Р Е Ш Е Н И Е
№ , гр. София, 23.11.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо
гражданско отделение, 28 – и състав, в публичното
заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА
ЙОРДАНОВА
При участието на секретаря Йоана
Петрова, разгледа докладваното от съдия Елица Йорданова гр. д. № 2230 по описа
за 2020 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:
Съдебното производство
е образувано по искова молба, вх.
№ 5171/ 13.02.2020 г., приложена към
адм. д. № 1707/ 2020 г. по описа на АССГ, прекратено и изпратено по подсъдност на
СГС, с което С.Г.И. ***, с ЕГН **********, е предявила срещу П.на Р България иск за осъждането
да и заплати сума в размер на
40 000 лв., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 12.10.2019 г. до окончателното и изплащане, представляваща обезщетение за причинените и неимуществени вреди в резултат на незаконното
и обвинение по НОХД № 2521/
2016 г. по описа на СРС, по което
и е била наложена и мярка за неотклонение
„Задържане под стража“ за период
от 1.10 година.
Съобразно изложените
в исковата молба твърдения, срещу ищцата била образувано
досъдебно производство №
5331/2011 г., по което на 28.09.2011 г. и било повдигнато обвинение за престъпления по чл. 209 ал.1, вр. чл. 20 ал.
2, вр. ал. 1 от НК и по чл.
144 ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 4, вр. ал.
1 от НК, за които и била наложена
мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Наказателното
производство приключило на 01.09.2018 г. с влязло в сила решение на
СРС, с което бях призната за невинна
и по двете обвинения. Мярката и за неотклонение „Задържане под стража“
била изменена в по-лека през м.07.2013 г. Същата била с продължителност
от 1 година и 10 месеца, от които
1 година и 8 месеца съвпадали с изтърпяването на наказание „лишаване
от свобода“ по влязла в сила
присъда. По време на продължилото
почти седем години наказателно производство, по което имала качеството
на обвиняема, съответно подсъдима, чувствала срам, унижение и притеснения, неудобства и негативни емоции. Станала нервна, притеснена, живеела в постоянно безпокойство, стрес и терзания. Чувствала се нещастна, притеснена
и унижена жена, съсипана физически и психически. Изпитвала силно психическо и нервно напрежение - безпокойствие, нервност и тревожност, изгубила съня си. Наложената
и мярка за неотклонение „Задържане под стража“ препятствала
възможността и да се защити адекватно
по друго наказателно производство, да организира защитата
си и да се
запознава по делото, по което
търпяла наказание „лишаване от свобода“.
Не можела да издържа себе
си и ненавършилите пълнолетие деца. Заради наложената и мярка за неотклонение
не можела да работи по
време на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ и по
този начин ефективно да намали
същото с около 6 месеца, както и не можела да
се възползва от процесуалната възможност да ползва
да бъде освободена
условно предсрочно. При тези съображения
ищцата намира, че разполага с правен интерес да претендира обезщетяване
на несените и неимуществени вреди, изразяващи се в душевни страдания, притеснения, стрес, болки и унижения, тревожност, безпокойство, нервност, пропуснати възможности за защита, за работа
в пенетенциарното заведение
и за условно предсрочно освобождаване, които вреди следвало
да бъдат репарирани от ответника
посредством заплащането на обезщетение в размер на 40 000лв., ведно с законната лихва върху сумата,
считано от 12.10.2019 г. до окончателното и изплащане.
Исковата молба
е редовна. Ищцата черпи основанието за своите претенции
от нормите на чл. 2 ал.
1 т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД.
По реда
и при условията на чл. 131 ал.
1 от ГПК П.на Р България, чрез Софийска градска прокуратура, чрез прокурор Куманов, е депозирала писмен отговор, в който изразява становище за допустимост, но неоснователност на заявените от
ищцата претенции по основание и размер. Липсвали доказателства против ищцата да е била
постановена влязла в сила оправдателна присъда и не били
представени доказателства, които да установявали
елементите на фактическия състав на чл. 2 ал.
