№ 949
гр. София, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Снежана П. Тодорова
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100505809 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20037120 от 09.02.2021 г., постановено по гр. д. № 41697/2020
г. на СРС, ГО, 41 състав, е отхвърлен предявеният от А.Я. М. срещу „Т.С.“ ЕАД иск с
правно основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.439 ГПК за признаване на установено, че
А.Я. М. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 359, 91 лв. – главница за доставена
топлинна енергия за периода 01.12.2012 г. - 30.04.2014 г. и 286, 82 лева лихва за
периода 31.01.2013 г. - 14.08.2015 г., представляващи 1/2 от сумите по издаден на
18.01.2017 г. по ч. гр. д. № 54424/2016 г. по описа на СРС, ГО, 63 състав изпълнителен
лист, въз основа на който е образувано изп. д. № 20178580401522 по описа на ЧСИ
У.Д., рег. № 858 на КЧСИ.
Срещу постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца А.Я.
М., с което го обжалва изцяло. Счита, че обжалваното решение е неправилно,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че
неправилно решаващият съд е приел, че давността за вземането се прекъсва с действия
по изпълнителното дело, изразяващи се в изпращане на запорни съобщения по банкови
сметки, възбрани и насрочван опис на недвижимо имущество. Давността започва да
тече от влизането в сила на заповедта за изпълнение, а не от издаването на
изпълнителния лист. Твърди, че подаваните от взискателя молби не сочат конкретно
имущество, което да бъде запорирано и поради това с тях не се прекъсва давността. В
изпълнителното производство не са налагани запори и не е извършено нито едно
изпълнително действие. Не е съобразено, че на основание чл. 433, т. 5 ГПК, когато
имуществото на длъжника е несеквестируемо, то изпълнителното производство се
спира, а при спряло изпълнително производство, предприетите изпълнителни действия
1
са незаконосъобразни. Такива са всички действия, които съдът е посочил като
прекъснали давността, включително и съобщенията за запор на банкови сметки, по
които нямало наличности. Последните са проучване на имуществото на длъжника, а не
изпълнителни действия, именно поради липсата на наличност по тези сметки. Моли
съда да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника „Т.С.“ ЕАД. С молба от 10.02.2022 г. оспорва въззивната жалба. Претендира
юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от жалбоподателя.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема
следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.439 ГПК. Ищецът твърди, че в
полза на „Т.С.“ ЕАД е издаден изпълнителен лист от 18.01.2017 г. по гр. д. №
54424/2016 г. на СРС, 63 състав, срещу Я.К. М. – наследодател на ищеца. Частта от
задължението по изпълнителния лист, за която ищецът твърди, че не дължи
изпълнение, е 1/2, а именно: 2 646, 73 лв., от които: 2 359, 91 лв. – главница за
доставена топлинна енергия и 286, 82 лв. - лихва. Твърди, че въз основа на
изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 20179590401522 г. на ЧСИ
У.Д., рег. № 858. По това изпълнително дело не са извършвани изпълнителни действия
повече от 3 години от влизането на заповедта за изпълнение в сила, поради което
същото е следвало да бъде прекратено. От момента на влизане в сила на заповедта за
изпълнение е започнала тригодишна погасителна давност за вземанията, която не е
била прекъсвана и е изтекла към датата на депозиране на исковата молба. Поддържа, че
действия, извършени след спиране на изпълнителното дело, са незаконосъобразни и не
могат да спрат изтичането на давността. Моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено спрямо ответника, че не му дължи сумата от 2 359, 91 лв. –
главница за доставена топлинна енергия за периода 01.12.2012 г. - 30.04.2014 г. и
сумата от 286, 82 лева лихва за периода 31.01.2013 г. - 14.08.2015 г., поради погасяване
на задължението по давност. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника
„Т.С.“ ЕАД. Твърди, че срещу длъжника Я.К. М. е бил издаден изпълнителен лист и за
събиране на сумите по който е било образувано изп.д. № 20178580401522 по описа на
ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ. След смъртта на длъжника Я.К. М. по изпълнителното
дело е конституиран ищецът като негов наследник по закон и му е изпратена покана за
доброволно изпълнение. Според „Т.С.“ ЕАД приложимата давност към процесното
вземане е петгодишна, тъй като за вземанията по влезли в сила заповеди за изпълнение
били характерни същите последици като при влязло в сила съдебно решение.
