№ 330
гр. София, 06.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря СИМОНА ПЛ. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20221110133837 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Д. И. Х. срещу Прокуратурата на
Република България, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1,
т. 3, пр. 2 ЗОДОВ за сумата от 6000 лв. – дължимо обезщетение за претърпени от
ищеца имуществени вреди в резултат от незаконно повдигнато му обвинение в
извършване на престъпления, изразяващи се в направени разходи за правна защита от
адвокат, ведно със законната лихва считано от 23.06.2019г. до окончателното плащане.
В исковата молба ищецът твърди, че на 26.10.2017г. е бил арестуван от
служители на 07 РУ-СДВР и задържан за 24 часа, след което са му били повдигнати
две обвинения за извършени престъпления по чл. 143, ал. 3 вр. ал. 1 НК и по чл. 150,
ал. 1 НК по образуваното ДП № 2316/2017г. по описа на 07 РУ-СДВР, пр.пр. №
45729/2017г. по описа на СРП. С постановление на наблюдаващ прокурор е бил
задържан за 72 часа, а впоследствие в проведено производство по чл. 64 НПК му била
наложена мярка за неотклонение задържане под стража, потвърдена от въззивния съд.
Поддържа, че с постановление на прокурор при СРП от 27.11.2017г. наказателното
производство е било изпратено по компетентност на СГП, на основание чл. 35, ал. 2
НПК, поради събрани данни за извършено престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК.
Излага, че макар да не му било повдигнато обвинение по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК по
образуваната пр.пр. № 25303/2017г. по описа на СГП, в периода от 29.11.2017г. до
11.06.2018г. е бил в състояние на „фактическо наказателно обвинение“ по смисъла на
чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС. Твърди, че с постановление на прокурор при СГП от
1
11.06.2018г. наказателното производство е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1,
т. 1 НПК. Поддържа, че е ангажирал адвокат, който е осъществил защитата му,
участвайки в множество действия по разследването и процесуално-следствени
действия, вкл. в рамките на производства по чл. 64 и чл. 65 НПК. Посочва, че за
претърпените от него имуществени вреди под формата на платеното на адвоката
възнаграждение в размер от 6000 лв. отговаря ответникът, доколкото вредите са
настъпили в причинна връзка с незаконно повдигнатото му обвинение. С тези доводи
обосновава правния си интерес от търсената искова защита, като моли за присъждане
на следващото му се обезщетение ведно със законната лихва считано от 23.06.2019г. до
окончателното плащане. Прави искане да му бъдат присъдени и сторените в
настоящото производство разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба с
изразено становище за неоснователност на предявения иск. Намира за недоказани
твърденията на ищеца за претърпени от него имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено възнаграждение за защита от адвокат, както и възразява, че тези вреди не са
пряка и непосредствена последица от повдигнатото му обвинение. Излага и доводи за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, което счита, че надвишава значително
нормативно установения минимален размер. По отношение претенцията за присъждане
на законна лихва върху вземането за обезвреда се позовава и на изтекла тригодишна
погасителна давност. По тези съображения моли за отхвърляне на исковата претенция.
Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа
страна следното:
От приобщените по делото материали по ДП № 2316/2017г. по описа на 07 РУ-
СДВР, пр.пр. № 45729/2017г. по описа на СРП, пр.пр. № 25303/2017г. по описа на
СГП, се установява, че с постановление на разследващ орган от 27.10.2017г. ищецът Д.
И. Х. е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършени престъпления по чл.
144, ал. 3 вр. ал. 1 НК и по чл. 150, ал. 1 НК. Постановено е било задържането му за
срок от 72 часа и внесено искане в СРС, НО, за вземане на мярка за неотклонение
задържане под стража. В инициираното производство по чл. 64 НПК с определение от
29.10.2017г. на СРС, НО, 100 с-в, по ЧНД № 18102/2017г. на обвиняемия е наложена
исканата от СРП мярка за неотклонение, като по подадена от него жалба
определението е било потвърдено от СГС, НО, V-ти въззивен състав, по ВЧНД №
5094/2017г.