1 т. 3 от ЗОДОВ, не били представени и такива относно датата, на която
и е било повдигнато обвинение. Ищцата не представяла доказателства, от които да се
установяват твърденията и за претърпени вреди
– имуществени /оставане без средства/, какъвто иск не
бил предявен, и неимуществени, изразяващи се душевни болки
и страдания, страх, стрес и неудобство. Действията на ответника
не излизали извън законоустановените рамки и били изцяло
законосъобразни. Недопустимо
е отговорността му да се реализирала
на основание други наказателни производства. Несъстоятелни били твърденията и за лишаване от
възможност за защита по наказателно
производство, по което била налице
влязла в сила присъда и наказанието, наложено с която, вече се изтърпявало.
При конкуренция на присъда и мярка
за неотклонение се изпълнява присъдата,
а не мярката за неотклонение по арг. от
§1 ал. 5 от ЗР на ЗИНЗС, следователно ищцата е търпяла присъда, а мярката й за неотклонение е била номинална и в този смисъл е е
имала всички правни възможности като работа и право
на условно предсрочно освобождаване, като последните представлявали единствено предоставена от закона възможност, но не и императивни
субективни права. В тази връзка твърденията
на ищцата били напълно неоснователни.
Според ответника
липсвали доказателства както за продължителността
на производството, така и за неговата
интензивност; няма данни колко, какви
и с каква продължителност са извършените действия по разследването
и процесуални действия с участието на ищцата.
Оспорва твърденията
на ищцата във връзка с наложената
и мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Същата
била с продължителност по-малко от 7м. и 18 дни. В тази връзка
следва да се отчете, че
засягане неимуществената сфера на ищцата
липсвало или било в минимален размер, тъй като
с нея били извършвали в минимална степен процесуални действия.
Отговорността на П.не следвало
да бъде ангажирана
по отношение твърдените от ищцата
вреди в личен план. При все
липсата на доказателства за малолетни нейни низходящи, следвало да се има
предвид, че осигурява издръжката както на изтърпяващите
присъда, така и на задържаните под стража лица.
За неплащане на такава или
за плащане в недостатъчен размер пасивно легитимирана да отговаря била
ГД „Изпълнение на наказанията“ по реда на
чл. 1 от ЗОДОВ. Разпоредбата на чл.2 ал. 1 т. З от ЗОДОВ предоставяла право на обезщетение само на лицето,
срещу което е водено наказателното производство, завършило с влязла в сила оправдателна
присъда, но не и на трети
лица, които твърдят да са
търпели вреди.
Неоснователни като недоказани били твърденията на ищцата за
търпени от нея вредни последици.
Неимуществените вреди подлежали на доказване,
а не се предполагали.
Следвало да бъдат установени с конкретни доказателства по делото, а не
с общи твърдения и термини. Независимо от обективния характер
на отговорността по ЗОДОВ в тежест на ищцата е да
докаже и размера на тези вреди
и връзката им с повдигнатото обвинение. В тази насока е необходимо
не само вредите
да бъдат доказани, да бъдат
доказани в претендирания размер, но и да
се установи причинната им връзка
(и то в претендирания размер) с увреждането. При условията на
пълно и главно доказване ищцатаът следва
да докаже размера на неимуществените
си вреди, каквито доказателства не били представени,
поради което претенцията била неоснователна.
Предявеният иск бил твърде
завишен по размер и не отговарял
на критериите за справедливост и надхвърлял търсената обезщетителна функция, не отговаряло на
икономическите стандарти и щяло да обогати
ищцата, вместо да я обезщети. Настоява за отхвърляне
на претенциите или за уважаването
им в минимален размер по справедливодст.
