Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Ирина Василева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА
в. гр. д. № 6532 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 13422 от 16.01.2020 г., постановено по гр. д. № 24840/2018 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 77 с-в, „Д.А.Т.“ ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление:***, офис 6 е осъдено на основание чл. 372, ал. 1 от ТЗ вр. чл.79,
ал.1 и чл. 86 от ЗЗД да заплати на „И.Т.Б.“ ЕООД, с ЕИК *******, седалище и
адрес на управление *** сумата от общо 9822.62
лв., представляваща неплатена част от дължимо възнаграждение за извършени
превози на товари - царевица и пшеница по договори за превоз, обективирани в
съответните товарителници и издадени фактура № **********/02.03.2017г. и №
**********/03.04.2017г„ ведно със законната лихва върху сумата, считано от
предявяване на иска - 16.04.2018г. до окончателното изплащане, както и сумата
от 1098.56 лв.- мораторна лихва за
периода от датата на издаване на всяка отделна фактура до датата на подаване на
исковата молба -15.04.2018г., както и на основание чл. 78 ал.1 ТПК - сумата от
2 503.70 лв. разноски за исковото производство и сумата от 908.42 лв. разноски
по обезпечителното производство по гр. д. № 39482018г. на PC-Лом, съразмерно на
уважената част от исковете, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „И.Т.Б.“ ЕООД, с
ЕИК ******* е осъдено да заплати на „Д.А.Т.“ ЕООД с ЕИК ******* сумата от
216.10 лв. – разноски в производството, съразмерно отхвърлената част от
исковете, като с решението е ОТХВЪРЛЕН иска
по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 372 ТЗ над уважения размер до предявения от 10 822.72 лв.
и иска по чл. 86 ЗЗД над уважения размер от 1098,56 лв. до предявения от 1500
лв.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „И.Т.Б.“ ЕООД,
с ЕИК *******, с която решението се обжалва, в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск до пълния претендиран размер като неправилно и незаконосъобразно.
В жалбата се излага, че за да отхвърли исковете над уважените размери,
първоинстанционният съд е приел в решението си, че по фактура № 59, ищецът претендира
пълния размер от 8556.48 лева, а по фактура № 60 - 2266.14 лева, тъй като по
товарителница № 018776 от 3.03.2017 г. не е претендирал пълния размер, а само
сумата 95.77 лева. В тази връзка в мотивите на решението, съдът е приел, че с
оглед диспозитивното начало в процеса и за да не се произнесе над исканото, искът
следва да се уважи за дължимите суми по товарителниците, включени във фактура №
60 в предявения размер от 2266.14 лева, а по фактура № 59 искът следва да се
уважи в размер на 7556.48 лева, тъй като от вещото лице е установено, че по тези
фактура е осчетоводено плащането от ответника на сумата 1000 лева, поради което
първоинстанционният съд е приел, че общо искът следва да се уважи в размер на
9822.62 лв., въз основа на което е отхвърлил частично и претенцията по чл. 86
от ЗЗД.
В
жалбата се излага, че в исковата молба никъде не е поддържано, че по фактура №
59 ищецът претендира пълния размер от 8556.48 лева, а по фактура № 60 сумата от
2266.14 лева, поради това, че по товарителница № 018776 от 3.03.2017 г. не претендира
пълния размер, а само сумата 95.77 лева. Счита, че съдът е допуснал грешка като
е приел, че по товарителница № 018776 от 3.03.2017 г. ищецът не претендира
пълния размер на извършения превоз. В тази връзка сочи, че в исковата молба,
ищецът е изложил, че през м. февруари и м. март 2017 г. между „И.Т.Б.” ЕООД, в
качеството на превозвач и „Д.А.Т.” ЕООД, в качеството на товародател са
сключени няколко договора за превоз на товари /царевица и пшеница/, като за всеки
от сключените договори са съставени отделни товарителници. За извършените
транспортни услуги „И.Т.Б.” ЕООД е издал на „Д.А.Т.” ЕООД фактура №
**********/02.03.2017 г. за сумата от 8556.58 лева с ДДС и фактура №
**********/03.04.2017 г. за сумата 3 266.14 лева с ДДС, като общата дължима
сума по двете фактури е в размер на 11 822.72 лева с ДДС. Твърденията на ищеца в
исковата молба са били, че от общата дължима сума, ответникът „Д.А.Т.” ЕООД е
заплатил на ищеца „И.Т.Б.” ЕООД само 1000 лева, поради което ищецът претендира общо
дължимата сума по двете фактури в размер на 10 822.72 лева с ДДС.
