Определение по дело №125/2021 на Окръжен съд - Пловдив

 

                     О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  № 260169

 

Пловдивският окръжен съд, гражданско въззивно отделение – девети състав, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди  двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

 КОСТАДИН ИВАНОВ

 

като разгледа докладваното от председателя в. ч. гр. дело № 125 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 278 вр. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Жалбоподателят „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4, представлявано от изп. директор Д.Б. Б., чрез юрисконсулт Ц.П., моли да бъде отменено като неправилно Разпореждане, инкорпорирано в Заповед № 261762 от 23.11.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 15304/ 2020г. по описа на РС – Пловдив, VI гр. с-в, в частта му, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. От една страна се заявява, че безспорно съдът следва да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи още на етап заповедно производство, но в случая отказът за уважаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение по посочените причини – липса на методика за изчисляване на годишния процент разходи са напълно неоснователни. От друга страна, се заявява, че целта на заповедното производство по реда на чл. 410 и сл. от ГПК е само да провери дали вземането е спорно, като е достатъчно заявителят да твърди, че вземането съществува; като въпросът за доказване действителността на договора за заем, в т.ч. и дали ГПР съответства на законово определения размер  на същия е въпрос, който не е в пределите на изследване от съда в заповедното производство. Моли да се отмени като неправилно обжалваното разпореждане и на негово място да бъде постановено такова, с което да бъде уважена заявената претенция. Претендира разноски направени за настоящето производство в размер на 15 лева държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение.

       Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че частната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 275 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт – определение на районния съд, разгледа частната жалба по същество.

 Разгледана по същество частната жалба е неоснователна поради следното:

Въз основа на подадено заявление вх. № 6972/19.10.2020г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, против длъжника С. Х. С., ЕГН **********, било образувано ч.гр.д. № 15304/2020г. по описа на РС-Пловдив. В заявлението било отправено искане за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за дължими по договор за заем CrediGo № 5342-00016369/03.07.2018г., сключен между МИКРО КРЕДИТ АД,ЕИК *********,гр.София, и С.Х. С., ЕГН ********** , прехвърлено от страна на МИКРО КРЕДИТ АД, по силата на Приложение № 1 от дата 10.04.2019г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.01.2015г. в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, за суми в следните размери: 766.46 лв. – главница; 144.78 лв. – договорна лихва за периода от 03.01.2019г./падеж на първа погасителна вноска/ до 03.01.2020г./падеж на последната погасителна вноска/; 650.00 лв. – застрахователна премия за периода от 3.01.2019г. /падеж на първа погасителна вноска-неплатена от длъжника/ до 03.01.2020г./падеж на последна погасителна вноска/; 144.78 лв- лихва за забава, за периода от 03.01.2019г./датата, на която е станала изискуема първата неплатена вноска/ до датата на подаване на заявлението в съда; законна лихва от подаване на заявлението в районния съд до окончателното плащане на задължението.

 В съответствие с чл. 410, ал. 3 от ГПК заявителят приложил и писмения договор с потребителя.

С обжалваното разпореждане районният съд отхвърля заявлението в частта му, с която се претендира присъждане на 144.78 лева - договорна лихва, 650 лв. застрахователна премия, 144.78 лв. лихва за забава, както и за разноските над уважените размери от 26 лева за държавна такса и над 40.78 лева – юрисконсултско възнаграждение до пълните претендирани размери.

         За да отхвърли заявлението в обжалваните части районният съд излага съображения, че е налице обоснована вероятност за наличие на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребителя/длъжника и са налице предпоставки в заявлението в посочените части да бъде отхвърлено.

От приложени по делото доказателства, в т.ч.  в заповедно производство е видно, че претендираните от заявителя вземания произтичат от договор за предоставяне на паричен заем, които вземания са му прехвърлени по договор за цесия от страна на заемодателя. Следователно длъжникът – физическо лице, се явява потребител по смисъла на ЗЗП и се ползва от потребителската закрила по ЗЗП и ЗПК.

С изменението на ГПК и приемането на разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК се вмени задължение на заповедния съд да извърши служебна проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави /т. 2/, а при потребителските договори /т. 3/ съдът дължи проверка и относно това дали искането не се основава на неравноправна клауза в договора или не е налице обоснована вероятност за това.

В тази насока, следва да се приеме, че районният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличието на неравноправни и недействителни клаузи.