Съобразно изложените от всяка
от страните твърдения и възражения и ангажираните по делото доказателства, Софийски
градски съд приема за установено следното:
С постановление, вх. № ЗМ
5331/11 от 02.09.2011 г. на СРП било образувано наказателно производство срещу С.Г.И.,
К.Д.И.и Т.М.Й.за престъпление по чл. 212 ал. 1, вр.
чл. 20 ал. 2 от НК. С постановление от 30.09.2011 г. и било повдигнато
обвинение по чл. 316, вр. чл. 308 ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 4, вр. ал. 1 от НК и по чл. 144 ал 3, вр.
чл. 20 ал. 4, вр. ал. 1 от НК, като и било наложена
мярка за процесуална принуда „Задържане под стража“ за срок от 72 часа, считано
от предявяване на обвинението. С протоколно определение от 04.10.2011 г. по ЧНД
№ 17981/ 2011 г. по описа на СРС, НО, 8 – и състав, по отношение на С.Г.И. била
наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, тъй като била налице
опасност да извърши престъпление, а спрямо нея била постановено присъда за
престъпление по чл. 316, вр. чл. 308 ал. 1 от НК;
друга за престъпление по чл. 315 ал. 2 и чл. 315, вр.
чл. 308 ал. 2, вр. ал. 1 от НК; както и внесен
обвинителен акт за престъпление по чл. 211, вр. чл.
209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 4 от НК и за престъпление
по чл. 309 ал. 1 пр. І от НК. Определението е било потвърдено с определение от
11.10.2011 г. по ВЧНД № 4652/ 2011 г. по описа на СГС, НО, Х – ти въззивен състав.
На 22.03.2012 г. СРП внесла в
СРС обвинителен акт по досъдебно производство № 5331/ 2011 г. по описа на СДВР
против трима подсъдими, сред които и С.Г.И., по който било образувано НОХД №
5572/ 2012 г. по описа на СРС, НО, 5 – и състав. С разпореждане от 05.06.2013
г., с което делото било насрочено за открито съдебно заседание, била изискана
справка относно периодите на задържане под стража на ищцата. От приложената
справка, рег. № И – 51575/ 18.06.2013 г., става ясно, че е била задържана под
стража на 02.12.2004 г. за престъпление по чл. 316 от НК, по досъдебно
производство № 15566/ 2004 г., освободена но 04.12.2004 г.; през периода
12.04.2005 г. – 15.04.2005 г. за престъпление по чл. 316 от НК по д. п. №
15085/ 2005 г.; през периода 22.04.2007 г. до 24.04.2007 г. за престъпление по
чл. 210 от НК по д. п. № 4234/ 2007 г.; през периода 25.08.2009 г. до
26.03.2010 г. за престъпление по чл. 321 от НК по д. п. № 155/ 2009 г.; през
периода от 18.11.2010 г. до 01.03.2011 г. за престъпление по чл. 210 от НК по
д. п. № 27 253/ 2010 г. и през периода от 29.09.2011 г. по д. п. № 5331/
2011 г., като на 29.03.2012 г. е била преведена в затвора в гр. Сливен. Била
извършена справка за съдимост, видно от която е била осъждана, като с присъда №
38/ 12.05.2011 г. по НОХД № 2301/ 2010 г. и е било наложено наказание „лишаване
от свобода“ за срок от пет години при първоначален общ режим на изтърпяване, а
със споразумение по НОХД № 1195/ 2012 г. по описа на СпНС
и е било определено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години при
първоначален строг режим, като на чл. 59 ал. 1 т. 1 от НК е приспаднато от така
наложеното и наказание предварителното и задържане под стража за периода от
25.08.2009 г. до 25.03.2010 г., като един ден „Задържане под стража“ и е са
зачита за един ден „Лишаване от свобода“. С определение от 09.07.2013 г.
мярката и за неотклонение „Задържане под стража“ е била отменена, тъй като е
изтърпявала наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 години по присъди по
НОХД № 2301/ 2010 г. на СРС и НОХД № 1195/ 2012 г. на СпНС.