Твърди
се, че с депозирана молба по делото на 23.05.2018 г., в изпълнение на дадените от
съда указания с разпореждане № 392652/24.04.2018 г., ищецът е уточнил
претенциите си, за което е посочил цената на превоза по всяка отделна товарителница,
като е уточнено, че общият размер на цените по сключените договори възлиза на
11 822.72 лева с ДДС. В раздел III на молбата е бил посочен и конкретният
размер на претенцията по всяка товарителница, който изцяло съвпада с цената на
всеки превоз, като е налице само едно изключение - по товарителница № 018776 от
3.03.2017 г., където от договорената цена 1095.77 лева с ДДС са извадени
платените от ответника до момента 1000 лева, поради което по тази товарителница
се претендира само разликата от 95.77 лева. Жалбоподателят сочи, че въпреки
това, сборът на претендираните суми по раздел III от уточнителната молба е равен
на крайната сума, която е предмет на исковата претенция по делото – 10 822.72
лева. Поради изложеното поддържа, че от негова страна не е налице отказ да
претендира неплатени суми от ответника, нито е предявил частичен иск по един от
договорите. Излага, че тъй като не е счетоводител, не му е известно по коя от
двете фактури е бил отнесен превозът по товарителница № 018776 от 3.03.2017 г.,
нито по коя фактура е осчетоводено извършеното единствено плащане от ответника до
момента в размер на 1000 лева. Твърди се, че в исковата молба, ищецът не е
твърдял плащането да е извършено по конкретна фактура, поради което и неправилно
районният съд е приел, че в исковата молба цената на договора по товарителница
№ 018776 от 3.03.2017 г. не се претендира изцяло. Поддържа се, че тъкмо
обратното, в исковата молба изрично е било посочено, че размерът на претенцията
е точно сборът от претендираните суми – 10 822.77 лева.
Поради
изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната
част и да да уважи изцяло предявените искове.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба и от ответника „Д.А.Т.“
ЕООД, с която решението се обжалва, в частта, с която е уважен предявения иск
като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения
на материалния и процесуалния закон. В жалбата се навеждат доводи, че първоинстанционният
съд е извършил неправилен анализ на събраните по делото писмени и гласни
доказателства, поради което е приложил неправилно материалния закон и е
постановил изцяло неправилен и незаконосъобразен съдебен акт. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че между страните са
възникнали договорни отношения по 15 договора за превоз, обективирани в
представените товарителници и фактури № **********/2.03.2017 г. и №
**********/03.04.2017 г. В тази връзка излага, че нито една от представените
товарителници и фактури не са подписани от представляващия „Д.А.Т.“ ЕООД или
упълномощено от него лице и не са подпечатани с фирмения печат на дружеството. Сочи
се, че съдът не е взел предвид, че същите не могат да бъдат доказателство за
факти и обстоятелства, от които по категоричен начин да може да се направи извод,
че между страните са възникнали валидни договорни отношения, както и че те не
доказват обстоятелството дали посочената в тях стока е предадена на ответника. Поддържа
се, че СРС, не е взел предвид, че към нито една от товарителниците не е
представен приемо - предавателен протокол, удостоверяващ получаването на
стоката от „Д.А.Т.“ ЕООД, както и че в тях ответникът не фигурира като
получател на превозваната стока. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че
от показанията на свидетеля Ц.се установява сключването на договори за превоз с
посоченото съдържание и доставянето на стоката от превозвача на уговореното
място, тъй като счита, че показанията му са общи, обхващат голям период от
време, но без да са фиксирани конкретни дати, поради което от същите не може да
се установи възникването на договорни отношения по представените товарителници.
Счита, че неправилно са кредитирани и показанията и на другите двама свидетели.
Твърди се, че е неправилен и изводът на съда, че извършеното сторниране на
фактурите не е направено своевременно. Поддържа, че процесните фактури са
сторнирани веднага, когато на ответника е отказано признаване на данъчен кредит
по тях поради липса на придружаващи ги документи - товарителници, пътни листа,
приемо-предавателни протоколи и др.
Поради
изложеното се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в
осъдителната част и постановяване на друго, с което да бъдат отхвърлени изцяло
предявените искове. Претендират се и разноски пред двете инстанции.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени от
надлежни страни, в законния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани
по същество. Настоящият съдебен състав приема, че поради обсъждане на едни и
същи обстоятелства, разглеждането на въззивните жалби на ищеца и на ответника
следва да е едновременно.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Първоинстанционният
съд е сезиран с искове с правно основание чл. 372, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79,
ал.1 и чл. 86 от ЗЗД.
Договорът
за автомобилен превоз по общата му уредба на ТЗ и на ЗАвП е възмезден,
двустранен договор, съгласно който превозвачът се задължава да промени
местоположението на товар чрез използване на превозно средство, срещу
задължение на другата страна /изпращач, товародател/ да му заплати
възнаграждение.
Съгласно
чл. 379 ТЗ, с отделни закони се уреждат особените правила за отделните видове
превози. Съгласно чл. 49 от ЗАвП, с договор за автомобилен превоз на товари
превозвачът се задължава срещу заплащане да превози с превозно средство до
определено местоназначение товар, който изпращачът му предава. Правното
действие на договора за международен автомобилен превоз на товари попада под
приложното поле на чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 379 ТЗ и чл. 49 и сл. от ЗАвП.