В хода на разследването наблюдаващият прокурор от СРП е намерил да са
събрани достатъчно доказателства за извършено от обвиняемия престъпление по чл.
115 вр. чл. 18, ал. 1 НК и с постановление от 27.11.2017г. е изпратил материалите по
досъдебното производство по компетентност на СГП, на основание чл. 35, ал. 2 НПК.
2
С постановление от 29.11.2017г. прокурор при СГП е приел материалите и указал
досъдебното производство да продължи за престъпления по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК
и чл. 150, ал. 1 НК. С определение от 22.12.2017г. на СРС, НО, 13 с-в, по ЧНД №
21483/2017г. е отменена взетата мярка за неотклонение задържане под стража, като по
подаден от СГП протест определението е било потвърдено от СГС, НО, VIII-ми
въззивен състав, по ВЧНД № 6083/2017г. С постановление от 11.06.2018г.
наблюдаващият прокурор от СГП е прекратил воденото наказателно производство на
основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, приемайки, че обвиняемият не е
осъществил вменените му деяния и същите не осъществяват съставомерните признаци
на престъпления по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК, чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК и чл. 150, ал.
1 НК. Няма данни прекратителното постановление да е било обжалвано.
Видно от представено адвокатско пълномощно от 27.10.2017г., ищецът е
упълномощил адв. К. М. за свой защитник, в чието присъствие му е било предявено
обвинението и разпитан като обвиняем, а впоследствие и предявени материалите по
разследването. Упълномощеният адвокат е представлявал ищеца в качеството на
обвиняем и в производствата по чл. 64 и чл. 65 НПК, вкл. пред въззивния съд, а също е
обжалвал прокурорските постановления за задържане за 72 часа и за изпращане
досъдебното производство по компетентност на СГП.
По досъдебното производство се намират приложени договор за процесуално
представителство, правна защита и съдействие от 1.11.2017г., ведно със сключени към
него Анекс от 7.11.2017г., Анекс от 13.11.2017г. и Анекс от 17.11.2017г., представени и
по настоящото дело. Видно от договора, ищецът е възложил на адв. К. М. да
осъществява защитата му в рамките на образуваното наказателно производство до
приключването му в досъдебна фаза, срещу уговорено адвокатско възнаграждение в
размер от 3000 лв., в случай, че в производството по чл. 64 НПК бъде определена
мярка за неотклонение различна от задържане под стража, и допълнително
възнаграждение в размер от 3000 лв., в случай, че бъде взета най-тежката мярка за
неотклонение. В договора се съдържа отбелязване за платена от ищеца в брой част от
възнаграждението на адвоката в размер от 1500 лв., а в сключените анекси от
7.11.2017г., 13.11.2017г. и 17.11.2017г. страните са удостоверили извършени плащания
и на суми в размер от общо 4500 лв. – остатъка от уговореното възнаграждение в
хипотеза на определена мярка за неотклонение задържане под стража.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на
държавата за причинени на граждани вреди в случаите на незаконно повдигане и
поддържане на обвинение за извършено престъпление, като легитимирани да
представляват държавата по исковете за обезвреда съгласно чл. 7 ЗОДОВ в качеството
3
на нейни процесуални субституенти са компетентните правозащитни органи,
натоварени с властнически функции за наказателно преследване, от чиито незаконни
действия са произтекли вредите – в случая Прокуратурата на Република България.
Пасивната легитимация на ответника като субект на отговорността произтича от
законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да
осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане и предоставената
му в изключителна компетентност държавна функция по обвинение в наказателния
процес (така и ТР № 5/15.06.2015г. по тълк.дело № 5/2013г. на ОСГК на ВКС).