С присъда от 12.02.2015 г. по
НОХД № 5572/ 2012 г. по описа на СРС, НО, 5 – и състав С.Г.И. е била призната
за невинно и оправдана по повдигнатите и обвинения.
С решение № 164/ 05.02.2016 г.
по ВНОХД № 3482/ 2015 г. по описа на СГС, ХVІ въззивен
състав, присъдата е била отменена и делото върнато за разглеждане от друг
състав на първоинстанционния съд. Новообразуваното
НОХД № 2521/ 2016 г. по описа на СРС, НО, 109 – и състав, е приключило с присъда
от 16.07.2018 г., с която С.Г.И. е била призната за невиновна в извършването на
престъпленията по чл. 209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2, вр. ал. 1 от НК и по чл. 144 ал. 3, вр.
ал. 1, вр чл. 20 ал. 4, вр.
ал. 1 от НК и оправдана по повдигнатото и обвинение. Присъдата е влязла в
законна сила на 01.08.2018 г.
Ответникът е приложил към
отговора на исковата молба актуално свидетелство за съдимост на ищцата, от
което е видно, че по осъждането и под № 10 по справката за съдимост, по НОХД №
4914/ 2011 г. по описа на СРС, влязло в сила на 17.08.2016 г. е било извършено
групиране на наказанията и от вида „лишаване от свобода“, по реда на чл. 25, вр. чл. 23 от НК, като е било определено за изтърпяване най
– тежко общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест години, към което
е било присъединено наказание „конфискация на 1/ 2 част от имуществото и“, като
на основание чл. 59 ал. 1 от НК е било приспаднато от наказанието „лишаване от
свобода“ предварителното и задържане по делата от съвкупността.
С определение от 01.12.2017 г.
по НЧД № 11680/ 2017 г. по описа на СРС, НО, 101 – състав, е било извършено
ново групиране на наказанията „лишаване от свобода“ на ищцата, като е било
определено за изтърпяване най – тежко общо наказание от посочения вид за срок
от шест години, увеличено на основание чл. 24 от НК с 3 месеца и 12 дни, който
период на задържане от 18.11.2010 г. до 01.03.2011 г. по НОХД № 4914/ 2011 г.
на СРС е било приспаднато по реда на чл. 59 ал. 1 от НК.
Представена е справка и
относно образуваните против ищцата наказателни производства, както и справка от
ОЗ гр. Сливен относно лишаването и от свобода. В затвора е постъпила на
30.03.2012 г. като подсъдима по НОХД № 5572/ 2012 г. на СРС. С начало
18.05.2012 г. е изтърпявала общо наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 6
години, определено като съвкупност по всички присъди, със зачетен предварителен
арест от 25.08.2009 г. до 25.03.2010 г., като е освободена на 13.12.2016 г. по
изтърпяване, като от работа са и зачетени 10 месеца и 5 дни.
Първоначалното и задържане под
стража е било по досъдебно производство № 5331/ 2011 г. на СДВР /настоящото
производство/ . За периода от 18.05.2012 г. до 13.12.2016 г. е търпяла
наказание „лишаване от свобода“ със зачитане на предварително задържане за
периода от 25.08.2009 г. до 25.03.2010 г. и 305 дни работа в нейна полза.
Ищцата, редовно призована, не
се е явила в първото по делото заседание, като с депозирана след делото молба,
е заявила, че поради внезапно влошаване на здравословното и състояние не е била
в състояние да се яви. В тази връзка съдът, с оглед преценка на твърденията и и
следващата се от това възможност процесуална преклузия
на доказателствените и искания да не е настъпила, е
предоставил на ищцата възможност в срок, най – късно до следващото съдебно
заседание да представи доказателства относно твърденията си за възникването на
непреодолима пречка. Такива не са представени от ищцата, като след второто
редовно заседание по делото същата е изпратила молба, в която е отправила доказателствени искания, които съдът намира за преклудирани. В тази връзка настоящият съдебен състав
намира, че ищцата не е ангажирала доказателства във връзка с твърденията си
относно претърпените от нея вреди.