Договорът
за автомобилен превоз е двустранен, възмезден и неформален, като сключването му
се удостоверява с товарителница. Съгл. чл. 50, ал.1 ЗАП договорът за превоз се
установява с товарителница, а съгласно ал. 2 действителността на договора за
превоз не зависи от издаването, редовността или изгубването на товарителницата.
Тълкувайки логически и систематически правните норми, регламентирани в чл. 50,
ал. 2 ЗАвП и чл. 61 ЗАвП, съдът достига до правния извод, че договорът за
автомобилен превоз по своята природа представлява консенсуален, двустранен,
възмезден, комутативен и неформален договор, тъй като неговата действителност
не зависи от издаването, редовността или изгубването на товарителницата. Чрез
съставянето на този удостоверителен документ само се доказва сключването на
тази двустранна сделка - арг. чл. 61 ЗАвП. Следователно, за сключването на
договор за превоз не е необходима нарочна форма, като товарителницата не е
форма за действителност на договора, а за доказване наличието на такава
облигационна връзка и изпълнение от страна на превозвача задълженията му по
него. Тя няма конститутивно значение, а е необходима само за внасяне яснота в превозните
правоотношения. За
сключването на договор за превоз е необходимо да е налице съвпадане на насрещните
волеизявления на страните по него - изпращач и превозвач относно съществените
му елементи: вид и количество на товара/стоката, получател и възнаграждение -
т. нар. навло.
Въззивният
съд намира, че от събраните доказателства по делото се установява, че между
страните е постигнато съгласие за сключване на процесните договори за превоз по
представените 15 броя товарителници, във връзка с които са били издадени
фактура № **********/02.03.2017 г. и № **********/03.04.2017 г.
В
действителност, няма спор по делото, че представените 15 броя товарителници не
съдържат подпис и печат на ответника, поради което само въз основа на тях не
може да се приеме, че са налице сключени договори за превоз и в този смисъл, че
условията на договорите за превоз и получаването на товара са удостоверени с
представените по делото товарителници, съгласно чл. 61, вр. чл. 50, ал.1 ЗАП. Посочените
фактури представляват частни документи, които не носят подписа на страната /ответника/,
посочена в тях като изпращач, поради което същите не установяват твърдените
отношения по договори за превоз между страните и съответно неизпълнение на
задължението за плащане на договорено възнаграждение.
По
своето правно естество, товарителницата удостоверява договора за превоз, а не е
форма за действителност на същия /арг.
от чл. 4 от CMR/. Товарителницата установява посочените в нея обстоятелства –
страни, факта на приемане на товара, място и дата на приемане, място на
получаване, вид, количество на товар, опаковка, както и правата и задълженията
по договора за превоз. Товарителницата удостоверява сключване на договор за
превоз на товари, съдържанието му и предаването на товара от товародателя на
превозвача в съответното състояние. Тази доказателствена стойност обаче, не е
необорима – тези обстоятелства могат да се доказват и с други доказателствени
средства, ако се спори за верността на тези обстоятелства. Договорът за превоз
не е товарителницата – тя само улеснява доказването му /в този см. решение № 226/14.02.2000
г. на ВКС, решение № 289/27.02.2003 г. по гр. д. № 977/2002 г. на ВКС/. Съгласно
практиката на съдилищата, обективирана в Решение № 60 от 07.05.2012 г. по т.д.
№ 241/2011 г. на ВКС, II т.о., ТК, превозният договор е неформален,
консенсуален и сключването му може да се доказва с всички предвидени от закона
средства, а не само с товарителница. Прието е, че това следва и от самата
формулировка на чл. 61, във вр. чл. 50, ал. 1 ЗАвП, според която условията на
договора за превоз и получаването на товара се удостоверяват от товарителницата
до доказване на противното, от което следва, че същата не е единственото
доказателствено средство за доказване на тези факти.
Във
връзка с възприетата практика, която се споделя изцяло от настоящия състав, съдът
приема за правилни изводите на първоинстанционния съд, че от събраните
доказателства по делото, преценени в тяхната съвкупност се установява подаването
на устни заявки за превоз от страна на ответника и приемането им от ищеца, с
които действия са сключени договори за превоз с всички последици от това, вкл. и
задължението на възложителя да заплати договореното възнаграждение за превоза
при изпълнение от страна на превозвача на задълженията му по осъществяване на
превоза.
В
разглеждания случай, въззивният съд намира, че представените по делото 15 броя
товарителници доказват твърдението на ищеца за сключени превозни договори,
обективирани в процесните товарителници и фактури № **********/02.03.2017 г. и
№ **********/03.04.2017 г. Това е така, тъй като посочените факти се
потвърждават и от събраните по делото свидетелски показания, чрез разпита на
тримата свидетели на ищеца, от които също се установиха извършени от „И.Т.Б.“
ЕООД превози в полза на „Д.А.Т.” ЕООД на датите, отразени в представените
товарителници. В тази връзка,
следва да се посочи, че с оглед на цитираната по-горе съдебна практика, че договорът за превоз е неформален и
за неговата действителност по закон не се изисква писмен акт, поради което
сключването му може да се доказва с всички предвидени от закона средства, а не
само с товарителница следва, че забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК в случая
е неприложима.