Въззивният състав на окръжния съд намира за правилна преценката на заповедния съд за отхвърляне на искането за присъждане на договорна лихва. Видно от представения към заявлението договор за заем  от 03.07.2018 г.,  уговорената с него договорна лихва е 30.94 %. Доколкото по делото липсват данни, относно риска за кредитора вземането му да остане неудовлетворено, а и такива не могат да се установяват в заповедното производство, настоящият въззивен състав не е в състояние да прецени дали размерът на определения с договора фиксиран годишен лихвен процент е необосновано завишен, респ. че противоречи на добросъвестността и добрите нрави, предвид константната съдебна практика, че максималният размер на възнаградителна лихва следва да е ограничен до трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер. С оглед нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, а именно, че всяка клауза уговорена във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, следва да се третира като неравноправна, се налага изводът, че е налице обоснована вероятност искането на заявителя за присъждане на договорна /възнаградителна/ лихва да се основава на неравноправна клауза в договора за кредит. При това положение следва да се приложи разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК и да се откаже издаване на заповед за изпълнение, както е сторено и от  заповедния съд.

       Относно претендирана сума за  застрахователна премия, въззивният съд намира, че същата представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв в ГПР по договора за заем/потребителски кредит/. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за „допълнителни услуги“, свързани с договора за кредит, особено, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая, допълнителни услуги са приети да бъдат ползвани едновременно със сключване на договора за заем на 03.07.2018г., макар, че е записано, че такава допълнителна услуга, не е задължителна предпоставка за предоставяне на заем. Следователно възнаграждението за „допълнителните услуги“, в случая, заплащане на застрахователна премия на кредитора/заявител, настоящ жалбоподател, се явява разход по кредита и е следвало,освен, да бъде посочен в договора за кредит, да бъде включен размерът й в ГПР, доколкото застрахователната премия, посочена да се заплаща от длъжника, е пряко свързана с договора за заем/потребителски кредит/. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В тази насока въззивният съд намира, че е налице обоснована вероятност претендираната сума за застрахователна премия, посочена като допълнителни услуги-т.3от договора за заем от 03.07.2018г., да се дължи въз основа на неравноправни клаузи.

Въззивният съд намира, че  относно претенцията за лихва за забава/обезщетение за забавено плащане на погасителните вноски по договора за заем/потребителски кредит, дължима  съгласно  Общи условия към договора за заем, /от дата 25.05.2018г./, е налице, отново, обоснована вероятност да се основава на неравноправна клауза. Видно от представения погасителен план към договора за заем, с всяка погасителна вноска се погасява част от главница и част от договорната/възнаградителната/ лихва. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, т.е. лихва за забава се дължи само за непогасената главница, но не и върху договорната лихва. Противното би било в противоречие със забраната за анатоцизъм. Следователно в случая е налице обосновано предположение, че в нарушение на чл. 33, ал. 1 от ЗПК е договорена лихва за забава/ обезщетение за забава/ в размер по-голям от законната лихва върху главницата, т.е. че претендираната сума за лихва за забава се дължи въз основа на неравноправна клауза.

В т.н. следва да се приеме, че като законна последица от отхвърлянето на заявлението в разглежданата част, законосъобразен се явява и актът на заповедния съд относно разноските за частта, за която е било отхвърлено искането; респективно, за държавна такса над уважения размер от 26 лева, и над 40.78 лева, юрисконсултско възнаграждение  до пълните претендирани размери.

Предвид изложените съображения въззивният съд приема, че обжалваното разпореждане на районния съд като правилно следва да бъде потвърдено.

Определението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на обжалване, арг.чл. 274 ал. 3 от ГПК; в т.н. и постановено тълкувателно решение - т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г., на ОСГТК на ВКС.

Водим от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд

 

                                О П Р Е Д Е Л И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане, инкорпорирано в Заповед № 261762 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 23.11.2020 г., издадена по ч. гр. дело № 15304/ 2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI гр. с-в, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в частта му относно претендираните суми: 144.78 лева-договорна лихва, 650 лева застрахователна премия, 144.78 лева,лихва за забава, както и за разноските над уважените размери от 26 лева за държавна такса и над 40.78 лева- юрисконсултско възнаграждение до пълните претендирани размери.

Определението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:1/

 

 

 

                                                                                  2/