При така изложените фактически
данни Софийски градски съд достига до следните правни изводи:
Предявената от С.Г.И. против П.на
Република Българския иск черпи правното си основание си от нормата на чл. 2 ал.
1 т. 3 от ЗОДОВ и е процесуално допустима.
Според тази законова
разпоредба, Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от
разследващите органи, П.или съда при обвинение в извършване на престъпление,
ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
деяние не е престъпление. За да възникне основанието за обезщетение за вреди,
следва да бъдат установени кумулативно всички елементи на състава на чл. 2 ал.
1 т. 3 от ЗОДОВ, а именно да е образувано наказателно производство против
конкретно лице, то да е привлечено към наказателна отговорност в качеството на
обвиняем, включително и да му е наложена мярка за неотклонение, като
наказателното производство бъде прекратено било защото деянието не съставлява
престъпление, било защото не е извършено от обвиняемото лице.
В настоящата хипотеза против ищцата
е било образувано досъдебно производство
№ 5331/ 2011 г. по описа на СДВР, по което е и е било повдигнато
обвинение. Било е образувано НОХД № 5572/ 2012 г. по описа на СРС, НО, 5 – и
състав, преобразувано в НОХД № 2521/ 2016 г. по описа на СРС, НО, 109 – и
състав, по което с влязла в сила присъда С.Г.И. е бил призната за невиновна и
оправдана по повдигнатото и обвинение по чл. 209 ал. 1, вр.
чл. 20 ал. 2, вр. ал. 1 от НК и по чл. 144 ал. 3, вр. ал. 1, вр чл. 20 ал. 4, вр. ал. 1 от НК
П.на РБ, dominus
litis в досъдебното производство, е пасивно
легитимирана да отговаря по исковете за вреди, причинени на граждани от
незаконно обвинение, в този смисъл Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на
ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК. Следователно са налице формалните и материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността
на ответника, т. е. за основателност на предявената претенция.
Ищцата претендира репариране
на причинените и неимуществени вреди в резултат на повдигнатото му незаконно
обвинение. В понятието „неимуществени вреди“ се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в
своята цялост представляват негативни емоционални изживяване на лицето,
намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в
определен период от време. За определяне на обезщетението е от значение броя и
вида на обвиненията, повдигнати на
обвиняемия, вида на наложената му мярка за неотклонение,
продължителността на наказателното производство и пр.
По силата на общото правило на
чл. 154 от ГПК, ищцата носи доказателствената тежест
да установи при условията на пълно и главно доказване в процеса на своите
твърдения относно претърпените от него неприятни психологически и емоционални
изживявания и социален дискомфорт /неимуществени вреди/ във връзка с
незаконното обвинение, което му е било повдигнато. В настоящото производство е
доказала факта на незаконното обвинение, за тежко по смисъла на чл. 93 т. 7 от НК престъпления. Наказанието, предвидено от законодателя за престъплението по
чл. 209 ал. 1 от НК е „лишаване от свобода“ от една до шест години, а за това
по чл. 144 ал. 3 от НК – наказание „лишаване от свобода“ до шест години. Това
сочи, че над ищцата е тегнела угрозата от налагането на две тежки наказания,
които могат да бъдат кумулирани по реда на чл. 23 от НК, като определеното най – тежко общо наказание би могло да бъде увеличено с
до 1/ 2 съгласно чл. 24 от НК, което обуславя по - висок интензитет на
търпените от нея негативни последици от обвинението.