Съобразно визираната норма от ЗОДОВ основателността на предявения иск при
изложените от ищеца твърдения се обуславя от доказването на правопораждащ
фактически състав, включващ следните елементи: 1/ повдигнато спрямо ищеца
обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ прекратяване на
образуваното наказателно производство поради това, че деянието не е извършено от
ищеца, привлечен като обвиняем за същото, или че извършеното деяние не е
престъпление; 3/ претърпени от ищеца имуществени вреди под формата на загуба от
направени разходи за адвокатска защита в производството; 4/ причинно-следствена
връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпилите вреди; и 5/ размер на
вредите съответен на претендирания. В приложение нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК
ищецът носи доказателствената тежест за установяване на посочените релевантни
обстоятелства при условията на пълно и главно доказване. Предвид безвиновния
характер на отговорността на държавата за обезвреда – по арг. от чл. 4 ЗОДОВ,
наличието на вина на съответните длъжностни лица не съставлява елемент от
основанието за възникването й и съответно не подлежи на изследване при преценката
за основателност на исковата претенция.
Въз основа на обсъдения доказателствен материал съдът намира за изпълнени
всички законови предпоставки в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ за
ангажиране отговорността на ответника спрямо ищеца. От събраните доказателства се
установи водено срещу ищеца наказателно производство по обвинение за извършени
престъпления от общ характер, каквито са престъпленията по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК
и по чл. 150, ал. 1 НК, както и престъплението по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което
макар да не е бил привлечен като обвиняем е продължило разследването спрямо него.
Установи се също, че наказателното производство е приключило с постановление на
наблюдаващия прокурор поради това, че вменените на ищеца като обвиняем деяния не
са извършени от него и не са съставомерни. Доколкото се касае за обективна
отговорност на държавата, както беше отбелязано по-горе, приключването на
наказателното преследване само по себе си е достатъчно да обоснове извод за
незаконното му привличане в качеството на обвиняем независимо, че действията на
разследващите органи и наблюдаващия прокурор в хода на наказателното
производство са били основани на убеждението им за виновност на обвиняемия.
4
От събраните доказателства се установи също, че ищецът е претърпял
имуществени вреди под формата на загуба, съизмерима с направените от него разходи
за ангажиране на защитата му в наказателното производство в размер на уговореното
адвокатско възнаграждение, заплатено изцяло на упълномощения адвокат, видно от
обективираните в сключения договор и анекси към него разписки за извършени
плащания. Тези разходи, с които е намаляло имуществото на ищеца, подлежат на
обезвреда при условията на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, доколкото са сторени в причинна
връзка с незаконното обвинение и по арг. от чл. 4 ЗОДОВ се обхващат от
отговорността на държавата, която, предвид липсата на уредена в НПК възможност за
присъждане на разноски, следва да се реализира по реда на специалния закон (така ТР
№ 1/11.12.2018г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГК на ВКС). Съобразно приетото в
посоченото тълкувателно решение съдът, сезиран с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ,
може по възражение на ответника да определи обезщетението за имуществени вреди,
изразяващи се в направени разноски за адвокатска защита, в размер по-нисък от
договорения. В този случай съдът следва да изследва дали незаконно обвиненият е
положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед
вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и
очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването
на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава
съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в
повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него,
поради което не би могло да ангажира отговорността на държавата. Критерии за
обичайния размер на адвокатското възнаграждение се съдържат в Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. съдът
следва да се съобрази с фактическата и правна сложност на наказателното дело.
В процесния случай ответникът е възразил за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което възражение съдът намира за основателно. Съгласно чл. 13, ал.
1, т. 5 вр. чл. 12 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (в приложимата към момента на извършване на
разноските редакция - ДВ бр. 28 от 2014г.) за защита по дела за престъпления, за които
се предвижда наказание лишаване от свобода над 15 години, минималният размер на
възнаграждението е 2000 лв. В тази връзка съдът съобразява, че макар срещу ищеца
формално да не е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал.