Давностният срок е прекъснат с подаване на молба за образуване на изпълнително
производство и се прекъсвал с всяко действие по изпълнението и така 5 годишната
давност не била изтекла. Поддържа, че давността не тече докато трае изпълнителния
процес относно принудителното осъществяване на вземането. Моли съда да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
С изпълнителен лист от 18.01.2017 г., издаден от СРС, 63 състав след
констатация, че заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 17.10.2016 г. по гр.д. №
54424/2016 г. на СРС, ГО, 63 състав, подлежи на изпълнение, Я.К. М. е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 4 719,82 лв., законната лихва върху главницата за
2
периода от подаване на заявлението – 29.09.2016 г. до изплащане на вземането, 573,64
лв. – лихва за периода от 30.09.2013 г. до 15.09.2016 г. и 521,14 лв. - разноски по
делото.
Въз основа на посочения изпълнителен лист с молба от 26.07.2017 г. „Т.С.“
ЕАД е поискало образуването на изпълнително дело срещу длъжника Я.К. М. пред
ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ. С молбата на основание чл.18 ЗЧСИ е възложено на
ЧСИ да проучи имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя
документи, книжа и други и да определи начина на изпълнението.
До „Ю.Б.“ АД е изпратено запорно съобщение изх. № 51528/15.08.2017 г.,
връчено на 22.08.2017 г., за налагане запор на банковите сметки на длъжника в
банката. Банката е отговорила, че по сметката липсват средства.
На 15.08.2017 г. е изпратено запорно съобщение за налагане на запор върху
вземания от пенсия на длъжника Я.К. М., което е получено на 25.08.2017 г. от
служител на ТД на НАП София - град. ЧСИ У.Д. е получила отговор, че размерът на
пенсията е под минималната работна заплата, поради което не може да се наложи
запор върху нея.
От НАП е получена справка, че длъжникът има недвижим имот в гр. Варна,
но няма данни изпълнението да е насочвано към него.
След това ЧСИ е изпратил няколко покани за доброволно изпълнение в
периода 15.08.2017 г. – 10.10.2017 г.
По изпълнителното дело не са предприемани други действия до 16.01.2019 г.,
когато от взискателя е постъпила нова молба за предприемане на такива, а именно:
налагане на запор върху банковите сметки на длъжника; налагане на запор върху
пенсията му.
На 27.01.2020 г. ЧСИ У.Д. е извършила справка в НБД „Население“,
съгласно която длъжникът Янко М. е починал на 17.02.2018 г. Съгласно представеното
удостоверение за наследници ищецът А.Я. М. и Б.Я. М. са синове на починалия
длъжник. Съгласно протокол от 02.07.2020 г. ЧСИ У..Д. е конституирала А.М. и Б. М.
като длъжници по изпълнителното дело.
На 17.08.2020 г. са изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху
сметките на А.М., открити при „Ю.Б.“ АД и върху вземания от трудово
възнаграждение, получавано от А.Я. М. от „ДКЦ XVIII-София“ ЕООД. Тези
съобщения са получени съответно на 20.08.2020 г. от „Ю.Б.“ АД и на 26.08.2020 г. от
„ДКЦ XVIII- София“ ЕООД.
На 26.08.2020 г. от „ДКЦ XVIII- София“ ЕООД е уведомило съдебния
изпълнител, че ищецът работи като специалист дерматолог и има вземане от 1 822, 27
лв. към третото - задължено лице. Последното е заявило, че е готово да започне
превеждане на сумите по посочената от ЧСИ банкова сметка.
Запорно съобщение до работодателя е изпратено на 26.08.2020 г., както и на
10.09.2020 г.
На 31.08.2020 г. ЧСИ У.Д. е получила отговор от „Ю.Б.“ АД, че по сметка на
А.Я. М. има налични средства, но не достатъчно за покриване на цялата сума по
запорното съобщение.
По изпълнителното дело вследствие на наложените на ищеца запори е
постъпила сума в общ размер на 3 800, 37 лв., както следва: на 28.08.2020 г. са
постъпили сумите от 687, 41 лв. и 607, 42 лв.; на 30.09.2020 г. - сумата от 514, 14
3
лв. от запор на вземания от „ДКЦ XVIII-София“ ЕООД; на 09.10.2020 г. - сумата от
408, 29 лв. от запор на вземания от „ДКЦ В.“ ЕООД; на 29.10.2020 г. - сумата от 472, 98
лв. от запор на вземания от „ДКЦ XVIII-София“ ЕООД; на 10.11.2020 г. - сумата от
299, 43 лв. от запор на вземания от „ДКЦ В.“ ЕООД; на 11.12.2020 г. - сумата от 205, 70
лв. от запор на вземания от „ДКЦ В.“ ЕООД; на 21.12.2020 г. - сумата от 605 лв.
Видно от отбелязвания на гърба на изпълнителния лист и платежните
нареждания по изпълнителното дело от постъпилата сума в полза на взискателя са
преведени 2 427, 67 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, поради което
съдът следва да се обсъдят доводите относно неговата правилност.