От
показанията на свидетеля Б.Ц.се установява, че до края на март, началото на м. април
2017 г., свидетелят заедно със собственика на ищцовото дружество „И.Т.Б.” ЕООД
– М.са превозвали зърно на ответника „Д.А.Т.” ЕООД, като сочи, че те не са имали
договор, но са имали устна уговорка с управителя на дружеството А.и
представителя на това дружество - М.К.да превозват зърно до определени точки - до
гара Искър - Софийско, до Веринско-Ихтиман и до гр. Разград. Свидетелят сочи,
че управителят на ответното дружество А.му се е обаждала по телефона или му е
изпращала sms, за да извърши превоза, а той е казвал на М.да извършат превозите
заедно, като твърди, че А.е знаела, че превозите биват извършени тях, а също
така, че за това е знаела и представителя на ответното дружество Д.А.Т.” ЕООД -
М.К.. Тя му е казвала да се съберат три камиона и те са се събирали и са
извършвали транспорта, като посочва, че ищецът „И.Т.Б.” ЕООД е извършвал
превоза със собствена техника. През м. 02 и м. 03, свидетелят сочи, че не е
товарил от складовете на „В.М” ЕООД, а е товарил от М.и В., като заедно с него
на тези дати е товарил и ищецът „И.Т.Б.” ЕООД. Следователно, съдът приема, че
от показанията на свидетеля Ц.също се установява сключването на договори за
превоз между ищеца и ответника и доставянето на стоката от превозвача на
уговореното място и на посоченото от възложителя лице. Въззивният съд намира за
неоснователни възраженията във въззивната жалба на ответника, че показанията на
този свидетел са общи, обхващат голям период от време и без да са фиксирани
конкретни дати, поради което от същите не се установява наличието на договорни
отношения между страните. Настоящият състав приема, че показанията на свидетеля
Ц.са последователни, непротиворечиви, а също така се подкрепят и от свидетелските
показания на другите свидетели по делото, както и от останалите събрани
доказателства по делото, поради което правилно са били кредитирани от
първоинстанционния съд.
В
този смисъл, от показанията на свидетеля М.П.също се установява, че през 2017
г. е имал договор с ответното дружество за доставка на зърно в размер на 149 300
кг., което е доставил на ответника „Д.А.Т.” ЕООД на два курса на 10.02.2017 г. и
още два курса на 11.02.2017 г. Свидетелят посочва, че зърното е товарено лично
от него и от неговия склад с фадрома на камиони, като сочи, че на М./управителя на ищцовото дружество/ е единия камион,
другия – камион на Б., като и двата дни по един камион на двете фирми е бил
натоварен. Свидетелят твърди, че ответното дружество си има представител М.М.,
с която е работел. Наред с това, по
делото се установи, че именно с представителя на ответното дружество – М.М. е
бил сключен и Комисионен договор от 15.01.2017 г., по силата на който съдът
намира, че следва да се приеме, че същата е действала от името и за сметка на „Д.А.Т.“
ЕООД, вкл. и за сключването с ищеца на договори за превоз на тези дати. В тази
връзка, дори и да се приеме, че посоченото лице – като представител на
ответника не е действала съобразно предоставения й мандат, с което е ощетила
ответното дружество, посоченото не би могло да се отрази по никакъв начин на задължението
му да заплати договорените от нея превози.
От
показанията на свидетеля В. Б.се установи също, че той е доставял зърно на „Д.А.Т.”
ЕООД по договор № 363/7.03.2017 г. Свидетелят познава М.И.Д., който също има
фирма и е превозвач, като твърди, че на 14.03.2017 г. и на 21.03.2017 г.,
същият е товарил от него царевица, като на двете дати е направил по един курс.
Товарите са били направени по възлагане на „Д.А.Т.” ЕООД и на М., която е
отговаряла за логистиката на това дружество. Свидетелят посочва, че „Д.А.Т.” ЕООД, именно
чрез М. е осигурило транспорта на 14.03. и на 21.03., която е изпратила в
базата камионите, за да товарят.
Въззивният
съд намира, че законосъобразно свидетелските показания на свидетелите по делото
са били кредитирани от първоинстанционния съд, тъй като същите са
последователни, логични, взаимно допълващи се и непротиворечиви едни на други,
а наред с това изцяло се подкрепят и от съдържанието на представените от ищеца
15 броя товарителници, както и от останалите писмени доказателства по делото – от
комисионния договор, товарителниците, приемо-предавателните протоколи и др.
Следователно са и правилни и изводите на съда, че свидетелските показания също
доказват сключването на конкретни превозни договори на конкретно посочени дати.
В този смисъл показанията на свидетелите се подкрепят от представените от
ответника два комисионни договора: № 5 от 1.12.2016 г. и № 6 от 15.01.2017 г.,
които също установяват твърденията на свидетелите, че ответникът „Д.А.Т.” ЕООД
е действал, както чрез А.Пиринова, така и чрез представителя - М.К..
Съгласно
разпоредбата на чл. 349 от ТЗ, извършените от комисионера действия рефлектират
директно в правната сфера на доверителя, от което следва, че по силата на
посочената разпоредба, договореностите, които представителя на ответното дружество
М.К.е направила с ищеца относно извършването на превоз на зърно обвързват валидно
и ответника, като ирелевантно е по делото, че за извършените от същата действия
липсват доказателства за съставянето на протокол-опис, въз основа на който
комисионерът получава възнаграждението си, каквито са оплакванията във
въззивната жалба на ответника. В този смисъл, обстоятелството дали е съставен
или не такъв протокол-опис не се отразява по никакъв начин на валидността на
извършените от представителя на ответното дружество - М.К.действия. Посоченото
обстоятелство има значение само във вътрешните отношения между комисионера и
комитента, но не и в отношенията с лицето, с което комисионерът е договарял от
името на комитента. Показанията на тримата свидетели на ищеца не са опровергани
и от показанията на свидетеля на ответната страна - В.Д.. На следващо място, от
показанията на свидетеля Ц.се установява и изпълнението на задълженията по
договора за превоз от страна на ищцовото дружество, а именно, че товарът е
достигнал и предаден на посочените получатели. Въззивният съд намира, че не са
налице основания да не бъдат кредитирани показанията на свидетеля в тази част,
тъй като те са последователни, логични и непротиворечащи на другите събрани доказателства
- комисионния договор, товарителниците, приемо-предавателните протоколи и др.
Настоящият
състав споделя изцяло и доводите на първоинстанционния състав, че е налице и
извънсъдебно признание от ответника на неизгодни за него факти, обективирано в
приемо-предавателен протокол от 13.02.2017г. и приемо-предавателен протокол от
30.03.2017 г., тъй като посочените протоколи също съдържат данни за извършени
превози от ищеца на датите 05.02., 09.02., 12.02., 11.02., 04.03. и
22.03.2017г., които превози съответстват на превозите в товарителниците, на
които се позовава ищецът № 018814 от 10.02.2017 г., № 018815 от 11.02.2017 г. №
018776 от 03.03.2017 г. и № 018778 от 21.03.2017 г.
Като
доказателство, подкрепящо твърденията на ищеца за наличието на сключени 15
договора за превоз е и фактът, че за извършените превози, ищецът е издал
Фактура № **********/02.03.2017 г. и Фактура № **********/03.04.2017 г., чиято
обща стойност изцяло съвпада с общата стойност на договорите по
товарителниците. В този смисъл, от заключението на приетата като компетентно
изготвена и неоспорена от страните по делото съдебно-счетоводна експертиза,
сумите за транспорт по фактура № **********/02.03.2017г. са формирани от
товарителници от № 018814/10.02.2017г. до № 018824/27.02.2017г., а по фактура №
**********/03.04.2017г. - от товарителници № 018825/01.03.2017г. до №
018778/21.03.2017г. От заключението на експертизата се установява, че фактурите
са редовно осчетоводени в счетоводството на ищеца, като стойността им съответства
на изчислената от вещото лице стойност на дължимото възнаграждение за
извършените превози по единични цени 18 лв. до гара Искър, 20 лв. до с.
Веринско и 27 лв. до Разград. Общата стойност на задълженията по фактурите e в
размер на 11 822.72 лв., като на 30.04.2017г. е осчетоводено плащане на сумата
от 1 000 лв. Плащането, макар от ответника да не е посочено основание за това е
отразено и осчетоводено по най-старото задължение, което е това по фактура №
********** от 02.03.2017г. Неплатеният остатък по фактурите е по фактура № 59 -
7556.48 лв., а по фактура № 60 - 3 266.14 лв. - общо в размер на 10 822.72 лв.
В таза връзка, въззивният съд намира, че доколкото от ответното дружество не е
установено друго основание за извършеното плащане на 03.04.2017г. в размер на 1000
лв., то следва да се приеме, че същото е извършено за погасяване вземанията на
ищеца по процесните фактури и конкретно - по най-старата фактура, което е
счетоводно правилно и съобразно в заключението на вещото лице. Видно от
експертизата е, че издадените от „И.Т.Б.” ЕООД фактури № 59/2.03.2017 г. и №
60/03.04.2017 г. са били осчетоводени при получаването им по дебитна сметка
Разходи за външни услуги със стойността на фактурираните суми за транспорт по
дебитна сметка 4531. Начислен ДДС за покупките със стойността на начисления ДДС
срещу кредитиране на сметка 4011 Доставчици 176 „И.Т.Б.” ЕООД.
От
експертното заключение се установи също така, че фактура № **********/02.03.2017г.
и фактура № **********/03.04.2017г. са осчетоводени и в счетоводството на
ответника и същите са включени в дневниците за продажби за месеците на
издаването им. Видно от счетоводната експертиза е, че на 01.08.2017г., в
счетоводството на ответното дружеството са взети сторнировъчни операции, с
които сумите са анулирани както като разход за външни услуги, така и като
данъчен кредит за фактурирания транспорт. В дневника за продажби за м. 08.2017г.
процесните фактури са сторнирани и със стойността на начисления ДДС е намален
данъчния кредит на ответното дружество. Към същата дата е осчетоводено и
плащането по банков път, извършено на 03.04.2017г. Не е отразено основание за
сторнирането.
Следователно,
съдът намира, че посредством заключението от експертизата по делото е безспорно
установено, че процесните две фактури са редовно осчетоводени, както от ищеца,
така и от ответното дружество и са включени в дневниците за продажби за
месеците на издаването им. Именно в тези първични счетоводни документи са
обективирани всички съществени клаузи, пораждащи правоотношението по договор за
превоз на товари - страни, дестинация (товарен и разтоварен пункт) и превозно
възнаграждение. Тъй като фактурата не носи подписа на представител на ответното
дружество - като изпращач (товародател), тя не се ползва с материална
доказателствена сила. Но при извършена проверка в счетоводството на ответника,
вещото лице е установило, че фактурите като първични счетоводни документи са
били редовно осчетоводени. Следователно, по този начин в правната сфера на
получателя на услугата е възникнало правото да ползва данъчен кредит. Като е
осчетоводил процесните фактури, в които са обективирани всички съществени
клаузи на договора за превоз на товари, ответникът е признал, че е страна по
процесния договор за превоз на товар съгласно уговорките, обективирани във
фактурата - страни, възнаграждение и дестинация – арг. чл. 182 ГПК и чл. 55,
ал. 1 ТЗ, които придават доказателствена сила на редовно водените търговски
книги и записванията по тях относно установяването на търговски сделки между
търговци. В този смисъл е и задължителната практика, формирана по реда на чл.
290 ГПК в Решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, II ТО, Решение
№ 103 от 11.07.2014 г. по т.д. № 2334/2013 г. на ВКС, II ТО, Решение № 114 от
26.07.2013 г. по т.д. № 255/2012 г. на ВКС, I ТО, Решение № 46 от 27.03.2009 г.
по т.д. № 454/2008 г. на ВКС, II ТО, в които е прието, че „...отразяването на
фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за
покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата
представляват недвусмислено признание за възникването и за размера на задължението,
за което е съставена фактурата и доказват неговото съществуване“. Настоящият
състав споделя изложеното от първоинстанционния съд, че този извод не се
променя и от извършеното от ответника на 01.08.2017 г. сторниране на
задълженията по процесните фактури. В този смисъл, видно от заключението на
експертизата не се установява, че при сторнирането е спазен един от основните
принципи на счетоводството, съгласно чл. 3 ал. 3 от Закона за счетоводството. Наред
с това, не са налице и данни ответникът да е осчетоводил сторниращите операции
по процесните фактури въз основа на някакъв писмен документ. Сторнирането
следва да е обосновано, а не произволно, поради което установеното сторниране
на фактурите не се отразява на дължимостта на сумите по тях, тъй като е
извършено след редовното им осчетоводяване и едностранно, без да бъде издадено
кредитно известие или съставен двустранен протокол между двете страни.
В
този смисъл, правилно е било прието от първоинстанционния съд, че признанието
на ответника за приемането на изпълнението по договорите за превоз и че същото
отговаря на договореното се установява именно чрез действията му по осчетоводяване
на фактурите и ползването на данъчен кредит, от което следва, че е налице
признание на длъжника за задължението му и за техния размер. Съгласно приетото
в практиката на ВКС, обективирана в
Решение № 114 от 26.07.2013 г. по т.д. № 255/2012 г. на I ТО на ВКС, макар и
подписите върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде
установено, че са били упълномощени от страната да получат стоката, то
търговецът е узнал за получаването й по смисъла на чл. 301 ТЗ като това не се
презюмира, а е установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в
счетоводството му. Следователно, дори и фактурата да не е подписана, или да е
подписана от лице без представителна власт, или договорът за превоз да е
сключен от името на ответното дружество от лице без представителна власт, търговецът
не се е противопоставил веднага след узнаването, поради което действията по
приемането се считат потвърдени по силата на разпоредбата на чл. 301 ТЗ. В този
смисъл, дори и да е осъществено последващо едностранно сторниране на фактурите,
посоченото действие е без правно действие, тъй като съгласно ЗДДС тази
процедура, може да стане само чрез двустранен протокол, с който и двете страни
да признаят, че документът е погрешно съставен и че не е имало реална сделка,
което в настоящия случай не е налице. Наред с това следва да се посочи, че
сторнирането не е направено веднага след узнаването, а повече от 3 месеца след
това, като през посочения период ответникът не се е противопоставил на
сделките, за които са издадени фактурите.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивният съд намира, че правилно е било
прието за доказано от първоинстанционния съд, че с фактът на осчетоводяването
на процесните фактури в дружеството - ответник, същият е приел описаните в тях
извършени превози на стоки, тъй като действията по приемането на предоставените
услуги, които не са оспорени незабавно след приемането им, представляват
потвърждаване от страна на ответника - търговец, че изпълнението е точно, пълно
и съответства на уговореното, съобразно договора. Поради изложеното, настоящият
състав приема, че фактурите установяват наличието валидно възникнали договорни
отношения между страните по делото по 15 договора за превоз, обективирани в
представените по делото товарителници и издадени фактури № **********/2.03.2017
г. и № **********/03.04.2017 г., както и изпълнението на ищеца по договорите за
превоз, поради което намира, че предявеният иск по чл. 372, ал.1 ТЗ е
основателен.
Въззивният
съд не споделя изводите на първоинстанционния съд, обаче, че предявеният иск по
чл. 372, ал.1 ТЗ е частично основателен. В тази връзка настоящият състав
намира, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил претенциите на ищеца над
сумата 9822.62 лева по иска с правно основание чл. 372, ал. 1 от ТЗ и над сумата
1098.56 лева по иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД.
В
тази връзка, следва да се има предвид, че в производството пред
първоинстанционния съд, ищеца не е било наведено твърдение и не е поддържано,
че по фактура № 59, ищецът претендира пълния размер от 8556.48 лева, а по
фактура № 60 – само сумата от 2266.14 лева, поради това, че по товарителница №
018776 от 3.03.2017 г. не претендира пълния размер, а само сумата 95.77 лева. В
този смисъл, въззивният съд намира, че са неправилни изводите на съда, че по
товарителница № 018776/3.03.2017 г. ищецът не претендира пълния размер на
извършения превоз, който е общо 1095,77 лв. В исковата молба и в направеното
уточнение в допълнителната молба, ищецът е посочил, че общият размер на цените
по сключените договори възлиза на 11 822.72 лева с ДДС, от които ответната
страна е погасила до момента сумата от 1000 лв., поради което и ищецът
претендира общо по двете процесни фактури сумата от 10 822,72 лв.. В
уточнителната молба от 23.05.2018 г., ищецът е посочил и конкретният размер на
претенцията по всяка товарителница, като този размер изцяло съвпада с цената на
всеки превоз. Единственото изключение е това по товарителница № 018776 от
3.03.2017 г., където от договорената цена 1095.77 лева с ДДС, от които са
извадени платените до момента 1000 лева, поради което и ищецът е посочил разликата,
която е от общия размер по тази товарителница № 018776/3.03.2017 г. /1095,77
лв. – 1000 лв./ и е сумата от 95,77 лв. Независимо от това, обаче, следва да се
посочи, че сборът на претендираните по раздел III на уточнителната молба суми е
равен на крайната сума - предмет на исковата претенция – 10 822.72 лева. Същевременно следва да се има предвид, че в исковата молба, както и в
допълнителната уточнителна молба, ищецът не е твърдял плащането да е извършено
по конкретна фактура, поради което и неправилно СРС е приел, че с исковата
молба цената на договора по товарителница № 018776 от 3.03.2017 г. не се е
претендира изцяло от ищеца. В тази връзка, въззивният съд намира, че
обстоятелството, че посочената сума от 1000 лв., която е била заплатена от
ответника на 30.04.2017 г. е била отразена и осчетоводена по най-старото
задължение, което е това по фактура № 59/02.03.2017 г., която включва
товарителници от № 018814 до № 018824 и е в общ размер на 8556,58 лв., а посочената
сума не е отразена по фактура № 60/03.04.2017 г., която включва товарителници с
№ 018825, № 018776, № 018777 и № 018778 и е в общ размер на 3266,14 лв. не
променя изводът относно общата дължима сума по процесните две фактури, която е
в размер на 10 822,72 лв. В този смисъл от заключението на приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, както и от заключението на допуснатата
допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, безспорно се установи, че общата
стойност на осчетоводените фактури е 11 822, 72 лв., от които на дата
30.04.2017 г. е осчетоводено плащане в размер на 1000 лв., поради което
неплатеният остатък по процесните две фактури е 10 822,72 лв.
Следователно, въззивният съд намира, че независимо от факта, по коя от двете
издадени фактури е бил заведен превозът по товарителница № 018776 от 3.03.2017
г., както и по коя фактура е било осчетоводено извършеното единствено плащане
от ответника в размер на 1000 лева, по делото е безспорно, че задължението на
ответника за заплащане на сумите по процесните фактури е в размер на
10 822,72 лв., което напълно съответства и на размера на предявения иск,
поради което същият е изцяло основателен и доказан. В този смисъл, обстоятелството,
че ищецът не е бил наясно по коя от двете фактури е било осчетоводено плащането
на сумата от 1000 лв., не променя установеният по делото факт, че общият
остатъчен размер на задължението по двете фактури е в размер на 10 822,72
лв., като същият напълно съответства на претендирания от ищеца размер, респ. на
предявената претенция по делото.
При
тези съображения, съдът намира, че поради частично несъвпадане на изводите на
двете инстанции по съществото на спора, обжалваното решение следва да бъде
отменено, в частта, с която предявеният главен иск с правно основание чл. 372,
ал. 1 от ТЗ, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е бил отхвърлен за разликата над
уважения размер от 9822,62 лв. до предявения размер от 10 822,72 лв. и
вместо това да се постанови друго, с което да бъде уважен изцяло предявения иск
в размер на сумата от 10 822,72 лв.
По
иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД:
Правилно
е прието от СРС, че са основателни и претенциите на ищеца за присъждането на
лихви за забава при плащане на дължимите превозни възнаграждения, като върху
дължимата главница се дължи и лихва за забава на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД от
датата на самата забава – респ. от датата на сключване на договора.
Следователно и доколкото, в случая лихвата се претендира, считано от датата на
издаване на фактурите, въззивният съд намира, че дължимата лихва за забава,
изчислена при условията на чл. 162 ГПК /с помощта на компютърен лихвен
калкулатор/ е, както следва: върху сумата от 7556,58 лв. лихвата за забава за
периода от 02.03.2017 г. до 15.04.2018 г. е в размер на 860,62 лв., а върху
сумата от 3266,14 лв. за периода от 03.04.2017 г. до 15.04.2018 г. възлиза в
размер на 342.95 лева. Поради изложеното, въззивният съд намира, че предявеният
иск с правно основание чл. 86 ЗЗД е основателен в общ размер на сумата от 1203,57
лв., а над този размер – до предявения такъв от 1500 лв. следва да се отхвърли
като неоснователен.
При
това положение, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която
съдът е отхвърлил претенцията за дължими лихви за забава за разликата над
сумата от 1098,56 лв. до сумата от 1203,57 лв. и да се потвърди в останалата
част, с която е отхвърлен до пълния претендиран размер от 1500 лв.
По
разноските:
При
този изход на спора, с оглед частичното уважаване на въззивната жалба на
въззивника „И.Т.Б.“ ЕООД – ищец в първоинстанционното производство се следват
разноски, както следва: 3757,38 лева – разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 937,04 лева – разноски във
въззивното производство, които „Д.А.Т.“ ЕООД следва да му заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК.
С
оглед изхода на спора и доколкото въззивната жалба на „Д.А.Т.“ ЕООД – ответник
в първоинстанционното производство, касае решението, в частта с която е уважен
предявения иск, която е оставена без уважение във въззивното производство, то
разноски за въззивната инстанция не се следват на „Д.А.Т.“ ЕООД. С оглед на
частичното отхвърляне на решението, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Д.А.Т.“
ЕООД се следват разноски в първоинстанционното производство в размер на 45,70
лв., които „И.Т.Б.“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 13422 от 16.01.2020
г., постановено по гр. д. № 24840/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77 с-в, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявения иск по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 372 ТЗ за горницата над сумата от
9822.62 лв. до сумата от 10 822.62 лв., както и в ЧАСТТА, с която е
отхвърлен иска по чл. 86 ЗЗД за
горницата над сумата от 1098.56 лева до сумата от 1203,57 лева, както и в
частта за разноските и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.А.Т.“ ЕООД, с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, офис 6 да заплати на „И.Т.Б.“ ЕООД, с
ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** на основание чл. 372, ал. 1 от ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД горницата над сумата от 9822.62 лв. до сумата от 10
822.62 лв., представляваща неплатена част от дължимо възнаграждение за
извършени превози на товари - царевица и пшеница по договори за превоз, обективирани
в товарителници и издадени фактура № **********/02.03.2017г. и №
**********/03.04.2017 г. ведно със законна лихва върху тази сума от предявяване
на иска - 16.04.2018г. до окончателното й изплащане, както и да заплати на основание чл. 86 от ЗЗД горницата над сумата от 1098.56 лева до
сумата от 1203,57 лева - мораторна лихва за периода от датата на издаване
на всяка отделна фактура до датата на подаване на исковата молба -15.04.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13422 от 16.01.2020 г.,
постановено по гр. д. № 24840/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77 с-в, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ, в която „Д.А.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, офис 6 е осъдено на основание чл. 372, ал. 1 от ТЗ вр. чл.79,
ал.1 и чл. 86 от ЗЗД да заплати на „И.Т.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление *** сумата от общо
9822.62 лв., представляваща неплатена част от дължимо възнаграждение за
извършени превози на товари - царевица и пшеница по договори за превоз,
обективирани в съответните товарителници и издадени фактура №
**********/02.03.2017г. и № **********/03.04.2017г. ведно със законната лихва
върху сумата, считано от предявяване на иска - 16.04.2018г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 1098.56 лв.-
мораторна лихва за периода от датата на издаване на всяка отделна фактура до
датата на исковата молба -15.04.2018 г., както и в ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска по чл. 86 от ЗЗД за горницата над сумата
от 1203,57 лв. до претендирания размер от 1500 лв. като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Д.А.Т.“ ЕООД, ЕИК ******* да
заплати на „И.Т.Б.“ ЕООД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3757,38 лева –
разноски в първоинстанционното производство и сумата от 937,04 лева – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „И.Т.Б.“ ЕООД, с ЕИК ******* да
заплати на „Д.А.Т.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 45,70 лева – разноски
в първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване
пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.