1 НК, след изпращане на материалите по досъдебното производство на СГП
разследването е продължило за престъпление по този състав, т.е. фактически ищецът е
бил обект на наказателно преследване за по-тежкото престъпление. Следва да бъдат
споделени доводите на ищеца, които същият черпи от практиката на ЕСПЧ,
разглеждаща термина „наказателно обвинение“ като такъв с автономно значение,
определено от ЕКЗПЧОС. ЕСПЧ приема, че вътрешното законодателство на отделните
5
държави, в частност Р България, има само отправно значение, но не и решаващо за
това дали по конкретно дело е налице „наказателно обвинение“ по смисъла на чл. 6
ЕКЗПЧОС. ЕСПЧ дефинира понятието „обвинение“ като „официалното уведомяване
на едно лице от компетентен орган за твърдения, че то е извършило престъпно деяние“
(Deweer v. Belgium). Поради това в случая съдът съобразява нормативно установения
минимум на адвокатско възнаграждение спрямо най-тежкото измежду разследваните в
рамките на воденото наказателно производство престъпления – това по чл. 115 вр. чл.
18, ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от десет до
двадесет години. Уговореното в случая възнаграждение от 6000 лв. значително
надхвърля минималния размер от 2000 лв., като отчитайки все пак характера и
тежестта на обвинението, взетата най-тежка мярка за неотклонение и участието на
адвоката в множество действия по разследването и в производства по чл. 64 и чл. 65
НПК на две инстанции съдът намира, че възнаграждението следва да се намали до
размера от 4000 лв., който възмездява справедливо обема осъществена адвокатска
защита. Следователно предявеният иск е основателен за сумата от 4000 лв., а за
разликата до пълния претендиран размер от 6000 лв. искът следва да се отхвърли.
С оглед извода за възникнало в полза на ищеца вземане за обезвреда, за него
възниква и акцесорно вземане за лихва, която съобразно задължителните разяснения в
ТР № 3/22.04.2005г. по тълк.дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, се дължи от момента на
влизане в сила на оправдателния съдебен акт, респ. на акта за прекратяване на
наказателното производство. Със същия момент се свързва и началото на погасителна
давност. Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихва се погасяват с изтичане на
тригодишен давностен срок. Ищецът претендира лихва считано от 23.06.2019г., т.е. за
период от точно три години назад от подаване на исковата молба на 23.06.2022г.,
поради което правопогасяващото възражение на ответника е неоснователно и
акцесорната претенция следва да се уважи за целия исков период.
По разноските: С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ
ищецът има право на разноски за платената държавна такса в размер от 10 лв., както и
за процесуално представителство от адвокат – съразмерно с уважената част от
предявения иск. Ищецът доказва сторени разноски за адвокатско възнаграждение в
размер от 650 лв. (платено в брой на упълномощения адвокат съобразно отбелязването
в този смисъл в представения договор за правна защита и съдействие, служещ в тази
част като разписка за платената сума), от които му се следват 433,36 лв., или общо
разноските възлизат на 443,36 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Д. И. Х., ЕГН
6
**********, съдебен адрес: гр. София, ул. „Цар Асен“ № 8, ет. 1, ап. 2, чрез адв. К. М.,
по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, сумата от 4000 лв. – дължимо
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат от незаконно
повдигнато му обвинение в извършване на престъпления по ДП № 2316/2017г. по
описа на 07 РУ-СДВР, пр.пр. № 45729/2017г. по описа на СРП, пр.пр. № 25303/2017г.
по описа на СГП, изразяващи се в направени разходи за адвокатска защита в
наказателното производство, ведно със законната лихва считано от 23.06.2019г. до
окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 4000 лв. до пълния
претендиран размер от 6000 лв.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Д. И. Х., ЕГН
**********, съдебен адрес: гр. София, ул. „Цар Асен“ № 8, ет. 1, ап. 2, чрез адв. К. М.,
на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от 443,36 лв. – деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7