РЕШЕНИЕ
№ 13058
гр. София, 25.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110149291 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД срещу М. М. М., с която са предявени установителни искове по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу М. М. М., за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 744,95 лева,
представляваща прехвърлено чрез цесия вземане за главница по Договор за паричен заем №
264543 от 20.12.2018 г., сключен с „Ай Ти Еф Груп“ АД, ведно със законната лихва считано
от 02.03.2022г. до изплащане на вземането; сумата от 153,85 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 20.01.2019 г. до 15.12.2019 г.; 161,35 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 21.01.2019 г. до 01.03.2022 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.03.2022 г. по ч.гр.д. 11018/2022
г. по описа на СРС, 175-ти състав.
В исковата молба се твърди, че на 06.07.2021 г. е подписано Приложение 1 към Договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 06.07.2021 г. между ищеца и „Ай Ти Еф
Груп“ АД, по силата на който последното дружество е цедирало вземанията си произтичащи
от Договор за потребителски кредит № 264543/20.12.2019 г. на ищеца, като за извършената
цесия се твърди, че длъжникът /ответник в настоящото производство/ е уведомен от ищеца в
качеството му на пълномощник на цесионера с уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-
АТФ/264543 от 14.07.2021 г., което обаче се е върнало с отбелязване „преместен на друг
адрес“. С оглед последното ищецът прилага уведомление за извършена цесия към исковата
молба, като развива и съображения в насока, че длъжникът следва да се счита за уведомен за
цесията, с получаването на препис от исковата молба. Ищецът сочи, че на 20.12.2018 г.,
1
между „Ай Ти Еф Груп“ АД и ответника е сключен Договор за потребителски кредит №
264543 по реда на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЕДЕП, ЗПК. Твърди, че кредиторът е предоставил сума
в размер на 800 лева, а кредитополучателят се е задължил да върне 988,56 лева, като излага,
че договореният ГЛП е 41 % или че възнаградителната лихва възлизала на сумата от 188,56
лева. Поддържа, че кредитополучателят се е задължил да върне кредита в срок до 15.12.2019
г. на 12 равни месечни вноски, всяка в размер на 82,38 лева, като падежът на първата вноска
бил на 19.01.2019 г., а на последната – 15.12.2019 г. Сочи, че ответникът е изпаднал в забава,
поради което и считано от 21.01.2019 г. била начисляван с законна лихва, с изключение на
периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. съгласно чл. 6 ЗМДВИП. При тези твърдения моли
съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответницата оспорва да е получавала
уведомление за извършено прехвърляне на вземания и сочи, че е погасила изцяло
задължението си към стария кредитор, за което представя доказателства. Оспорва клаузата
за ГЛП в размер на 41 %, като неравноправна, поради което излага и че същата е нищожна.
Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По така предявените искове, в тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства:
наличието на валидно правоотношение между ответника и „Ай Ти Еф Груп“ АД по договор
за потребителски кредит с твърдяното от ищеца съдържание; че ответникът е усвоил
кредита в размера, посочен в исковата молба; размера на непогасената главница и
възнаградителна лихва; настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по
кредита; сключването на договора за цесия; съобщаването на цесията на ответника,
изпадането на ответника в забава, както и размера на мораторната лихва.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже наведените с отговора на исковата
молба възражения, в частност – че е погасил дълга в полза на стария кредитор.
Страните не спорят и с окончателния доклад по делото съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните обстоятелства: че
между ответника и „Ай Ти Еф Груп“ АД е сключен Договор за потребителски кредит №
264543 от 20.12.2018 г., по силата на който кредиторът е предоставил кредит в размер на
800 лева, която сума е усвоена от ответника; че договореният ГЛП е 41 %; че
кредитополучателят се е задължил да върне кредита в срок до 15.12.2019 г. на 12 равни
месечни вноски, всяка в размер на 82,38 лева, като падежът на първата вноска е бил на
19.01.2019 г., а на последната – 15.12.2019 г.
Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват от представения
договор за кредит, общи условия и стандартен европейски формуляр.