В предмета на делото се включва отрицателен установителен иск за
установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника
исковата сума, за която е издаден изпълнителен лист на 18.01.2017 г.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред,
след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на
действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със
стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2
ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на
ВКС, ТК, I ТО). Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес
чрез предявяване на иска по чл.39 ГПК се дава право на длъжника да установи, че
изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след
съдебното му установяване, които обаче имат правно значение за неговото
съществуване. Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат
отношение към спорния предмет, а само тези, които са настъпили след влизане в сила
на заповедта за изпълнение (определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. №
1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения в съответствие с императивните изисквания на
процесуалния закон на изследване подлежат само онези факти, които са настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден
изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително производство.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за
4
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали
вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК,
когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.
Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките
на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива задължителна съдебна
практика (определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК,
IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК). Извън искът по чл.424 ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва
самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането,
може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание
чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с
издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в
който се предвиждаше възможност за предявяване искове - чл.252 ГПК (отм.), чл.254
ГПК (отм.), чл.255 ГПК отм.), които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор
относно съществуването на вземането.
Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните
изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в Глава
XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят
недопустимо поставянето на знак за равенство помежду им. Стабилитетът на заповедта
за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм).
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния
процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но
съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е
спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след
изтичането на срока по чл.415, ал.4 ГПК, давността не се счита прекъсната със
заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция,
че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз
основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117, ал.2 ГПК
следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила на
18.01.2017 г., когато е издаден изпълнителният лист, доколкото по делото не са
представени доказателства относно датата, на която е изтекъл срокът по чл.414, ал.2
ГПК за подаване на възражение от длъжника. Също така следва да се съобрази, че
5
страните не спорят относно обстоятелството, че заповедта за изпълнение е влязла в
сила в хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК. От този момент е започнала да тече
давността по чл.117, ал.2 ЗЗД.
Въз основа на издадения на 18.01.2017 г. изпълнителен лист е образувано
единствено изп. д. № 20178580401522 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 КЧСИ.
В нормата на чл.116, б.„в“ ЗЗД е регламентирано, че давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните разяснения по т.10 от посоченото тълкувателно решение давността се
прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в
сила разпределение и др. Разяснено е също така, че искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Ищецът няма нужда
да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.),
както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на
нови изпълнителни способи.
След 18.01.2017 г. давността е прекъсната с наложените на 22.08.2017 г. и на
25.08.2017 г. запори на банкова сметка и на пенсия, както и с налагането на запорите
на трудовото възнаграждение и на банковата сметка на ищеца на 20.08.2020 г., на
21.08.2020 г., на 26.08.2020 г. и на 10.09.2020 г.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че изпращането на
запорни съобщения не е действие по изпълнението, а представлява проучване на
имуществото на длъжника, предвид липсата на секвестируемо имущество, респ.
липсата на наличност по банковите сметки.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3
от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС, т.5 изпращането на запорно
съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на
основание чл.508, ал.1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка,
представлява действие по налагане на запор. Запорът се счита наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от
третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.450, ал.3 и
чл.507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като
6
законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е
част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това, дали той
може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване
на взискателя или не.
Ето защо доводите на жалбоподателя, че изпращането на запорни съобщения
не съставляват действие по налагане на запор, се явяват неоснователни.
Не следва да се обсъждат възраженията на жалбоподателя, че
изпълнителното производство е следвало да бъде спряно, тъй като същият е разполагал
с възможност да поиска спиране на изпълнителното производство от съдебния
изпълнител, от която не се е възползвал.
Според установената от ВКС константна съдебна практика по
приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с
предявяването на иск от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен
иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на
притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен
иск няма за последица предвиденото в чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115 б.“ж“ ЗЗД действие
(решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение
№ 57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018
г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. №
1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на
ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.). Ето защо в случая давността
не се прекъсва с депозиране на исковата молба. Противното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. На основание чл.235, ал.3 ГПК, съдът
следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от
значение за спорното право. Ето защо съдът следва да се зачете изтеклата погасителна
давност в хода на висящия процес по предявения отрицателен установителен иск от
длъжника.
Към момента на провеждане на устните състезания във въззивното
производство – 11.02.2022 г., 5 – годишният давностен срок, който е започнал да тече,
считано от 10.09.2020 г. (датата на налагане на последния запор в изпълнителното
производство), не е изтекъл. Ето защо предявеният иск се явява неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Доколкото ответникът по жалбата не е депозирал писмен отговор на
въззивната жалба и не е представляван от юрисконсулт в проведеното открито съдебно
заседание, следва да се приеме, че същият не е защитаван от юрисконсулт в
настоящото съдебно производство, поради което не са налице предпоставките на чл.78,
ал.8 вр. с ал.3 ГПК и не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20037120 от 09.02.2021 г., постановено по гр.
7
д. № 41697/2020 г. на СРС, ГО, 41 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8