Наказателното производство
против ищцата е било със значително времетраене – 7 години, но ответникът носи
отговорност единствено за развитието в досъдебната му фаза в периодите 30.09.2011
г. – 22.03.2012 г. Общата продължителност на досъдебното производство е по –
кратка от 12 месеца, която, с оглед характера на повдигнатото и обвинение за тежко умишлено престъпление,
както и предвид обстоятелството, че наказателното производство е водено против
три лица, не е прекомерна. П.на Р България не може да бъде държана отговорна за
това, че е протестирала присъдата по НОХД № 5572/ 2012 г. по описа на СРС, НО,
5 – и състав, тъй като това съставлява част от конституционно предвидените и
правомощия.
В рамките на наказателното
производство и е била наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“ за
периода от 30.09.2011 г. до 09.07.2013 г., като тази мярка се е дублирала с
изпълнение на наказанието „лишаване от свобода, считано от 18.05.2012 г.
По незаконно повдигнатото
обвинение на ищцата е била наложена мярка за неотклонение „задържане под
стража“ през горепосочения период. Мярката за неотклонение представлява
незаконно задържане, тъй като е постановена по обвинение, което е било
незаконно. След като не се касае за претендиране на обезщетение за незаконно
задържане под стража без значение развитието на наказателното производство, а
за незаконно обвинение, по което е било постановено задържането, то
обезщетението за последното следва да бъде включено в обезщетението, произтичащо
от незаконното обвинение.
Твърденията на ищцата са, че
за периода на предварителното си задържане не е била в състояние да се
възползва от възможността да полага труд по време на изтърпяване на наказание
„лишаване от свобода“ по влязлата в сила присъда, което от своя страна водело
до невъзможност срока на наказанието да бъде намален по правилото на чл. 77 от ЗИНЗС /два дни работа се равняват на три дни „лишаване от свобода“/. Освен това
била поставена в невъзможност да се възползва от правото да бъде освободена
предсрочно условно.
Така изложените твърдения
настоящият съдебен състав намира за неоснователни, предвид следното:
За периода от 18.05.2012 г. до
09.07.2013 г. по отношение на ищцата е била наложена мярка за неотклонение
„Задържане под стража“ и е търпяла наказание „лишаване от свобода“ по НОХД №
2301/ 2010 г. по описа на СРС. При конкуренция между мярка за неотклонение
„Задържане под стража“ и изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“ и съгласно чл. 258 от ЗИНЗС се прилагат по –
тежките мерки спрямо задържаните под стража, следователно за този период,
независимо от наличието на влязла в сила присъда и наказание, което следва да
бъде търпяно, ищцата е била задържана под стража по досъдебното производство,
предмет на настоящия процес. Настоящият съдебен състав не споделя становището на
ответника, че по аргумент на § 1 ал. 5 от ЗР на ЗИНЗС при постъпване на присъда
същата се приема, че започва да бъде търпяна от момента на постъпването и в пенитенциарното заведение. Тази разпоредба се отнася до
зачитането на периодите „Задържане под стража“, съответно на изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“. Независимо от това, обаче, ищцата не е била
лишена от правото да работи включително и по време на наложената и мярка за
неотклонение, тъй като разпоредбата на чл. 257 от ЗИНЗС предвижда изрично, че обвиняемите
и подсъдимите в затворите могат да работят по възможност и при изрично писмено
изявено желание за това. Същата е израз на общото правило, възведено в чл. 240
от ЗИНЗС, че доколкото не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на
лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с
мярка за неотклонение задържане под стража.
По отношение твърденията на С.Г.И.,
че наложената мярка за неотклонение „Задържане под стража“ е препятствала
възможността да бъде предсрочно условно освободена, то съдът съобрази
разпоредбата на чл. 70 от НК, която предвижда, че съдът може да постанови
условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част от
наказанието лишаване от свобода по отношение на осъден, който е дал
доказателства за своето поправяне и е изтърпял фактически: 1. не по-малко от
една втора от наложеното наказание; 2. не по-малко от две трети от наложеното
наказание в случаите на опасен рецидив. Правото на предсрочно условно
освобождаване би възникнало по отношение на ищцата след кумулиране
на наложените и по отделните наказателни производства наказания от вида „лишаване
от свобода“, определянето на най – тежко общо наказание и изтърпяването на поне половината от него.