От приетия Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 06.07.2021г.,
ведно с Приложение № 1 от 06.07.2021г. се установява, че кредиторът „Ай Ти Еф Груп“ АД е
2
прехвърлил на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД всички свои вземания срещу
ответницата М. М. М. по процесния договор за кредит, включващи 744,95 лева – остатъчна
главница, 153,85 лева – договорна лихва, 1026,20 лева – неплатени неустойки и такси и
109,67 лева – лихва за забава към 28.05.2021г. Представено е и потвърждение за цесията от
цедента „Ай Ти Еф Груп“ АД, както и пълномощно, по силата на което цедентът „Ай Ти Еф
Груп“ АД упълномощава цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведоми от
името на цедента всички длъжници по прехвърлените вземания. Представено е
уведомително писмо, изходящо от упълномощения цесионер „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД до длъжника М. М. М., с което уведомява последната за извършеното
прехвърляне на вземанията. Видно от представеното писмо с обратна разписка,
уведомлението е изпратено на личния адрес на ответницата, но е върнато като непотърсено.
С оглед гореизложеното, релевираното от ответницата възражение за липса на активна
материалноправна легитимация на ищеца, тъй като не е уведомена за извършената цесия, е
неоснователно. Действително, изпратеното от ищеца уведомление не е достигнало до
ответницата, а писмото е върнато като непотърсено. Независимо от това, обаче,
уведомлението за цесията, заедно с пълномощното от цедента и потвърждението, са
представени по настоящото дело като приложения към исковата молба и препис от тях е
връчен на ответницата в хода на процеса. Следователно с връчване на уведомлението в хода
на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника /в този смисъл Решение
№ 114/07.09.2016г. по т. д. № 362/2015г. на ВКС, II ТО/, и следва да бъде съобразено от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая
към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция ищецът в
качеството му на цесионер е активно легитимиран да предяви процесните искове, като
ответницата е уведомена за извършената цесия с получаване на препис от исковата молба и
приложенията към нея.
С оглед наличието на облигационно правоотношение по договор за кредит и надлежна
легитимация на цесионера, съдът е длъжен да извърши служебна проверка за валидност на
договора, с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК и задължителните за съдилищата
указания, дадени с Тълкувателно решение 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на
извършената от съда служебна проверка за валидност, съдът установи следното.
Сключеният между ответницата и „Ай Ти Еф Груп“ ЕАД договор е потребителски и е
сключен от разстояние, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, а за неуредените от специалния
закон въпроси - в Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Според легалната дефиниция,
дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
3
тяхното предоставяне.
От приетото по делото експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза,
както и от съдържанието на приложението към договора за цесия е видно, че кредиторът по
договора „Ай Ти Еф Груп“ ЕАД е начислил и прехвърлил на ищеца вземане за неустойка за
непредоставяне на обезпечение в размер на 991,44 лева, както и разходи за събиране на
вземането в размер на 200 лева, към които са отнасяни извършени от ответницата плащания.
Независимо от факта, че тези вземания не са предмет на настоящото производство, тяхното
включване в съдържанието на процесното съглашение е от значение за неговата валидност,
доколкото тя се преценява към датата на сключване на договора с оглед цялостното му
съдържание. Ето защо клаузите, уреждащи задълженията за плащане на процесните две
вземания, следва да бъдат разгледани от съда, доколкото имат значение за валидността на
договора, от който произтичат процесните вземания, а също така и за дължимия размер на
процесните вземания с оглед извършените от кредитора отнасяния на плащанията.
Съгласно т. 1.7 от процесния договор за кредит, в срок най-късно до края на следващия
ден, считано от сключването на настоящия договор за кредит, кредитополучателят е длъжен
да предостави на кредитодателя следните обезпечения по кредита: банкова гаранция или
поръчителство на поне две физически лица. В т. 1.8 от договора се съдържат изискванията
на кредитора към банковата гаранция – да бъде безусловна и на първо поискване, платима
на следващия ден, като същата следва да бъде представена най-късно в края на деня,
следващ датата на сключването на договора. В т.1.9 се съдържат изискванията към всеки
един от двамата поръчители – да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500
лева да бъдат лица над 20-годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат
не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или
поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат
неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни
или финансови институции или ако има – кредитната история на поръчителя в ЦКР на БНБ
една година назад да е със статут не по-лош от „редовен“. В клаузата е предвидено още, че
по своя преценка кредитодателят може да откаже да приеме предложените му поръчители,
както и да изиска осигуряването на повече от двама поръчители.
В т. 3.3 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечението в срок, кредитодателят дължи на кредитополучателя
неустойка в размер на общо 991,44 лева, която се начислява на месец.
Съдът, като съобрази описаните по-горе клаузи, намира, че процесният договор за
кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в него
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2018г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
4
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне – правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Еднодневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря
на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по
договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят
плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението
на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за
кредитора при липсата му, са последица от невъзможността на кредитора да удовлетвори
вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща задълженията си. В
случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за кредитора и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да
настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля този на
заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния процент
на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50%.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно неговото
начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
5
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за кредитора, което той очаква да получи към датата
на сключване на договора за кредит, то посочването на годишен процент на разходите без
включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по кредита, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,65% годишно, а не над
150%. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Наред с това, в т. 3.4 от процесния договор за кредит е предвидено и заплащане на такса
за извънсъдебно събиране на просрочения кредит в предварително определен в тарифата
към договора размер /200 лева съгласно ССчЕ/, който размер не зависи от това дали
кредиторът реално е извършил някакви разходи за извънсъдебно събиране на вземането и
каква е тяхната стойност. Касае се за неустойка за забава, уредена в нарушение на
императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, по която също са отнасяни плащания.
С оглед гореизложеното и на основание чл. 23 ГПК, на ищеца се дължи единствено
чистата сума по кредита /размера на усвоената главница/, като потребителят-
кредитополучател не дължи лихва и други плащания по договора. Съобразно приложимата
съдебна практика /Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.,
ТК/ дължимата главница подлежи на присъждане в настоящото производство, а не в отделно
такова по реда на неоснователното обогатяване.
Видно от приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, предоставената главница от 800 лева е изцяло усвоена, а общият размер на
извършените от ответницата плащания по този договор се равнява на 275 лева /останалите
400 лева съгласно платежното нареждане от 19.11.2018г. са платени един месец преди
сключването на процесния договор и не касаят задълженията по него/. Ето защо
предявеният установителен иск за главница следва да бъде уважен за сумата от 525 лева и
следва да бъде отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 744,95 лева.
Предявените установителни искове за сумата от 153,85 лева – договорна лихва и 161,35 лева
– мораторна лихва, следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. В заповедното
6
производство ищецът е сторил разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в общ размер на 75 лева, като с оглед уважената част от исковете следва да
му бъде присъдена сумата от 37,14 лева. В исковото производство ищецът е сторил
разноски за държавна такса в размер на 25 лева, за депозит за възнаграждение на вещо лице
в размер на 250 лева и претендира юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът
определи на 100 лева съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП или общо 375 лева. С оглед уважената
част от исковете, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в исковото производство в
размер на 185,70 лева. Ответницата не е представила доказателства за сторени разноски,
поради което такива не й се дължат.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД, че М. М. М., с ЕГН:
**********, с адрес: гр. С, ж.к. „Л“, бл. вх. , ет. , ап. , дължи на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, с ЕИК: , със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р П Д“ № ,
офис-сграда Лабиринт, ет. , офис , сумата от 525 лева, представляваща прехвърлено чрез
цесия вземане за главница по Договор за паричен заем № 264543 от 20.12.2018 г., сключен с
„Ай Ти Еф Груп“ АД, ведно със законната лихва считано от 02.03.2022г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 17.03.2022 г. по ч.гр.д. 11018/2022 г. по описа на СРС, 175-ти състав, като
ОТХВЪРЛЯ така предявения иск за разликата над 525 лева до пълния претендиран размер
от 744,95 лева, както и предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с
правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 153,85 лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.01.2019 г. до
15.12.2019 г. и за сумата от 161,35 лева, представляваща лихва за забава за периода от
21.01.2019 г. до 01.03.2022 г.
ОСЪЖДА М. М. М. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 37,14 лева, представляваща разноски в заповедното
производство и сумата от 185,70 лева, представляваща разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7