трудовото
възнаграждение на ищеца е било в размер на 6300 лева, а за останалата част
от периода – 6800 лева. Този извод се подкрепя от съвкупната преценка на
5
събраните по делото доказателства: представените платежни фишове, от
които е видно, че на ищеца е изплащано възнаграждение в посочените
размери, независимо от отработените дни или други критерии, както и от
показанията на свидетеля В.С.М., който посочва, че при преговорите за
сключване на трудов договор е било уговорено, че заплатата ще бъде около
4000-5000 лева, които ще се получават независимо от полетите, а
допълнително възнаграждение ще има през лятото в зависимост от полетите.
В подкрепа на този извод е и представеното писмо от НОИ, в което е
посочено, че средна брутна годишна заплата за 2018г. без нерегулярни
възнаграждения и социални придобивки длъжностите летец – пилот, летец –
борден инженер, летец – втори пилот, летец – пилот, инструктор, летец –
пилот, командир/капитан на самолет и летец – пилот, командир на
хеликоптер, е в размер на 72767 лева или 6063,92 лева месечно. Поради това
въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд,
че основното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 6300 лева за
периода от м.11.2017г. до м.02.2018г. и 6800 лева за периода от м.04.2018г.
до м.11.2018г., както и, че това е базата, която следва да се вземе предвид при
определяне на дължимото допълнително възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, на въззиваемата страна има право на разноски и е направено искане за
присъждането им с подадения писмен отговор на въззивната жалба, но
доколкото не са ангажирани доказателства за направени разноски, такива не
следва да бъдат присъждани.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави,
ІV-Е състав
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА решение №20115197/13.05.2021г., постановено по
гр.д. №60030/2020г. по описа на СРС, 145 състав, в обжалваната част.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7