Най – тежкото наказание, което и е било наложено е „лишаване от свобода“ за
срок от 6 години, като по реда на чл. 59 ал. 1 от НК е било приспаднато
предварителното и задържане за периода от 25.08.2009 г. до 25.03.2010 г., както
и временното и задържане под стража по всички наказателни производства.
Следователно правото на предсрочно условно освобождаване би възникнало не по –
рано от края на 2014 г., към който момент мярката и за неотклонение „задържане
под стража“ вече е била отменена, следователно не е препятствала по никакъв
начин приложението на чл. 70 от НК, ако са били налице всички други условия за
това.
Твърденията на ищцата за
претърпян социален дискомфорт, душевни страдания, промяна в емоционален план от
отворена и комуникативна личност в затворен и саможив човек, чувство на срам и
унижение, както и лишаване от доходи, което от своя страна е довело до липсата
на възможност да издържа и подпомага своите малолетни деца, както и
невъзможност да организира защитата си по другите наказателни производства, са
останали недоказани.
При тези съображения съдът
счита, че са установени в настоящото производство фактът на незаконно
обвинение, по което ищцата е била оправдана, както и на незаконно задържане в
рамките на незаконното обвинение, които обстоятелства сами по себе си предпоставят основание да бъде обезщетена.
Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно
определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява.
Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните
вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл
справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се
извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни
характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при
които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия
състав на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата
за вреди, като критерий за преценка е въведен и дългият несъобразен с разумния
срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на
престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и
свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна
степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие,
като съдът следва да съобрази всички тези доказателства от значение за реално
претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, за да
постанови решение в съответствие с този принцип. Съобразявайки горните
обстоятелства, съдът счита, че справедливо спрямо претърпените от ищцата
неимуществени вреди, е обезщетение в размер на 2 000 лв., като за разликата над
този размер до предявения от 40 000 лв. следва да бъде отхвърлена. То
съответства напълно на повдигнатото и обвинение за тежко престъпление, по което
е била оправдана.
Ищцата е претендирала паричното обезщетение ведно със законната лихва,
считано от 12.10.2019 г. Датата на влизане в сила на оправдателната присъда по НОХД
№ 2521/ 2016 г. по описа на СРС, НО, 109 – и състав, е 01.08.2018 г., като
ищцата претендира лихва за период, следващ тази дата. Акцесорната
претенция, черпеща правното си основание от нормата на чл. 86 от ЗЗД е
процесуално допустима и основателна, съгласно постановките на т. 4 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, считано от
датата, която претендира ищцата.
Ищцовата страна е
претендирала съдебно – деловодни разноски. Съобразно чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ,
ответникът следва да бъде осъден да и заплати държавната такса в размер на 10
лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати С.Г.И.
***, с ЕГН **********, сумата от 2 000лв. /две хиляди лева/, представляваща
обезщетение за незаконното и обвинение за престъпления по чл. 209 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2, вр. ал. 1 от НК
и по чл. 144 ал. 3, вр. ал. 1, вр
чл. 20 ал. 4, вр. ал. 1 от НК, предмет на досъдебно
производство № 5331/ 2011 г. по описа на СДВР, по което е била оправдана с
влязла в сила присъда по НОХД № 2521/ 2016 г. по описа на СРС, НО, 109 – и
състав, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 12.10.2019
г. до окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ ищцовата
претенция за разликата над посочения размер от 2 000 лв. /две хиляди лева/ до
предявения размер от 40 000 лв. /четиридесет хиляди лева/ като неоснователна.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.да заплати С.Г.И.
***, с ЕГН **********, сумата от 10 лв. /десет /, представляващи съдебно –
деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Апелативен съд – гр. София.
СЪДИЯ: