№ 3409
гр. София, 10.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100512861 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „К. и К.“ АД, представлявано от
изпълнителния директор Д.К. срещу решение № 13100/25.07.2023г., постановено по гр.
д. № 24442/2022г. на СРС, 123 с-в.
С цитираното решение е отхвърлен предявеният от „К. и К.“ АД, с ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. **** срещу И. К. И., с адрес гр.
София, ул. **** иск с правно основание чл. 74, ал. 1 КТ, вр. чл. 357, ал. 1 КТ за
обявяване недействителност на трудов договор, сключен на 01.02.2001 г. между „К. И
К.“ ООД, представляван от И. К. И. и И. К. И., на основание чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Поддържа се, че в случай на изтичане на срока по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ СРС е
следвало да прекрати производството по делото като недопустимо, а не да постанови
решение по същество на спора. Излага съображения, че трудовият договор е
недействителен, тъй като е липсвало основание ответникът да сключи трудов договор
между себе си и представляваното от него дружество. Моли решението да бъде
отменено и вместо него съдът да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения
иск, като му се присъдят направените пред двете съдебни инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият И. К. И., е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено. Претендира направените
пред въззивната инстанция разноски.
1
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно, налице е постановен диспозитив в
съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на
решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.
1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и
на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане
на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Недействителността като правен институт на трудовото право урежда
основанията за недействителност, реда за нейното обявяване, правните последици и
възможността за саниране. Недействителността на трудовия договор се характеризира
с редица особености спрямо недействителността на договорите по ЗЗД.
В трудовото право не са уредени отделни основания за нищожност и
унищожаемост на договорите, а се използва общото понятие недействителност.
Страните или лицата по чл. 74, ал. 3 от КТ не могат да се позовават на
недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не
бъде обявена от съд с влязло в законна сила съдебно решение.
Недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор
отпадне или бъде отстранен, като работодателят не може да се позове на недостатък,
който може да се отстрани дори, когато трудовият договор бъде обявен за
недействителен, ако работникът или служителят е действал добросъвестно,
отношенията между страните по договора до момента на обявяването му за
недействителен, се уреждат като при действителен трудов договор. Тази специална
уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи
правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с
осигуряване на средства за живот, а също така и с оглед влиянието на трудовите
правоотношения върху социално осигурителните права на работника или служителя.
Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от КТ трудовият договор е
недействителен, когато противоречи на закона или на колективен трудов договор или
го заобикаля.
Процесният трудов договор е сключен между два различни правни субекта – от
една страна е юридическото лице, в качеството му на работодател, а от друга страна е
физическото лице, в качеството му на работник. Дружеството с ограничена
2
отговорност, респ. едноличното такова, е юридическо лице, самостоятелен субект на
правото, различен от своите органи на управление, различен от едноличния си
собственик на капитала. Ако се възприеме тезата на ищеца, то това означава да се
отъждестви юридическото лице с управителя му (респ. с едноличния му собственик на
капитала), което е в противоречие с цялостната уредбата на дружеството, залегнала в
ТЗ (чл.113-157 ТЗ). Нещо повече, изрично възможността за сключване на договори
между едноличния собственик и дружеството, когато то се представлява от него, е
предвидена в чл.147, ал.3 от ТЗ. Липсва законова забрана управителят на едно
дружество да бъде назначен на трудов договор в същото дружество.
Налице е обаче противоречива съдебна практика дали такъв трудов договор не
противоречи на чл. 38, ал. 1 ЗЗД и поради това да е недействителен.
В някои решения съдът приема, че няма пречка управителят на еднолично
дружество да управлява същото и едновременно с това да работи по трудов договор с
дружеството, чийто едноличен собственик е, при положение, че трудовите функции по
този договор се различават и не се припокриват с правата и задълженията, които
същият има по договора за управление и че не е налице противоречие с нормата на чл.
38, ал.1 ЗЗД. В този смисъл е решение №11790 от 03.11.2016 г. по адм. д. №13857/2015
г. на Върховния административен съд, в което се застъпва становище, че липсват
нормативни пречки едноличният собственик на капитала на дружество с ограничена
отговорност, който е и управител, да сключи трудов договор с дружеството, при
условие, че трудовите функции се различават и не се покриват с правата и
задълженията, които същият има по договора за управление.
В подкрепа на горевъзприетото са разрешенията, дадени в ТР № 3 от
15.11.2013г. по тълк. дело 3/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което към органното
представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от
едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски
дружества, не се прилага забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Съгласно мотивите в това
тълкувателно решение, а именно, че когато едно лице действа като органен
представител на две юридически лица, няма лице - правен субект, различно от тях,
което да изявява своя воля като представител. Договарящи са юридическите лица.
Волеизявлението е на овластения представител, който на основание представителната
власт, извършва правни действия, пораждащи правни последици в сферата на
представлявания. Не са налице два самостоятелни правни субекта - представител и
представляван. Не са налице действия, извършени от лице, различно от
представлявания, за да се приложи ограничението на представителната власт на
представителя по чл. 38, ал. 1 ЗЗД.
Дори и да се възприеме посочената по – горе съдебна практика обаче, в
настоящия случай, видно от оспорения трудов договор, ответникът заема длъжността
3
управител. Ето защо, дори да се приеме, че няма пречка да се сключи трудов договор
между съдружника и дружеството, то е налице пречка да се сключи такъв договор за
изпълнение на работа по управление на дружеството, която има мандатен характер.
От друга страна, най- новата практика на ВКС приема, че такъв трудов договор
противоречи на чл. 38, ал. 1 ЗЗД.
Така в решение 91/16.04.2018г. по гр. д. дело 3513/2017г. на ВКС, съдът приема,
че „сключвайки с представляваното от него дружество сделка като физическо лице, по
силата на която възникват трудовоправни правоотношения между представляваното от
лицето дружество и същото лице, като страна по това правоотношение в качеството му
на служител – физическо лице, в тези отношения управителят встъпва като
самостоятелен гражданско-правен субект, воден от собствен интерес. Поради това
спрямо него са приложими общите граждански разпоредби, включващи и забраната на
чл. 38 ал.1 предл.1 ЗЗД да договаря в лично качество с представляваното от него лице“.
В Решение № 149 от 10.03.2020 г. на ВКС, II т.о., съдът приема, че забраната по
чл. 38, ал. 1 ЗЗД е приложима към сключения между управителя и представляваното от
него дружество трудов договор, но може да бъде преодоляна с даването на съгласие от
дружеството, чрез неговия върховен орган общото събрание на съдружниците. Към
това становище, макар и в хипотези, различни от сключването на трудови договори, се
ориентира практиката на Върховния касационен съд още и в Определение № 351 от
22.05.2020 г. на ВКС, II т.о; Решение № 217 от 10.03.2016 г. на ВКС, I т о.; Решение №
14 от 27.01.2017 г. на ВКС, II т. о.
В настоящия случай, доказателства за даване на съгласие от дружеството, чрез
неговия върховен орган, не са събрани. Действително с отговора на исковата молба е
представено решение на ОС – л. 42 от делото на СРС в тази връзка, но същото е било
изключено от доказателствата по делото с протоколно определение на СРС от
13.12.2022г.
В мотивите на решение № 6843 от 08.05.2019 г. пък, ВАС посочва, че
управителят на ЕООД въобще не може да се намира в трудово правоотношение сам със
себе си.
Ето защо, съдът намира, че основателни са изложените във въззивната жалба
оплаквания в тази връзка.
Неоснователно е възражението, обективирано във въззивната жалба, че СРС е
следвало да прекрати производството, ако намери, че искът е погасен по давност.
Исковете по трудови спорове се предявяват в сроковете, визирани в разпоредбата на
чл. 358 от КТ. Относно началния момент, от който започва да тече погасителната
давност за предявяване на искове по трудови спорове, е създадена специална уредба –
чл. 358, ал. 2 КТ. Сроковете по чл. 358 от КТ са давностни, а не преклузивни, поради
което съдът не следи служебно за спазването им и ги съобразява само при релевирано
4
от ответника възражение, каквото в случая е налице. Изтичането на давностния срок по
чл. 358 от КТ погасява правото на иск и е основание за неговото отхвърляне, но е и за
прекратяване на делото. Става въпрос за специална давност, по-кратка от общата
давност по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 358, ал.1, т.3 КТ
давностният е тригодишен. Срокът за предявяване на иска тече от деня, в който
правото, предмет на иска е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено.
В своята практика ВКС приема, че „искът по чл. 74 КТ попада в хипотезата на
чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ - давностният срок за предявяването му тече от деня, в който
правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено, а това е денят, в който страната,
позоваваща се на недействителността на трудовия договор, е в известност за
съответния порок, обуславящ недействителността.” – решение по гр. д. №2584/14 г. на
четвърто ГО на ВКС.
В решение № 98/14.07.2022г. по гр. д. № 2954/2021г. на ВКС, III ГО, съдът
приема, че установителният иск за недействителност/несъществуване/ на трудов
договор, съгласно чл. 74, ал. 2 КТ, се погасява с общата за трудовите спорове 3
годишна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, която на осн. чл.358, ал.2, т.2 КТ тече от
деня, в който страната, позоваваща се на недействителността е узнала за обуславящия я
порок.“
„К. и К.“ ООД е заличен на 29.10.2018г. На тази дата е учредено новото
търговско дружество К. и К.“ АД – правоприемник на заличения търговец,
представлявано от Д.К. – съдружник в заличения търговец в периода от 11.02.2009 г. до
момента на заличаването 29.10.2018 г. и законен представител на „К. и К.“ АД. Ето
защо, това презумира знание за сключения трудов договор към 29.10.2018 г., поради
което правилни са изводите на СРС, че това е моментът, от който започва да тече
давностния срок. Исковата молба е предявена на 10.05.2022г., поради което към датата
на подаването й, е изтекла предвидената в закона тригодишна давност.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението
на СРС следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 1500 лв.
за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13100/25.07.2023г., постановено по гр. д. №
5
24442/2022г. на Софийския районен съд, 123 с-в.
ОСЪЖДА „К. и К.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.
София, район Възраждане, ул. **** да заплати на И. К. И., ЕГН **********, с адрес гр.
София, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за
въззивната инстанция в размер на 1500 лв.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6